Вашият първи ден

беше тъмно, та не видях много
кацнах, влязах в колата и после поспах 30 мин до вкъщи по автострадата.
на следващия ден ( първи) директно излязох с колата да покарам и да погледам
направи ми впечатление, че  не съм св софия, че всичко е чисто, по-малко, по-равно,
по-чисто, по-спокойно. после ходих да купя домати, че мъжа ми беше купил3 зелени домата, които се мъдреха в хладилника, а бях гладна.

нямах никакви драматични преживявания и впечатления, сигурно, защото доста съм пътувала.

Кацнахме следобед в Маями. От високо - красота  После близо 2 часа бяхме в жесток трафик, докато се измъкнем от града. Към къщи пътувахме по т.нар. "Алея на алигаторите". Постоянно дебнех, дали няма да изскочи някой пред колата 
Останалото беше спане, за да наваксаме часовата разлика 

В малките 4асове влезнахме в Испания.По4ти ниЩо не видях тогава от границата и следваЩите градове.На зазоряване минахме през Валенсия и ми хареса ужасно много.Там и слезнах,на Коридата.После имаше трафик по аутобана,докато се приберем,а когато стигнахме на мястото,където тогава живеехме ме обзе ужас.
КъЩи без покриви,боядисани в някакви искряЩи цветове,някакви баири,които обграждаха цялото селиЩе.Ужасно много коли,тесни ули4ки.
Ей това е първото място в Испания,където стъпих:

 След 24-часово пътуване от родният ми град до крайната спирка и емоциите от първият полет, новата култура, различната природа и недоспиването, първото нещо което усетих беше ужасният вятър. Стояхме по средата на малък град, на една дълга улица, която очевидно беше главната, и вятъра пронизваше костите ми. Виждах само еднотипни сиви сгради и една църква с градски часовник на върха. Не мислех дали ми харесва или не, знаех само, че трябва да намеря начин да се приспособя. След няколко дни вече бяхме поразгледали, времето беше по-топло и всичко си дойде по местата.

Много готина тема  ...
Вляzох в ДЕ някъде към 6.30_7 сутринта...спомням си, че онемях от zеленината, горите и свободнораzхождащите се сърни...zайците, патките дето никой не ги лови и готви съвсем ме същисаха ...НЮрнберг и Лауф бяха първите места, които видях_чувствах се като в прикаzка на братя Грим...и навсякъде цветя, цветя, цветя(беше началото на май)...вечерта съвсем си глътнах аzбуката .



Втория ден се оzовах на едно еzеро на границата между ДЕ и Австрия



А бе с две думи половинката(тогава още гадже) така се беше подготвил, че само кифла с надпис "Иzяж ме" дето не намерих на масата ...

И аz като Kalinka, мога да направя "часов" обzор на първите впечатления...

Заминахме 96г. в деня, в който убиха Луканов. Пътувахме 24 часа с автобус през Турция. Пристигнахме по тъмно и понеже автобусът беше до Дамаск, от границата наехме микробус да ни закара до Латакия. Пътят беше планински, с безброй завои, беше пълна тъмница и шофьорът беше луд. Караше поне със 100 км/час и непрекъснато бърбореше с мъжа ми.После разбрах, че там всички така си карат и се примирих, но тогава се бях вкопчила в таблото и се чудех на кой завой ще ми дойде края.
Като пристигнахме в Латакия се оказа, че мъж ми не може да се ориентира, щото не си беше ходил 10 години. Както и да е – добрахме се  живи и здрави.Посрещна ни цялата рода. Тази първа вечер доста ми се губи, бях много уморена и непрекъснато ме целуваха разни хора.Помня ясно само свекърва ми- не съм виждала по-щастлив човек от нея в този миг.Беше ни хванала ръцете- на мен и мъжа ми и за нищо на света не искаше да ни пусне.Та тази вечер се сдобих с най-добрата свекърва и неизвестен брой /голям/ шумни роднини.
Това, което си спомням прекрасно обаче е сутринта на следващия ден. Бяха ни настанили на най-горния етаж и понеже квартала е на най-високото място в града, от терасата има страхотна гледка.Това, което видях тогава, няма да забравя никога- тъмно зелените градини от портокали и лимони, по-светло зелените маслинови дървета, белите къщи с плоски покриви и безкрайно синьото Средиземно море.

Аз помня дамските превръзки. Много видове,
различни големини, дебелини, цветни опаковки.
И най-вече - имаше ги в огромни количества.
У нас си беше далавера, ако намериш в аптеките.
Това по времето, когато бай ни Тошо ни заблуждаваше,
че истината е нашата истина. Отдавна беше...

Спомням си големия надпис Welcome to the United States, под който минах на летището. Каквото и да е ставало след това, все още се чувствам welcome.

Бледнee ми малко първия ден, по-скоро първите дни ми беше доста притеснено. За седмица до започване на семестъра (така ми бяха издали визата  ) трябваше да си взема стипендията (неизвестно колко и докога), да си намеря евтина квартира (нещо невъзможно без помощ), да се запиша в университета и да оформя маса документи както и да реша какви изпити и лекции трябва да посещавам, за да се приравня и завърша нормално. Общо взето Цюрих ми се видя сив мокър провинциален град, хората като ги питаш и за улица под носа им само дигат рамене и дори не се опитват да ти помогнат. Ами май първите ми впечатления си остават доста верни - сиво време и резервирани хора. Добре че имах 1-2 да си разменя приказка на български.
Облеклото също ме порази - жените бяха така облечени като че ли нарочно да не правят впечатление - съвсем невзрачно. 
Постепенно започнах да свиквам, че да прекараш приятно трябва да се организираш отрано, дори да си на 20. 

първия ден...уморени на автогарата, посреща ни мъжа ми с една от неговите широки усмивки.
представя ми неговия колега, с който дойдоха да ни вземат - аз му подавам ръка, той посяга да ме целуне. по двете бузи мляс, мляс.
после се прибрахме в  мъжката квартира. първото ми впечатление като отвори вратата беше огромната редица от мъжки обувки в коридора, разноцветни, всякакъв вид...
после разбрах, че са на поляка ( сещам се да пусна друга тема по този повод  )
ядохме готова супа със звездички, която беше приготвил любимия в наша чест и франзела, много мека и вкусна, но след час вече докарваше на тухла на пипане, на вкус не я опитах.
първия хамон, гордостта на испанците също не ми хареса.

сещам се за детската площадка...маги играе на люлката, идват деца, заговарят я. тя ги гледа неразбиращо и на мен ми идват сълзи, детето ми ще се чувства зле в тази страна! аз също.

спомените ми от тук ще са уредените квартали с красиви , поддържани градинки и басейните в блоковете. красивите, кокетни къщички долепени една за друга, които ще си ми останат мечта.

Спомням си вида на небостарга4ите, не ми изглеждаха реални. Спомням си многото коли и малкото хора по улиците. Спомням си насядалите на земята по спирките студенти......спомням си зелинината, къщите с дворовете и многото МакДоналдс......Но най си спомням обърканите 4увства колко вси4ко ми е 4уждо и непознато и как ми липсва мама:-)

Беше на здрачаване...

Чистотата!

Невероятното усещане за чуждоземско.... понеже нищичко не разбирах от бърборенето около мен...

Невероятното количество нови коли....Усещането, че няма дупки по пътя....

Тишината....(около къщата)

и тн и тн

От моето първо идване в Полша си спомням лудите студентски купони, от второто - страха от първия полет, а от третото - и вече завинаги - си спомням доста неща. Спомням си дългото пътуване с автобуса, спомням си сръбския митничар, дето ми побутва една торба и ме пита какво е това, а аз му викам "сватбена рокля", спомням си момчето, което седеше до мен в автобуса и отиваше на гости при приятелката си (не си представяше, че пътуването с автобуса е толкова първобитно и не си беше взел сандвичи, та си поделих моите с него), спомням си полският митничар като ме пита къде отивам, а аз му обяснявам, че отивам да се омъжвам, а той ме гледа като гръмнат,спомням си дългото висене на полската граница и българските мургави музиканти, които ги върнаха, и които се опитваха да се прехвърлят за Германия, спомням си как съпругът ми (тогава бъдещ) ме чакаше с рози, а моята първа мисъл беше (този път май не е на гости), спомням си как свекърва ми ми беше купила много саксиени цветя, за да не ми е мъчно за моите. Спомням си лъчезарните усмивки на всички в къщи като ме видяха. А на другия ден тръгнахме да разнасяме сватбени покани...

Късния следобед на 28-и април, излизаме от летището и за мой ужас ни посреща снежна буря. А предишния ден като тръгнахме от София, в Монреал беше 16 градуса и аз очакваш едва ли не напъпили дървета. Разправии за такси, защото който ни видеше с 6 парчета по 32 кг., отказваше да ни вземе. После пътуващи в 2 различни таксита с разделен багаж. Дълъг път до града, малък хотел, малка стая, задръстена от многото багаж. Първа разходка и огромно разочарование - мрачни двуетажни къщи без покриви, залепени една за друга, но за сметка на това с огромни метални, в повечето случаи вити стълби... и вятър, толкова силен, че направо те издухва. Въпроси от рода на "Какво изобщо правя тук?", "Кой ме "би" да идвам?" и "Кога е следващия полет за наобратно?".

Ние се приземихме точно беше валяло. Пътувахме извън Монтреал и за пръв път видях две дъги които се пресичаха. Имаше много езера и необятна зеленина. Къщите ми се видяха по две на км.
Съвсем друго впечатление ми направи Монтреал обаче...

Моя пьрви ден започна през ноща, пристигнах кам 12 на летището в Торонто. Беше януари и аз се бях подготвила за супер студ, нали Канада=северен полюс. Бях облечена с кожено палто и докато чаках на опашката за проверка на паспрти с най-голямо изумление гледам двама по кьси гащи и потници. По кьсно се сетих че сигорно идваха от почивка от Мексико или Карибите. Мойте пьрви впечетления са от хората. Спомням си един индус или подобна националност, който проверяваше паспортите, беше облечен вьв характерна за културата му носия ( като се има предвид че той е на работа), а не костюм. Това беше пьрвия ми сбльсак с многонационалния облик на Канада. На следващия ден, излязохме да се разходим и бях зашеметена да видя хора, от най различни националност и небостьргачите. А, й още нещо, Торонто не се оказа северния полюс, даже през зимата грее повече сльнце, отколкото в София. Така и не сьм носила  коженото ми  палто, седи на закачалката и трупа прах.

 На мен голямо впечатление ми направиха цветните братя,толкова не бях виждала на куп,беше ми много нереално да ги гледам ей така пред мене...нали само по филмите ги бях гледала,а като   си изказах мнението на посрещача ми на летището"Еййй ама много негри бе"......човека пот го изби .Вика трай бе не казвай тая дума....а аз  "не бе аз не със лошо"...а той абе лошо не лошо не казвай тая дума...сега знам защо .
Но просто всичко в началото ми беше като от филм...всеки един детайл..невероятно усещане!

Моето беше "първа привечер и вечер"  .
Кацнах към 18ч на летището, където ме чакаше един колега. Беше началото на ноември и беше вече тъмно. Спомням си светлините, витрините на фрий-шоповете и аромата на топли кроасани. Спомням си задръстването по магистралите, докато стигнем до Париж. Колегата ми живееше в един апартамент точно до гарата Монпарнас и там ме настани първата вечер, докато си уредя въпроса с общежитието. Заведе ме, показа ми стаята си и отиде да спи в един негов приятел. Беше към 9 вечерта. Още не можех да осъзная, че съм в Париж, но го чувствах "свой". Излязох, обиколих малко квартала, седнах в най-близкото кафене (което тук е винаги "зад ъгъла"  ), на масата точно до прозореца, поръчах си бира, запалих цигара и зяпах хората на улицата, все едно съм парижанка открай време...  После цяла нощ гледах светлините на нощния град от прозореца и ми беше хубаво...
На следващия ден почнах с административните процедури и там вече се сблъсках с френската реалност  .

Първо ми направи впечатление, летищата с мног онатоварен трафик и огромни zакъснения на самолетите па макар и не Балкански  също, че Луфтханzа дадоха само по 1 хлебче с малко кашкавал вътре zа хапване, а аz след толкова zакъснения на самолетите в София и Виена умирах от глад 
После ми направи впечатление голямото , но чисто летище, където пътниците от Виена дори не ги проверяваха  тогава на такива проверки бях свикнала 
После ми направи впечатление голямата и хубава магистрала и бърzото каране, както и множеството американски баzи около и на летището във Франкфурт.
Направи ми впечатление и подредеността и чистотата на селцата и хубавите добре иzмаzани къщи, както и че вечерта zатвориха всички магаzини и хлебарници и настана една пустош ... няма от ксде една кифла да си вzемеш   

 

Много хубава тема, поздравления, Калинка   
Моят първи ден си го спомням час по час. Пристигнахме на гарата в Барселона в 5 сутринта, беше пусто и мрачно, няколко съмнителни типа се разхождаха наоколо. Бях толкова развълнувана, че хич не ми пукаше за тях, отидох и намерих телефон да се обадя на нашите и на мъжо, че съм в Барса. С мен от автобуса слезе още една жена с 2 дечица и те за Палма пътуваха. Помагахме си с наглеждането на багажа и предвижването. Натоварихме се в 2 таксита и отидохме на летището. За наше огромно съжаление същия ден се беше запалил единия ферибот и всичко живо що е за острова беше на летището. Бяха пуснали няколко извънредни полета до Палма (на 20 мин) и въпреки това най-рано можеха да ни качат в 15:40  Стана ми лошо като чух, това означаваше 10 часа на летището. Заредиха се едни кафета и обиколки, запомних във всеки един магазин какво има  Към 15:15 отиваме на гейта посочен в билета, гледам пише Париж на него ... питам какво става, те ми казват тука сте, качвайте се..... следват обяснения, че сме за Палма, не за Париж... след 20 мин те се усещат, че са ни объркали гейта, обаждат се и питат къде е полета за Палма  Оказва се, че е на другия край на летището, грабваме ръчния багаж и 2-те деца и хукваме да го търсим.
В 16:20 кацнах в Палма де Майорка, мъжо (все още гаджета) ме чака с един приятел. Първите ми впечатления са, че е невероятно красиво - вижда се морето и планините, много камъни и палми, широка магистрала. Града с едни тесни улички и невероятна архитектура, катедралата, порта и мръсотията. Беше много мръсно по улиците - боклуци и чудо, после разбрах, че в неделя не се чисти  , но в понеделник сутринта всичко светеше 
Още си го спомням този първи ден, все едно беше вчера В момента в който кацнах на острова и се почувствах у дома  , но за мое съжаление след година и 8 месеца трябваше да се преместим 

След 5 ч закъснение пристигнах в 3 сутринта. Вече не се надявах някой да ме чака. Бях изплашена, стъписана, нямах пукната стотинка в джоба, не знаех езика.
Светна ми пред очите като видях гаджето да ме чака. Кат Гюро Михайлов. Няма да го забравя тоя миг - радост, облекчение и спокойствие, че съм там, че се намерихме, че ме е дочакал.
Беше още тъмно като поехме към къщи.
Бях изумена, че улиците бяха навсякъде осветени, навсякъде табели. Тихо, уютно.
А гаджето - стриктен шофьор. Светофара - червен, той седи чинно и чака. А джанджун кола не минава. Пише на знака 30 - той си кара с 30. Такова чудо сефте виждах.
После вече у дома ходех като куче търсач да душа из всеки ъгъл. Да опозная къде съм, дали ще ми хареса миризмата.
След душ легнах за пръв път в пухени завивки. Чувствах се като принцеса. Слушах дишането му как спи, птиците навън (беше август и те се събираха да летят на юг), уличния шум (дето го нямаше). След дълго въртяне въртяне - заспах като пребита.
Събудих се с прекрасната мисъл, че това е дома, в който искам да живея.
В него съм и до днес.

Първото ми излизане в Европа (не Румъния и Сърбия)  през 1997(май беше) беше в Холандия. Бяхме там един месец и живо си спомням всичките емоции преживяни там. Това е първата ми любов (не се забравя, казват). Вятърните мелници, къщите, градинките, фигурките в дворовете, големите прозорци, светлината в къщите, френските врати (тук така ги нарчиат стъклените врати), църквите, полетата с лалета, ездачите по плажовете, колездачите, готините холандци, каналите, архитектурата...невероятно усещане, сякаш бях част от един приказен свят.

поздравявам калинка за хубавата тема! 

е, супер темичка
още си спомням как се чувствах - ние пристигнахме точно за Коледа в Копенхаген, усещането беше невероятно, все едно си попаднал в приказките, невероятно красиво
после апартамента - на пети етаж, един етаж по-високо от останалите сгради, с невероятен изглед от прозореца
в Швеция също простигнах почти за Коледа - на летището в Стокхолм прекарахме доста време, имаше огромни коледни венци висящи от тавана, в наше село кацнахме в полунощ, съсипани сле дългия 20-часово пътуване, много сняг и почти нищо, подсказващо, че иде Коледа
и после - изгледът към фиорда и планините от прозореца, осветената ски-шанца
първия път не се забравя

Колко хубаво разказвате всички...

Аз пристигнах Париж първия път през един горещ юли, след два дни лашкане в автобус без климатик, в ужасна цигания и прочие... Спомням си как с моя начеващ френски питах някого за спирката за метрото, и бях ужасно изненадана, че ме разбра, и че даже и аз го разбрах. Прекарахме деня с един българин-музикант, който живее в МонМартр  от 30 години. Той ни разведе из целия квартал и ни разказа историята на всяка къща.
Спомням си и един усмихнат черен метач на ШанзЕлизе с яркозелена метла...

А после дойде и любимия  и след като обикаляхме цяла нощ Париж, на сутринта тръгнахме с него и прекосихме с колата цяла Франция, докато стигнем дотук, където сме. Това никога няма да го забравя: къщата на баба му, цялата розова, плувнала в розово облаче от цъфналите зокуми, горещината, миризмата на лавандула, и песента на цикадите... И до днес като започнат да свирят изпадам в романтично настроение.

Мммм и къде е това райско място

Южна Франция, естествено  Като пиша "почти на брега", си мисля, че се подразбира че става въпрос за Лазурния
Ама лятото е малко прекалено горещо 

Хубава тема!

Като стъпих за първи път на италианска земя, всъщност това ми беше първото излизане в чужбина  на дърти години  ама по-добре късно, отколкото никога .... като бедно социалистическо чадо пък и държавен служител на всичкото отгоре, не бях скътала и 2 лева, че да имам възможност да попътувам, тъй де, свят да видя ....

Айде да разкажа, вие ако искате се смейте .... ама си спомням тоя ден като че беше вчера ...
За първи път на самолет .... за първи път в чужбина .... Милано-Малпенса ... огромно летище, от размерите му се уплаших .... излизам аз на пристигащи, гаджето стои и чака ... чак се размазал от умиление ... приближавам се, той ме прегръща, целува и ми казва че циците ми били страхотни  кой за какво си мислил де .... 
качваме се в колата, на магистралата - задръстване .... ама яко .... за първи път видях истинско яко задръстване в живота си ... навсякъде само хубави нови коли, в колите хубави мъже 
после друг ужас ... запознаване с родители .... притеснение да не се изложа нещо пред родителите на годеника ...
после разходка из градчето ... старинни къщи ... в центъра - дансинг и възрастни хора щастливо танцуват по двойки танго ...

абе как не получих инфаркт тоя ден не знам ....
на другия ден исках да избягам от един шопинг мол ... бе културен шок, какво да обяснявам ...

явно съм от тия, дето трудно свикват      

Колко хубава тема с удоволствие ви чета и с интерес

Моят първи ден всъщност беше петък вечер - седмица преди Коледа. Кацнахме с детенце и тати ни чакаше - все едно че не го бях виждала цяла година, а бяха само 2 месеца. С такси до предишният ни апартамент - таксиджията накрая ни повтаряше "Шайзе, шайзе" а аз изобщо не знаех какво означава, та мъжо ми обясни, че нещо негодувал от огромните куфари и краткото разстояние за което сме го наели - та това ми беше първата дума която научих на немски, те не че сега са много/за срамотите / Навън беше много студено, улицата чиста, излъскана, входа блестеше от чистота и имаше цветя и картини по стените - това ми се стори странно, и като влязохме в къщи ме лъхна едно топличко, което и до ден днешен си го спомням. Веднага всичко изучих из къщата, а на сутринта пиейки първото си кафе в ДЕ гледах през един огромен френски прозорец, как всички немци се суетят около колите си с едни каси и се чудех какво правят всички с тези каси - нали се сещате- съботното пазаруванеее:35:След това дойдоха страхотните впечатления от парка наблизо, реката, стария град ..всичко много ми хареса все едно бях попаднала на място където хората нямат грижи - тихо, спокойно....
Всичко беше украсено за Коледа имаше страхотна атмосфера

поздрави 

Пристигнах в Париж в една много студена зимна вечер, страшно развълнувана по две причини - че бях в моя град мечта и че щях да видя за първи път момчето, с което си чатехме вече 7 месеца (настоящият ми съпруг ) Цяла нощ се разхождахме из Париж... Айфеловата кула, огряна в светлини, мостовете на Сена и самата река, мрачна и неприветлива в нощта... топлите кроасани, които той ми купи призори от първата отворила хлебарничка... и всички неизговорени неща, които най-сетне можех да кажа на живо...чувствах се сякаш сънувах наяве. Сладки спомени!

Спомням си, че тъкмо влязохме в Дания, бях уморена и заспах и след малко двама полицаи ме събудиха да ме проверяват. После под конвой ме изкараха от влака, в ареста, снимки, отпечатъци и т.н. Веднага разбрах, че в тази държава нема лабаво. Но полицаите бяха странно любезни за такива. След като прекарах 2 часа в ареста и се убедиха, че съм мирен гражданин си ме върнаха на следващия влак за Копенхаген по живо по здраво. След това на Централна гара трябваше да звъня по телефон - първата жена която попитах как става ми предложи картата си да се обадя просто така - от добро сърце. Страхотно мили хора са датчаните - това беше основното, което ме впечатли.
Не ме впечатли чужбината като такава сигурно защото вече бях ходила в Германия - там ми беше първото излизане в чужбина и ме впечатлиха много неща. Ама понеже въпросът е за страната където сме няма да разказвам. Пък и ще се повтарям с другите 

Ами беше невероятно.Спомням си че докато самолета ми преминаваше над вечерно Торино ,града изглеждаше като някаква причудлива космическа станция,някаква невероятна мрежа от светлини,невъзможно е да се опише с думи,досега това е единственият град който ми е изглеждал по този начин.По-късно ,когато майка ми дойде при нас за първи път,сподели че се е впечатлила от същото нещо.Слязох от самолета,Фло ме взе с колата.Направиха ми впечатление улиците,поддържани,красиви,нови.След това отидохме да паркираме чисто новия спайдър в някави подземни гаражи,които бяха също така невероятно чисти,нови и красиви според българския ми стандарт на мислене.Влязохме във входа на блока.Беше с кристален полюлей и зелен мрамор навсякъде,асансьорната кабина червена ,с червен мокет.Отключва неговата ергенска бърлога,очаквах да намеря някакъв ужас от разхвърляни дрехи ,мръсни чорапи и купища с мръсни чинии,но когато отвори вратата се ококорих от чистотата,уюта и приятият мирис на дома му,както и от двете малки палмички в кухнята,толкова поддържани и свежи.На другият ден,11 август, обиколихме Торино и аз се изненадах,от това което най-малко съм очаквала.Всичко беше затворено,нямаше жива душа по улиците,предполагах че ще е оживено.Наред с нещата които ми харесваха уещах и някакво странно чувство че съм се върнала в миналото,особено влизайки в някое кафе,Бар,както го наричат тук което адски ми напомняше за държавните сладкарници от детството ми.Като цяло ми харесваше всичко,но някак си намирах всичко за ужасно странно.Същият ден заминахме на море.То също ми се стори странно,нямаше чайки и гларуси,нямаше пясък а камъни,а там където имаше пясък беше толкова ситен и сив че ми напомняше цимент.Морето беше ужасно солено.Hаправо ме болеше кожата ,когато излязох от ледената вода.

Много хубава тема наистина 
Аз няколко пъти бях идвала при гаджето, преди да се съберем да живеем заедно тук, и съм малко объркана за кой първи ден да пиша 
За най- първия ден беше един ден пред Коледа, и беше като приказка  Празнично украсено и осветено навсякъде, много сняг, и ние двамата - на разположение 10 дни, големи вълнения, големи емоции -  млади луди вл´бени   

Последния ми първи ден, беше лято, кацнахме, най добрия му приятел беше дошъл да ни вземе,ходихме веднага на кръчме, че цяло лято не се бяха виждали, не спряха да говорят а аз нито дума не им разбирах, и постоянно си мислех как ще се оправям с езика, останалото не ме е впечатлявало толкова, защото малко или много си се чувствах у дома по от преди 

Хайде и пришълката да се изкаже...
Може да съм пришълка, ама и аз си имам първи ден. 

Малко след промените, след гладната Луканова зима в един майски ден пристигнахме в Испания. Контрастът - особено за едно дете- беше голям. Тук едно мрачно, дъждовно, там слъъънце...пек, палми /хеле, къде бях виждала дотогава палми освен на картинка/. 

След като пристигнахме и отпочинахме, баща ми /той имаше няколко месеца вече там/ ни заведе в някакъв търговски център.  Е, там наистина бяхме като индианци с майка ми и брат ми. Има ни и документирани на снимки даже.  Но разликата с празните рафтове по нашите магазини и купонната система- с тамошното тогавашно положение беше от земята до небето. Друго, друго...впечатлих се от бързината, с която говорят и жестикулациите.

@ Хара, майка ми също имаше същите притеснения като твоите, но си бяха бели кахъри. Ние с брат ми даже се чувствахме специални пред другите деца, говорейки на "кодиран" /бг/ език. 

Поздравления на авторката на темата   
Първият ми път в Триесте преди 9 години направи ми впечатление чистотата, хубавите къщи и усмивките по лицата на хората
Имаше повече възрастни  /не им личат годините  - за пръв път видях едно бабе без една бръчка по лицето, а ръцете и да не ви говоря  / отколкото млади хора
И няма нито една дискотека в града ако ти се е танцува най близката е на 45 мин път от града
Младите седят само по баровете и фиркат

Пристигнах в Стокхолм една късна вечер в началото на юли след цял ден висяне на аерогарата в София. Нямам никакви впечатления от летището, нито от няколкочасовото пътуване с кола до градчето, от където щяхме да започнем нашата съвместна ваканция. Спомням си светлината на нощта, ранната утринна разходка край езерото Мälaren, неверояната красота, спокойствие и тишината (почти непоносима след софийския шум), очарователното градче Мариефред на брега на езерото със своите жълто и червено боядисани дървени къщи и островърхата камбанария на църквата. 

Първия ми ден тук беШе  09 март 1998ма. Това ми беШе и първото излизане от Бг.
Полет София_Милано на Балкан (все оЩе съЩествуваШе)  . Изведнъж оба4е се оказва,4е вместо в Милано,кацаме в ЦЮрих,заЩото наШите реШили, за да си напълнят самолета да ка4ат и малко пътници за Швайца.  Направи ми веднага впе4атление колко е хубаво и уредено летиЩето макар и да не особено голямо.Както и да е ,помотах се малко,позяпах Суо4овете и Шоколадите в магазин4етата  ,купих си една фонокарта,обадих се на моя 4овек да не се ШаШка,4е закъснявам както и на майка ми в Бг да не припада и после ни натовариха отново на аероплана и хайде в МИлано. ШаШнах се като видях колко голяма е Малпенса ( тогава ми е се стори огромна  ),светла,4иста,заприли4а ми на мравуняк с вси4ки тези хора,бързаЩи нянакъде.
Моя Ди Рок ме 4акаШе на летиЩето,прегръдки,целувки,сълзи,метнахме се на колата и поехме към майка му. Там ме о4акаШе цялото му фемили ( два броя сестри,два броя зетьове,майка му и баЩа му  ),като опнали една трапеза,едни 4удесии,лоШо ми стана. Вси4ки лЮбезни,разпитват ме,а майка му и баЩа му плямпат на един сицилиански диалект дето ,брат4е,няма разкодиране.Препотих се 100 в стремежа си да разбера какво ми казват,какво ме питат и да им отговоря адекватно.
После седнахме на масата и аз хапнах макар,4е стомаха ми се беШе свил на топка. Майка му оба4е вика " Аууу,ама заЩо ниЩо не ядеШ,сигурно не ти харесва.4акай да ти направя едно друго неЩо" и пак принася нови и нови неЩа на масата.Опитах се да и обясня,4е вси4ко е адски вкусно,но съм се нахранила,тя оба4е не разбира от дума и продължава да принася. Добре,4е Ди Рока се усети и вика БАСТА,4е ина4е Щях да умра от преяждане и ПЪРВИЯ ми ден ЩеШе драмати4но да ми стане и ПОСЛЕДЕН . 
В късния следобяд си взех с ОГРОМНО  облек4ение довиждане с родата и тръгнахме за към дома на Ди Рока. Толкова ми се видя хубаво вси4ко тогава,блок4ето,двора с вси4ките му дръв4ета и храсти,пти4ки 4уруликат,стълбите 4исти,няма издълбана мазилка по стените и асансьор дето не знаеШ дали Ще те докара до крайната спирка. А неговия двустаен апартамен,еееех.....изглеждаШе ми като апартаментите от списанията.
Сега като се замисля и ми става малко смеШно как съм ги виждала неЩата тогава.

Ето първите впе4атления на едно хлапе през дале4ната 1994 година.

Ка4вам се за първи път на самолет. На вси4кото отгоре сама. Толкова ме беше страх, 4е опитах от вси4ки алкохоли докато се напих и забравих за страха, но и за това как се казвам. Явно съм запо4нала да пея високо защото една стюардеса ме помоли да пея по-тихо   Пристигнах на Франкфурт замаяна, изморена, изплашена от тълпата. Там ме 4акаха нашите. В колата заспах. На другия ден се събудих в леглото ми във Франция. Оттук нататък целият ми живот трябваше да се промени - нова обстановка, ново у4илище, нов език. Аз все още не осъзнавах какво озна4ава това. Първите ми впе4атления от градеца, където заживяхме - красиво, много красиво. От у4илище и децата - ужасно! Първата година беше за мен кошмарна. Присъствах в 4асовете, но отделно у4их и езика, не виждах как ще го нау4а на високо ниво, мисля, 4е този френски ми скъси живота тогава. Намирах съу4ениците ми за толкова елементарни и неприятелски настроени, 4е си спомням как съм плакала и съм молила мама да се връщаме в България. Другото, което констатирах беше, 4е един 4овек от двама е с наднормено тегло, толкова дебели хора никога не бях виждала. Аз тогава бях още стройна и спортна, та не разбирах тукашната хранителна култура.

Няколко неща, които много ме изненадаха в на4алото :

- Това 4е вси4ки се поздравяват, без зна4ение дали се познавате или не. Излизаш на разходка с ку4ето и докато се прибереш си казал 50 пъти бонжур. Много странна и непозната традиция беше и целуването 4 пъти по страните с всеки срещнат. До ден днешен не мога да понасям това!
- Изобилието в супермаркетите, което ми се струваше цяла жестокост. Цели раиони за домашни любимци, докато в Африка хората умират от глад... И днес мога да водя ожесто4ена полемика по този въпрос.
- 4истотата, организацията, спретнатите градини, липсата на крадливи индивиди, които за спорта само ще с4упят или откраднат саксия от улицата или каквато и да е била 4ужда собственост ( това разбира се не важи за голям град, по-късно в Страсбург ми откраднаха 4 велосипеда, но това е друга тема )
- Уредената здравна система. През тази съдбовна 94 година паднах на една поледица с колелото и си с4упих ръката, два месеца след това си скъсах две връзки на глезена, реших най-после да сложа контактни лещи ( изведнъж прогледнах, та мом4етата в у4илище изведнъж хи4 не ми харесваха ) и за това не трябваше да плащам нищо.
- Двули4ието на французите - уникално мазнене и целуване, а зад гърба ти ... Ама те така са възпитани от малки, ве4е не ми прави впе4атление.
- Периодът около Коледа - за мен до днес приказно.

И много, много, много. За първият ми ден то4но не мога да се сетя, но знам колко нещастна бях в на4алото. Бях на едва 14 години, имах съвсем други представи и илюзии за Франция. Представях си я като от филмите с Л.Д. Фюнес - лекота, веселба, слънце. Истината е, 4е никъде другаде не съм се 4увствала така дискриминирана, дори и днес - 13 години по-късно. Ментално съм много по-близо до Германия и немския на4ин на живот. Затова и през вси4ките години се борих да замина за ДЕ...

С две думи - днес съм 4ужда в Бг, 4ужда тук, станах гражданин на света и се нау4их да гледам с толерантност на всяка една нация. Поради тази при4ина не понасям хора, които само плюят като евтини парвенюта по България, а са излезли оттам преди 2,3 години и си мислят, 4е са богоизбрани. Щастието е нещо много рядко и ценно и то не зависи от местоположението ни.

Много се радвам, че темата ви харесва. Страшно интересно е да четеш за преживяванията и чувствата на другите.

Може да споделите и други неща, като първи път подавайки документи,в магазин, ...Въобще ситуации, на които сега гледате с усмивка.

Марица, какво е на снимката?
 
Кейси, защо се казва "Алеята на алигаторите"?

Моя леля ми беше за кратко на гости преди време и в Амстердам не спря да повтаря: Ëй, много черни, много." Аз си мислех, че има впредвид негри и си викам: Абе, не се толкова много. А тя има впредвид арабите.....

Сега се сещам за първият път, когато отидох на дискотека през 1993. Влизам в тоалетната и всякакви видове парфюми, деодоранти, дамаски превръзки. Паднах! Обаче, временета се менят, защото сега много рядко ще видиш подобно нещо.

mystic ,мерси за разказа много ми хареса   
Тук примерно в магазините говорят масово на местния диялект и на словенски та докато се науча на диалекта си говорих на български 
а за документите ходих със свеки да ги оправям имаше един полицай дето ми беше навит  сто пъти ме връща  ама мъжо като се ядоса и в полицията само с него и накрая офицялно се оплака 

веднага ти казвам моите драми с  машинките за паркиране и билетчетата.
момичетата в темата знаят, колко тренирах отиване, паркиране, връщане.
наистина беше стрес първите дни, сега ми е смешно, но и досега съм мн. благодарна, на мъжете ( които са с умствена изостаналост и увреждания), които стопанисват паркингите - как ми помагаха с тия карти, монетки, билетче, излиза, влиза.. ужас. приятелчета сме си 
друго май няма.

но в далечната 1991ва бях в Япония, и в хотела в Токио не успях да си пусна водата, която беше не с 2 , а с едно такова, което се дърпа. ( незнам как се казва, съжалявам).
накрая уцелих системата, но отне бая време и тревоги, че май няма да мога да се изкъпя.

о аz мога веднага да иzклЮкам zа беzмилостната ми борба с един автомат zа билети на гарата ...и zа първите ми проблеми с месния диалект...zа мое най_голямо раzочарование тук никой не говори "хох дойч"...бе все едно да те набутат първо в някое трънско село_хем диалект, хем бърzо, хем сгъват половината дума някъде...малииии...хубавото е, че има речници "Франкен_дойч_франкен"....ааааааааааааааа и шокът при първото ми посещение на фриzьорски салон приzнавам цените ме метнаха директно в оркестъра .

Калинка, като каза за дамските превръзки в диксотеката се сетих за моето асъл първо излизане в Европата. Тогава бях на двуседмична екскурзия във Виена. Зяпах много красоти, беше почти вълшебно.
Най-напред се впечатлих това, че съобщаваха в обществения транспорт коя е следващата спирка, че на всяка спирка имаше карта на града и можеш да се ориентираш спокойно как да стигнеш до еди-къде си.
А най се втрещих като влязох на центъра в една сладкарница. Наложи се да посетя тайното място и там преживях синьото си чудо (както казват германците). То не беше автомата за превръзки, тампони и влажни кърпички, то не беше автомата с прибираща се на руло кърпа за бърсане на ръце, то не беше автомата за бърсане на седалката в тоалетната. Гледах точно като теле в железница. А как съм смяла със сълзи после

Калинка, поздравления за темата.
Аз доста съм пообиколила, но все по екскурзии. Но преди три години на 28 иули кацнах за първи път в Англия и то като английска съпруга.
Помня зеленината навсякъде, когато пътувахме от Лондон до Бирмингам, всичко ми изглеждаше много красиво, подредено, но и много различно. Магистралата без нито една дупка и невероятно слънчевия ден. И една висока синя сграда от стъкло. Тогава мъж ми каза, че вече сме си в къщи, в нашето градче. А в къщи навсякъде  цветя, балони, надписи за добре дошла и just married. И един огромен букет от луибимите ми бели и червени рози.Точно месец след сватбата бяхме само двамата в нашата си къща.

Калинка- Малинка,   

Моят Първи, Първи Ден- следобяд на летището на ЛА, много хора, различни езици и националности. Толкова усмихнати лица и същевременно толкова студени и чужди. Колата ни чакаше, бившата шефка беше точна. PCH, много реклами по пътя, коли, RALF's/ първият ми супермаркет/. Толкова пълно, различно и чуждо. Но като натрупан опит, безценно.
Вторият Първи Ден- Монтреал, любимият френски, емигрейшъните, таксито, хотела. Неописуемо красив град, със силно въздействие и разбира се, Снежи права Си, силният и пронизващ вятър. Красота, култура и история- толкова неща концентрирани в едно място.
Третият Първи Ден- Едмонтон, огромен, красив почти мегалополис, но отново американски тип град. Слънцето, таксито което ни разхождаше из центъра, огромният хотелски апартамент с тереса над реката. Толкова много коли и толкова рядко можеш да видиш хора по улиците, и въпреки всичко хубав и привлекателен.

Много интересни разкази!!

Моят първи ден- беше нощ. Първото което ме впечатли,през прозореца на самолета беше осветлението по улиците. Толкова много светлини, приличаха ми на герлянди разпръснати из града. Толкова красиво... а по това време в София имаше режим по къщите, а улиците бяха предимно тъмни След това летището. Чисто и просторно, всичко свети. Помня и миризмата на цветя и гледката палми и живи плетове от китайски рози с огромни червени цветове.

Сега се сетих за моето първо докосване с езика. Значи пак далечната 1993, аз лудо влюбена в синът на моите познати / между впрочем, бях казала в далечната 1989: Той ще ми е гадже един ден./ решавам да му изпратя картичка във военното поделение.

Отивам до центъра, купувам  най-сладката, най-незабавимата и с гордост я показвам на сестра му. А тя прихва да се смее. Оказва се, че вместо любовна съм купила за рожден ден.  Умрях от срам. Все още ми стои в албума със снимкит от това пътуване.

Летище Charles de Gaulle преди 6 години.
Два куфара и една раница.
Сърце тръпнещо пред голямото неизвестно, но преизпълнено с любов към един човек. 
Една песен, която не излиза от главата ми -  What a beautiful day!! от един албум, който за мен винаги ще се казва Everything that you can leave behind.

Оставих много неща зад себе си, но това което намерих все още ме кара да се чувствам щастлива и на място.