Имиграцията преди 1989 година (по време на комунизма)

Разкажете нещо за емиграцията преди 1945г. Моят прапрадядо по бащина линия (роден 1879г.) е ходил на гурбет в САЩ. Климатът, обаче, не му понесъл, издържал само няколко месеца и се върнал. Той е от русенския край.
Преди години бях преводач на един американец, чийто дядо е българин от русенските села. Заминал да работи в САЩ по изграждането на ж.п. линиите,останал,оженил се за американка. Ходихме до русенското село, откъде е тръгнал дядо му. Възрастни хора ни показаха една полусъборена кирпичена къща, казаха тяхна била. Разказаха истории за семейството му. Сега, тяхната къща ли беше, не беше ли - човекът се зарадва, плака, снима. Тръгнахме си усмихнати.

Чудех се дали мога да проверя в някакви американски регистри имената на хората, които са влизали в страната през онези години?
По този повод се сетих и за един българин, който събира историите на българските емигранти в САЩ
https://www.google.com/amp/s/www.bgonair.bg/a/183-istoriite-on-a … a-emigratsiya/amp

О, къде ти. Ако беше толкова лесно, нямаше да има толкова хора, избягали навън без децата си. Нашите отидоха чисто на екскурзия, и въпреки че явно бяха благонадеждни - точно се бяхме върнали от Либия, където бяхме първо всички 2г, на третата пратиха сестра ми обратно, да кандидатства в гимназия, но на теория можеха да я оставят и по пътя на обратно да духнем - не пуснаха всички навън в Европа.
За работата в Либия пък, майка ми още не може да преживее как повече от половината заплата, плащана от либийската държава, е отивала директно в нашата, те не са я виждали. А техен колега от друга соц държава им викал, вие сте добре, поне не я виждате, а аз трябва като взема пълна заплата, да ида и да преведа частта на държавата сам.

На мой съученик майка му работеше учителка в Мароко,(то май граничи с Либия),и беше го взела със себе си веднъж,на връщане поели с кола с ферибота до Гибралтар,оттам през Испания,Франция,Западна Германия,Австрия и Балканите/България. Чудех се мислено,защо не са останали в Западна Европа или поне той,въпреки че беше осми клас,но хеви-металист,обичащ западният живот. Не можах да си отговоря.

Емиграция преди 09.09.1944г. и през "турското робство" е имало,но тя е била нормална и в нормални малки количества. И преди,и след Освобождението елитът - чорбаджии,интелектуалци,бизнесмени - са учили и работили на Запад,но са се връщали като цяло. Доказателство за това е,че населението на България от пет милиона през 19-ти век,до 1944г. се е увеличило на седем милиона. Това няма как да стане,ако имаше масова емиграция,както днес.
Впрочем не само на Запад,Христо Ботев е учил и в Русия,по-точно Одеса,(Украйна).

Аз ще ти отговоря. За да те приемат, да ти дадат политическо убежище и документи на бежанец, трябва да поискаш убежището в първата свободна, подписала Женевската конвенция държава. В случая на съученика и майка му това би бил Гибралтар или Испания. Проблемът е, че условията в Испания тогава хич не бяха добри и животът в Испания беше доста труден и скъп, а заплатите ниски. В Испания бягаха през 70те основно аржентинци, ако изобщо успеят да се доберат чак до Европа и не оставаха там, а гледаха да се преместят в съседна Франция.

Като поискат убежище в Австрия, където настаняваха и даваха джобни, австрийците ще видят, че те са минали през други държави и че всъщност майката изобщо не живее в България, а в Мароко, работи там и това е отбелязано в паспорта и.

Не е достатъчно да искаш да идеш да живееш някъде. Трябва и там да те искат.

Не се знае майката на съученика дали е имала собствено жилище в България, дали е имала родители. Тя ако толкова е искала да живее навън е могла да си работи като учителка в Магреба, да научи португалски и да иде в Мозамбик или Ангола и да си се прибира когато си поиска. Учителите и лекарите можеха да си прекарат цялата кариера навън, ако искаха, заедно с децата си и семействата, със стандарт и качество на живот подобни или по-високи от тези, които биха имали в западна Европа. Имах учители, които бяха преподавали по 20г в Алжир и Мароко и отвреме навреме се връщаха за по 2 или 3 години. Майка на моя приятелка беше заминала, с нея, още през 1976 или 1977г в Ангола и приятелката ми се прибра на 15 или 16г, учеше на испански в тогавашната френска, а майка и се върна за бала и и стоя 2 години, след което замина пак.

Пишете, че им взимали половината заплата. Да, в Кувейт и три четвърти, но българската организация ги настаняваше, плащаше билетите на семействата им всяка година и в България им течаха пенсионен стаж и възможности за безплатно лечение, а на място плащаха и образованието на децата им ако няма възможност за безплатно. В любимият ви запад данъците доход са около 40%, та не е много различно.

Българските дипломи на лекари и учители не се признаваха или трябваше да се приравняват, а през това време трябват пари за да се живее. Лекари и учители западът тогава не търсеше.

Бягствата бяха за млади, неосигурени с жилища хора, които искаха да видят свят. Признавам, че съм си го мислела, но не бих го причинила на семейството ми.

В края на 19ти век населението ма БГ е било около 3 милиона. Минава 4 в началото и става 5 около 1920г, но с огромен приток на бежанци, които са живели в територии, които днес не са български.

Невъзвра(-ъ?)щенец е дума за назоваване от онова време, не е официален статус и няма процедура. Както пише и Невена, това е човек, легално заминал с идея уж да се върне, но дал да се разбере, че няма да се върне.
И аз мисля, че е глупост онова за олиото - може и да са го вписвали някъде, но не в паспорта, но най-вероятно никъде не са го вписвали. Олиото беше с дефицитно в един период веднага след 1989 г. и се продаваше с купони. Купоните бяха на един лист с номера на всеки купон (1, 2, 3...), раздаваха се по списък на глава от домакинството веднъж, а после като стане дефицитна дадена стока, се обявяваше, че примерно шише олио се дава с купон номер 3 или който в поредният. Той е един на лист, ти имаш един лист с купони на човек и надали има нужда да ти отбелязват олиото още някъде.

В личния паспорт, т.нар. зелен паспорт, се отбелязваха деца, семейно положение, месторабота, адресна регистрация и гласуване.

Имиграцията е навътре спрямо нас (говорещите), към страната, в която се намираме, а от нас навън е емиграция, с Е.

-----

Допълвам. И аз не помня да са били дефицитни чорапогащниците, но не е имало и голямо разнообразие и да, не бяха като сега почти консуматив. Майка ми имаше собствена игла за ловене на бримки и ги ловеше.
Документът за безплатно пътуване с БДЖ се казваше легитимация. За действащ железничар беше червена и важеше, мисля, за неограничен брой пътувания. Дядо ми, цял живот железничар и вече пенсионер, също имаше червена. Баща ми, работил някакъв период в БДЖ и минал после в автотранспорта, имаше черна (както и ние като семейство) - за определен брой пътувания годишно. Към легитимацията имаше един хартиен талон, наречен "тетрадче" - така пишеше на него и думата много ме кефеше. Без да знам, че ще попадна на тази тема, сутринта минах през родния си апартамент и ми се мярна една торбичка със стари документи (ученически лични карти най-вече), в която беше и легитимацията ми, която ми се издаде на навършени 7 години, със снимка, на която, помня, тъкмо бях спряла да рева за прясно остриганата си коса. В нея баща ми се беше подписал вместо мен, като за подпис беше изписал моето име. Той изобщо го правеше, без да ме пита. В легитимацията на братовчед ми, син също на майка железничарка и три седмици по-малък от мен, се мъдреше неговият саморъчен подпис и мен много ме беше яд на баща ми, че ми изземва така безцеремонно подписването. (Да, дете всъщност няма изобщо нужда да се подписва, подписва се родителят със СВОЕТО име, но като дете не ги знаеш тия неща, не ги и мислиш.)

Аз нямам в рода си нито бегълци, нито невъзвращенци. Изобщо моят род, за пореден път установявам, е един скучен род на обикновени бачкатори без изяви, аполитични и лоялни на актуалната власт, в смисъл няма дисиденти, няма също и партизани или ятаци, нито участници във въстания - макар че по линия на единия ми дядо, не този с легитимацията, а другия, произхождаме от Копривщица, пълна с въстаници и възрожденци, между които ние не сме.
Или поне аз не знам за такива неща в родовете си.

Ето я моята история.
През 1983 г   бях в командировка в Будапеща. Там се запознах чрез унгарските ми колеги с един колега, западно германец . Общуването ни беше улеснено от това, че зная немски. Идеята ми да емигрирам на запад не ме е напускала откакто завърших езикова гимназия, и сега  тя започна да се оформя и като план за изпълнение.
   От многото командировки до СССР ми направи впечатление, че летище Шереметьево обслужва както полети до соц страни , така и до западни дестинации. Няколко години преди да ида в Будапеща вече ми хрумна идеята, че до Москва може спокойно да се отиде с цялото семейство в качеството си на туристи, без да се предизвикат каквито и да било подозрения в службите. В Москва пък руските граничари въобще не се усъмняваха, като виждаха международен паспорт на който пише, че е валиден за цял свят, и  пропускаха пътниците щом имат билет за полет до германия например.
В Будапеща споделих идеята ми с германеца. Той ми обеща че ще ми помогне с всичко каквото може .
  До края на 84 г вече бях готов с всички подробности по плана - продадох всички имоти ,  изнесохме се под наем, купувах германски марки . В рамките на 2 месеца през пролетта на 85-та уредих туристическото пътуване до Москва и купих самолетни билети за началото на юни. Предварително проучих  кой полет да вземем така, че в рамките на деня да отлетим за Мюнхен от Шереметьево. Не знам какво точно беше направил колегата от Мюнхен, но в представителството на Lufthansa на летището в Москва ме чакаха билетите за полета до Мюнхен, който излиташе 3 часа след като кацнахме от София. Тези 3 часа бяха най дългите в живота ми. За щастие всичко мина благополучно за мен и семейството ми.
Доста по късно разбрах, че заради моето бягство, в НРБ са престанали да издават международни паспорти на българите които пътуват само до соц.  страни - просто към зеления паспорт са издавали анекс за конкретно пътуване.

Аз знам за брат на дядо ми, който преплувал Дунава и не знам как е емигрирал в САЩ. В момента е професор в университет. Първият му опит е бил неуспешен, не знам подробности как са го хванали, но вторият път е успял.
От малкото, което помня, въобще не беше цветя и рози през това време. Дядо ръководеше бригада в Либия и си спомням как всеки път чаках бял шоколад като си идваше, платове, злата. Баба е пътувала много в Европа, но винаги сама без майка и сестра и. Баща ми е военен офицер и е искал специално разрешение да се омъжи за майка, даже май са я проверявали, защото сестра и била омъжена за чужденец. Да не говорим, че са предложили на леля да доносничи. Абсурдите на един извратен режим, съсипал живота на толкова хора.
Моето лично впечатление е, че имиграцията по това време е основно от интелигентни и отворени хора.

nikolaschwarzenerder, много интересна история. Поздравявам те за смелостта 💐. Би ли ни разказал как се стекоха първите ви години в Германия? Също удари ли ви носталгия и ако да, кога, как се свързвахте с близките ви в България, общувахте ли с други българи. Ако имате деца - знаят ли български (моите не), чувстват ли се свързани с България или за тях тя е родината на родителите им и нищо повече? Отрази ли се негативно заминаването ви на останалите в България роднини?

Ако можехте да върнете времето назад, щяхте ли да заминете по същия начин или щяхте да изчакате 1989г за да заминете легално (ако можехте, през 1983г да разберете за прехода и отварянето на границите).