Каква е моята вина?

Може ли да не се съглася с теб? Аз ги виждам нещата малко по-различно. Обществото минава от един етап - в друг. Преди години браковете са устоявали на всичко: бой, изневери, тормоз, сексуални различия, емоционални различия... Въпреки всичко 'в името на децата' основно жената е търпяла, а на мъжът му е било удобно. Сега не е така - хората започнаха да стават егоисти и аз бих казала "Браво!" на това. Само щастлив и уравновесен човек може да отгледа и възпита щастливи и уравновесени хора.

Вярно е, че има, а и винаги е имало и ще има и мъже и жени, които не се интересуват от децата си. Но хората на бъдещето са тези, които ще съумяват да приемат, че не са един за друг и няма смисаъл да се мъчат и да живеят живота си напразно. Ще се разделят в името на това да са щастливи и ще носят отговорност за децата си.

Има и друго: Много мъже наистина се чувстват виновни за това, че са 'изоставили' децата си и ако вместо разбрани се чувстват обвинени всеки път... избират да забравят тази си грешка съвсем естествено. Никой не обича да му казват какъв е неудачник. Моя бивш мъж от време на време ме пита не сгрешихме ли като се разделихме с оглед на това колко много семейства останаха около нас да живеят без любов в името на децата. И всеки път и двамата се убеждаваме, че не сме. Сега ни е много по-приятно двамата заедно отколкото пред 1-2 години.

Да напиша все пак и моята вина: Пренебрегнах всички 'знаци', които ми показваха, че този човек не е за мен. Прекалено дълго се 'борих' да го задържа, вместо да го оставя да си отиде.

Като се замисля, и за мен е така, че аз и повтарям тази грешка, та хубаво да затвърдя сгрешеното

моята вина е, че реално си давам сметка че харесвам мъже, които не са подходящи за мен
това е
и имам късмет да съм се омъжила /късмет силно казано щото никой не знтае, но поне за сега за брак дето не го исках - 3г си е доста време/ за максимално добър и подходящ за мен човек -до колкото добър и подходящ е нещо преходно и променливо във времето - то може би като се замисля е така щото нямах избор с това бебе и щото не исках да се омъжвам;-)

Isa, не съм съгласна с теб. Вярно е че обществото минава от еидн етап в друг, но втория не е по-добър. От хора, които правеха всякакви жертви за да си запазят брака към хора, които при най-малкия проблем се разделят. И двете са крайности и според мен не са добри.
Не мисля че децата ще са по щастливи ако нямат никакви устои. Ако постоянно се мени обстановката около тях, защото мама или татко търсят по-подходящия човек за тях.
Идеални хора няма и трябва да има някаква граница на разумни компромиси, които хората да са готови да напраят, за да останат заедно. Не можем постоянно да сме щастливи и да летим от любов. Не трябва и постоянно да сме нещастни и подтиснати. За съжаление повече то проблеми сами си ги създаваме, а не някой друг.

По темата - сигурно съм виновна. Най-вече за това, че дадох прекалена свобода и не изисквах нищо. Обаче няма да се променя. Ще се надявам, че някой ще го оцени.

Исе, написала съм как аз усещам нещата и различията за чисто човешките отношения и обществени ценности преди и сега. Не мрънкам по миналото, просто отбелязах някои промени от настоящето, които според мен не са към  добро. Знам, че е неизбежно преминаването от един етап към друг, от едно поколение към друго. Просто си мисля, или по-скоро усещам, че преди хората бяха по-заедно и по-добри... Не само в отношенията между двама, а изобщо.

В този смисъл съм съгласна със Stun. (Stun-и, честито "шефство" ))
Но и с повечето писания на Иса.
И да последвам примера им: моята вина е, че сляпо влюбена, не си дадох сметка какъв е в действителност човекът до мен и подминавах безрасъдно много очеизвадни случки, сигнали, реакции. Като мнозина тук попрогледнах като се роди моят Дивчо.
Та, вината ми е, че съм била сляпа тогава. И наивна. И глупава. И, може би, безотговорна.
Но, пак като мнозина, годините само показаха, че не съм сгрешила с раздялата.

И както и друг път съм писала: да са ни живи и здрави слънцата. А темата за вината е безкрайна... Но няма лошо да си я припомняме, де.   

Да се включа и аз като много виновна-
че обичах и раздавах себе си
 че исках да бъда обичана, да се грижи някой за мен и детето ми
че го научих на хубав и спокоен живот,
а когато писках нещо, се оказах в "Мисията невъзможна",
и най- накрая, най- голямата ми вина- че вече не исках да се раздавам,
отказах се от опитите да променям човека. И че не го приех такъв....

А иначе, да разводите и разделите са нещо обичайно, за съжаление, прекалено много деца растат само с единият си родител, което е наистина тъжно. Дали пък не можехма да направим още по един компромис, за да дадем на децата усмивка??
Егоизма започна да надделява.
Преди време, преди да родя, бях чувала, че като има дете, човек се отказва от голяма част от себе си.
Не го разбирах, ама сега като ми дойде на главата, направо ми просветна- заради личният си егоизъм не живея с бащата на детето, но в същото време, ограниченията, които ми се налага да приема са доста по драстични, така че май пак съм в изходна позиция, близка до тази от която избягах.......

Естествено, че не са добри 

Аз не твърдя, че трябва да се разделяме при най-малкия проблем, опазил Бог. Нищо подобно. Твърдя само, че е в пъти по-добре да се разделяме, вместо да сме нещастни в името на децата.

Друго: Ако и аз и бившия ми партньор сме сериозни и отговорни хора, то ние ще дадем сигурност на детето си без значение заедно ли сме или не сме. Важното е да можем поне да се 'разбираме'. Ще ти дам много прост пример със себе си. Родителите ми се разведоха кротко и мирно, когато бях на 14. За съжаление после минаха в яростна вражда ЧРЕЗ мен. Сега обаче вече са в добри отношение и за мен честно казано това, че не живеят заедно не ми пречи. Важното е, че мога да се виждам и с двамата мога да говоря за единия пред другия и прочие... Това ми дава усещането за семейство, без на практика те да са такова.

Надявам се да дам същото и на дъщеря си, без да забърквам бъдещия си мъж и да й го правя 'татко'.

Темата за вината е много просторна. Аз до сега не исках да пиша в нея, не защото се смятам за невинна, а защото се отказах от търсенето на вина. И за вината на бившите да беше темата пак не бих се включила. Какъв е смисъла да седиш и да обвиняваш някого за нещо направено преди години. По-важно ми се струва какво правим сега, а не какво сме правили преди. Тук най-вероятно Panther ще ме засече, че трябва да си признаем нашата вина и да се учим от грешките си. Това се прави веднъж, постоянното му повтаряне и напомняне не помга. Освен това е важно да го направим пред себе си, а не пред някой друг.
Не чоплете в раните, живейте сега

Не мисля че е проблем, това че даваш свобода. По принцип свобода не се дава. Свободата всеки човек си я има.

Всеки човек си я има свободата - въпроса е как половинката се отнася към нея. В такъв смисъл даваш на другия свобода. Не се опитваш да му я отнемеш.

А можеш ли да му я отнемеш?

можеш да се опитваш да му я отнемеш  и тогава това съсипва връзките, в общия случай

Можеш, можеш... Белезници за радиатора вършат много добра работа

Една проста ситуация - детето болно, а половинката решава да иде на кръчма с приятели. Понеже е свободен човек никой не може да го спре. Вариант А: като се върне го посрещат със скандал. Краен резултат - жената е виновна, че го ограничава.  Вариант Б: като се върне го посрещат с целувка. След месец детето пак е болно и жената му му го връчва и заминава на кръчма. Краен резултат - тя е лоша майка, че не си гледа детето.
Това разбира се може да се разиграе и в обратния вариант.
Ако гледаме сам оедностранчиво нещата са много прости.
Та толкова по въпроса за вината и свободата.

7 реда - 0 съдържание.
Не можеш да отнемеш свободта на човек. Можеш само да си избереш човек който не злоупотребява с ЛИЧНАТА СИ свобода.
Колкото до описаните ситуации - крайния резултат е че жената си е избрала мъж тъпанар. Най-лесно е да прехвърляш отговорността на другите. Ама като видиш че човека е такъв - да ходи да пие докато е болно детето му - какво правиш при него?

с прискърбие се съгласявам с Пантер
обаче, ако всичките ни избори бяха правилни, живота нямаше ли да е голяма скука?