Здравейте,
Не съм вярвала, че ще пиша тук, но ето ме...
С мъжа ми сме заедно от 14 години и за пред обществото сме идеалната двойка - дом, вила, деца, кола, доходи.. Познаваме се чудесно и си четем мислите, а от самото начало на връзката ни съвсем естествено си паснаха и ролите ни. Aз в ролята на майка орлица си отгледах маминото синче... С годините, очаквано, се промених, помъдрях, той също, но аз спрях да искам да помагам на всички. Нормално, това стана с появата на повече от едно дете... Повечето отговорности не му понасят, винаги, когато се излиза от зоната на комфорт или трябва да се прави нещо не по негова инициатива, е пуфтене, охкане, живота е тежък и тн..
Никога нищо не е отказал, всичко върши (макар и с неохота), грижи се за "мъжката" работа, прекрасен баща е...
През последните години обаче аз все повече започнах да пускам контрола, той да издъхва под тежестта на съвсем нормалните (за мен) ангажименти и с това караниците ни се увеличиха. Времето му с мен никога не му стига (поне 2 уикенда месечно сме сами, без децата), ревнува от децата и на мен започна да ми тежи това все другите да са му виновни - заради някой от нас не се е наспал, заради някой от нас живее в мизерия, заради някой от нас е закъснял, заради някой от нас няма свободно време...
От 365 дни в годината 265 са напрегнати - дори да не се караме аз вечно стъпвам на пръсти, да не би да не се обиди, защото той се обижда за всичко - сърди се дори на децата.
Но тук въпросът ми е следния - вече не издържам и искам да се разделим. Проблемът ми е, че се страхувам - финансово все някак ще се оправя. Битово - аз така или иначе редовно съм сама с децата, нямам проблем да ги гледам сама, даже последните 2 години предпочитам... Мъжът ми ме напряга, когато е вкъщи.
Притеснява ме той да не си направи нещо, защото редовно намеква как без нас е загубен, как ако се разделим животът му свършва, защото е пропилял най-хубавите години от живота си и не си струвало тепърва да си търси късмета.. А сме на 40 години! Това за мен е пълен абсурд и осъзнавам, че е манипулация.
И тук идва основното - притеснява ме, след като е толкова недорасъл и зависим, да не ми излезе през носа. Сякаш го очаквам, защото последната година видях истинския му гняв - човек, който вместо да притихне в тъгата си, казва на децата си "неблагодарни копелета", за дето са му надраскали с флумастер раницата, си представям какво таи още в себе си...
Та, въпросът ми е тук към разведените по-скоро: как най-леко може да мине подобен процес и какви са ми правата? Какви "номера" може да ми направи?
-------------------------------
Благодаря на всички за гледните точки, дадохте ми много полезни съвети и поле за размисъл.
Хубаво е човек да си свери гледната точка, макар и без да се познава цялостната картина.
Изтривам мнението, защото получих отговори на въпроса си, а темата отиде в съвсем различна посока.
Можеше да я оставя, за да е полезна на някой в подобна ситуация, но реших че е възможно да се получи обратния ефект, тъй като без представяне на цялата картина (гледна точка на мъжа, конкретни ситуации и т.н.) не е възможно да се даде обективно мнение.
Желая успешна година!
Не съм вярвала, че ще пиша тук, но ето ме...
С мъжа ми сме заедно от 14 години и за пред обществото сме идеалната двойка - дом, вила, деца, кола, доходи.. Познаваме се чудесно и си четем мислите, а от самото начало на връзката ни съвсем естествено си паснаха и ролите ни. Aз в ролята на майка орлица си отгледах маминото синче... С годините, очаквано, се промених, помъдрях, той също, но аз спрях да искам да помагам на всички. Нормално, това стана с появата на повече от едно дете... Повечето отговорности не му понасят, винаги, когато се излиза от зоната на комфорт или трябва да се прави нещо не по негова инициатива, е пуфтене, охкане, живота е тежък и тн..
Никога нищо не е отказал, всичко върши (макар и с неохота), грижи се за "мъжката" работа, прекрасен баща е...
През последните години обаче аз все повече започнах да пускам контрола, той да издъхва под тежестта на съвсем нормалните (за мен) ангажименти и с това караниците ни се увеличиха. Времето му с мен никога не му стига (поне 2 уикенда месечно сме сами, без децата), ревнува от децата и на мен започна да ми тежи това все другите да са му виновни - заради някой от нас не се е наспал, заради някой от нас живее в мизерия, заради някой от нас е закъснял, заради някой от нас няма свободно време...
От 365 дни в годината 265 са напрегнати - дори да не се караме аз вечно стъпвам на пръсти, да не би да не се обиди, защото той се обижда за всичко - сърди се дори на децата.
Но тук въпросът ми е следния - вече не издържам и искам да се разделим. Проблемът ми е, че се страхувам - финансово все някак ще се оправя. Битово - аз така или иначе редовно съм сама с децата, нямам проблем да ги гледам сама, даже последните 2 години предпочитам... Мъжът ми ме напряга, когато е вкъщи.
Притеснява ме той да не си направи нещо, защото редовно намеква как без нас е загубен, как ако се разделим животът му свършва, защото е пропилял най-хубавите години от живота си и не си струвало тепърва да си търси късмета.. А сме на 40 години! Това за мен е пълен абсурд и осъзнавам, че е манипулация.
И тук идва основното - притеснява ме, след като е толкова недорасъл и зависим, да не ми излезе през носа. Сякаш го очаквам, защото последната година видях истинския му гняв - човек, който вместо да притихне в тъгата си, казва на децата си "неблагодарни копелета", за дето са му надраскали с флумастер раницата, си представям какво таи още в себе си...
Та, въпросът ми е тук към разведените по-скоро: как най-леко може да мине подобен процес и какви са ми правата? Какви "номера" може да ми направи?
-------------------------------
Благодаря на всички за гледните точки, дадохте ми много полезни съвети и поле за размисъл.
Хубаво е човек да си свери гледната точка, макар и без да се познава цялостната картина.
Изтривам мнението, защото получих отговори на въпроса си, а темата отиде в съвсем различна посока.
Можеше да я оставя, за да е полезна на някой в подобна ситуация, но реших че е възможно да се получи обратния ефект, тъй като без представяне на цялата картина (гледна точка на мъжа, конкретни ситуации и т.н.) не е възможно да се даде обективно мнение.
Желая успешна година!
И че не са ти в дома 24/7, хич не е малко и ти дава време да се посъбереш. 
