Здравейте,
Не съм вярвала, че ще пиша тук, но ето ме...
С мъжа ми сме заедно от 14 години и за пред обществото сме идеалната двойка - дом, вила, деца, кола, доходи.. Познаваме се чудесно и си четем мислите, а от самото начало на връзката ни съвсем естествено си паснаха и ролите ни. Aз в ролята на майка орлица си отгледах маминото синче... С годините, очаквано, се промених, помъдрях, той също, но аз спрях да искам да помагам на всички. Нормално, това стана с появата на повече от едно дете... Повечето отговорности не му понасят, винаги, когато се излиза от зоната на комфорт или трябва да се прави нещо не по негова инициатива, е пуфтене, охкане, живота е тежък и тн..
Никога нищо не е отказал, всичко върши (макар и с неохота), грижи се за "мъжката" работа, прекрасен баща е...
През последните години обаче аз все повече започнах да пускам контрола, той да издъхва под тежестта на съвсем нормалните (за мен) ангажименти и с това караниците ни се увеличиха. Времето му с мен никога не му стига (поне 2 уикенда месечно сме сами, без децата), ревнува от децата и на мен започна да ми тежи това все другите да са му виновни - заради някой от нас не се е наспал, заради някой от нас живее в мизерия, заради някой от нас е закъснял, заради някой от нас няма свободно време...
От 365 дни в годината 265 са напрегнати - дори да не се караме аз вечно стъпвам на пръсти, да не би да не се обиди, защото той се обижда за всичко - сърди се дори на децата.
Но тук въпросът ми е следния - вече не издържам и искам да се разделим. Проблемът ми е, че се страхувам - финансово все някак ще се оправя. Битово - аз така или иначе редовно съм сама с децата, нямам проблем да ги гледам сама, даже последните 2 години предпочитам... Мъжът ми ме напряга, когато е вкъщи.
Притеснява ме той да не си направи нещо, защото редовно намеква как без нас е загубен, как ако се разделим животът му свършва, защото е пропилял най-хубавите години от живота си и не си струвало тепърва да си търси късмета.. А сме на 40 години! Това за мен е пълен абсурд и осъзнавам, че е манипулация.
И тук идва основното - притеснява ме, след като е толкова недорасъл и зависим, да не ми излезе през носа. Сякаш го очаквам, защото последната година видях истинския му гняв - човек, който вместо да притихне в тъгата си, казва на децата си "неблагодарни копелета", за дето са му надраскали с флумастер раницата, си представям какво таи още в себе си...
Та, въпросът ми е тук към разведените по-скоро: как най-леко може да мине подобен процес и какви са ми правата? Какви "номера" може да ми направи?
Не съм вярвала, че ще пиша тук, но ето ме...
С мъжа ми сме заедно от 14 години и за пред обществото сме идеалната двойка - дом, вила, деца, кола, доходи.. Познаваме се чудесно и си четем мислите, а от самото начало на връзката ни съвсем естествено си паснаха и ролите ни. Aз в ролята на майка орлица си отгледах маминото синче... С годините, очаквано, се промених, помъдрях, той също, но аз спрях да искам да помагам на всички. Нормално, това стана с появата на повече от едно дете... Повечето отговорности не му понасят, винаги, когато се излиза от зоната на комфорт или трябва да се прави нещо не по негова инициатива, е пуфтене, охкане, живота е тежък и тн..
Никога нищо не е отказал, всичко върши (макар и с неохота), грижи се за "мъжката" работа, прекрасен баща е...
През последните години обаче аз все повече започнах да пускам контрола, той да издъхва под тежестта на съвсем нормалните (за мен) ангажименти и с това караниците ни се увеличиха. Времето му с мен никога не му стига (поне 2 уикенда месечно сме сами, без децата), ревнува от децата и на мен започна да ми тежи това все другите да са му виновни - заради някой от нас не се е наспал, заради някой от нас живее в мизерия, заради някой от нас е закъснял, заради някой от нас няма свободно време...
От 365 дни в годината 265 са напрегнати - дори да не се караме аз вечно стъпвам на пръсти, да не би да не се обиди, защото той се обижда за всичко - сърди се дори на децата.
Но тук въпросът ми е следния - вече не издържам и искам да се разделим. Проблемът ми е, че се страхувам - финансово все някак ще се оправя. Битово - аз така или иначе редовно съм сама с децата, нямам проблем да ги гледам сама, даже последните 2 години предпочитам... Мъжът ми ме напряга, когато е вкъщи.
Притеснява ме той да не си направи нещо, защото редовно намеква как без нас е загубен, как ако се разделим животът му свършва, защото е пропилял най-хубавите години от живота си и не си струвало тепърва да си търси късмета.. А сме на 40 години! Това за мен е пълен абсурд и осъзнавам, че е манипулация.
И тук идва основното - притеснява ме, след като е толкова недорасъл и зависим, да не ми излезе през носа. Сякаш го очаквам, защото последната година видях истинския му гняв - човек, който вместо да притихне в тъгата си, казва на децата си "неблагодарни копелета", за дето са му надраскали с флумастер раницата, си представям какво таи още в себе си...
Та, въпросът ми е тук към разведените по-скоро: как най-леко може да мине подобен процес и какви са ми правата? Какви "номера" може да ми направи?
Защо този човек се чувства толкова претоварен? Може би наистина е? Това, че ти не виждаш причина, защото са "нормални" ангажименти, дали означава, че си готова ти да поемеш всички негови ангажименти, а той - всички твои, ей така, за експеримент?
След като си останала на "старата" си работа, това какво означава за твоя финансов принос в семейния бюджет?
Не питам, за да ми отговаряш, а за да се опиташ да погледнеш от неговата гледна точка. Може пък наистина да е притиснат човекът, затова само се оплаква, а ти вече и диагнози му постави.
Иначе, и аз не виждам за какво да се разделяте, след като можете да се разберете, ако (както пишеш в началото) си четете мислите и в много отношения сте идеалната двойка.
