От какво се стахуват осиновените деца

Здравей,

и аз съм осиновено дете, но съм доста по-голяма.

При нас нещата са нестандартни: аз съм много бяла и светла, с пухкави устни, а майка ми (само осиновителката си наричам майка, за мен друга не може така да се нарече) е испански тип красавица - чернокоса, с матова кожа и тънки устни.



От моите деца едното невероятно прилича на майка ми (носи и името и ), а останалите - на мен.

За подигравките:
в прилична среда не ми е ясно кой може да ти се подиграва, а в останалата среда - навсякъде и всичко може да се случи, но от теб зависи ти доколко ще позволиш да те наранят.



 

 

Добре дошли на всички. Аз съм новак, но вече започвам да се чувствам стара тук.
Аз не вярвам в изоставянето, в чувството на изоставяне. Толкова копнеех за дете. С цялото си същество се опитвах да стигна до душата му, която витае във Вечността и молех Бог да ни срещне. Ние не сме ходили по лекари - бяхме на по 36 когато се оженихме. Отидохме веднъж и се оказа, че първо трябва да се изследва съпруга. Онова с чашката ми се стори гадно и си тръгнахме. Аз не приемам инвитрото, намирам го за неестетвено.
Не може деца, които са толкова чакани и изстрадани да носят печата на изоставянето. Всяка една от нас е излъчвала енергията на своя майчински инстинкт и е привлякла точно своето дете.
Аз наистина вярвам в това. Няма случайни неща в живота.

Здравей мила Естер,
аз също като теб съм осиновена, макар и доста по-отдавна. Тъй като съм поживяла повечко и съответно изпитала на гърба си и негативите от това и злобата и завистта човешка, ще те посъветвам да не ти пука от нищо и никой, защото най-важното в живота е да имаш до себе си близки, които те обичат искрено и с цялото си сърце.Ти имаш това богатство и то трябва да те прави щастлива и сигурна, щом си обичана няма от какво да се страхуваш.Колкото до цвета на кожата, тя не прави човека, напротив.Има и нещо друго, ние българите сме тъмни балкански субекти и в голяма степен расисти по рождение, но погледни модните подиуми по света, погледни голямото кино, какви невероятни тъмнокожи красавици има, на които белите им конкурентки не могат на малкият пръст да стъпят.Пример Наоми Кембъл, която е на моите години, та и отгоре, но как изглежда? Дали може да се мери с нея вече повяхналата Клаудия Шифър и др., които стартираха по едно и също време?Другото, което съм научила през житейският си път е, че човек сам определя себе си, мястото си в обществото и в очите на хората, тъй като ако ти самата имаш самочувствие, обичаш се, чувстваш се добре в кожата си, това извира от цялото ти същество и се вижда, не само се вижда, но се налага и приема като отношение и от околните.Извода е, че трябва да се харесаш първо ти, да вдигнеш високо брадичка и носле и ще бъдеш харесвана от всички.Уважаваш ли себе си, обичаш ли себе си, то и хората ще те уважават, почитат, ще се страхуват дори от личността ти и ще намериш навсякъде място.А когато те сполетят проблеми или просто лоши дни, каквито всеки има и е неминуемо, то тогава утехата е любящото семейство, което имаш и което е истинското богатство.
Желая ти успехи във всяко едно начинание и много щастливи мигове!!!

Здравей, Естер! И всички останали   
Аз съм Борко, синът на Дефи. Аз съм на 10 години и също съм осиновен.
Естер, не е важно какъв е човек отвънка, а отвътре.Аз не се страхувам от нищо, защото имам всичко, за което може да мечтае едно дете. Понякога само ме е страх да не загубя още някой от семейството

Здравеи, Естер   
Аз съм Надя,  сестрата на Борко. И аз съм осиновена и също като теб съм на 12.
Аз се  боя да не ми се подиграват в училище, да не загубя някой близък човек, защото тати и баба много ми липсват.
Искам да имам много приятели. Мечтая си да ме приемат в хореографската паралелка на Училището по изкуствата... и за още много неща.
От мама разбрах, че баба ти живее близо до Русе. Ако й идваш на гости непременно се обади - можем да се видим    

Надя, Борко, здравейте!
И ние сме от вашият край, макар, че моето момченце е само на 4 г. Дано успеем да дойдем на срещата- ще ми е приятно да се запознаем. 
.

Здравей, мила Естер, не цвета на кожата е определящ, а сърцето и душата на един човек. Бъди щастлива с твоето семейство, и се гордей с мургавината си, това е екзотично и красиво!

Здравейте Бистра!
По повод отхвърлянето аз имам различно мнение. Смятам, че нашият копнеж да бъдем родители е бил толкова силен, децата ни са усещали точно него, а не отхвърлянето. Мисля, че жените, които са родили нашите деца просто са имали тази мисия да заченат, износят и родят нашите деца, но не и да им бъдат майки.
Поздрави на всички деца във форума и добре дошли на всички!

Ще науча децата си /ей как звучи/ да са като Естер, Борко и Надя! Завиждам на майките ви че имат деца като вас.
Ще бъда до тях когато се страхуват и ще  им помагам.
Плаши ме неизвестността, но с помощта на вече порастналите осиновени деца, които споделят с нас страхът ми е по-малък.

Може ли да попитам Естер, Борко и Надя как им се отразяват познанствата с други осиновени деца. Аз си мисля, че е добре, но не зная децата какво мислят. Днес разказвах на децата за нещо като са били бебета и Вики ме попита "ние в коя къща бяхме". Между другото използвам "у дома" почти наравно с "в къщи". Мисля си че така няма да "бележа" думата "дом" със знак минус.

Това ми прозвуча като :"... и никога като Мерипопинс, а не дай-Боже като Мираетта..."

Мираетта,
прегръдките са специално за теб 
Знаеш ли, аз пък бих се радвала ако Надя и Борко приличат малко и на теб, и на мерипопинз. Те растат в различна среда, срещат различно отношение, имат свободата да изказват мнението си и да задават въпросите си открито - у нас няма теми - табу. Но бих искала да израснат силни и зрели като вас. Да се научат от опита и мъдростта ви, да осъзнават колко ценен е всеки човек и трудностите, през които са преминали, преминават и които неминуемо ще срещнат и по-нататък по пътя си да ги направят по-добри, а не озлобени, агресивни или наранени индивиди, разпръскващи наоколо отрицателна енергия.
Да, ти си преживяла неща, които са оставили дълбока следа у тебе, но не са те прекършили, а са те направили по-силна.
За съжаление, не можем да защитим децата си от всичко. Можем само да се опитаме да ги научим КАК да се справят с това, което се изправя на пътя им.

Мираетта, никой не може да промени миналото си. Но можеш да САМА да избираш мечтите си и да ги следваш. Защото, както някой по-умен от мен беше казал - "Не осъществената мечта ни прави щастливи, а осъзнаването, че сме извървели дългия път до нея"

БЪДИ ШАСТЛИВА!!! 

Мами това е страхотно,че вече пишат  и осиновените деца.
Защото милслите на детето знаещо истината на 10,12 година са много различни от нас порасналите осиновени деца.
Благодаря ви момичета и момчета и знайте,че имате нашата подкрепа винаги.
Всички сме направени еднакво на този свят и цвета на кожата е само физическа даденост.Душата ни твори,а не телата ни.
Бъдете здрави и все така разбиращи и обичани деца.
 

Здравейте, приятели!
Наминавам от време на време в този форум, но рядко пиша. Тази тема обаче ме заинтригува.
Пиша от позицията си на осиновено дете.
Какви са страховете ми? Ами, имам точно два такива.
Първият е, разибра се, да не разочаровам с нещо семейството си. Макар че вече съм пораснала, омъжена, родила едно прекрасно дете, което всеки ден изпълва очите на майка ми с любов, винаги има място за съмнение, и винаги се страхувам от това да не постъпя по някакъв начин, с който да рухне цялото това доверие и любов, което цари между нас.
Малко да се отклоня от темата. Аз никога не съм се възприемала като осиновено дете. Изобщо никога не съм възприемала осиновяването като нещо различно от естествения начин да създадеш семейство. Така че разглеждам страховете си от гледна точка не на осиновено дете, а от позицията на дете, обичащо безкрайно и обичано безкрайно от родителите си.
Другият ми страх е по-основателен. Наскоро баща ми почина и аз не успях да му кажа какво значи за мен, какво ми е дал, какво съм научила от него... Известна утеха има във факта, че без никакво преувеличение мога да кажа, че съм израснала в едно наистина прекрасно семейство, където всеки знае с каква безгранична обич е дарен от другия, но не е същото. Да кажеш две топли думи, да кажеш едно благодаря на човека, който е бил несломима опора за теб в продължение на 22 години.... Мъчно ми е, че пропуснах шанса си. Сега се страхувам да не пропусна и последния си шанс... Забързани напред-назад, колкото и буквално да звучи, кой намира време за задушевни приказки в днешно време... А и от друга страна, като се замисля, каквото и да кажа на мама, то не би било достатъчно да изразя истински чувствата си....
Ох, оплетох се май в разсъжденията си. 

Поздравявам всички ви - осиновени и осиновители, които пишат в този форум!
Откривайте любовта между себе си всеки ден!