Имам нужда да споделя..

Файти, изискваш много, защото за теб тя е 'голямата', тя е самостоятелна, очакваш да ти помага или поне да не ти пречи, да разбере колко е трудно да се гледа бебе...
А тя пък, вместо да влезе в ролята на разумната, отговорна кака, сигурно ревнува и предпочита да се прави на бебе, защото ето, виж бебето с колко внимание и грижи го обсипват. И като нищо може да ти прави напук и да те провокира - за да привлече вниманието към себе си и защото ти е ядосана заради бебето.
Стискай зъби, търпение и ще мине - просто е труден период. Ще видиш!
Моят син, хем беше на четири и половина, беше много по-тежък случай, когато родих сестра му. И аз бях точно като теб. Израстнахме го, слава богу.

КЛОНКА, за малко да разплачеш и мен!

КЛОНКА, аз плаках !
Наистина понякога искаме много от децата си, дори и ако са още бебета и го знаем . Но аз пък смятам, че ако любовта е в достатъчно количество, необходимата строгост няма да горчи!
Аз съм по- голямата сестра. Никога не ме е тежало, колко изискват от мен родителите ми и винаги съм се гордяла, че съм им била помощничка и приятел. НО много ми тежеше, че гушкат само сестра ми и до солидни години все тя се наместваше вечер до някого от нашите пред телевизора и понеже беше/е по-любвеобвилна си търсеше ласките, пък аз седях отстрани и гледах убедена, че съм голяма и не мога да правя такива неща и си страдах. Тоест на мен не ми тежеше нищо друго, освен факта, че не се сещаха и мен да приласкаят някак и понякога, а си ме обичат много.
Аз съм сравнително строг родител, но гушкам и целувам непрестанно ! Възпитанието не е само любов и свобода, трябват и граници, и твърди рамки за да не се изгубят децата!

Искам само да ти кажа, че аз правех същата грешка със сина ми. Той проговори много рано, на 1г 5м и това много ме подвеждаше. Мислех си, че щом говори, слуша приказки и истории, значи разбира. А това изобщо не е така. В емоционално отношение той си е бил просто детенце на годинка и половина... Огледай се около себе си за някое детенце на сходна възраст, което не говори толкова много - ще придобиеш доста добра представа за това какво разбира дъщеря ти...

Другото и сама си го знаеш - нерви, преумора, депресия. Опитай се да се настроиш, че ти и дъщеря ти сте на една страна. Няма нужда от битки, просто трябва да си до нея.

Това, което правиш е чудовищно. След време доста ще съжаляваш, затова което си правила с детето си. Начина, по който се отнасяш с нея ще оформи страхотни комплекси за малоценност. Ти си длъжна да харесваш децата си, такива каквито са. Дъщеря ти прави бели и не те слуша, за да й обръщаш внимание. Само че ти не го разбираш това май? Недей непрекъснато да я критикуваш, защото цял живот ще ти прави напук, и ще съжаляваш горчиво. Такива болни родителски абмиции не водят на добър край. Ти не можеш да я направиш еди каква си. Тя или е такава или не е. Най-добрия вариант е да даваш самочуствие на детето си, че е способно, кадърно, знаещо, че го одобряваш, да усеща твоята обич. С твойте критики детето има чувството че е нежелано и необичано. И в един момент ще те намрази и цял живот ще ти прави напук, за да ти доказва непрекъснато че тя може и че тя е права, а ти не си. И най-фрапиращото в случая е, че ти си педагог. Май доста неща си забравила от обучението? Съвземи се, не искам да ти звучи обидно това което ти пиша, но грешиш мила, много грешиш!

За мен твоя постинг е чудовищен. Може би е добре да имаш предвид, че когато човек иска съвет за своя осъзната грешка и сам споделя слабостта и страховете си, е доста нетактично да целиш с неговите камъни по неговата глава... Темата се казва "Имам нужда да споделя", а не "Имам нужда да споделя, за да чуя, че съм фатално обречена" 


P.S. Твоите две деца на колко години са?

Цитирам ти основни моменти от твоя пост, които все едно аз съм ги писала, разбирам те чудесно, аз съм в същото емоционално състояние, с тази разлика, че нямам второ дете, мъжът ми доскора не искаше точно по тази причина, ти с едно как се държиш, ами за какво ни е второ
Не знам какво успокоително да ти кажа, или какъв съвет да ти дам, защото и аз имам нужда от такъв. Напоследък имам подобрение, налагам си да мисля постоянно, че нещата не могат да са перфектни, нито аз перфектна майка, нито детето перфектно, нито къщата перфектно чиста, нито яденето перфектно сготвено и имам ефект и Габи се чувства по-добре и аз, но постоянно мисля за това и се тормозя вътрешно

Fighty, поствам тук едни утвърждения, които бях написала и ползвах в труден за мен период. Повтарях си ги непрекъснато, а ако се издъня - по няколко пъти. Може и да изглеждат смешни отстрани - някои неща имат особен смисъл за мен, а и набързо ги преведох, че ми бяха на английски (вкъщи нали всички смятат, че един пердах оправя нещата, та не исках да ги четат други). Но може да си напишеш твои и да опиташ - мисля, че при мен помогнаха.

-------
Ники е просто дете. Моето дете. Моята любов. Моето слънчице. Той расте и се опитва да намери себе си.
Аз искам да съм до него, да му помогна в израстването.  Затова:

Във всеки момент с него
- Аз съм любяща и внимателна. Аз съм там за него. Показвам му, че ме е грижа. Показвам му колко много го обичам.
- Клякам на неговото ниво, гледам го в очите, докосвам го нежно.
- Говоря спокойно и с обич. Слушам с разбиране. Обяснявам, обяснявам, обяснявам, обяснявам, толкова, колкото е необходимо. Ако трябва, 100 пъти.
- Винаги помня, че чрез поведението си той се опитва да стане по-независим или да привлече внимание, а намеренията му са добри.
- Имам връзка с него. Намирам начин да предотврарявам  сблъсъците, избирам внимателно битките си.
- Играя с него, смеем се, говорим, разказвам му истории, измислям нови и интересни неща, които да правим заедно.

Ако почувствам, че се ядосвам:
- Виждам един голям стоп или си представям, че забивам пирон в нашата връзка.
- Броя до десет или се отдалечавам за малко, ако е необходимо.
- Намирам начин да се освободим от натрупаното напрежение – тичаме, играем на криеница, скачаме, пеем високо.
- Игнорирам хората наоколо, ако влошават ситуацията.
- Игнорирам счупените вещи – любовта към детето ми е по-важна от която и да е вещ.

Винаги помня, че:
- Любовта е търпелива, любовта е внимателна.
- Любовта не е груба, не е егоистична.
- Любовта не се ядосва лесно и не помни лошото.
- Любовта винаги пази, винаги вярва, винаги се надява, винаги постоянства.
- Любовта никога не се предава.

Останах с впечатлението че повечето майки разпознаваме в написаното себе си.До голяма степен и аз.Майка ми и мъжът ми винаги ми казват ,че и аз прекалено изисквам от него,а той всъжност е едно дете.постоянно му се карам за дребни неща от сорта измии си зъбите  обличаи се бързо и т.н.т.Той обаче сякаш не чува което мен ме вбесява.Просто забелязах ,че трябва повече нерви,внимание и не малка доза нежност.Например той много обича да споделя.вечер като се прибере винаги го разпитвам подробно как е минал денят му.Понякога искам едно малко кътче замо за мен и него и никои да няма около нас
.Определено има повече респект от мен от колкото от баща си.И определено е  доста привързан.кофти е когато бабите се появат и тогава незнаино защо аз ставам лошата майка

Maria.St, добър подход!

аз не оставам с такова впечатление, малко отговори има.
Просто пишат тези, които се чувстват по същия начин.
Мария Ст. и аз по същия начин си повтарям подобни неща и наистина действа, но много бавно се променя мисленето на човек.

Това е много трудна тема. Признавам, че и аз попадам в подобни ситуации, но ми прави впечатление, че се случва, когато искам да открадна няколко минути за мен - да гледам новините, да драсна нещо във форума... Винаги, когато спра да му обръщам внимание, той пристиг аи използва целия арсенал от бели и тръшканици, за да ми привлече вниманието. Тогав започвам да викам. След като думите излязат от устата ми, чувствам вина...

Всъщност при мен беше въпрос да си ги припомня в момент, в който бях извън релси (впечатлението ми е, че по същия начин стоят нещата с Fighty). Подействаха сравнително бързо.

Изчетох много неща, и хубави и лоши.... Аз имам само Али, нямам друго дете, но тя е мое копие, виждам в нея всички грешки които съм правила аз, въпреки че е само на 2 годинки. Понякога съм много лоша и се карам много, но общо взето имам няколко основни правила:
 - винаги се усмихвам, гушкам и искам целувки, когато ми дойде на ума, няма значение че преди малко сме били в конфликт;
 - дори да е жестока кавга, всичко свършва бързо и й прощавам бързо;
 - настоявам постоянно единствено за нещата, за които знам, че съвсем ясно ме разбира и се прави умишлено на разсеяна.
Всички сме хора и грешим, но когато усетиш че в момента наистина губиш контрол, просто се опитай да спреш и направи нещо различно, пусни музика, дай си 2-3 минути преди да продължиш, защото те наистина са само деца.

Ох, и мен ли ме чака това след няколко месеца? Не искам да се отнасям зле със сина ми, той е толкова малък, а и сега ми се случва да му се ядосам за някоя дребна пакост, без която не може - все пак е само на година и два месеца! Винаги съм се питала как да бъда най-добрата майка, възможно ли е изобщо?
Но все пак, мисля, че когато осъзнаваме проблемите, те са наполовина решени.

А мен ми направиха впечатление няколко неща:


1 Кипиш от нерви. Само появата и` те наелектризира. Хубаво е да отстъпваш!! Аз като усетя, че се вбесявам, се врътвам рязко и отивам в друга стая. Отсей само важните неща, за всичко друга отстъпвай, регулирай - ще видиш, че като намалеят конфрликтите и ти ще се поуспокоиш.
2 не я прави по-добра от теб, само я подкрепяй, направлявай. С майка ми сме имали такива конфликти - аз просто не смятам, че нейното `добро` е добро за мен. Не насилвай детето си да е по-добро от теб, може дъщеря ти да не се чувства добре в тази роля.
3Това наистина ме озадачи. Щом детото не е виновно, защо с извинението си му вменяваш вина? Не искаш да се карате (ама тя е лоша и те предизвиква). ще я обичаш и кагото не се държи добре (била е лоша, но и прощаваш). Защо просто не и се извиниш така: "Извинявай, зайче, но понякога съм много изнервена и ти крещя без да си виновна. Ела да те цункам и не ми се сърди."