Малко трудна тема за родителите

Аз не се самообвинявам, но ми е тежко, когато чуя такива думи. Също както на майка ми и беше тежко, когато някаква си съседка и казала, каква майка и баба била тя, че си е "зарязала" внуците и дъщерята, и дори за раждането не била отишла.  Тя ако била (съседката), щяла била с плуване да стигнела до Щатите да си види внуците.
Цитирам дословно....
Майка ми що рев изрева, защото не можеше да дойде...и вместо да ми е подкрепа в такъв момент, ей така като се намери някой да ти каже...просто....нямам думи. 

Шоколадкина аз съм на същото-зелени карти за родители над 65-даи да поддържаме връзка за инфо... Единствен шанс виждам да ги освидетелстват че имат short memory loss има форма коато се попълва от доктор и ще трябва специално преводач и тогава теста отпада иначе гражданство през крив макарон. Даге мисля година преди това да идем на доктор и след това точно преди подаване на документите за да има история. Даже си мисля да се опитам и от БГ да изкарам диагноза с превод еи така да има история. Да учиш английски след 70 за мен е прекалено невъзможно...

По темата пак - Аз споделих нашите планове били за някои експлотационни , за други невъзможни, но това е положението... за мен децата са на първо място, после семеиството и тогава след това нареждам родителите. И някаква друга приказка имаше с маика до море със съпруг през  море...Да не попада човек в ситуация но аз се смятам за човек здраво стъпил с "двата крака на земята".

Тандури  Ще му доиде времето, важното е да имаш план да работиш по него, знам че не всичко може да се планира, но каквото можем правим, нали?  Имаш прекрасни деца и семеиство-другото са проблемите на живота-никои не е избягал

Amymommy mislq 4e si prekaleno kraina. izvinqvai no lubovta kam blizkite ne se izrazqva samo s prisystvieto na pogrebenieto. i tova dali ste mojesh da spodelish s tqh poslednite im migove jivot e savsem drugo , ne vseki ima tozi shans. i da izbirash dali da otidesh na pogrebenieto na svoi blizak ili kakto ti kazvash da riskuvash jivota ili badesteto na decata si mislq 4e trqbva dobre da se obmisli i ne samo ot teb a i ot sapruga ti. Mislq 4e ne si popadala v takava situaciq i dano ne ti se nalaga, no ne badi tolkova kraina i ne sadi horata koito ne mislqt kato teb.

Тандури,не съм искала никого да обидя.Аз не упреквам другите които мислят или действат по различен начин от мен.Не можем да бъдем всичките еднакви.Споделих единствено че за мен лично съществува едно единствено извинение да не тръгна за България ако нещо такова ми се случи.Единствено не бих тръгнала ако детето ми се разболee.Естествено ще бъда до него.Не знам как се пътува от Америка до Бг,но мога да кажа че имам приятел,който вече 4 пъти си идва в Италия за един ден.3a да проведе колоквиум за работа и отново си тръгва за Америка.Така че предполагам не е невъзможно,ако става въпрос за несто толкова важно,както да изпратим близък човек от този свят.Знаеш колко пъти съм ти се оплаквала лично на теб за това че прекарах наистина тежка бременност.Именно в тези моменти в които съм била толкова зле в нас ,съм си мислила много по този въпрос"Ами ако точно сега стане така че трябва да замина?"Винаги съм си казвала че сте събера всичките си сили и ще го направя.Бих се чувствала много по зле ,ако трябва да прекарам време в леглото и да изпитвам болka,отколкото да поема този физически истощителен избор да отида на погребение в БГ.Така чувствам нещата,така смятам че е правилно.И както казват другите,се моля наистина когато дойде този момент в живота ми(а той неизбежно ще дойде)Бог да ми даде сили да се сбогувам с тези които толкова много обичам.В "майчинският"форум толкова често казваха че са пътували бременни до БГ в последните месеци,дори без такива основателни причини,защо аз да не мога да го направя.Стана ми кофти че може би наистина разстроих теб и други с този мой постиг,но в действителност аз не мога да побера в мозъка си как мога да не отида.За мен е наистна немислимо.Отново казвам,не всички са еднакви.Аз преди точно 5 години продадох абсолютно всичко което имах за да помогна на обичан от мен човек,моите близки направиха същото за да ми помогнат,въпреки че знаехме че го правим за една загубена кауза и за нещо което едва ли би могло да се промени.Не ми е досвидяла нито една стотинка,на близките ми също.Единственото което ни вълнуваше е да се справим с проблема.Затова и съм толкова категорична,че ако се случи така че не мога да замина и съм притисната от дилемата дали да замина и да загубя работата си или да остана,със сигурност и без да мисля два пъти напускам,ако нямам друга алтернатива.Имам двама братовчеди в Канада,които работят.Дойдоха и на двете погребения на близките ни,именно засTото усещат нещата като мен.
Да,не е важно самото погребение,това е така.Не съм от хората които се придържат от стереотипите и се скандализират от най-баналното.Веднъж,когато човек си е отишъл всичко е безмислено,но въпреки всичко,не съм израстнала толкова високо над нещата за да кажа, че това там е една куха обвивка,което няма нищо общо с човека когото съм обичала.За мен ще бъде пак той,същият.Не знам дали се изказвам достатъчно разбираемо,но ми е трудно да пресъздам с думи всичко това което желая.
Мисля си също че след време,когато ще дойде моят ред,това което най-много бих желала,последното нещо което видя и почувствам да са децата и внуците ми около мен.Ужасно е да се страхуваш от неизвестното,да си задаваш хиляди въпроси и да си сам,да няма ръка ,която да те погали и да ти напомни че не си сам в този момент.
Тандури,повярвай ми,не съм искала да нараня никого.Самата ти започна тази тежка тема,както самата ти я определи.Нормално е да се говори и за тези неща.В крайна сметка мисля ,че всички нас ни е страх именно от това,защото малко или много  помагаме на семействата си финансово и не е финансовата страна на нещата тази която не ни дава мира,колкото самотата и загубата.

а какво ще направиш, ако твой много близък човек почине внезапно в дълбоката провинция и ти се обадят вечерта, че го погребват другия ден наобяд и не могат да отложат погребението, защото там няма морга и ти дори да напуснеш работа и успееш да си купиш билет за самолета до половин час, няма да пристигнеш навреме? нещата не винаги опират до пари, желание, усещане и прочие...

Точно така се получи при нас. Обадиха ни се неделя сутринта, понеделник наобяд беше погребението.
Повече няма какво да коментирам по темата, защото на който не му се е случвало, просто няма как да знае какво е, как се чувстваш, какво можеш и т.н. Другото са само догадки, предположения и пожелания.

В този случай е нормално че няма да отидеш,естествено е че при най добро желание нещата са невъзможни .Изобщо не съм имала тези случаи в предвид.Както казах и в първия си постинг,възмущавам се от близки които премълчават факта че има тежко болни хора за да не тревожат децата си и така ги поставят пред свършен факт.Както се получи с една моя приятелка в Сардения.Момичето работеше там и не успя да замине в БГ,защото не искаше да изгуби работата си.Ако аз бях на мястото на човека който си отиваше,бих се натъжила ужасно ако ми се дадеше подобен вид извинение по повод на това че не е дошла внучка ми или дъщеря ми.

Наистина много трудна тема .За съжаление оба4е идват и тези моменти от живота.....най трудните раздяла с близките хора.
Изгубих дядо и баба,останаха ми само баб4ето от страна на майка ми.Но и тя е болна и стара и се ужасаявам от мисълта,4е скоро ще полу4а лоши новини.Моля се Господ да я пази.

До колкото се отнася за родителите ми,искам един ден да си ги взема близко до мен.Макар,4е имам сестра в Бг която е много съвестен 4овек и никога няма да ги остави,какъвто и проблем да имат.Засега е още рано а и не ми се мисли по този въпрос защото много ме натъжава.Родителите ми са все още млади и жизнени  хора,да благодаря на Господ,и се оправят сами.Ние им помагаме с каквото можем,финансово и морално,защото както знаете пенсиите в БГ са мизерни а цените безбожно високи за стандарта.Колко е жалко за цял живот труд да полу4ават пенсия която едвам им стига само за прехрана до края на месеца.А да не говорим за сметки,дрехи и т.н.Но за този хал можем да благодарим на милите политици които си купиха къщи по целия свят,а бедния българин умира от глад .Но това е друга тема,извинявам се на модераторите ,но за съжаление това си е живата истина.
Що се отнася до темата как бихме постъпили ако някой близък 4овек си отиде от този свят,мисля,4е всеки от нас би направил вси4ко по силите си да се прибере за погребението му,разбира се ако това е възможно
Да се молим Господ да закриля близките ни,а те да ни радват за дълги времена

Това звучи като упрек.
И понеже аз бях в такава ситуация го приемам като личен упрек.
Когато това се случи с баща ми, нашите криеха. Аз бях седмица преди термина ми. Не искаха даме тревожат. Друг е въпроса че преносих...
Когато разбрах, след обстоен разпит на сестра ми, че татко е починал, той вече от няколко дни беше погребан.
Какво би направила ти в тази ситуация?
Би ли отишла до БГ (от САЩ!) само за да видиш един пресен гроб и да родиш някъде по летищата?
Обичам семейството си, не бих поставила на риск бъдещите си деца по никакъв начин!
Не можах приживе да се раздля с баща си, за което дълбоко съжалявам.
Ще се разделя с него на гроба му.

Не можеш да разбереш близките , които премъл4ават....аз пък мога. Много 4есто в живота е по добре да премъл4иш нещо, отколкото да обидиш наскърбиш някого. Така или ина4е неизбежното зло се слу4ва колкото и да не искаме, колкото и да боли, защо трябва да предизвикваме и друго зло??? Живота ни поставя понякога в абсурдни ситуации. А смъртта 4есто пъти настъпва толкова неусетно, не е задължително да е тежко болен 4овек, за да се слу4и.

Ружа,аз съм го написала много точно и ясно,не мога да обяснявам на всеки по отделно какво съм имала в предвид.

Страхувам се дотолкова да не стане нещо, докато съм на майната си и нямам време за последно сбогом. Но и да съм там, гаранция за това няма, така че не го мисля.
Финасовата част е на последно място. Оправят се, а и ние им пращаме пари периидично.
Ккаво има да се чудя дали ще се оправят, ако се разболеят? Ние за какво сме в чужбина, ако не можем да помагаме? 
Правя и ще правя 
И се надявам скоро да се приберем 

Ей,таз тема все я отлагам от преди Коледа още  и все хайде да не натъжавам,хайде да не развалям празниците,хайде 14 февруари и така.........все не успях да я пусна 

Има периоди,в които при всяко извъняване на телефона изтръпвам: 'Ето,това....случило се е нещо  ' или пък мам не се появява в Скайп, или се бави: 'Кой знае къде е?В коя болница ли е?Какво ли става?' и като се включи 'инспектирам' гласа и да 'хвана' някоя издайническа нотка  ...дали не се чуди как да ми го каже....е,успокоявам се,че това е съдбата ми и трябва да мисля за бъдещето и да живея живота си с по-малко страхове

 

Понеже аз започнах темата за премълчаването, да кажа: при мен смърт не е премълчавана (за съжаление имахме случай вече   ), но много други случки са били, да не разказвам за фрапантни случаи като моята кума, която притисна майка си по телефона и така разбра, че баща й е в болница с раков тумор... От една страна се ядосвам, че не ми казват. От друга... преди две години се въртяхме с мъжа ми в колата на магистралата. До днес нито моите, нито неговите родители знаят за тази катастрофа. Така че не оправдавам хората, които крият информация от близките си, но много добре разбирам защо го правят.

О, и аз бих скрила такова нещо от родителите ми. Имали сме леки произшествия с кола - крила съм. И какво ли не още крия, че децата понякога кихат и кашлят например, други мои по-сериозни родителски грижи и преодолени препятствия са направо зад сто врати заключени.
Но в моя случай си задавам въпроса - защо се е стигнало дотам. И си давам сметка, че ще ми е много кофти, ако един ден децата ми започнат да крият от мене. Бих го приела лично - значи съм направила нещо, за да не могат да ми се доверят. Споделената болка е половин болка, нали семейството е и за това - да се подкрепят взаимно хората в него в трудни моменти, да са съпричастни. Така си го представям аз семейството.