Разсъждения по темата едно или две деца...

Според мен всичко зависи от твоето собствено усещане за нещата. Щом не си готова за второ дете, значи няма нужда.
С първото имах много тежко раждане и усложнения след това, бях и млада и първо си мисли какво си причиних. Две-три години след това изпитах нужда и много исках второ дете. Имаме дом, и двамата работим, условия също. мъжът ми все още май не беше готов и все намираше оправдания. Сега е най-щастливия татко на син и дъщеря, просто си е представял нещо друго, слушал е други изказвания, но това щастие, което виждам сега, със сигурност не е предполагал, щом толкова се дърпаше навремето

Аз имам брат, но разликата ни е 9 години, много го исках, но за съжаление не сме си толкова близки, нямаме общи интереси, направо сме различни поколения.

Майка ми има сестра и сега, когато родителите им вече ги няма(моите баба и дядо) - те са си взаимна упора двете.

Та така е, както го чувства майката, а не както си мислим, че би могло да стане.

страх , нито за секунда не се поколебах дали искам второто си дете... Родих я един месец, преди да навърша 35. Когато разбрах, че съм бременна, си помислих, че това може да е най-голямата награда за прекрасната госпожица, която отглеждахме вече 2 години у нас - само аз и съпругът ми.
Разбира се, че е въпрос на лично усещане едно такова решение. Изисква се както емоция, така и отговорност.

Каквото и да говорим истината е една...Всеки има различно светоусещане и разбиране за живота, емоциите, раждането, гледането, възпитанието и прочие на детето.
Така че едни жени искат много деца, други не, но това не ги прави лоши. И никой освен самата жена не може да казва колко деца да има.

Страх не е нужно да чувстваш никаква вина. Животът е твой, решенията също. Не е нужно да раждаш дете, което не искаш. Отглеждането на деца не означава принасяне в тотална жертва на майката. Роди го, ако искаш да имаш още деца, и абортирай, ако не се чувстваш готова. Иначе ще страдаш и ти и детето.

Не виждам какво толкова има да се размишлява над темата, тъй като един истински родител/баща и майка/ е почувствал и  пожелал да има дете, макар че има и родители, които създават деца, защото така било прието, защото какво ще кажат тяхните, защото ще се носят какви ли не слухове, или още куп простотии, от които само страда/т детето/децата -  или е захвърлено на бабите си с репликата - на, нали толкова го искахте, ето гледайте си го, или пък отношението на родителите към детето е като към някакво хранениче, за което трябва и са длъжни да се грижат и толкова !  Аз копнеех да имам дете/ от много малка / и като забременях станах най-големия егоист- интересуваше ме само и единствено детето, но в момента в който родих осъзнах че съм готова да дам цялата си любов и всеотдайност на още едно дете, което впрочем е на път вече живот и здраве !!!  
Аз съм едно дете не съм егоист, може би така са ме възпитали, не съм чувствала липса от брат или сестра, може би защото приятелите ми са компенсирали това.
Но определено не създавам второ дете, само защото първото трябва да има братче/сестриче и защото ще бъде само или т.н., създавам второ детет с мисълта, че то се нуждае от нас, толкова колкото и първото и че и двете деца са с равни права и че всяко е отделен индивид, а не прикрепен към брат си/сестра си, и най-важното заради което създаваме второ дете е, че го желаем от цялото си същество !!! Всичко е до себеусещане, при положение че няма други фактори, които да влияят на решението !!

страх, мога да разбера как се чувстваш.Моят син също е малък, сама го гледам, втората бременност дойде ненадейно, беше планирана за след 2-3 години, но...Минаха ми мисли за аборт, но ги отхвърлих.Скоро си мислех, че колкото и да ни е трудно в началото, сигурна съм че за децата ще е плюс да отраснат заедно.

Родих дъщеря си на 36 и половина.Това беше най-правилното решение в целия ми живот.Сега и на 4 и половина и домът ни грее благодарение на нея.Дано само възрастта ти да не е била причина за аборта,защото би било жалко.

имам брат, не мога да си представя живота без него, знам че мога да разчитам безрезервно на него, както и той на мен
аз искам много второ дете, а защо не и трето
никога не съм си мислила , че ще имам само едно дете

Винаги съм си мислила, че ще имам три деца. Така стана, че за сега съм с едно. Може и така да остане.....
Не смятам, че това я прави егоист, но пък виждам, че много и се иска да си има братче или сестричка (повече братче е май, защото да не и взимало гримовете ) . Ако родя второ разликата им ще е много голяма и тя не разбира, че няма да си има дружка в игрите, но продължава да иска Май по скоро го иска за да се грижи за него, като кукла
И аз вече май доста искам и то по причината, че не ми се иска тя един ден да няма близък човек. Има братовчеди, с които за сега е много близка, но все си мисля, че с нейни си брат или сестра ще е по близка. Въпреки, че имам пример точно на обратното. Баба ми от години не говори със сестра си, майка ми с нейната също.

Не знам, защо с мъжът ми отлагахме толкова време второто. Първите няколко години имаше основателни причини, но от 5 години на сам няма. Може би подсъзнателно е било това, че сме и двамата по големи деца. По малките ни брат и сестра са били и преди и сега по- предпочитани. Все ние сме били отговорни за всичко. Пораснали сме още като сме били деца.
Братът на мъжа ми все се съревновава с него, все иска да е като него. Абе чудо е направо. Сестра ми поне не прави такива неща, ама тя пък си има други неща
Може би не сме искали да причиним такива неща на по-голямото ни дете. Знам, че това не е задължително, но като имаш този пример пред тебе и някак си не можеш да се пречупиш.

С малка разлика пък никога не съм искала да имам деца. Сестра ми е една година и десет дена по-малка от мене. Това още като деца не ни направи никак близки. Все се карахме и биехме. Тя си имаше нейните приятели, аз моите. И сега не бих казала, че сме супер близки. За капак винаги ни купуваха едни и същи дрехи, едни и същи играчки. Направо нямахме собствени самоличности. Това много ме дразнеше.

"Брат брата не храни, но тежко му на който го няма"

Аз имам брат. Не сме твърде близки, като деца все се карахме. Но знам, че го имам, и когато се нуждая от него, той ще ми помогне, както и аз на него.

Имаше моменти, в които ми се е искало да остана само с едно дете, за да мога да съсредоточа цялото си внимание и обич върху него. Сега се радвам, че не съм го направила. Двете ми деца се безценен дар една за друга. Сутрин като станат, първата им работа е да се потърсят една друга. Вечер, след като са се скарали, сбили и наревали, тихо и кротко сядат една до друга да си разказват приказки.

Спокойна съм, че един ден, когато няма да ме има, те ще могат да разчитат една на друга.

Ние с брат ми сме от тези - редките .  Мога да кажа, че станахме близки именно в тийнейджърските години. Крили сме цигари, прикривали сме се пред родителското тяло, ходили сме по купони и т.н. Като малки се биехме много и се дърляхме за глупости съвсем като в детската градина. Постепенно това отшумя и отстъпи място на едно истинско непринудено приятелство. С днешна дата мога да кажа, че това е най-близкия ми човек, на който мога да разчитам за абсолютно всичко и за който съм готова да мина през ада Виждаме се почти всеки ден, защото имаме нужда от това. Обичам го! Благодаря, че го има

Аз също винаги съм искала поне 2 деца. Някак си, естествено ми се струва....Споделянето на играчките и стаята въобще не го отчитам като проблем, понеже и за мен не е било. По-важното е, както някой беше писал, шушукането на загасена лампа, нощните разговори, усещането за пълна къща...

Аз пък изчетох темата - сигурна бях, че няма начин някой вече да не е казал това, което мисля по въпроса. Ето това е и моето мнение:


В мненията на crazy_chick също имаше доста ценни неща, макар да не съм съгласна, че ревността е причинена единствено от родителите.

Разликата между двете ми деца е много голяма,защото си ми беше добре само с едно дете.Да но то порастна вече,има си свой живот така да се  каже,отдалечава от мен.Така става по принцип с момченцата,те не са любеобвилни и гальовни,като поотрастнат.Та точно тогава почувствах нуждата и силното желание за още едно дете-момиченце най-вече.
Момента идва тогава,когато го усетиш със сърцето си,и когато колебанията ти и сравняването на плюсовете и минусите изчезнат.
По другия ти въпрос-имам брат,с когото мога да кажа,че винаги сме се уважавали и разбирали,както като деца така и сега,като големи.

Няма еднозначен отговор на дилемата 1 или 2 деца.
Лично аз за себе си не се чувствам подготвена да поема отговорност за още едно дете.
Ако някога изпитам емоционална нужда от второ,ще си родя.
Не трябва да се изхожда от позицията-"ама по-добре е за детето да са две".
Броят на твоите деца е твой личен избор.
Аз имам брат с 1г и 10 м по-голям.Никога не сме били близки и сега не сме.
Мъжът ми пък е едно дете.Като му задам въпроса "Добре ли ти беше като малък?",
отговаря "На моменти не най-много ама пък сега ми е много добре."

И аз не съм решила все още дали искам второ дете - засега отлагаме...Не ме притеснява че ще имат голяма разлика в годините.Засега в близките 2-3 год. надали ще се решим.Ще поживеем,ще видим.Само да сме живи и здрави!

Относно братята - имам брат,на който мога да разчитам по всяко време,както и той на мен.От различни бащи сме,но това НИКОГА не е оказвала влияние във взаимоотношенията ни.Той също много ме ужава и се вслушва винаги в съветите ми!


P.S. Поздравления за интересната тема!

Първоначално си мислехме да имаме само едно дете и никога не съм си и помисляла,че ще имаме и друго.Живеехме си добре така,баткото запълваше изцяло живота ни,но след 8 години решихме,че ще имаме второ.Сега като гледам каква е гальовна и сладка дъщеричката ни се чудя как сме живяли изобщо без да я има нея.Децата са нашия живот и ги имаме за да ги обичаме,а не да разсъждаваме над това дали ще са съвместими едно с друго и дали няма едното да пречи на другото.Аз имам брат с две години по-малък от мен и не мога да кажа по никакъв повод,че някога ми е бил пречка или тежест  за каквото и да било.Каквито и да са отношенията ни,винаги ще знам,че има някой с моята кръв и ще си помагаме с каквото можем.