Некролози

Уф, Кифле, колко пъти да се обяснява, че не самото послание ме притеснява, а това, което се случва със самите некролози е гадно. Нищо против да се слагат на определени места, както беше едно време. Но такова кичене на дървета, стълбове, огради и стени, никъде го няма! Да не говорим как се задържа хартия на циментов стълб например? След първия дъжд или вятър, като се разхвърчат тези ми ти некролози...  Да се чуди човек къде да стъпи. Не мисля, че нормален човек може да изпита удоволствие при вида на въргалящ се в кална локва лик на нечий починал близък. А виждала ли си разтеклите образи на изработените на мастиленоструйни принтери? А скъсаните нарочно и разхвърляни стари възпоминания, за да се направи място на нечий нов? Гадно е!
Същинският проблем е, че ние българите мрем да си покажем простотията както в радостта, така и в скръбта си. Ето, в нашия блок в предверието има специално табло, където да се слагат възпоминанията. Но няколко съседи по стар народен обичай мрат да си ги лепят по вратата. Сменихме входната врата с нова, с алуминиева дограма - още на другия ден беше окичена с некролози, да се чуди чистачката как да чисти стъклото... И това, при положение, че на 1 метър оттам има специално място за това! Не знам как да го нарека... Но в никакъв случай не се прави от уважение към починалия, а просто напук на живите...

Ама че тема сте заформили...
Съгласна съм с последно прочетените мнения(за другите май няма да имам време ),че щом на човек му идва отвътре,няма лошо да си спазва определени традиции...
И на мен като PLP ми е неприятно да изхвърля некролога на баща ми.Пазя го в папка,да,но го пазя.Иначе дотолкова бях свикнала с тази картина в България,че почти не ми правеше впечатление.Но и аз съм на мнение,че трябва да се слагат само на определени за целта места и на входната врата на починалия.Каква ми е ползата,че целият свят ще знае за болката ми,след като този свят не може да върне изгубения, обичан от мен човек?
А черно и аз носих много дълго.Но го исках.Дори възрастни хора започнаха да ми правят забележка,защото съм била още много млада...Но аз дори и без тъжен повод съм си черен човек и нося този цвят...
Не зная,дали някой по-напред е писал за това,но за мен много показателни за разликата между нашата,българска философия за смъртта и чуждоземската такава,са две сцени от филми,които много харесвам...
The Weather Man.Помните ли сцената,когато бащата на героя организира собственото си погребение приживе?За това ми се искаше дори и тема да пусна,но все не остава време...Без да съм категорична,мисля,че подобно нещо не би могло да се случи по нашите земи.Прекалено много трагизъм влагаме в смъртта и срещата ни с нея.За добро или зло,не зная.Но смятам,че е нужна изключителна душевна сила от човек,който знае,че е обречен,да събере любимите си хора и да празнува с тях,да се смее,да им покаже,колко ги обича,да изслуша словата им на признание...
Или Elizabethtown и сцената с танца на Сюзън след погребението на мъжа й...
Невероятни...Филми,но все пак...Тук само мои познати са присъствали на погребение,но и те споделиха,че разплакани и виещи няма...Не зная,как го постигат.Без да съм лигла и превземка,за себе си зная,че не бих могла да се държа така стоически...Още по-малко пък да присъствам на собственото си погребение...Надявам се,че имам още време пред себе си...Кой знае пък,може и да успея да го оттренирам...

Към безсмислието и дори дразнещото присъствие на тези творения на човешкия гений често добавям и никненето на паметници къде ли не. Напоследък имам чувството, че пътищата са превърнати в гробници, а никой не е длъжен да става съпричастен със скръбта на напълно непознати за него хора. Аз не натрапвам на никого собствената си скръб, нито радостта си. неприятно ми е когато ме ангажират емоционално хора, с които нямам нищо общо и на които не мога да помогна.

А аз тези крайпътни паметници ги възприемам по-скоро като предупреждение, отколкото като проява на скръб. Дано всички, които минават край тях ги приемат така и дано бъдат спасени нечии животи...

Такива паметници има и в чужбинско...Поне при нас.Този,който ме впечатли най-силно, е пред един от местните ни университети...Близо до входа,под едно дърво...

Тоз който кара със 120 и горница дори не ги забелязва паметниците, ка- моли нещо да го жегне. Не мисля, че мястото на паметниците е край пътищата, както и че мястото на некролозите е по спирките, вратите на жилищните домове и стълбовете. Има си гробища за тези неща.
Когато съм ходила в чужбина не съм виждала такива "украси". Най- много някоя знаменитост да е била овековечена, но не и всеки човек, паднал на пътя в борбата с автомобилите.
Познати чужденци се чудеха какви са тези наши традиции с некролозите и поради каква причина го правим. Лично за себе си нямам логично обяснение.

Съвсем скоро пак ще правя. За годината на татко. Влагам много чувства, докато кича ъгълчетата с китки и завъртулки, а стигна ли до текста и снимката, очите ми са вече толкова пълни, че нищо не виждам. Не го правя за някого. Това е мое лично послание. В ъгъла долу не пиша 'от близките', а 'дъщеря ти'. На църква и на гробища не ходя, но некролог ще има винаги. За да му кажа това, което имам в себе си.

Аз принципно не харесвам налагането на норми на поведение.
Некролозите ме натъжават.

Нека всеки изживява нещата както ги усеща.
Има хора, за които най-важно е какво ще кажат другите.
Какво пък...и те имат право. Стига да не настояват всички да се държат като тях.

Погребвала съм.
Некролозите бяха limited edition, само за хората които знаех, че очакват да получат такава екстра.

Уф...аз съвсем забравих да пиша по темата:)
Не се заглеждам целенасочено в некролози, но се случва някой да ми грабне погледа.
Замислям се...фантазирам ... става ми много тъжно. Тутакси си измислям някаква лична драма и се самопребивам умствено.
Обикновено се опитвам всячески да избегна тази страница по вестниците (всъщност от години не чета такива неща и ми е много лесно) и може би затова не съм срещала там познати.

Да се изкажа и аз по темата. Не съм съгласна с некролозите лепнати навсякъде по улиците. Ден-два след като са сложени започват да се късат и да се ветреят. Струва ми се подигравка с хората заради които са сложени. На моята врата обаче има некролог на свекър ми и ще има винаги въпреки че не е живял постоянно при нас. Това е уважение към него и към съпруга ми. В този некролог вече всеки от нас вижда само снимката и някакси ни се струва че е все още с нас като го виждаме.Имаме негови  снимки в албумите, но не е същото.
С паметниците по пътищата съм на 100% съгласна. Ако зависеше от мен бих сложила билбордове с катастрофи по пътищата а не с полуголи мадами. Писнало ми е да слушам по новините за катастрофи при които виновника е жив, но е убил на място цяло невинно семейство.

 Прелиствайки вестник винаги се улавям, че спирам точно на страницата с некролозите...идея си нямам защо. Веднъж открих по този начин некролог на познат, който живее в Сф. Много гадно ми стана...

И аз незнам защо, но често се зачитам в некролозите...
Публикуването на некролози по вестници не ми харесва.

И аз ги чета...

Предполагам целта е да се видят от хора, които познават покойника, но просто не живеят в едни и същи град.

Да, чета ги.
Да, правя.
Да, намирам смисъл в тях.
Имат малък живот, защото...

Случвало се е да се зачитам. И познати съм виждала, за съжаление. Скоро видях майката на моя съученичка... Много ми стана мъчно.

Иначе, на мен не ми харесва тази традиция. Изобщо, някак не възприемам лепенето на некролози и ходенето по гробища всяка събота. За мен човек трябва да носи близките си в сърцето, защото в земята не остава нищо.

Свекърва ми подновява няколко пъти в годината некролога на свекър ми, но не го разлепва, а си пази по едно копие (лепи само на таблото на гробището и за около седмица слага на таблото във входа - обикновено само на годишнината и на датата от раждането му). Баба ми ходи всяка събота на гробища. Аз не обичам да ходя - там е толкова пусто...

Не искам някой ден да ми разлепят физиономията, нито да ме превръщат в култ. Ще ми се тогава да съм на по-хубаво място, а тези след мен да продължават да живеят - спокойно и щастливо.