Некролози

  • 68 835
  • 177
  •   1
Отговори
# 165
  • София
  • Мнения: 630
 
Цитат
Да висят съдрани и изрисувани...

Точно щях да напиша, че никога не съм виждала "изрисуван" некролог (а съм си поставяла за цел да открия такъв).

# 166
  • София
  • Мнения: 1 775
Току-що чух по телевизията песента "Хубава си, моя горо" - любимата песен на любимия ми дядо.
Човекът от снимката на възпоминанията не е той! Човекът, от снимката на надгробния  паметник също не е той!
Тази песен... ето това е той! Това сме ние с него двамата...
Сякаш аз съм го писала.Това беше и песента, която майка пееше, докато ходехме на екскурзии. Това беше песента, която аз и тя пеехме, а брат ми свиреше на китарата. Ето това е в сърцето ми. Когато разбрах, че е починала- тичах, тичах, тичах... докато паднах от умора.
По темата- не ми харесва киченето на дървета, спирки...но кой ли се интересува. Да, дразня се. Когато майка беше жива и имаше нужда от помощ всички я загърбваха, намирайки по важни неща за правене. И как не, винаги има по- важни неща от това да поговориш и да успокоиш един човек. Но после разни лели тичаха с некролозите и раздаваха за "бог да прости" . Опълчих се и срещу портретите на баба ми и дядо ми( със свещи. здравец...), които 10 години стояха в дома ми, защото леля ми така си изразявала скръбта. Ами да си ги занесе у тях. Много ги обичах, но ми беше някак зловещо да се събудя и да ме гледат. Още повече, изобщо не си приличаха на снимките. Дразни ме и когато комшийките ми звъннат в къщи, за да ми дадат " За бог да проси" , а когато детето им се жени или си имат внуче се скатават. Последният път им казах, че моля да ме "черпят" за хубавите поводи, колкото и цинична да съм била. Аз на никого не натрапвам болката си. Това си е моята болка. Всеки сам си носи кръста.
За гробищата ходя, когато ми е мъчно и когато искам да съм насаме. Там се чувствам спокойна и сякаш и майка е с мен. Имам и вкъщи една снимка, която често гледам, когато ми е тежко или мъчно.

Последна редакция: чт, 07 юни 2007, 06:51 от Lovi

# 167
  • Мнения: 5 468
Дразни ме и когато комшийките ми звъннат в къщи, за да ми дадат " За бог да проси" , а когато детето им се жени или си имат внуче се скатават. Последният път им казах, че моля да ме "черпят" за хубавите поводи, колкото и цинична да съм била. Аз на никого не натрапвам болката си.
Абе, хора, това не е натрапване на болка. По време на Задушници така се дава нещо на някой, като се нарича, че е за починалия им близък. Казват, че отсрещния, като каже: "Бог да го прости" или "Да му е видено" (според края и обичая), споменавайки починалия, му помагал по някакъв начин на душата му. Питала съм попове, говорила съм с лелките, дето седят и продават свещи в църквите - това ми казват.
Не мога да повярвам, че и за това ще намерите кусури. Дори и скръбта на хората, трябва да е по даден начин ooooh!. И съм сигурна, че тези, които най-много приказват, не са загубили мил, близък човек. Защото едно е да умре баба ви (дори да ви е отгледала), друго е да умре майка ви или недай Боже детето ви.
Не се правете на гранд-дами за такива неща. На никой не е нужно това.
Значи някой страда за близкия си, а отсреща някой го гледа пресмехулно - "Този пък, какво се е разциврил" Tired. Аз не мога да рева пред хора. И сигурно интуицията ми се е опитала да ме опази от нещо, като не е спряла да рева пред хората. Не мога. За това и имам нужда да ида на гроба на майка ми, да си изплача мъката, да ми изчезне буцата в гърлото... до следващия път. Просто имам нужда да ходя там, не знам  защо, от какво е продиктувана, но натам ме влече всеки път, когато ида в родния си град. И винаги ще имам някаква необходимост.

И в Труд има некролози, защото това е доста печеливша рубрика за вестника. Как ще откажат да публикуват некролог, като струва луди пари? Който иска да чете честитки за бебета и рождени дни, да си купи списание Мама или някое от сорта. Вътре е пълно с честитки..., така че има и такива отразени събития.
Ама защо се заяждате със скръбта на хората? Просто уникално.

Последна редакция: чт, 07 юни 2007, 01:40 от Ню

# 168
  • Мнения: 1 910
Некролозите в Банско са много интересни. Толкова странни фамилии...и човек се чуди какви хора ли са стояли зад тези имена. Но май само там съм се зачитала...

# 169
  • София
  • Мнения: 1 775
Абе, хора, това не е натрапване на болка. По време на Задушници така се дава нещо на някой, като се нарича, че е за починалия им близък. Казват, че отсрещния, като каже: "Бог да го прости" или "Да му е видено" (според края и обичая), споменавайки починалия, му помагал по някакъв начин на душата му. Питала съм попове, говорила съм с лелките, дето седят и продават свещи в църквите - това ми казват.
Съгласна съм с теб Ню, но на задушница се ходи на гробищата или на църква и там се раздава. Но в неделя сутринта да ти звъннат рано- рано на вратата?! И пак, ОК, но и когато има и добър повод да ти звъннат. Но добрите поводи някак си ги прескачат newsm78. Все пак е редно ако споделяме скръбта. да споделяме и радостта. Според мен.

# 170
  • Mediterraneo
  • Мнения: 38 390
Ню, благодаря ти, че изказваш мислите ми. Аз бих била доста по- груба, защото цинизмът тук ми идва повечко  Hug

# 171
  • София
  • Мнения: 4 423
Ню, много добре казано, то няма кой да разбере... сърцата на хората са странно нещо, толкова са различни...

# 172
  • густо майна Филибето
  • Мнения: 8 539
Преди години ми гостуваше една рускиня, гледайки некролозите, разлепени навсякъде , възкликна : "Это депутаты???"(Това депутати ли са???)
Това е традиция. Не зная кой я е създал, но традициите трудно се изкореняват. Аз не разбирам и носенето на черни дрехи, понякога до края на живота, но тези неща са решение, за което си мисля, че не е редно да бъдем крайни в мнението си.

# 173
  • Мнения: 13 512
По повод на черните  дрехи- за първи път видях толкова много хора с черни дрехи в Грузия. И попитах защо всички са така обечени и ми отговориха, че няма семействе,което да не е далло жертва във войната с абхазия, та затова. и наистина- бяха построили ново гробище в Тбилиси, в което бяха погребани само 16-30 годишни момчета...В арабските страни не съм забелязала да се носи траур по-дълго време,в Европа и Щатите пък съвсем.

# 174
  • Мнения: 11 009
Не ги чета и не ми харесва тази традиция да се разлепят навсякъде. Веднъж както минавах край един стълб, с периферното си зрение мярнах некролог с голяма снимка, която ми се стори позната. Оказа се, че е на един съученик - дойде ми като гръм от ясно небе. Confused

# 175
  • Мнения: 2 759
...Абе, хора, това не е натрапване на болка. По време на Задушници така се дава нещо на някой, като се нарича, че е за починалия им близък. Казват, че отсрещния, като каже: "Бог да го прости" или "Да му е видено" (според края и обичая), споменавайки починалия, му помагал по някакъв начин на душата му. Питала съм попове, говорила съм с лелките, дето седят и продават свещи в църквите - това ми казват.
Не мога да повярвам, че и за това ще намерите кусури.
                    Всъщност няма подобно религиозно обяснение на въпросния празник, или там каквото е. Не искам да съм груба в никакъв случай, но ако тяхното християнство се основава на Библията, не биха ти дали подобни обяснения. В християнството няма такива неща  Naughty. Самият факт, че на различните места хората имат различни обичаи, а Библията все пак е една, може да те накара да се замислиш. Иначе аз съм 'за' всеки да изразява скръбта си както иска, ако не прекалява в затормозяването на другите. Но съм против да се намесва религията там, където не трябва  Crossing Arms.                   

# 176
  • София
  • Мнения: 1 827
Lovi, сега ще ти отговоря... може някой да проусне да почерпи по хубав повод, защото хубавите неща ни изпълват с щастие, защото се чувстваме окрилени и смятаме, че всички са щастливи с нас, защото смятаме, че не е нужно да почерпим за да ем щастливи, защото всички ние до голяма степен сме егоисти. И обратното, когато изгубим някой близък се чувстваме сами, изпитваме ужас като гледаме как всичко наоколо си продължава по-старому, а в същото време на нас ни се струва, че животът е свършил. Подаваме хляб, не защото искаме да събудим някого в неделя сутрин, а защото си мислим, че по този начин на онзи, който си е отишъл няма да му е толкова самотно, колкото на нас, защото искаме всички да помнят споминали ясе, защото не можем да си позволим и не желаем да го забравим, не искаме и другите да го забравят... Според мен за да разсъждаваш по този начин просто не си губила някой наистина близък...

А тоносно обявите , да, чета ги. Чета ги откакто преди три години намерих името на човек с когото израснах заедно, но после всеки от нас пое по своя път...

# 177
  • София
  • Мнения: 1 775
etomira, моят характер е такъв, че когато има хубав повод, черпя, а когато ме смачка живота се затварям в себе си и се опитвам да го преодолея. Когато починаха майка, дядовците, баба ми, приятели -не съжалявах, че живота си тече. Болеше ме! Болеше ме, че тях ги няма. И каквото и да правя няма да ги върна. Болеше ме факта, че съм безсилна и нищо не мога да направя, защото нищо не зависи от мен. Много трудно осъзнах това, но го приех и продължих живота си. Продължих го в името на баба, която загуби детето си, заради брат ми, който се срина, заради татко, който едва смогваше, по- късно заради мъжа ми и децата... Може би затова намерих сили. Не можех да си позволя да се срина и аз. Животът ме принуди да се боря и да осъзная, че никой не ми е длъжен.
А за черните дрехи, ходех постоянно в черно, докато детето ми донесе рисунка от детската градина на тема:" моята мила мама" . Беше използвал само черен маркер. Тогава си дадох сметка. Отворих гардероба и видях само черни дрехи. Сещам се и за факта, че при японците на погребение не се страда. Церемонията минава в песни и танци и са облечени в бяло. Там не страдат, а напротив- радват се, че близкият е на по- добро място и е приключил мисията си на земята. Та, всеки изживява нещата по различен начин, но е редно да се съобразява и с другите, понякога.

Общи условия

Активация на акаунт