Аз имах подобен проблем с дъщеря си. Вече е на 9г и половина. Кърмя я, слагам я да спи и след половин час започва неистов рев. Бях се побъркала и аз. Чудех се какво да правя. За мой късмет майка ми ми дойде на гости от провинцията. Ние сме 4 сестри. И аз разбира се и се оплаквам. Само че този път детето мълчи. И както казвам това от другата стая се надига вой. Отива татко и при нея, люлее я, гушка я - не. Реве. Мина половин час. Отивам аз втора смяна. Същата работа. Изтормозена отивам при майка ми и и казвам : Виждаш ли? А тя ми казва: Стефи, детето плаче на гладно. Аз веднага опонирам: Ама как , аз сега я храних. Майка казва не, гладна е. Нямах нищо в къщи освен кисело мляко. Разредих, разбих и дадох на детето да яде. Яде като невиждало. Заспа до сутринта.Беше на 3 месеца. После я отбих. Или не съм имала достатъчно кърма или не е била достатъчно хранителна - не знам. Но така спря нашия рев. Това е моя опит. Сега ще видя как ще я караме с второто. Дано си имам мляко.
- Публикувана: 14 юли 2007, 18:37 ч.
- Последно мнение: 4 дек. 2007, 17:31 ч.
Мисля, че ще откача!
Сега седя и пиша тук....напълно побъркана....бебето ми плаче в другата стая вече не знам кой час....от обедното хранене насам е спала само 2 часа и то на ръцете ми...въртя се в ужасния кръг на това тя да заспи в ръцете ми, аз да се опитам да я сложа в леглото, в момента, в който я поставя там и тя се събужда с рев...и се започва отначало! Вече не мога да върша почти нищо....след всяко хранене е някакъв ужас...докато я кърмя се унася, след което за кратко има мир и спокойствие, след това започваме тежко да се приспиваме - това трае обикновено около 40-50 минути....гърбът ме боли безумно, ръцете ми изсъхнаха да я дундуркам...а спи само 30 минути после...Чувствам се ужасно!
Често не мога да се изпикая дори, мъжът ми общо взето не успява да я успокоява също...така че няма кой да ме отмени в това...побърквам се! Мисля да си поплача....
Често не мога да се изпикая дори, мъжът ми общо взето не успява да я успокоява също...така че няма кой да ме отмени в това...побърквам се! Мисля да си поплача....
миличка и ние сме така,синът ми е на 40 дни.особено вечер почва и няма спиране.нямам вече гръб,кръст,ръце...
какво да се прави....
Точно това е проблема, че си напрегната и изнервена, бебето го усеща. То има нужда от топлина и разбиране, то не разбира как се чувстваш и че вече си уморена. За да плаче има причина, то не ти прави напук, най-вероятно има колики и плаче за прегръдка. Може би трябва да му даваш някакви капки против колики.А може би му е топло, не го навличай твърде, моят съвет е само по боди без ръкав и босичко. Давай му да суче, може би е жадно. Предлагай и водичка за всеки случай. И по-спокойно.Поплачи си и после отиди и гушни съкровището. Помисли, че то също не се чувства много добре.
Знам, че ти се струва, че никога няма да мине, но не е така ..... 
.
Дано това ти даде кураж
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=106744.0
.Дано това ти даде кураж
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=106744.0
Пробвала ли си да я кърмиш легнала - пропускаш продължителното и уморително дундуркане. Ние правим така и спим. Постепенно се научих и да му придържам леко изправена горната част на телцето и си помагам с възглавница, но в началото си ядяхме абсолютно хоризонтално легнали и двамата. Така той се чувства спокоен и заспива на гърдата. Като се наяде и заспи не бързай да ставаш - може да е унасяне и все още да не е дошъл същинския сън. Когато ставаш слагай възглавница на твоето място - така, като отваря очи не му е празно и ярко там където допредималко е била мама 
А с шезлонг-люлка направо се преродих. Оставям го до спалнята. Аз си лягам на спалнята и протягам единият си крак да го люлям - и така си заспиваме, а и таткото може да го прави това
Успех и бъдете здрави
А с шезлонг-люлка направо се преродих. Оставям го до спалнята. Аз си лягам на спалнята и протягам единият си крак да го люлям - и така си заспиваме, а и таткото може да го прави това
Успех и бъдете здрави
Има и такива деца. Мойто синче беше такова. Бях се отчаяла направо. мислех, че ще умра от умора. Гърбът и кръстът ме боляха ужасно от постоянното люлеене на ръце. Спеше по много малко, а през останалото време бяхме все на ръце, освен когато излизахме на разходка. Аз живея при свекърите, но никой не ми помагаше с детето. Мъжът ми се страхуваше, че ще нарани детето и не смееше да припари до него. А аз ходех до тоалетна на тъгъдък. Сега нещата се промениха, но просто стисках зъби през цялото това време. Ще израстете и този период, но наистина само търпение му е майката.
С риск да бъда нападната,съветвам:излез на терасата,запали си една цигарка и просто остави бебето в кошарата му.Синът ми ревеше непрестанно през първите 3 месеца,после всичко свърши.Стига с тези слингове и кенгура из къщи-момичето има нужда да си почине за малко!Ако има кой да те отмени за час,възползвай се
Мамче, дано тази част от книжката на Жан Ледлофф да ти даде кураж!!!
„Когато майката го оставя в самота, бебето не може да чувства, че тя скоро ще се върне и всичко в света става непоносимо неправилно.... То чувства, че като плаче някак си може да поправи положението. Но и това чувство изчезва, ако бебето го оставят да плаче твърде дълго, ако след този плач не следва никаква реакция. Тогава бебето потъва в безнадеждно, безвременно отчаяние... Новороденото бебе го поставят в кутия, служеща за креватче, и го оставят самичко, задъхващо се в сълзи и ридания, в съвершено неподвижно заточение (за първи път в своето безгрижно съществуване в утробата на майката и за милиони години еволюция неговото тяло изпитва тази плашеща неподвижност)... Бебето плаче ли плаче; неговите дробчето пламтят с обгарящия ги въздух, а сърцето се разкъсва от отчаяние. Но никой не идва. Без да губи вяра в „правилността” на своя живот, както и заложената в него природа, то прави единственото, което за сега при него се получава – продължава да плаче. Минава цяла вечност, и бебето се унася в сън. И ето че то се пробужда в тази безумна и плашеща гробна тишина и неподвижност изпищявайки. От краката до главата на неговото тяло го обгръща огъня на жаждата, желанието и непоносимото нетърпение. То плаче до хрипове в гърлото, до болка в гърдите. Най-накрая болката става непоносима, и воплите постепенно ослабват, затихват. Бебето слуша. Отвяря длани, стиска юмруци. Обръща главата си на едната страна, на другата. Нищо не помага. Това е просто непоносимо. То отново избухва в ридания, но преумореното гърло отново напомня за болката и хриповете, и скоро бебето затихва. То напряга своето измъчено от желание тяло и намира в това някакво облегчение. Тогава то маха с ръчички и крачета. Спира се. Това същество не е способно да мисли, не умее да се надява, но вече може да страда. Заслушва се. След това отново заспива. Някой е дошъл и го е вдигнал във въздуха. Супер! Отново го върнаха към живота... Всички мъчения, които са му се наложило да изпита като че ли вече ги няма и в спомените... Детето се наслаждава на вкуса и гладкостта на майчината гърда, пие с жадни устни топлото мляко, слуша познато сърцебиене, напомнящо му за безоблачното съществуване в матката, възприема със своя засега замъглен поглед движението и живота... То доволно суче от гърдата, а когато се насити изпада в дрямка. Пробужда се отново в Ада. Нито сладки спомени, нито надежда, нито мисли не могат да му донесат успокоение и напомняне на срещата със своята майка...
Неговата майка – една от тези жени, които след дълги размишления е решила да кърми бебето си. Тя го обича с всичката си непонятна по-рано нежност. Отначало й е трудно да остави бебето след хранене обратно в креватчето, и особено заради това, че то така отчаяно плаче. Но тя е убедена, че това е необходимо да се прави, т.к. нейната майка така й е обяснявала (а нали тя знае това), че ако се подадеш на бебето сега, то в последствие то ще порасне развалено и разглезено. Тя иска да прави всичко правилно; в някой миг й идва усещането, че това малко същество в ръцете й за нея е най-важното и по-скъпо от всичко на света. Тя въздъхва и поставя бебето в креватчето, украшено с жълти патенца и вписващо се с дизайна на цялата детска стая... Жената приглажда ризката на бебето и го покрива с извезано чаршавче и одеалце с неговите инициали... Майката се навежда да целуне гладката като коприна бебешка бузка и напуска стаята. Тялото на новороденото се разтриса от първия душераздиращ вик.
Тя лекичко затваря вратата. Да, тя му е обявила война. Нейната воля е длъжна да победи. Зад вратата се раздават звуци, приличащи на виковете на човек подложен на мъчение. Отчаяните вопли на бебето – те не са преувеличение, те отразяват неговото вътрешно състояние.
Майката се колебае, сърцето й се разкъсва на части, но тя не се поддава на порива и заминава. Та нали точно го е нахранила и му е сменила пеленката. Тя е уверена, че то, в действителност, от нищо не се нуждае, и затова нека да плаче докато не се измори.
Бебето се събужда и отново плаче. Неговата майка отваря леко вратата, поглежда в стаята, за да се убеди, че всичко си е по местата. След това тихичко, все едно се бои да разбуди в него лъжливата надежда за внимание, тя отново притваря вратата и бърза към кухнята, където работи. Плачът на бебето постепенно е преминал в разтрисащи стенания. Тъй като на плача не следва никаква реакция (независимо, че бебето очаква, че помощта е трябвало още отдавна да дойде), желанието да моли за нещо-си и да сигнализира за своите потребности вече се е отслабило и се е изгубило в пустинята на равнодушието. То разглежда пространството наоколо. Зад перилата на креватчето има стена. Светлината е приглушена. Но то не може да се обърне. И вижда само неподвижните перила и стената. Чуват се безмислени звуци някъде-си в отдалечен свят. Вечното разглеждане на перилата и стената се редува с вечно разглеждане на перилата и тавана.”
Иска ми се да цитирам още и още, но по-добре да се прочете цялата тази книга от всички бъдещи и вече настоящи майки. Тези редове могат да шокират някой, на някой могат да му изглеждат излишно сантиментални, някой може да сметне, че всичко това никак не съответства на истината, та ние какво можем да знаем за чувствата на новороденото? Обаче невъзможно е да се възрази на това, че у новороденото дейтвително няма нито памет, нито опит, нито усещания за времето, и затова всичко описано от Ледлофф – е напълно реално, а всички опити „да приучим” новороденото на нещо-си са обречени на провал и са просто жестоки. За повечето цивилизовани мами идеята да носят бебето си през цялото време в слинга изглежда дива – „ние да не сме цигани!” Да, само дето новороденото това не го знае. „Ние живеем в цивилизовано общество, и детето е нужно да се приучва към цивилизования живот!” – безспорно, но вече в тази възраст, когато детето ще бъде в състояние нещо да разбира, а не по-рано. Прочитайки книгата на Ледлофф, аз изпитах чувство на вина пред дъщеря си, даже независимо от това, че достатъчно дълго я носих на ръце и че не я оставях да плаче. Ако тази книга ми беше попаднала по-рано, бих оставила приучването към креватчето за по-добри времена, и въобще не бих сваляла бебето от ръцете си. Мисля, че това би било от полза и за мен и за нея. „Периодът на ръце” се явява жизнено необходим за бебето и, може да се каже без преувеличение, до голяма степен определя по-нататъшното отношение на човека към живота. Да, този период за съвременната жена не може да се нарече лек – но той действително е кратък, и може малко да се потърпи за благото на бебето и за своето собствено. В същото време като майка, занимаваща се с борба със собственото си дете, сама неразбирайки това, поставя основата на бъдещи сложности по-нататък.
Връщам се към личния опит. Сега дъщеря ми е вече на 1 година и 8 месеца, вероятно вече могат да се направят някои изводи. Периода на „бебето на ръце” остана назад, закономерно сменен от етапа на познание за заобикалящия свят. Разбира се, имаше и изостряне на привързаността към ръцете, периоди на лош нощен сън, по време на които ние забравихме за креватчето и изцяло се върнахме към съвместния сън. Сега нощния сън стана много по-добре, но си спим както и преди заедно, това не ме уморява и не ме смущава. Когато сънят се урегулира окончателно – ще дойде време и за креватчето. При това,че дъщеря ми е много привързана към мен, тя съвсем не е „мамино детенце”, прекрасно контактува с възрастни и деца, когато е необходимо е напълно способна да се защитава. Тя е значително по-спокойна от много други деца, самостоятелна е, по-дълго играе до мен докато аз се занимавам със свои си работи, или ми оказва помощ според силите й в домакинството (да, да, дете на година и половина е напълно способно на това!). Аз цял ден съм с детето сама, но независимо от това успявам да свърша всичко по вкъщи и да отделям време за себе си. И най-главното, което много ме радва – дъщеря ми расте много ласкаво и внимателно дете, винаги ще почувства състрадание при необходимост, обича да прегръща, да се притиска. Аз съм уверена, че формирането на тези чуства – това е точно заслуга на „периода на ръце”.
Възможно, за някой написаното от мен да се окаже съвсем неактуално. Аз вярвам, че има деца, които лесно привикват към креватчетата си, спокойно спящи самички и не нуждаещи се от постоянен телесен контакт с майката, въпреки че даже за такива деца той не би им навредил. На мен ми се „падна” дете с ярко изразена потребност от контакт и защитеност, и неизвестно какво би било, ако не удовлетворявах тази потребност в първите месеци от живота на дъщеря ми. Иска ми се да призова майките, намиращи се в объркване пред новата си за тях роля, майки, на които им се струва, че любимото чедо иска изцяло да ги пороби на своите желания през цялото време да бъдат с тях, да не се боят да взимат своите деца на ръце и да удовлетворяват това желание. За никакво разглезване през първите месеци от живота на бебето не може да става въпрос, желанията на новороденото са чисти и безкористни, той още не може да манипулира и няма скоро да се научи. „Периодът на ръце” трябва просто да се преживее, той завършва много бързо, бебето се научава да пълзи, на първи план излиза познанието на обкръжаващото го, и вие с носталгия ще си спомняте дните, когато към вас силно се е притискало мъничкото телце.
Вместо постскриптум. Не много отдавна аз участвах в доста интересно Интернет-допитване, посветено на влиянието на отношението на родителите в ранно детство на формирането на неговия последващ характер. Допитването показа съвършено ясна тенденция. Практически всички доитани, родителите на които са практикували строго възпитание с ограничен контакт, самотно лежане в креватчето, с възпитателни цели са ги оставяли да плачат – са израснали затворени, не умеещи да изразяват положителни емоции, да говорят комплименти, да хвалят, с труд установяващи близки отношения с хората. Тези хора сами страдат от особеностите на своя характер, отчетливо разбират своите недостатъци, но да се справят с тях не могат. На тези хора им позволяват да се размразят техните собствени деца, единствените, които те могат без стеснение да прегърнат, приласкаят и похвалят. Да правят това по отношение на други хора, даже собствените съпрузи, жертвите на строгото възпитание не могат – прече им вътрешна бариера. Аз самата се намирам именно в тази категория хора и се надявам, че на моята дъщеря няма да й се наложи да преживее жизнените неудобства, и понякога даже страдания, породени от комплекси, придобити още в ранно детство. Другата категория хора – това са бившите „деца на ръце” са открити, жизнерадостни, емоционални личности, леко завързват познанства и не изпитват проблем в общуването. Иска ми се да вярвам, че моята дъщеря ще порасне именно такъв човек.
„Когато майката го оставя в самота, бебето не може да чувства, че тя скоро ще се върне и всичко в света става непоносимо неправилно.... То чувства, че като плаче някак си може да поправи положението. Но и това чувство изчезва, ако бебето го оставят да плаче твърде дълго, ако след този плач не следва никаква реакция. Тогава бебето потъва в безнадеждно, безвременно отчаяние... Новороденото бебе го поставят в кутия, служеща за креватче, и го оставят самичко, задъхващо се в сълзи и ридания, в съвершено неподвижно заточение (за първи път в своето безгрижно съществуване в утробата на майката и за милиони години еволюция неговото тяло изпитва тази плашеща неподвижност)... Бебето плаче ли плаче; неговите дробчето пламтят с обгарящия ги въздух, а сърцето се разкъсва от отчаяние. Но никой не идва. Без да губи вяра в „правилността” на своя живот, както и заложената в него природа, то прави единственото, което за сега при него се получава – продължава да плаче. Минава цяла вечност, и бебето се унася в сън. И ето че то се пробужда в тази безумна и плашеща гробна тишина и неподвижност изпищявайки. От краката до главата на неговото тяло го обгръща огъня на жаждата, желанието и непоносимото нетърпение. То плаче до хрипове в гърлото, до болка в гърдите. Най-накрая болката става непоносима, и воплите постепенно ослабват, затихват. Бебето слуша. Отвяря длани, стиска юмруци. Обръща главата си на едната страна, на другата. Нищо не помага. Това е просто непоносимо. То отново избухва в ридания, но преумореното гърло отново напомня за болката и хриповете, и скоро бебето затихва. То напряга своето измъчено от желание тяло и намира в това някакво облегчение. Тогава то маха с ръчички и крачета. Спира се. Това същество не е способно да мисли, не умее да се надява, но вече може да страда. Заслушва се. След това отново заспива. Някой е дошъл и го е вдигнал във въздуха. Супер! Отново го върнаха към живота... Всички мъчения, които са му се наложило да изпита като че ли вече ги няма и в спомените... Детето се наслаждава на вкуса и гладкостта на майчината гърда, пие с жадни устни топлото мляко, слуша познато сърцебиене, напомнящо му за безоблачното съществуване в матката, възприема със своя засега замъглен поглед движението и живота... То доволно суче от гърдата, а когато се насити изпада в дрямка. Пробужда се отново в Ада. Нито сладки спомени, нито надежда, нито мисли не могат да му донесат успокоение и напомняне на срещата със своята майка...
Неговата майка – една от тези жени, които след дълги размишления е решила да кърми бебето си. Тя го обича с всичката си непонятна по-рано нежност. Отначало й е трудно да остави бебето след хранене обратно в креватчето, и особено заради това, че то така отчаяно плаче. Но тя е убедена, че това е необходимо да се прави, т.к. нейната майка така й е обяснявала (а нали тя знае това), че ако се подадеш на бебето сега, то в последствие то ще порасне развалено и разглезено. Тя иска да прави всичко правилно; в някой миг й идва усещането, че това малко същество в ръцете й за нея е най-важното и по-скъпо от всичко на света. Тя въздъхва и поставя бебето в креватчето, украшено с жълти патенца и вписващо се с дизайна на цялата детска стая... Жената приглажда ризката на бебето и го покрива с извезано чаршавче и одеалце с неговите инициали... Майката се навежда да целуне гладката като коприна бебешка бузка и напуска стаята. Тялото на новороденото се разтриса от първия душераздиращ вик.
Тя лекичко затваря вратата. Да, тя му е обявила война. Нейната воля е длъжна да победи. Зад вратата се раздават звуци, приличащи на виковете на човек подложен на мъчение. Отчаяните вопли на бебето – те не са преувеличение, те отразяват неговото вътрешно състояние.
Майката се колебае, сърцето й се разкъсва на части, но тя не се поддава на порива и заминава. Та нали точно го е нахранила и му е сменила пеленката. Тя е уверена, че то, в действителност, от нищо не се нуждае, и затова нека да плаче докато не се измори.
Бебето се събужда и отново плаче. Неговата майка отваря леко вратата, поглежда в стаята, за да се убеди, че всичко си е по местата. След това тихичко, все едно се бои да разбуди в него лъжливата надежда за внимание, тя отново притваря вратата и бърза към кухнята, където работи. Плачът на бебето постепенно е преминал в разтрисащи стенания. Тъй като на плача не следва никаква реакция (независимо, че бебето очаква, че помощта е трябвало още отдавна да дойде), желанието да моли за нещо-си и да сигнализира за своите потребности вече се е отслабило и се е изгубило в пустинята на равнодушието. То разглежда пространството наоколо. Зад перилата на креватчето има стена. Светлината е приглушена. Но то не може да се обърне. И вижда само неподвижните перила и стената. Чуват се безмислени звуци някъде-си в отдалечен свят. Вечното разглеждане на перилата и стената се редува с вечно разглеждане на перилата и тавана.”
Иска ми се да цитирам още и още, но по-добре да се прочете цялата тази книга от всички бъдещи и вече настоящи майки. Тези редове могат да шокират някой, на някой могат да му изглеждат излишно сантиментални, някой може да сметне, че всичко това никак не съответства на истината, та ние какво можем да знаем за чувствата на новороденото? Обаче невъзможно е да се възрази на това, че у новороденото дейтвително няма нито памет, нито опит, нито усещания за времето, и затова всичко описано от Ледлофф – е напълно реално, а всички опити „да приучим” новороденото на нещо-си са обречени на провал и са просто жестоки. За повечето цивилизовани мами идеята да носят бебето си през цялото време в слинга изглежда дива – „ние да не сме цигани!” Да, само дето новороденото това не го знае. „Ние живеем в цивилизовано общество, и детето е нужно да се приучва към цивилизования живот!” – безспорно, но вече в тази възраст, когато детето ще бъде в състояние нещо да разбира, а не по-рано. Прочитайки книгата на Ледлофф, аз изпитах чувство на вина пред дъщеря си, даже независимо от това, че достатъчно дълго я носих на ръце и че не я оставях да плаче. Ако тази книга ми беше попаднала по-рано, бих оставила приучването към креватчето за по-добри времена, и въобще не бих сваляла бебето от ръцете си. Мисля, че това би било от полза и за мен и за нея. „Периодът на ръце” се явява жизнено необходим за бебето и, може да се каже без преувеличение, до голяма степен определя по-нататъшното отношение на човека към живота. Да, този период за съвременната жена не може да се нарече лек – но той действително е кратък, и може малко да се потърпи за благото на бебето и за своето собствено. В същото време като майка, занимаваща се с борба със собственото си дете, сама неразбирайки това, поставя основата на бъдещи сложности по-нататък.
Връщам се към личния опит. Сега дъщеря ми е вече на 1 година и 8 месеца, вероятно вече могат да се направят някои изводи. Периода на „бебето на ръце” остана назад, закономерно сменен от етапа на познание за заобикалящия свят. Разбира се, имаше и изостряне на привързаността към ръцете, периоди на лош нощен сън, по време на които ние забравихме за креватчето и изцяло се върнахме към съвместния сън. Сега нощния сън стана много по-добре, но си спим както и преди заедно, това не ме уморява и не ме смущава. Когато сънят се урегулира окончателно – ще дойде време и за креватчето. При това,че дъщеря ми е много привързана към мен, тя съвсем не е „мамино детенце”, прекрасно контактува с възрастни и деца, когато е необходимо е напълно способна да се защитава. Тя е значително по-спокойна от много други деца, самостоятелна е, по-дълго играе до мен докато аз се занимавам със свои си работи, или ми оказва помощ според силите й в домакинството (да, да, дете на година и половина е напълно способно на това!). Аз цял ден съм с детето сама, но независимо от това успявам да свърша всичко по вкъщи и да отделям време за себе си. И най-главното, което много ме радва – дъщеря ми расте много ласкаво и внимателно дете, винаги ще почувства състрадание при необходимост, обича да прегръща, да се притиска. Аз съм уверена, че формирането на тези чуства – това е точно заслуга на „периода на ръце”.
Възможно, за някой написаното от мен да се окаже съвсем неактуално. Аз вярвам, че има деца, които лесно привикват към креватчетата си, спокойно спящи самички и не нуждаещи се от постоянен телесен контакт с майката, въпреки че даже за такива деца той не би им навредил. На мен ми се „падна” дете с ярко изразена потребност от контакт и защитеност, и неизвестно какво би било, ако не удовлетворявах тази потребност в първите месеци от живота на дъщеря ми. Иска ми се да призова майките, намиращи се в объркване пред новата си за тях роля, майки, на които им се струва, че любимото чедо иска изцяло да ги пороби на своите желания през цялото време да бъдат с тях, да не се боят да взимат своите деца на ръце и да удовлетворяват това желание. За никакво разглезване през първите месеци от живота на бебето не може да става въпрос, желанията на новороденото са чисти и безкористни, той още не може да манипулира и няма скоро да се научи. „Периодът на ръце” трябва просто да се преживее, той завършва много бързо, бебето се научава да пълзи, на първи план излиза познанието на обкръжаващото го, и вие с носталгия ще си спомняте дните, когато към вас силно се е притискало мъничкото телце.
Вместо постскриптум. Не много отдавна аз участвах в доста интересно Интернет-допитване, посветено на влиянието на отношението на родителите в ранно детство на формирането на неговия последващ характер. Допитването показа съвършено ясна тенденция. Практически всички доитани, родителите на които са практикували строго възпитание с ограничен контакт, самотно лежане в креватчето, с възпитателни цели са ги оставяли да плачат – са израснали затворени, не умеещи да изразяват положителни емоции, да говорят комплименти, да хвалят, с труд установяващи близки отношения с хората. Тези хора сами страдат от особеностите на своя характер, отчетливо разбират своите недостатъци, но да се справят с тях не могат. На тези хора им позволяват да се размразят техните собствени деца, единствените, които те могат без стеснение да прегърнат, приласкаят и похвалят. Да правят това по отношение на други хора, даже собствените съпрузи, жертвите на строгото възпитание не могат – прече им вътрешна бариера. Аз самата се намирам именно в тази категория хора и се надявам, че на моята дъщеря няма да й се наложи да преживее жизнените неудобства, и понякога даже страдания, породени от комплекси, придобити още в ранно детство. Другата категория хора – това са бившите „деца на ръце” са открити, жизнерадостни, емоционални личности, леко завързват познанства и не изпитват проблем в общуването. Иска ми се да вярвам, че моята дъщеря ще порасне именно такъв човек.
Аз пък не съм привърженичка на идеята, че майката има нужда да си почине и пр. "съвети". С риск да ти прозвучи нелепо, нали затова си МАЙКА на беззащитното мъниче, за да се жертваш и раздаваш в нейно име? Не, не изпадам в крайности, и моят син не беше от най - кротките, но с ръка на сърцето никога не ми е тежало това, че постоянно ми висеше на цица. Никога! Разнасях си го с мен, спеше на ръце, на скут, вечери с мен на масата пак на гърда докато вечерях,през нощта на леглото до мен, ех, блажени моменти... Сега си имам най - самостоятелния "мъж", грам не е разлигаван, напротив, супер сигурен в себе си, чешит, любвеобилен и усмихнат дребосък.
Пожелавам си на този свят да има повече майки, като тези, съветващи те да спреш да мислиш няколко месеца за себе си, и да приемеш, че плачът на детето ти е най - естественото нещо на света, не е повод, да "откачаш", а да гушнеш рожбичката си и да се опиташ да я разбереш. Не я оставяй да реве, моля те, това до нищо добро няма да доведе. Примери мога да ти дам много, но ще прозвучи като злорадстване "моето дете така, останалите ... еди как си..." Затова ще се въздържа.
Разчитам на здравия ти разум и доброто ти сърце към най - скъпото ти същество, радвай се на всеки един миг с него, трудностите и лишенията са много, но няма нищо по - ценно от това, да се научиш да ОБЩУВАШ с детето си, да откликваш на неговите нужди и да го обичаш. Един ден ще се почувстващ благословена поради тази причина, а не пренебрегната. Не го забравяй!
Пожелавам си на този свят да има повече майки, като тези, съветващи те да спреш да мислиш няколко месеца за себе си, и да приемеш, че плачът на детето ти е най - естественото нещо на света, не е повод, да "откачаш", а да гушнеш рожбичката си и да се опиташ да я разбереш. Не я оставяй да реве, моля те, това до нищо добро няма да доведе. Примери мога да ти дам много, но ще прозвучи като злорадстване "моето дете така, останалите ... еди как си..." Затова ще се въздържа.
Разчитам на здравия ти разум и доброто ти сърце към най - скъпото ти същество, радвай се на всеки един миг с него, трудностите и лишенията са много, но няма нищо по - ценно от това, да се научиш да ОБЩУВАШ с детето си, да откликваш на неговите нужди и да го обичаш. Един ден ще се почувстващ благословена поради тази причина, а не пренебрегната. Не го забравяй!
Съгласна съм с ol4eto , още повече, че съвсем скоро нещата ще се стабилизират-още се нагаждате един към друг, но постепенно с една добра организация( под " организация нямам в предвид създаване на графици или режими) всичко си идва на мястото.
Ето , аз успявам и да си оправя къщата, и да се изкъпя, и да се наспя, като същевременно съм неотлъчно до малкия-а моят син хич не е от кротките бебета
Ето , аз успявам и да си оправя къщата, и да се изкъпя, и да се наспя, като същевременно съм неотлъчно до малкия-а моят син хич не е от кротките бебета
Олчето го е казала прекрасно. Първия ни месец в къщи беше точно такъв какъвто го описваш...докато не дойде на помощ разума.Измислих различни стратегии.Например спрях да се изживявям като съвършената съпруга макар че съм 
и да приготвям с творчески решения и бързо храната едва вечер когато мъжа ми се прибира, за да се радват двамата заедно. ЗА пишкането хич и не чакам естествената нужда ами дебна кога заспива и бегом. Нощем тати ставаше . Наревах се , да , и след това изведнъж осъзнах, че вече не живея за себе си. Свекъра ми когато идва вечер ни намира все на ръце.Спи в мен, играе си в мен.Само за малко го оставям в креватчето му а също и нощно време.Вярвам , че всичко това изгражда една непоправима сигурност в него. И също така че пълня, пълня чашката му с любов.Това не разглезва. Ти сигурно вече си си поплакала и вече ти е поолекнало.Сега помисли за малки хитринки , които могат да те облекчат, но се въоръжи с мисълта че сте най вече вие двамата.Поделяй отговорности и с тати, но лично аз те съветвам избягвай баби и дядовци колкото се може повече.Сега е важна най вече емоционалната близост между вас двете. И това няма да е дълго...на мен почва да ми липсва още от сега...Успех!!!
и да приготвям с творчески решения и бързо храната едва вечер когато мъжа ми се прибира, за да се радват двамата заедно. ЗА пишкането хич и не чакам естествената нужда ами дебна кога заспива и бегом. Нощем тати ставаше . Наревах се , да , и след това изведнъж осъзнах, че вече не живея за себе си. Свекъра ми когато идва вечер ни намира все на ръце.Спи в мен, играе си в мен.Само за малко го оставям в креватчето му а също и нощно време.Вярвам , че всичко това изгражда една непоправима сигурност в него. И също така че пълня, пълня чашката му с любов.Това не разглезва. Ти сигурно вече си си поплакала и вече ти е поолекнало.Сега помисли за малки хитринки , които могат да те облекчат, но се въоръжи с мисълта че сте най вече вие двамата.Поделяй отговорности и с тати, но лично аз те съветвам избягвай баби и дядовци колкото се може повече.Сега е важна най вече емоционалната близост между вас двете. И това няма да е дълго...на мен почва да ми липсва още от сега...Успех!!!
И дъщеря ми беше така вечерите - рев, рев... Нямаше колики или рефлукс, кърмех я на поискване (което беше почти непркъснато), кърма имах бол, така и не разбрахме от какво беше. Явно някои бебета си плачат в началото!
Единственото което ни спасяваше беше един вибриращ стол, много пъти е спала в него. Не знам дали ги продават в България (мисля че да).
Единственото което ни спасяваше беше един вибриращ стол, много пъти е спала в него. Не знам дали ги продават в България (мисля че да).