Една доста неприятна тема...

ДАР ЗА МЕН написа в една друга тема:


Дойде време за откровения. Ама той Мага си е провокатор, знаем си го.

Моята шантава история в кратце.
Ожених се много млада, едва на 20 години. Не се ожених по любов, а по...не знам как да го формулирам, просто той беше най-добрия човек на света и аз реших, че не е възможно някой ден да се влюбя в него. Разбира се и двамата искахме тутакси дете. А то не идваше...
Ходих по лекари, които ми казваха, че ми няма нищо. Ходих по екстрасенси. Плачех тайно, след роднински намеци, няма ли да правим внуци.
Така две години.
Две години, в които освен безспирните ходения по кабинети, вече живеех с твърдото убеждение, че имам проблем.
Докато не попаднах при д-р Желязков, известен фитотерапевт и гинеколог. Нейсе, човекът ме погледна и каза: Абе момиче, нищо ти няма, ама дай да видим мъжа ти.
Накратко, спермограмата на мъжа ми беше лишена от всякакви надежди.

Нито за миг не съм си помислила, че е невалиден като мъж или, че ще ме лиши от нещо. Нито за миг. Аз избрах партньор в живота, не донор.
Виж, не мисля, че за повечето жени е толкова важно да родят, но за много от нас е важно да станат майки.
Разделихме се със съпруга ми, защото той не успя да преживее положението си. Защото стана озлобен човек и започна да се доказва като мъж по най-тривиалния начин. Защото категорично отказа да обмисли варианта осиновяване. За инсеминация с донор, дума да не става. Защото, такъв какъвто стана, вече не разпознавах онзи добър и нежен човек.

Не съм го лъгала, както сториха с мен след години. Не съм мачкала душата му. Разбрах, че него болката, чисто по мъжки, го беляза много тежко и аз не успях да му помогна.
Е, тогава аз бях все още здрава. И не съм го обвинила нито за момент, че прекарах две години по безмислени изследвания. Но, че се отказа от нас и бъдещето ни, да.

мдамммммммммммм. понякога много ми е жал за мъжете. ама много.
не е чудно, че събуждат майчинските ни чувства.
моето мнение за мъжете не е много ласкаво. единици са тези, които уважавам.
аз не съм имала мъж, който да е стерилен. а бяха трима съпрузи де.
спомням си кога разбрах, че аз съм стерилна. на 23. един мил лекар направо ми плесна в лицето-забрави да имаш деца. лекарите в тогавашната тина киркова се погрижиха да стана стерилна.

направиха ми лапароскопия, откриха киста, обаче вместо да режат веднага ме оставиха. ми така де, на хората им изтече работното време, няма с мен да се занимават я.
резултата дойде след няколко месеца. посукана киста колкото портокал, опасност от перитонит и операция по спешност. едната тръба я няма, другата-пластика. кауза пердута.
преди това правихме изследвания. спомням си съпруга ми, когато получи своите. оказа се, че е плодовит като бик. и макар да беше много интелегентен, се хвалеше с това наляво и надясно. комбинирано с учудващата му потентност беше явно огромно доказателство за мъжественоста му.
аз се чувствах някак си дефектна.
трудно преживях факта, че не мога по нормален начин да забременея, но никога не опитах други начини. никога повече не отидох на лекар по този повод.
аз съм доста вярващ човек. винаги съм мислила че Господ си знае работата и явно съм била права.
и на мен не ми е чужда мисълта, че след като така е решил Той, значи има причина.
гледам децата на моите най-близки роднини. ами да ви кажа, ни едно не излезе стока. наркотици, кражби, чудеса безумни. имам четири племенника и всички са-единия да хванеш, па да удариш другия. явно семката нещо не ни е стока. е и до възпитание е, но честно казано даже малко ме е страх да си предавам гените.
никога не съм се чувствала по-малко жена, напротив. навремето когато минех по улицата имаше трупове на купове. така че се наживях юнашки
болката ми беше, че не съм майка. предлагах майчински чувства на всеки, който срещах в живота си. на някои места това имаше положителен ефект, на други си счупих главата.

мисля, че на никоя жена няма да и хрумне, ако се окаже бездетна, да му олаби края. виж при мъжете е друго. тъй като явно плодовитост е равно на потентност, след като разберат ужасната диагноза се чувстват и по-малко мъже. което е много тъжно.........
ама май ще навляза в темата за съвършвнството на жените и несъвършенството на мъжете, а тя е опасна и някак не е честно. все пак магьосника ни е единствен мъжки индивид и трябва да си го галкаме и пазим и да го глезим, за да не избяга

болката ни явно е различна. моята беше най-силна първия ден от месечния цикъл, който дамусеневиди винаги е бил точен като часовник. мисълта ми беше-пак не съм забременяла. и така до 19.08. 2006.
сега си имам други дертове. пампи, пюрета, недоспиване, притеснения. не ме боли. нито малко, нито много. никак не ме боли. единственото, което остана е любопитството, какво дете бих родила. обаче това е суета и аз съм вече голямо момиче, затова и тези мисли ме спохождат много рядко. да не говорим, че нещо май определено забравям, че не аз родих алекс. с толкова четене из форума, с толкова стрес, ми се губят някои моменти. това, че бях с нея още отпреди раждането и явно също допълва усещането.
бездетието ми щеше да разруши последната ми връзка. просто вече бях озверяла и мъжът ми плащаше с лихви прегрешенията на всички. направих живота му ад. на него принципно му бях достатъчна само аз. а и си го беше страх човека. дете, ангажименти, промяна на навиците.....
е, сега всичко си дойде на мястото. спим по 3 часа на денонощие, и двамата сме умаломощени, но не даваме детето никому. тя пък има енергия за двама.
мисля, че е май най-разумно за мъже, които осиновяват, да имат момиче. личният ми опит ме навежда на тази мисъл. не говоря за мъдрите мъже, те са рядкост.
магьоснико, помислете за още едно дете, за момиченце. по беглите ми наблюдения, мисля, че това ще ти даде пълното спокойствие и всичко ще си дойде по местата.
не приемай съвета ми напълно сериозно, но помисли над тази възможност.

Имам близък мъж със следната история.

(Сега се замислих дали нямаше да е по-щастлив ако не можеше да има деца).

Голяма любов с омъжена жена - съпруга на много влиятелен, да не кажа, опасен човек.
Човекът отсъства за периоди и двамата с моя близък живеят почти като съпрузи при пълна дискретност.
Жената има детенце от съпруга си (около 5 год.)
Жената забременява от любовника.
 
Съпругът научава за всичко.
Моят близък  се опасява за живота си и почти се разболява от страх...
Жената прави аборт.
Уж се разделят, но повече от 20 год. и до старостта имат връзка, каква точно не знам.

Той се жени, жена му не може да роди.
Той иска да зардва с потомство родителите си, но не става.

Слеd wreme осиновяват дете. Уж по взаимно желание. В деня, в който го взимат вкъщи, той изчезва за три денонощия, след което се завръща с гумена топка - подарък за детето.

Срамува се и е разболява от неудовлетвореност, че не е продължил рода си и не е зарадвал родителите си.

Има периодични любовници  една от тях забременява и ражда дете, поне с 15 год. по-малко от осиновеното. Родното дете си има законен баща, но е доста болнаво , а междувременно бащата се мести в друг град.  Това дете (рожденото) живее и сега със съпруга на майката и с майка си (презумпция за бащинство по семейния кодекс, никой не води никакви дела, градът е малък...)

Родителите на въпросния мъж (особено баща му) много си харесват и обичат осиновеното дете, приемат го естествено и топло. Той няма сетива да долови това.

За жалост, въпросният мъж умира адски неудовлетворен и отчаян, нито грижите на детето и внуците,  нито нищо, което се случва и се приема за радостно от хората, не е в състояние да му донесе утеха и успокоение.

През годините продължава да се среща с жената, която е била бременна от него, тя идва да го види и последните дни.

Преди да умре прави опит да извика приятел - мъж, за да предаде нещо на някого, но не успява и това да направи.



Никога не съм си и помисляла да разказвам това, но Мага и Петя са  толкова скъпи за мен, че си струва да го кажа.



Моля се душите на умрелите да ми простят

Сега ще напиша неща, които никога и на никой не съм споделяла. Дано ме разберете. Истината е, че когато срещнах моя мъж той вече имаше две деца-момчета от първия си брак, които обожаваше до полуда. Бракът му не бе сполучлив, но той беше получил от него това, за което предполагам мечтае всеки мъж  - да продължи гените си.  Обичах мъжа си  и бях готова да приема всичко, което беше свързано с него. Децата също обичах безкрайно, макар да знаех че аз няма да заема мястото на майка им. Въреки това, аз искрено се надявах, че от нашата връзка ще се роди дете, което да бъде плод на нашето общо желание. Е, това не се случи (което аз преживях доста зле) и аз се притесних, че това може да рефлектира върху чувствата му към мен. Страдах ужасно и се чувствах непълноценна жена. За моя голяма радост той ми доказа, че ме е избрал заради мен самата (за което съм му безкрайно благодарна) и не го интересува, че аз не мога да имам биологични деца. Беше с мен, когато преминавах през всичките болезнени процедури, през всичките непрятни интервенции и бе до мен, когато имах нужда от него. В един прекрасен ден той ми предложи вместо да продължавам да се измъчвам с ненужни терапии да си осиновим дете. Тогава разбрах, че ме обича такава каквато съм, а не заради това, че може да види продължението на гените си чрез мен. Че желае аз да съм щастлива. Мислих дълго, мисля че ми трябваха около 2г. докато осъзная, че това е единствения начин да имаме свое дете. Ако този мъж не беше до мен аз нямаше да се реша на тази стъпка и нямаше да намеря себе си. След като подадохме документите за осиноваваен сякаш всичко си дойде на място. Знам, че моето дете ме чака там някъде. Вече няма мерене на температура всяка сутрин, няма планиране на интимните ни контакти, няма разочарование при всеки следващ цикъл. Най-накрая намерих покой за душата си и мисля, че съм по-пълноценна жена за съпруга си. Май това, което написах е доста объркано, но се надявам че ще ме разберете.

Моята история много прилича на тази на Магьостника, много консултации много лекари 10г поред, докато спермограмата на моя мъж излезе че нещо не е наред. Той много не прие факта, аз също не приех че мъжа ми може и и да не е наред пък и защо трябваше да се тормози. Реших че така ми е писано. Мъката която носих 10г сега осъзнавам че е било идно егоцентрично желание да съм като другите жени. След като си осиновихме Никола, дори и не мисля за мое дете просто сина ми е достатъчен. Аз съм индивидуалист и благодаря на Бог че имам Човек до себеси, доказал обичта си си към мен. Прочетох някъде тук из тази тема че може би семката ни не трябва да се продължава и аз мисля така, като гледам роднините си и по какъв път са поели. Не съм много сигурна биологичното ми дете дали ще да е било здраво и съм обедена че Бог си знае работата. Той ме е предпазил от нещо. Тази мъка и аз я имам но си мисля че просто и един игоизъм и нищо повече.

Ние опитвахме за бебе почти 4 години, първата година без да се тормозим особено, но след това тръгнахме по различни изследвания. Забременях и имах време само да видя 2-те чертички и след това преминах през ранен спонтанен аборт, който според един лекар във Враца може би не бил аборт ами рак. Както и да е, продължихме с температурата, хапчетата, изследванията, изпадах в невероятни дупки- не исках да виждам деца, плачех по цял ден и само това ми беше в главата, нищо друго не ме интересуваше. Забременях пак и не се зарадвах, защото чудото трая пак 3 дни- пак спонтанен аборт. Тои път вече минахме на генетични и имунологични изследвания. И там разбира се проблеми, а аз пак бях с положителен тест, който си остана така за кратко. Ако преди бях в дупка, сега направо бях на дъното на дупката 1 година. Минахме на следващите изследвания, които се оказаха много добри и точно да започнем с инсеминация и ме шаморасаха с други проблеми.
През цялото това време съпругът ми беше с мен, идваше с мен на всеки преглед, на всяка манипулация, опитваше се да ми помогне по вякакъв начин, но за мен нямаше помощ, просто исках дете, чудех се защо все на нас, защо не може да стане чудо.
от 3 години чета този форум, защото знаех, че ако не става веднага се премествам насам. На съпруга ми му трябваше повече време да премисли идеята за осиновяване.
След като подадохме документите изведнъж живота ми се промени, аз се промених. Живеем истински, няма термометри, дори не помня кога ми е идвало- записвам си , чакаме почти без нерви и сме щастливи.
Ако след време може да опитаме за биологично дете- добре, ако ли не ще осиновим 2-ро дете.

wa wa извинявай ако ти прозвучи лошо това което ще напиша но мисля че когато при нас не става нещо значи си има по-висша причина, причина която ние сме много по-малки за да осъзнаем защото Бог е решил така. Така аз приех това което Бог отреди за мен. Мисля че ме е предпазил от трагедия която не бих понесла, не мисля че мога да загубя свое дете или да го гледам как страдам, а ми е дал щастието да отгледам хубаво дете изоставено от майката си. Помисли ако всички жени можеха да имат свои деца, то изоставените кой ще ги отгледа? Знам че имаше нещо като приказка:    Един човек се оплаквал че Бог му дал много голям кръст, та Бог му го показал и човека видял че всъщност неговя кръст е толкова голям колкото е можел да носи, ни по-голям ни по-малък. Така е и с нас, така ни е отредено, борим ли се срещу съдбата само увреждаме здравето си, а през това време можем да сторим много. Живота е много кратък. 

Няма за какво да се извиняваш. Може би е така, не съм разсъждавала по този начин. За мен целта беше една и стъпка по стъпка вървях към нея. Погледнато сега битката ми взе повече, отколкото ми даде, но тогава не мислех за това

Аз доброволно се отказах от забременяване след четири загуби за 3 години. Ако се бях напънала щях да забременея и да родя, но реших, че не си струва страха и проверяването през 30 минути дали съм прокървила или не. Намирам за безсмислено вманиачаването в това да забременееш и родиш задължително. Деца има бол. Съобщих един ден на мъжа ми, че искам дете, но не искам да забременявам, казах му, че ако държи да има биологично негови деца, вратата е отворена да си ходи, той категорично отказа. Никога не съм се чувствала непълноценна като жена, самочувствие имам дори в излишък. Смятам, че моите и на мъжа ми гени наистина си струва да се продължат, но след време. След две или три години може и да се напъна да родя, ще видим. В момента не искам. Това, което искам е да имам дете, за да запълни тишината в дома ни и малкото ни свободно време.

Това е. Не си падам по мелодрамите, тръшкането и губенето на време. Не съм правила трагедии, след всяка загуба поревавах няколко часа и продължавах напред.

Ние и двамата сме деца на възрастни родители, което определено не е лесно. Затова не искам да остарявам в гонене на Михаля. Искам детето ми да има млади родители, които ще могат дълго време да са до него.

Разбира се, отдавна съм си дала сметка, че всички ние преживяваме болката по различен начин. Ако добавим и разликите в пола, нещата стават още по-дълбоки.
Някой беше казал, че всички двойки си приличат в щастието е всяка е уникална в нещастието си...

Била съм и от двете страни и определено болката, угризенията, тормоза се появиха едва, когато причина за липсата на деца във връзката станах аз.
Куриозно е. Приех без никакви травми и колебания факта да нямам никога биологично дете в първия си брак, но в следващия ми, опитвах ожесточено да получа правото да бъда обичана такава, каквато се чувствах вече - различна, непълноценна, не-жена.

Моите перипетии започнаха не от опитите да забременея, така или иначе вече имах достатъчно медицински изследвания и констатации, че съм една здрава, млада жена.
Появиха се, обаче фактори, които застрашаваха моя живот. Няма да ви отегчавам. Прекарах десетина години от живота си в борба с призраци. Тумори, има ги, няма ги. За едни лекари бях странна смесица между патология и нормалност, за други безпочвено притеснена жена, която си внушава, че изпитва страховити болки, докато попаднах при лекар, който ме изгледа с учудване и ме попита как живея с това огромно нещо в мен?!

Най-сетне имах обяснение защо се чувствам странно, защо ме боли и защо бременностите ми траеха само няколко седмици...
Оперираха ме, дадоха ми надеждата, че докато не даде рецидив, имам шанса да забременея и износя нормално бременността.

Разбира се, някъде там, между нощните тичания по болници и спешните приеми, разновидните лечения и процедури, някои лекари си оставиха ръцете, а моето все по-силно желание за деца ме превърна в една обсебена, изтормозена и донякъде налудничава личност.

Трудно се говори за толкова интимно неща като болката. Не защото ме е срам, а защото е трудно да облечеш в думи нещо толкова изяждащо и разрушително.
Матакосмата, каза че никога не се чувствала по-малко жена заради стерилитета. Ето парадокса в многостранието на болките ни. За мен красивата жена, беше бременната жена.
Мразех тялото си. Бях млада, активна спортистка, физиката ми беше повече от приятна за окото, а аз се мразех и презирах.
Питах се: какъв е смисълът? Виждах тялото си като безполезно, изпразнено от смисъл.
Така или иначе през годините никой не разбра какво именно преживявам. Криех се добре. Или пък човекът до мен не долови тази крещяща болка. Разбира се, думи като "Бях готов да се откажа от най-ценното заради теб" или "На бодлива крава, Бог рога не дава", бидейки сама в най-тежките моменти - с патологична бременност или след тежка операция, никак не помогнаха.

Дъното на отчаянието? Разбрах, че стигам дъното, когато омразата ми прерастна дотам, че тайно се наказвах. Събличах се, гледах се в огледалото, виждах перфектните си форми, плоския си корем...после започвах да се удрям, силно. Налагах се с каквото ми попадне. Крещях. Исках тялото ми да стане толкова грозно, колкото заслужава. Безполезното тяло. Празното тяло. Аз самата - празна и безполезна...

През годините лъкатушех между представите какво би било, ако приема, че животът ми ще премине без да отгледам дете до насилственото убеждаване на партньора ми, че би било прекрасно да осиновим...Започвах процедурата на два пъти. Стигнахме само до първата среща с директорката на два Дома. После партньора ми решаваше, че не може да го понесе, да понесе мен. И сигурно с право.

Последната капка беше преди няколко години. Загубих поредната бременност. Този път боля тихо. Бях сама с болката си и я пазех съкровено в себе си. Партньорът ми, обаче явно не виждаше такава трагедия в това и след неуместната шега пред наши близки, които дойдоха да ми честитят за бебето...нещо в мен се скъса.

Зарязах всичко. Дългогодишен живот в чужда държава, мъж, дом, кариера. Събрах един куфар с дрехи и реших да започна на чисто. На чисто със съвестта си, със себе си, със света около мен. Сама. И най-сетне изпитах усещане за покой. Нямаше вина, нямаше болка. Имаше само един път, водещ до това, което сега ме прави щастлива, красива, сигурна.
Животът е шегаджия. Именно тогава се появи човекът, който ме разбра без думи и не просто ме подкрепи, ами застана до мен и закрачи редом по този път.

Ние сме такива егоисти в болката си, че понякога се унищожаваме без да си дадем сметка за това, което причиняваме на човека до нас.
Аз се справих с нея, защото й позволих първо да ме обсеби изцяло. Продължи дълго, защото исках да съм сама в това изживяване. Нараниха ме, но и аз нараних.

После разбрах простата истина: ако аз не се обичам и не се приема такава, каквато съм, никой не би могъл да го направи заради мен.
Затова първо посветих време на детето, личността, жената в мен. Дадох й правото да се харесва, да бъде глезена, правеща лудории, да капризничи, да иска и да получава.
Спрях да я наказвам и да я обвинявам затова, че се е наказвала.
Обичам онзи период на лудост и терзания, защото без него нямаше да стигна днес дотук. Щях да изпитвам съмнения, колебания, щях да си задавам въпроси.
А сега не ги изпитвам.
Щастлива съм. Майка съм и жена.

Хайде и аз да се намеся, където не ми е работата.
Не мисля, че Онзи Там просто е решил да прекъсне твоя род, Магьоснико, нито че Бог има нещо общо с това, дали да имаме биологични деца или не.
Проста сметка - когато бях на 18 и 19 години забременях "по грешка" два пъти и направих два аборта по желание, след това имах трето забременяване с последвали 7 години стерилитет.  Ако Онзи там беше преценил, че моят ген не трябва да бъде продължен, то защо се опита три пъти да го продължи?
Стерилни двойки е имало и ще има, какво ще направим с живота си решаваме ние. Едно време хората са се женели на 15 години (може и цифрата да не е точна, за което моля за извинение) и са раждали по 5-10 деца, от тях са оживявали половината, една трета или по-малко. Това е било нормално. Напоследък живота се промени - женим се по-късно и планираме по-малко деца, но пък детската смъртност е по-малка. Но, едно е двойка на 18 години да пожелае дете, друго двойка на 35-40, нали? И къде е казано, че гените ти на 18 години са "по-читави" от гените ти на 35?
Това е малко извън темата. По темата ще кажа, че ние бяхме "късметлии" с мъжки и женски фактор (2 в 1), т.е. не се е стигало до размисли, защото знаеш, че вината е в теб и него. Това избегна проблема - ами ако го напусна, той ще може да има свои деца и обратното. Дали ме промени стерилитета - ДА, дали го промени него - ДА, дали съм страдала - НЕ, правехме всичко възможно, дали той е страдал - мислех, че не, докато не забременях и той 100 пъти не ме попита, дали е от него .

Най-напред да каже, че страшно ме комплексирате с тези дълги постове. Кога успявате бе хора? Аз работя през деня, а вечер малката ламя не ми оставя и секунда свободно време. Не се оплаквам - щастлива съм.
А за болката: май не е имало такава. Имаше надежда да родя до една определена възраст. Май добре, че не се получи. Аз, да ви кажа право, не си харесвам чак толкова гените.  Не, че имаме заболявания в рода, но някои качества на характера ми като свръхчувствителност, ранимост, деликатност и пр. страшно са ми пречели в живота. Не бих искала детето ми да прилича в това отношение на мен.
Откакто се помня около мен е имало осиновени деца и осиновители. Някак си израстнах с това. Винаги съм приемала осиновяването като нещо съвсем естествено. Баба ми, лека и пръст казваше: - Който няма деца, да си осинови, да се не мъчи.
Когато дойде и моето време, просто го направих. Такава радост и щастие изпитах, че мислех, че целият свят трябва да празнува заедно с мен.
Всъщност аз навярно съм целуната от Бога, защото поне до този момент не съм получила нито един упрек, намек за непълноценност или негативно отношение заради начина по който се намерихме със сина ми. Напротив - навсякъде ме приемаха възторжено и ме поздравяваха. Е, със сигурност не всички околни са приемали това позитивно, но поне не са ми го споделили.
Тука наскоро имаше един пост с въпроси. Единия беше: "Чувствате ли се пълноценна майка".
Да, чувствам се на 1000%.

Аз не мога да споделя преживяно от мен по темата. Но чета написаното тук от всички вас и тихичко си плача. Само да не си помислите, че е от съжаление към вас. Не бих си го позволила никога.
Чета ви и си мисля за моите родители. Не знам как се преживява мисълта, че няма да имаш дете, което да наследи гените ти (умишлено не използвам израза "свое дете"). Помня  само притесненията си, когато решихме да имаме дете и първите месеци все не се получаваше... Но това е друго...
Когато бях малка "тормозех" мама и татко с желание за братче или сестриче. Казваха ми, че съм родена след операция и мама не може да има повече деца. С това временно приключвахме темата. До следващия път.
Въпреки това те са правили опити, завършващи винаги със спонтанен аборт. Помня един от тях. Бях в 4-ти клас. Бяхме на почивка и мама прокърви. Болница, лекари, инджекции за задържане, линейка и в по-голям град... Нищо. Колко съм разбирала тогава- не знам. Но знам, че си поплаквах тихичко без да ме видят. Помня притеснението на татко. И очите на мама...на сутринта. Не знам какво е било вътре в тях след поредния неуспешен опит. Може би празно... Не знам...
Когато мама ми каза за осиновяването ми бях вулкан от емоции. Тогава разбрах и за болезнените операции, за очакването, за  разочарованията...
Но из между всичко това, с моите 19-20 тогава години си мислех и за още нещо. Че искам да имам такава любов. Като тази между тях двамата. И че съм благословена с любовта, която те ми дават.
Когато родих дъщеря си, мама беше най-щастливия човек на земята. Видяхме се веднага след раждането и в същите онези пусти тогава очи, сега грееха безброй слънца. После ми сподели, че се е чувствала така сякаш тя е раждала. Че е имала усещането, че преживява моята болка и моето щастие...

Знам че това, което пиша не е съвсем по темата... И моля да ме извините. Но всички тези спомени се върнаха в мен и не можах да се стърпя    

     

Фоксче,

съгласен съм, че Онзи Там Горе може и да не е имал това впредвид или пък, че не разчитам правилно знаците.

Възможно е да съм си обяснил по - този начин необяснимото за мен и да съм приел това обяснение за разумно.

Споделих го с вас, точно защото специално на мен много ми помогна. Наистина след като ми влезна тази мисъл започнах да се променям. Сякаш прогледнах. Бях се концентрилал в тъпата болка и празнота (Чудесна дума за усещането Петя) и сякаш не виждах нищо друго. Започнах да проглеждам. Малко по-малко.

С толкова химери сме се сблъсквали и обграждали. Какво лошо има ако ни помагат?

Радвам се, че има хора, които не страдат не преживяват тежко тази загуба.

Макар, че не ми се вярва много:)

Хубаво е да се огледаме как се отразява на хората около нас. Често толкова здраво зацикляме върху проблема, че нищо друго не съществува за нас дълго време. А през това време може да са настъпили и промени:)

Лошо е, че знаем толкова малко как се отразява на половинките ни...

Аз не мога да разкажа нещо вълнуващо...
Решението за осиновяване беше някак естествено и за двама ни. Нямаше драма, вътрешна неудовлетвореност, въпроси... Не мога да кажа, че не сме минали през борба със стерилитета - напротив - 6 години живяхме в омагьосания кръг - цикъл - овулация - цикъл - овулация. Ние бяхме с мъжки фактор, мъжът ми го понесе много мъжки   През ум не ми е минало да се разделя с него заради това
Мислили сме за донорска инеминация, но това вече на мен ми се видя голяма изврат и мах страхотна вътрешна съпротива.

Магьоснико, знаеш ли, чета твоята тема и си мисля... отпусния тая душа, позволи си да бъдеш щастлив.
Стига рови, стига анализира... зарадвай се на това, което имаш и бъди щастлив - не е страшно  

Айде де!!! Явно наистина ми е проблем. И защо да не е страшно да си щастлив? Ами ако си го загубя ей така?

А да ровя ми харесва. Както ми харесва и пътя. Т.е. имам си това, но не може ли и още мъничко? Май никога не ми е стигало това, което съм имал. Така, че си ровя и си искам и си пътувам и май се страхува да съм щастлив...

Е, поздравявам те тогава - ставаме двама 

Онзи ден, мама, след като два часа и развивах теории за това, как трябва да възпитавам Никола, как трябвада го пазя, колко ме е страх за него,  как това, как онова, та мама ме погледна и каза:

Бооооже мамо, как може да се самонараняваш по тоя начин. Погледни си прекрасното, божествено дете, просто му се зарадвай, засмей се, отпусни душа и бъде щастлива.

В тоя момента осъзнах за части от секундата какво ми казва и какво си причинявам през последните месеци, натоварвайки се само със самоанализи и страхове за бъдещето. Оттогава се опитвам да слушам мама и повярвай ми - не е страшно да бъдеш щастлив - изглеждаш ето така - 

Bonita77, не се комплексирай, когато работата ти е свързана с много часове залепена за компютъра, не е трудно да си активен. Взимаш си паузите под формата на посещения на любимия форум. После е лесно - мислиш бързо, пишеш бързо и готово! 

Относно  Божия пръст, съдбата и щастието...Мисля, че е единствената грешка е да се гони някакъв модел на справяне.
Различни сме и се справяме по различен начин.

Не си ли дадем правото, обаче, да ни боли - няма и справяне с болката.

Често тя не е рационална, не е логична, а когато е подпомогната от по-силна емоционалност, няма как да бъде заличена, ако не е изживяна.

Аз пък бих повторила: ако боли, дайте си правото да ви боли. Не е срамно. Измислената балканска коравост така ни е белязала, че не забелязваме как се задушаваме със собствените си длани.
Но да се стигне и до този извод, трябва време.
И не изключвайте човека до вас. В едно семейство не само щастието е общо, честно е и болката да се споделя.

Това ми го взе от устата, само че го написа далеч по-добре.

Тук вече ме комплексира и мен 

Добре де, ще кажа и за половинчото. Мъжът ми понасяше ситуацията също тежко, но мълчаливо. Стана крив, лош, караше се с всички. Просто тъгуваше. След като взехме решението за осиновяване, той ми каза за гениалната си идея да си направи вазектомия. На мен ми стана ужасно смешно, не че беше най-умната и тактична реакция, ама не можах да се сдържа. Изплашил се човекът и решил да сложи окончателен край. Най-големият му страх бил, че ако след време родим дете, той може да дели двете деца и без да иска да пренебрегне осиновеното. Малко измествам темата, но те и без това нещата са свързани.
Идва ми през ума и мисълта, че може да е искал да се постави в моето положение и да сме равностойни по отношение на размножителните си възможности, но честно казано, не ми се вярва, защото мисля, че го познавам добре и такива садомазохистични мисли не са му много привични.

Без да мога да сравня си мисля, че загубата, която изживява един мъж не е кой знае колко по различна от тази, която изживява една жена.

За съжаление малко мъже могат да я облеккат в думи и още по малко могат да я преработят.

Това, че мъжете не изразяват и не показват явна болка не значи, че ги по - малко или не ги боли.

Просто нали все са ни учили, че големите момчета не плачат...

E, kakayaka - Човек може само да Ви завиди(с благородна завист) за такъв съпруг!!! Рядко срещано явление е това.
Специални поздрави за него от мен!

Фокси, това беше тайната ми цел - да комплексирам!  Стига де...налага се да ги правя бързо, не че съм такъв талант. А и...Теа да потвърди - великата тайна е, че аз съм "хиперативна", върша повечето неща като фурия и по няколко почти едновременно...


Тъй де, нали говорехме баш за балканския драматизъм - трагедията е, че не си позволяваме трагедии. Накрая се получава трагично...

Истината е, че именно това "гордо", самотно преживяване на болката, понеже иначе е някак неудобно, ни прави по драматични от нормалното. Хората, които умеят да споделят и да изхвърлят горчилката от себе си, се справят далеч по-бързо и по-добре в тежки ситуации.
Но това си е наше наследство, трудно е да го захвърлиш за един миг, обикновено се налага известно усърдие.

ДарЗаМен,
знаеш ли, абсолютно си права за болката и тъгата, но това важи със същата сила и за щастието и радостта. Трябва да ги пуснем, да ги почувстваме и да не се страхуваме, че може да изчезнат.
Пак българска е ужасната поговорка, че "Много хубаво не е на хубаво"

Проблемът в плъното изживяване на болката е, че има опасност да се захласнеш в нея, да се приютиш удобничко в гнездото на страданието и то да стане прекрасно извинение напремер за:  агресията ти, мързелът ти, лошотията ти. Дори когато хубави неща ти се случват, ти пак - мрънкьотиш, ровиш, дълбаеш в мъката. Тук изобщо нямам предвид Мага, честно казано споделям страховете за самата мен.

Затова му викам аз на магьонсика - Майната му, стига сме страдАли

Сещам се аз, Фуссии, за какво говориш. Всички от нас имат достатъчно от тези познати - вечно мрънкащите, удобно прегърнали идеята за злощастна съдба...
Именно, ние говорим за това как сме се справили или се справяме с болката, а не как да не я пуснем да си иде...

То донякъде не е реално да си неизменно щастлив или нещастен. Затова много обичам състоянието на покой, не в буквалния смисъл, а онзи покой - със себе си, със света около теб.
Аз продължавам да работя за него, от време на време а-ха да ми се изплъзне и спирам някъде на тихо, строявам го в две редици и си го повеждам за ръка.
Много е хубаво.

От друга страна, мисля, че болката ни е направила по-чувствителни към страданието на другите и ни идва в помощ, точно когато сме на границата да се превърнем в "нормални" родители. Може да е илюзия, но ми се струва, че понякога усещам детето си така добре, именно заради спомена за онази първична, нелогична болка.

Добавям едно: М..йната му! - от сърце!!! 

Аз не съм толкова словоохотлива, но ще разкажа за моята трагедия във вида си до преди да вземем решението за осиновяване. Имам четири неуспешни бременности, които разказаха играта на цялото ми съществуване. Навън никой не разбра за моите чувства - стараех се да не показвам на никого, че страдам - беше въпрос на лично достойнство, но вкъщи беше самият ад. Не минаваше ден, в който да не рева, да не се тръшкам и най-ужасното - постоянно търсех доказателства от съпруга ми, че аз НЕ съм неплноценна жена. В себе си не откривах такива, но той, горкият, как ме е изтърпял и до днес се чудя. Аз не съм кой знае колко религиозен човек, но все отивах от време на време да запаля по свещичка по някой празник, но бях стигнала до там, че се бях разсърдила на Господ - църквата заобикалях отдалеч, бях ядосана на целия свят, на Господ, а най-много на себе си. Не можех да се справя с яда, не можех да се справя със самообвинението, не можех да се справя с истината. Обичам съпруга си безкрайно и съвсем честно му заявих, че няма да му се разсърдя, ако поиска да се раздели с мен и да има свои деца, дори се опитах да го насърча да го стори, но той беше категоричен - ще осиновим дете!!! Сега съм една щастлива и спокойна жена. Не се чувствам непълноценна, не купувам на месец по пет - шест теста, не мисля за това "Ами ако пак се проваля?" Защото за мен това си беше личен провал. Свикнала съм винаги и във всичко да се справям - в ученето, в работата, във взаимоотношенията си с хората - а тук? Тук се бях провалила. На сто процента. И видите ли предназначението на една жена е да се размножава, да ражда - толкова е простичко... а аз все не успявах и не успявах... Е, толкова от мен. Сигурно е доста разхвърляно, но това чувствам, така ме боли и това разказах...

     Така-а-а, от доста време само хвърлям по един поглед на темите и на писанията,това става обикновено късно вечер и както обикновено нещо в написаното ме разстройваме, разплаквам се и излизам от форума.
     От 18 год. сме женени и от толкова се боря с природата, с докторите, със себе си и с целия свят.Все още ме боли като видя жена в напреднала бременност, но някак си примирено , а не обвиняващо.Минала съм и през самообвинения, и през самосъжаления и през всичко, за което може да се досетите.Дори, съвсем интимно споделяне, преди години неистово отказвах да правим секс, защото така първият ден на цикъла си беше нещо нормално и не живеех непрекъснато с очакване и в страх.Сега като се върна назад във времето, разбирам, че това е било глупаво от моя страна- все пак непорочното зачатие е станало преди повече от 2000 год.,нали? И за съжаление от тогава не се е повторило.При нас ситуацията е някаква объркана- съпругът ми има проблеми, но с лечение се получаваха някакви резултати,все пак. А при мен уж няма нищо тревожно, но овулацията ми не винаги е овулация.
     Голямата ирония е в това, че при първото ми in-vitro, което беше в далечната 1993 год. ги гледах всички тези жени, които трепереха, плачеха и преживяваха неуспеха, и някак си дълбоко в себе си си мислех, че с мен това няма да се случи и нещата ще се наредят от първия път... Гадничко, но с мен се случи 3 пъти.
     Най-трудното за мен беше, че не си позволявах да говоря за това с никого, дори с близките си.В опитите си да доказвам колко съм корава и силна, аз се затворих в себе си и от един усмихнат и слънчев човек, се превърнах в същество, което не умее да се зарадва, да празнува или да се наслади на мига.Мразех се и бях убедена, че останалите също споделят това.На никого не съм разказвала,споделям го сега за първи път, как след последното in-vitro /бяха ми имплантирани 3 ембриона/ стоях на терасата нощем и се молех на Бог да запази децата ми, като давах всякакви обещания пред него, като че ли така щях да го омилостивя. И вече накрая, когато се уморявах да изреждам наум или шепнешком своята молитва, започвах да повтарям само "Моля ти се, Господи, моля ти се!"
     Също като Магьосника смятах, че съм не на 10, а на 1000 метра преди старта и всички останали ги гледам в гърба. Завиждах на близките и приятелките си дори когато имаха проблеми с децата си и се оплакваха или споделяха.
     Колкото и грозно да прозвучи, не знам точно какво чувства мъжът ми. При всичките ми опити да обсъдим проблема и да вземем някакво решение, той беше абсолютно против дори да говорим. Ходеше по изследвания и с мен на разните процедури едва ли не насила, просто защото така трябва. Аз самата смятам, че е комплексиран от това и че е наранено мъжкото му его и самочувствието на голям мъжкар /макър че как да му обясниш, че това да правиш деца и да правиш секс са две различни неща, но нейсе/. Допускам  и възможността никога да не му е тежала липсата на дете, не знам. Факт е, че никога не получих от него подкрепата, за която много от вас пишат.
     Не се оплаквам, просто искам да кажа, че е много трудно да се справяш сам с проблеми от такова естество. Решението да осиновим дете узря в мен много отдавна, а с усилията, които положих да го убедя, мога да преместя оста на земното кълбо. Вярвате ли ми, че до последно не бях убедена дали няма да изтърси нещо неподходящо я в Дома, я в съда, я пред жените от ОЗД. Вечерта, преди да се явим на делото за осиновяване, ми "прочете" лекция тип-скандал, за това колко съм неблагоразумна, че гените на това дете,че кой знае какъв престъпник ще бъде, че ще ни заколя докато спим, че ще е наркоман или пияница и най- страшното за мен- че никога няма да го обича, както ако беше негово. Вярвате ли ме, че бях в такъв стрес, че изобщо не можах да се зарадвам в най- хубавия ден в живота ми- 11.09.2006 год., когато в дома ни и в живота ми влезе едно малко слънчице Цвети, което вече е на 1 год. и 3 месеца и което постоянно върви след него и вика Та-а-ти, та-а-ти, а Мама не казва, разбойникът. Наблюдава се в него малка промяна-поне го забелязва и му се усмихва, моля се на Господ да си отвори сърцето за него с времето.
     Аз май станах много обстоятелствена и се получи много дълго писание. На кратко- болката си е в мен, но вече не е враг, а приятел, с който се научих с годините да съжителствувам в мир, който помогна на душата ми да се отвори и да опозная по- добре себе си. Тя ме научи на търпение и най- вече на смирение, защото човек не може да избяга от съдбата си, както не може да избяга от себе си...И вече не плача, когато се моля- "Благодаря ти, Господи, за щастието, което това дете ми донесе и Те моля да ми дадеш години живот, за да го видя като голям и добър човек!"
     

Мисля че всички сме минали по този път в по-кратък или по-дълъг период от време, но края на мъките винаги казваме Благодаря на Бог за това щастие да си имаме това дете. Дано имеш късмета да видиш детето си пораснало, а аз съм убедена в това, а съпруга ти ще се промени корено ще видиш. 

Историята ти е толкова истинска и в нея виждам и майка си , с изключение на ин-витрото, което е непознато в онези години.

Много те прегръщам.

Разрешавай си да изстрадаш болката си, бъди нежна с душата си като те нападнат моменти на подтиснатост и тъга, дори на околните да им се струва, че няма за какво да ти е мъчно.

Тази болка по никакъв начин не пречи на любовта ти към детето, това е друга вселена и ти там си майка всеки ден и до края на живота ти.

Много щастие и удоволствие ти желая след толова мъки и страхове !


Детето на 2-3- год. ще е още по-моло, по-интересно и занимателно за всички.

Как ще реагира той - не знам. Ти нямаш вина за чувствата му.

Времето ще покаже, но да губиш време в страхове и догадки, е напълно излишно.

Очакват те прекрасни моменти и си ги изживей с кеф...

Чета ви... И ми се губят думите, за да изразя чувствата си.

Много силна тема... И много смела.
Защото е толкова истинска и толкова откровена...
Защото да говориш за болката е толкова болезнено...

Всеки от нас се справя по различен начин с нея. Един стига до дъното и изплува, друг остава в дълбокото повече време, трети за малко да се удави...

Мисля си, че един от начините за справяне с болката е да я допуснеш в живота си и да поживееш с нея. Без страх. И без бягства. Защото както с всяко дълбоко чувство, колкото повече бягаме от него, то толкова по-силно ни връхлита.

Най-страшно е когато капсулираме болката и без да усетим, затваряме себе си и всичко около себе си в нея. Способността да говориш за болката със самия себе си и способността да я споделиш с другите, както се случва тук, разкрива една вече "отворена" болка. Самото изписване и разказване на болката за постинг във форума я прави много по-осъзната, по-преработена и по-лесна за интегриране сред различните парченца на пъзела на живота ни.

Вярвам в това, че всеки човек дълбоко в себе си знае кой е неговия път. И как отново да го намери, ако се загуби - там, някъде, в лабиринтите на болката. Сякаш с всяка загуба губим част от себе си, само за да се намерим след това отново. За да се завърнем в себе си... По-пречистени и по-себе си. По-истински от това, което сме били преди.

искам просто да благодаря на Рос и Петя за пречистващите сълзи, които измиха душата ми

благословени сте с една особена чувствителност, каквато малко хора имат

аз няма да пиша за моята болка

не мога

Историята ми е доста близка с тази на Матакосмата. Бях на 20 години, когато се омъжих и в душата ми имаше копнеж да имам бебче, но само 4 месеца след сватбата бях оперирана от киста и с една тръба, която беше с пластика и половин яйчник - което разбрах 3 години след операцията при преглед от д-р Щерев в АГ. Удара, че няма да мога да имам деца беше огромен, болката я има и все още дълбоко в мен макар, че минаха 20 години. Имам син, но вътре в мен остана празно. Не искам да продължавам рода или гените си, но все пак чувството което изпитват другите жени да усещат как вътре в тях се заражда нов живот аз никога няма да го усетя и това боли. Това е - а и като се сложи и вината, която има в душата ми към човека, с когото живея. Гадно е.

Това са и моите мисли от доста време насам 
Мисля, че никога няма да мога да се чувствам пълноценна и това ме спира да премина към осиновяване  Отгледана съм от чувствителна майка с ниско самочувствие, аз съм същата като нея. Страх ме е как ще се отрази това на едно осиновено дете  Дали ще мога да застана срещу света (който за мен е ужасно страшен) и да го защитя или просто ще се свия още повече в черупката си  Дали ще мога да го обичам с цялата си душа или една частица дълбоко в мен ще ми нашепва, че аз не съм могла да родя, аз съм непълноценна заради това, че това дете не е моето неродено дете, за което толкова съм мечтала и страдала ... 
Съпругът ми не иска да правим повече опити и отдавна ми е предложил да си осиновим. Лошото е, че аз си мисля дали го прави защото е убеден, че го иска или защото се страхува за мен и моето здраве  Той не обича да говори по темата  А аз си страдам тихо и плача нощем в безсилието си да реша как да продължа от тук нататък или как да приключа с тази мъка, как по-безболезнено да изчезна от този свят или дали имам сили да продължа ...
Готова съм да ме нарежат на парчета, но да родя детето на моя съпруг. Не заради гените, за това не съм мислила даже, а заради това, че той може да има деца, аз не мога, аз съм непълноценна жена  Предложих му, ако иска да се разделим, той отказа. Обичам го и не бих понесла раздялата с него, но не искам и да го наранявам  Чувствам се съвсем сама в мъката си понякога ...
Срам ме е от самата себе си 

Чак ми се струва,че нямам право да пиша по темата-нали е за болката...пък аз минах по "тънката лайсна".
Мисля,че разбирам Магьосника от Оз,защото това,което  е написал съм го чувала не веднъж от съпруга си.Когато се разбра за проблема той искаше да се разделяме,за да не ми пречел.Примиренчески бе се оставил аз да решавам съдбата на семейството.Бе смазан от чувство за вина.Бе готов да ме подкрепи за донорска инсеминация.Горкия.Решихме да не е нито мое,нито твое,а наше.Равен старт.Мисля,че бе облекчен.Аз го обичам и губейки възможността да му родя дете не желаех изобщо да забременявам.Ще си призная,че природата ми е малко сбъркана.Не съм копняла да съм бременна.Нямах нужда да усещам зараждащият се живот.Прагматично бе да се осинови дете.Това,че не се подложих на инсе не е жертва от моя страна и винаги го изтъквам.Просто нямах нужда да съм бременна.Бог ме е създал такава.Имах само нужда от дете и то дойде.
Вината у любимия все още се прокрадва на моменти в разговорите ни.Опитвам се да я "избия",ама време ми требе:)
Благодаря на Бог,че не бях аз причина за осиновяването.Ад не ми е нужен-сама щях да се съсипя.Егоистично е,но неподозирани са деструктивните ми възможности.
Но иначе съм се нагледала на разпаднали се връзки от репродуктивен проблем.Агония с години и после "чивиите" избиват..Благодарна съм,че за мен това не бе проблем,а любимия вече се убеди в това.....почти.Има наистина страшни неща в живота безплодието не би трябвало да е,защото има изход от него.
Но как да обясниш на страдащия да преодолее чувството за вина и непълноценност?!Че нали това е смисъла на живота,това ти е набивано  в главата.Момиченцата ще станат майки,момченцата бащи.А при проблем в семейството околните са рядко изобретателни в издевателствата.Аз си падам злобна кучка и отвръщам на удара на момента,но любимия е нежна и чувствителна душа.Една приятелка в диреtно ми заяви:що не отидеш сама на почивка да забременееш и д а запазиш честа на мъжа си?
Той се свива,като дете от думите на хората,а аз трябваше д аотбивам атаките на тъпаците и после да убеждавам ранената му душа,че ние сме в правото си да си живеем живота,както на нас ни е угодно.Ако щем с пера на гъза да ходим!
Имам си няколко мантри за такива ситуации,много помагат,но са нецензурни!
Мили съфорумци,не се терзайте от вина,че половинките ви могат д а се размножават.Ако това за тях бе такова бреме те не биха останали с вас.Те са направили избора си,сега е ваш ред да се отърсите от вината.Вина се изпитва за нещо,което е във възможностите да се промени,но поради мързел или друга причина не е станало.Не мога да направя нищо,ми тогава ще дръпна едно малко и продължа.Божа работа.Ама ха 

Такова предложение и аз съм имала и то от свекърва ми, Бог да и прости, тя почина, но аз не виждах смисъл. Аз обичам съпруга си а и себе си достатъчно за да се лъжа така, просто изживявах мъката си достатъчно дълго сега съм я пуснала на воля и дори не се сещам че не съм забременяла толкова години. Осиновихме си детенцето и то дава смисъл на живота ми. Мили хора не пропилявайте живота си в мъка по това по което го нямате а мислете колко сте щастливи със половинките си.

Много точно си го написала ilang-ilang  Само дето аз съм от другата страна - на мястото на съпруга ти  И аз понякога съм си мислила, че колкото и гадно да звучи, бих понесла всичко много по-леко, ако причината не беше в мен  Не че го пожелавам на съпруга си, това чувство на никого не го пожелавам  А иначе чувствата ми са същите като на твоя мъж, разлика между половете в това отношение май няма  И на мен моят мъж ми казва "не е това най-важното, виж колко необразовани циганки раждат по 10 и повече деца, ти пък си по-умна от тях, но не ти е дадено да имаш деца". Е, не искам да съм умна, не искам нищо друго, дори и покрив над главата си не искам, ако не мога да родя  На моменти даже нямам желание и нова дрешка да си купя, сякаш се наказвам сама за проблема  Така се чувствам почти постоянно 

И аз като теб не съм изпитвала вопиюща нужда да съм бременна. Не смятам, че природата ни е сбъркана. Просто Господ ме е създал такава - да обичам децата ,независимо по какви пътища идват при нас.
Още една прилика забелязвам с теб - и аз се защитавам много яростно. Не си оставям магарето в калта.

Болката от това че нямам свое деге ме изяждаше 10г всеки ден всеки месец, дотолкова че физическото ми здраве се влоши то сързе, злъчка високо кръвно. на 30г вече бях развалина, ако искаш приеми съвета ми Льо 11 постави въпроса на съпруга си ребром. Не позволявай тази болка да те съсипе.

Льо 11 много ме натъжи поста ти.Съжалявам за болката ви.Така ми се иска да помогна,но уви-сами трябва да се извадите от дупката.Хората ще съветват,но вие най-добре познавате себе си.Явно си доста толерантна и търпелива жена-20 години страдание и все още не си поела нещата в свои ръце. На съпругът ти му е трудно да говори за това,а ти за себе си сигурна си ли,дали искаш дете?И ако е така можеш ли да обичаш неродено от теб дете?Постави си реални мечти и  атакувай .Не чакай да му "дойде музата" Забелязала съм,че има периоди в които ако не се зачопли щекотлив проблем се губи момента и той остава да "виси".Ако искаш дете-кажи му го.Ти си в правото си.Имам усещане,че си уязвена от две неща-болката,че сте лишени от биологично дете и мъката,че любимия те лишава от бъдещо дете.Прости ми ако те наранявам,но ти имаш право да имаш дете.Не той трябва да реши ,а двамата.Живота ви  е общ,страданието също.Кажи му желанието си,може би той не подозира,колко е силно?Говорете си-сами сте си най-добри приятели.Дори да боли,като задерете в мъката все идва мига в ,който човек ритва дъното и потегля нагоре!!!Успех ви желая!  

Добре, че е пълнолуние - успявам да наваксам с четенето.
Странно е, но аз сякаш не си спомням болка. Бях на 29 когато осъзнах, че не съм безсмъртна, а болна. Прекъснах почти десет годишна връзка - той се уплаши да е с мен - и започнах да броя дните. Почти шест години. Сънувах ужасни неща, страхувах се да заспя. И работех - с деца - там живеех на макс. По 6 часа на ден живеех в своята приказка, а след това рухвах. Скрих се от света.Някъде във времето открих хора, които практикуват йога. Започнах да ходя при тях, седях тихо отзад, започнах да се включвам. Времето броях от сбирка на сбирка. Когато успях да посъбера парчетата от себе си и да ги залепя се оказа, че съм на 35. И дойде принца с белия кон /и той самозакърпил се/ и всичко се завъртя, и първите ми мисли бяха, че на нашата възраст няма как да имаме деца.
Той страда повече от мен - поне така си мисля. Аз май не намирам много време за него и чувствата му. Магьоснико, накара ме да се замисля не за болката, а за егоизма. Аз съм майка и това ми е достатъчно - мен ме ухажват двамата най-прекрасни мъже на света, а моето пораснало, поостаряло момче трябва да се конкурира с тях и да се опитва да стигне до мен. Тревичките, откъснати от тях са най-прекрасните цветя, затова навярно ми подари кактус - да усетя бодлите си.
Болката ми е за него - не съм се сетила, че може и да страда. Когато ходихме сега на гости при докторката, която се грижи за децата ни докато си ги вземем той приличаше на малко изгубено момче - и тримата гледаха уплашено, бяха объркани. Никак не съм по темата, но това са мислите и чувствата ми докато четях всичко.

чета от самото начало и единственото,което искам е да намеря точните думи ,с които да облекча болката ви.всички сме преминали през нормалните етапи на отричането,гнева,самосъжалението,надеждата и сгромолясването много пъти.експерти сме в разрушението и събирането на всички части.животът ни си минава в очакване на чудото.да научиш,че не всичко е даденост в живота не е най-приятния урок,но това което ни прави силни е,че след всички медицински експерименти бог ни запази здрави и можем да продължим напред.мисля,че ни беше по-трудно да преценим кога да спрем с лутането по различните методи и да престанем да си задаваме въпроса "направихме ли всичко,което зависеше от нас".не сме непълноценни.непълноценният човек не е в състояние да се изправи след падане.не искам думите ми да звучат поучително просто това се случи в нашето семейство.сложихме проблема на масата и открихме картите си.кой какво мисли,какво иска,какво очаква,с какви чудовища с бори във всеки момент,какви разумни компромиси може да понесе,за да не загуби себе си респективно и пълноценната връзка с партньора си.е не беше розово и лесно,но нямаше заблуди и обидени от реакциите на неуспех.помагахме си взаимно и знаем,че никога няма да се предадем.знаем,че винаги ще има лоши и злобни хора,които да заврат пръст в раните ни,но то е защото знаят,че не са в състояние да се преборят с проблем като нашия,знаят,че са слаби.кажете кой е непълноценният в този случай.

Не зная дали тук е подходящото място,но ми се иска да разкажа и за себе си.Моите проблеми са по-различни от вашите,но все пак...Щом съм тук,значи имам нужда от хора като Вас !!! И такааа...С мъжа ми се оженихме и почти веднага се появи нашият(роден)син.Радости,усмивки...Но само 14 дни.Оказа се,че детето има вроден проблем със стомахчето и повръща храната.За 14 дни заприлича на дете от концлагер.Болници,изследвания,системи,абокати,спукани венички,плач...И така,докато завеждащия детска хирургия не ми каза,че ако детето не се оперира,с него е...(мисля,че разбирате).Беше човече на 34 дни,когато го оперираха.Докато траеше операцията,не си спомням какво съм правила-губи ми се...Ужасно е да гледаш как малкото човече се стапя пред очите ти(ръцете ми в момента треперят),ужасно е да гледаш как излиза от упойка...Ужасно е...Аз бях вътре,при него,а съпругът ми-отвън.Не казвам,че е преживял по-леко нещата,той си знае.И така...след 2 години-втора операция-от херния.Страхът у мен не беше по-малък.Вече знаех"процедурата"-болница,инжекции,пълна упойка,системи...След още 2 години-пак.Този път херния-от другата страна.Вече си мислех,че сме прокълнати.И за трети път всичко отначало.Притесненията,страхът,обстановката,гледката на детенцето ти,което излиза от упойка и не може да те познае,болката,плачът му...След известно време изпаднах в депресия.Никой от близките ми не разбираше това,което изпитвах.Даже собствената ми майка казваше"Я се стегни ! Всичко е вече минало."Но как да накараш вече уплашената ти душа да се успокои ???Последва ходене при психиатър.Даже мъжът ми влезе с мен,за да се убеди дали ми има нещо или не.И така вече 3-4 години хапчета на почивки,ту се нуждая от тях,ту не.Лекарствата ми не позволяват забременяване.Е,ако поискам,може да опитам да ги спра,но неизвестността ме плаши. И трите пъти,когато бях в болницата със сина си,при нас имаше деца от дома.Гледах тези малки душички и душата ми се стапяше...от болка и от обич.Искам второ дете,но от там-момиченце!!!Много го искам...даже вече си го представям.Но все още не мога да убедя напълно съпруга си и сина си в моята МЕЧТА ........това е от мен.Дано не съм ви досадила,но много исках да ви го споделя....чувствам,че ще ме разберете!!!!!!!!!  обичам този форум,макар и от скоро.

мимка 03 не мисля,че близките ти не те разбират.майка ти например е трябвало да се страхува за своето дете и за твоето.не е било лесно.благодаря на бог,че все пак ми е спестил болката да гледам безпомощно детето ми да страда.мисля си,че близките ти просто се страхуват за теб.може би трябва да ги убедиш,че още едно дете в семейството няма да натовари допълнително изтерзаната ти душа.

льо 11 ти чувстваш ли,че можеш да бъдеш майка на 40?какво те вълнува чуждото мнение?не - то определя реда в живота ти.

ФЕВРУАРИ,много ти благодаря за милите думи-звучат окуражаващо!!!Не мисля да се отказвам.По принцип съм упорит човек-особено ако желая нещо силно.Мисля,че в себе си имам още много обич и любов,които знам че трябва да оползотворя !И то рационално! 

Хи, хи! Ми тогава моя мъж какво да каже като може да стане дядо преди да е станал баща! Или пък да гледа внуче и бебе по едно и също време? Няма да се обиждаме на възраст, я! А относно това, че живота не е еднакво справедлив - ми така си е, ама то по друг начин не може и да бъде. Как ще разберем какво е ден, ако няма нощ! Или какво е здраве, ако няма болест? Така че - такъв е живота!

мимка03 доста трудности си преживяла но всичко е зад гърба ти, дано мечтите ти се сбъднат.

Аз съм на 42 и майка на 3 годишни деца! Никога не е късно човек да се чувства щастлив. На мен този форум ми помага да се освободя от червейчетата, които ми гризат душата. За мен е вярно, че ако споделиш болката си тя остава наполовина, а ако споделиш радостта си тя става вдойно по-голяма.
И още нещо. Откак споделих, че не съм си задавала въпроса колко точно е болката на човека до мен започнах да успявам да намирам повече време за него и повече разбиране. Забързаният ми ден може да е много по-бавен, важните неща в живота могат да ми носят много повече топлина, ако аз си го позволя. Болката може да ме мачка, но не може да ме унищожи, ако има за какво да живея. А аз имам. Пожелавам го на всички!

     О-о-о, започнахме да си говорим и за години,а?
     Льо 11, когато осинових дете, бях на 43 год. и няколко месеца.Нали не смяташ, че не съм се замисляла, че когато детето ми ще е абитуриент, аз ще съм на 60 год., или че когато ще следва и ще създава семейство, аз може и да не съм до него, че ще се сблъскаме с неминуемите въпроси "това баба ти ли е?"Вече от опит казвам, че е едно да гледаш дете на 25-30 год., а съвсем друго е на 44 да подскачаш и тичаш по него,и да не спиш, и да се уморяваш, и да те болят вечер всички кости.Но...Едно голямо,огромно НО-не бих сменила сегашния си живот и умора с предишния.Честно казано преди не се замислях много ,много за тези неща, просто желанието и мечтата за дете изблъскваха всичко на зад.Това е нещо, което си заслужава всички болки и притеснения.Човек никога не е прекалено стар както за любов, така и за щастие и за дете.Пожелавам ти да изясниш за себе си нещата и желанията си- тогава си поставяй цели и ги гони до дупка.Успех ти желая в трудния път на себепознанието.

осивнових на 43 и малко. мъжът ми тогава беше на 46. нямаме брак, осинових сама.
никога няма да забравя думите, които каза, когато майка ми му съобщи новината, че ще си имаме бебе. ВИЕ СТЕ ЛУДИ.
това беше. тогава бях толкова замаяна, че даже не можа да ме заболи много. 48 часа бях обикаляла като вълк в клетка, не бях спала, не бях яла. ужасно ме беше страх, абе изобщо беше ужас. обичах този мъж, но си казах че това е моят живот. и след като не иска дете това си е негово право. бяхме се запознали 3 години преди това. бурна връзка, много чувства, много страсти. бяхме пред раздяла. той беше успял за 3 години почти да промие мозъка ми и да ми внуши, че няма да бъда добра майка, че не съм готова за дете, че може би никога няма да бъда готова. година се занимавах с това, да събера сили и да изкарам елементарни документи и да започна процедурата по осиновяването.
господ реши друго и ме притисна до стената и така станах за няколко дни майка на едно неродено бебе. извадих необходимите документи за седмица. паралелно с това купих каквото трябваше за бебето, ходех да се виждам с биологичната майка и нощно време се въртях и полудявах.
през цялото това време бях сама. подкрепяше ме само майка ми. и най добрата ми приятелка, но тя беше на 1500 километра.

обръщам се назад и виждам ясно, че отново бих постъпила по същия начин. не беше лесно, но определено си заслужаваше. всичко през което минах бих умножила по хиляда за да видя как детето спи до мен, как се залива от смях, когато и духна във вратлето. неописуемо чувство е. всеки момент с нея е неописуем.
Льо, докато си задаваш много въпроси времето минава. за себе си знаех, че не искам да се събудя един ден и да се чувствам празна и безмислена. да си тръгна от този свят, понесла със себе си горчилката в която се е превърнала любовта, която не съм дала. 43 години за мен се оказа една прекрасна възраст да стана майка. убедена съм, че на колкото и години да стана, никога няма да е късно да дам още обич на още деца.
сега, след повече от една година моят мъж обожава дъщеря ни. осинових я сама, но тя е и негово дете. в сърцето му. хартията не е важна. не му се сърдя за това, че ме остави сама, че толкова години ми подрязваше крилете и то с малка и тъпа ножичка. опитвам се да го разбера. страх, егоизъм и какво ли не е минало през него. аз взех решението за себе си. сега той се наслаждава на плодовете му. ако си беше тръгнал нямаше да имам проблем и с това. просто си изясних приоритетите.
намери сила в себе си и тръгни сама по този път. дали ще трае 5 дни или 5 години не е толкова важно. важното е да знаеш какво искаш. в противен случай може би един ден ще го упрекваш за решението, което ти не си имала сили да вземеш.

Льо11.
От време на време влизам в този под форум.
И аз не знам защо.
Дали заради най-добрата ми приятелка и съруга и, които преди година най-накрая станаха РОДИТЕЛИ (осиновиха си прекрасно момченце), или за моя колежка и приятелка (на 48 год), която най-накрая, след много опити роди близнаци?
Никога не е късно. Аз съм на 43 год, най-малкото ми дете е на 18 месеца, най-голямото на 18 г.

Аз съм Льо 11 Имам две регистрации по грешка. Благодаря ви много наистина ме окуражихте.
Поздравления за вас и двете ви дечица.

Започвам да съжалявам, че имам брак  със съпруга си. При това положение не мога да започна процедура по осиновяване без него. Той не е готов за това .А аз наистина не искам да чакам. навърших 42 год.

мисля, че можеш да започнеш процедура и сама, дори да сте женени. не съжалявай за това, което е минало. гледай напред.

не зная миличка, но ще попитам. ако искаш пиши ми на лични, ще ти дам телефона си. живея в софия. не се отчайвай, от всичко има изход.

Льо 11, най-добре е да попиташ директно социалните работници. От това което прочетох в Семейния кодекс глава 6 за осиновяванията става ясно, че може и само единия съпруг, но с изричното съгласие на другия. И при нас ситуацията е същата, но не защото съпруга ми е против, а защото е чужденец. Иска се нотариално заверена декларация от него, че е съгласен, а и  се подават от двамата всички необходими документи. Но може би при нас е по-сложно заради съпруга ми, все пак едно питане не е излишно и винаги се намира някакъв изход.

Темата не е неприятна, просто е с различен коефициент на болезненост за всеки от нас!
При мен нещата не са толкова черно-бели, нито толкова драматично изживени.
Просто реших да споделя моята история, за да обогатя палитрата от неведоми пътища божии към осиновяването.
С мъжа ми сме заедно от 14 години, имаме страхотна и силна връзка. В началото обаче – забременях и заедно решихме, че е рано за това.
Ако кажа,че не съжалявам – ще излъжа. Не се чувствам убийца, нито безотговорница, нито наказана поради последвалите обстоятелства.
Когато преди 4-5 години “узряхме” за дете, през ум не ни е минавало, че ще имаме проблем.
 Нали вече един път се беше “получило”?
И тогава започнаха опитите, в началото спонтанно, после унизяващо регламентирано, докато в един момент осъзнахме, че има проблем.
Направихме всички изследвания. Оказа се, че имам нагъване на тръбите, получило се вследствие на възпаление. Може да стане, но много трудно. Милият доктор предложи да започнем с диагностични лапароскопии, после- хирургични, после ако не стане- ин витро.
Само като изслушах перспективите за следващата година от живота си, се разтреперих от ужас. И в този момент още реших. Няма да мина през това. Няма да позволя на нагона за възпроизвеждане на всяка цена да съсипе психиката ми и да ме превърне в невротичка.
Дори една въпросителна нямах как трябва да постъпя.
Осиновяване. Мъжът ми с радост прегърна идеята и дори не се опита да ме увещава да направим всичко възможно.
Знаеше, че няма смисъл. Сега чакам детето си. Знам, че така трябва да бъде. И знам, че само Бог ще реши колко деца ще имам и дали ще ги нося в утробата си или в сърцето си.
Не се чувствам половин, нито четвъртин. Аз съм млада, интелигентна жена с успешна кариера, прекрасно семейство и аз решавам дали да съсипя всичко това със самосъжаление или да му се радвам на макс!
Правете го и вие!

Много благодаря за информацията.Точно това ми трябва .Картинката при нас е същата и моят съпруг е чужденец  постоянно живеещ в Б-я. Аз си мислех че това няма да усложни допълнит. процедурата. Може би е по добре да си пишем на лични. Много ще се радвам на допълнителна информация.

не съм от тези дето могат да споделят как се борят с проблема - защото го нямам
надявам се долните ми думи да се разберат правилно
искала съм деца - умерено, но винаги съм считала че децата са за лично удоволствие - никога не съм примела и НЕ ПРИЕМАМ раждането да се зидига в панацея
за мен е непонятно защо някои хора са готови да загубят близък поради тази едничмка мисъл - че искат своите лични гени някъде посяти
не мисля, че аз съм по-добра от някой друг та да се пъна да се възпроизвеждам
да ще кажете то е щото имаш деца
ама защото ги има мзнам че това не е нищо по-особено - и даже ако имате моите трудности /а някои от вас са усетили трудностите на една бременост/ - ще видите че това понякога е мъчителен тежък процес и дори може да осакати връзката с детето после
никога не съм разбирала каква е разликата аз да родя дете и да гушкам и гледам някое родено от друг! та нали в гледането човек става майка! не с износването - иначе домовете нямаше да са пълни с изоставени деца!
даже бих казала, че тази връзка ще е по-здрава и силна ако се изгради - защото това дете ще е дар и човек би гледал на него като на такъв - нещо което в озлобеното ежедневие на гадния ни живот човек забравя за своите деца и често вижда повче товар в тях отколкото радост

предполагам е жестоко все пак да си лишен от избор
но аз когато сега мъжа ми подмята дори ина шега идея за трето - никога няма да родя пак, бих осиновила ако имма сърце, душа и пари да гледам трето дете, защото тази връзка би дала нещо особено на душата ми

вярвам както Вълшебника е писал че има промисъл в стващото с всекиго - и всеки носи своя товар
но не бива това, че някой е различен - да го превръща в губещ
сина ми бе на границата да е осакатен от тежкото ражгдане и дълго е знаех дали ще е дцп дали ще е ок и дали ще е различен
но никога нито в един миг не си позволих да мисля за тези еветуални неща като за загуба
като за тежки битки и предстоящи изпитания - да, но не и като за загуба или като за губещ - за него
ОЗ, нищо не губиш - имаш печалба даже, ако си позволиш да я видиш - да минал си през страдание, да поизгубил си някои неща, но пък и имаш много печалби -. вярата, че въпреки попроменените ви чувства - жена ти те обича и ти нея също, че имаш силата да се пребориш с трудностите, че си минал през ада и значи можеш да оцеляваш...и че въпреки трудностите ти имаш дете и то ще те наследи - и овярвай ако се справиш добре - гените ще са последната ти грижа!

Снощи споделих със съпруга ми:" Ако всичко беше нормално с последната ми бременност може би вече

щяхме да гушкаме детето си (днес беше терминът ми)", а той ми отговори: "Какво означава - ако всичко

беше нормално? ТОВА е нормалното за нас. Ще си осиновим детенце..." 

Не се разстройвай за миналото което не може да се промени. Поздравления за разумния съпруг. Сигурна съм ,че ако си осиновите детенце ще имате и свое съвсем скоро. Желая успех от сърце

bobkas имаш прекрасен съпруг

Да, зная, момчето ми е страхотно.

Без него не бих се справила.