Публикувана: 2 авг. 2007, 12:33 ч.
Последно мнение: 11 септ. 2007, 06:36 ч.

Една доста неприятна тема...

16 301
67
1

# 30 5 авг. 2007, 17:31 ч.

София
Мнения: 533

Чета ви... И ми се губят думите, за да изразя чувствата си.

Много силна тема... И много смела.
Защото е толкова истинска и толкова откровена...
Защото да говориш за болката е толкова болезнено...

Всеки от нас се справя по различен начин с нея. Един стига до дъното и изплува, друг остава в дълбокото повече време, трети за малко да се удави...

Мисля си, че един от начините за справяне с болката е да я допуснеш в живота си и да поживееш с нея. Без страх. И без бягства. Защото както с всяко дълбоко чувство, колкото повече бягаме от него, то толкова по-силно ни връхлита.

Най-страшно е когато капсулираме болката и без да усетим, затваряме себе си и всичко около себе си в нея. Способността да говориш за болката със самия себе си и способността да я споделиш с другите, както се случва тук, разкрива една вече "отворена" болка. Самото изписване и разказване на болката за постинг във форума я прави много по-осъзната, по-преработена и по-лесна за интегриране сред различните парченца на пъзела на живота ни.

Вярвам в това, че всеки човек дълбоко в себе си знае кой е неговия път. И как отново да го намери, ако се загуби - там, някъде, в лабиринтите на болката. Сякаш с всяка загуба губим част от себе си, само за да се намерим след това отново. За да се завърнем в себе си... По-пречистени и по-себе си. По-истински от това, което сме били преди.

# 31 6 авг. 2007, 14:15 ч.

Мнения: 441

искам просто да благодаря на Рос и Петя за пречистващите сълзи, които измиха душата ми

благословени сте с една особена чувствителност, каквато малко хора имат

аз няма да пиша за моята болка

не мога

# 32 6 авг. 2007, 21:03 ч.

Мнения: 583

Историята ми е доста близка с тази на Матакосмата. Бях на 20 години, когато се омъжих и в душата ми имаше копнеж да имам бебче, но само 4 месеца след сватбата бях оперирана от киста и с една тръба, която беше с пластика и половин яйчник - което разбрах 3 години след операцията при преглед от д-р Щерев в АГ. Удара, че няма да мога да имам деца беше огромен, болката я има и все още дълбоко в мен макар, че минаха 20 години. Имам син, но вътре в мен остана празно. Не искам да продължавам рода или гените си, но все пак чувството което изпитват другите жени да усещат как вътре в тях се заражда нов живот аз никога няма да го усетя и това боли. Това е - а и като се сложи и вината, която има в душата ми към човека, с когото живея. Гадно е. smile3518

# 33 28 авг. 2007, 15:48 ч.

Мнения: 553

Цитат на: korni6onko в пн, 06 авг 2007, 21:03

вътре в мен остана празно. Не искам да продължавам рода или гените си, но все пак чувството което изпитват другите жени да усещат как вътре в тях се заражда нов живот аз никога няма да го усетя и това боли. Това е - а и като се сложи и вината, която има в душата ми към човека, с когото живея. Гадно е. smile3518

Това са и моите мисли от доста време насам Cry

Мисля, че никога няма да мога да се чувствам пълноценна и това ме спира да премина към осиновяване Embarassed

Отгледана съм от чувствителна майка с ниско самочувствие, аз съм същата като нея. Страх ме е как ще се отрази това на едно осиновено дете Embarassed

Дали ще мога да застана срещу света (който за мен е ужасно страшен) и да го защитя или просто ще се свия още повече в черупката си Confused

Дали ще мога да го обичам с цялата си душа или една частица дълбоко в мен ще ми нашепва, че аз не съм могла да родя, аз съм непълноценна заради това, че това дете не е моето неродено дете, за което толкова съм мечтала и страдала ... Embarassed

Съпругът ми не иска да правим повече опити и отдавна ми е предложил да си осиновим. Лошото е, че аз си мисля дали го прави защото е убеден, че го иска или защото се страхува за мен и моето здраве Confused

Той не обича да говори по темата Confused

А аз си страдам тихо и плача нощем в безсилието си да реша как да продължа от тук нататък или как да приключа с тази мъка, как по-безболезнено да изчезна от този свят или дали имам сили да продължа ...
Готова съм да ме нарежат на парчета, но да родя детето на моя съпруг. Не заради гените, за това не съм мислила даже, а заради това, че той може да има деца, аз не мога, аз съм непълноценна жена Cry

Предложих му, ако иска да се разделим, той отказа. Обичам го и не бих понесла раздялата с него, но не искам и да го наранявам Cry

Чувствам се съвсем сама в мъката си понякога ...
Срам ме е от самата себе си Embarassed

# 34 28 авг. 2007, 18:48 ч.

ВАРНА
Мнения: 4 504

Чак ми се струва,че нямам право да пиша по темата-нали е за болката...пък аз минах по "тънката лайсна".
Мисля,че разбирам Магьосника от Оз,защото това,което е написал съм го чувала не веднъж от съпруга си.Когато се разбра за проблема той искаше да се разделяме,за да не ми пречел.Примиренчески бе се оставил аз да решавам съдбата на семейството.Бе смазан от чувство за вина.Бе готов да ме подкрепи за донорска инсеминация.Горкия.Решихме да не е нито мое,нито твое,а наше.Равен старт.Мисля,че бе облекчен.Аз го обичам и губейки възможността да му родя дете не желаех изобщо да забременявам.Ще си призная,че природата ми е малко сбъркана.Не съм копняла да съм бременна.Нямах нужда да усещам зараждащият се живот.Прагматично бе да се осинови дете.Това,че не се подложих на инсе не е жертва от моя страна и винаги го изтъквам.Просто нямах нужда да съм бременна.Бог ме е създал такава.Имах само нужда от дете и то дойде.
Вината у любимия все още се прокрадва на моменти в разговорите ни.Опитвам се да я "избия",ама време ми требе:)
Благодаря на Бог,че не бях аз причина за осиновяването.Ад не ми е нужен-сама щях да се съсипя.Егоистично е,но неподозирани са деструктивните ми възможности.
Но иначе съм се нагледала на разпаднали се връзки от репродуктивен проблем.Агония с години и после "чивиите" избиват..Благодарна съм,че за мен това не бе проблем,а любимия вече се убеди в това.....почти.Има наистина страшни неща в живота безплодието не би трябвало да е,защото има изход от него.
Но как да обясниш на страдащия да преодолее чувството за вина и непълноценност?!Че нали това е смисъла на живота,това ти е набивано в главата.Момиченцата ще станат майки,момченцата бащи.А при проблем в семейството околните са рядко изобретателни в издевателствата.Аз си падам злобна кучка и отвръщам на удара на момента,но любимия е нежна и чувствителна душа.Една приятелка в диреtно ми заяви:що не отидеш сама на почивка да забременееш и д а запазиш честа на мъжа си?
Той се свива,като дете от думите на хората,а аз трябваше д аотбивам атаките на тъпаците и после да убеждавам ранената му душа,че ние сме в правото си да си живеем живота,както на нас ни е угодно.Ако щем с пера на гъза да ходим!
Имам си няколко мантри за такива ситуации,много помагат,но са нецензурни! Wink

Мили съфорумци,не се терзайте от вина,че половинките ви могат д а се размножават.Ако това за тях бе такова бреме те не биха останали с вас.Те са направили избора си,сега е ваш ред да се отърсите от вината.Вина се изпитва за нещо,което е във възможностите да се промени,но поради мързел или друга причина не е станало.Не мога да направя нищо,ми тогава ще дръпна едно малко и продължа.Божа работа.Ама ха bouquet

# 35 29 авг. 2007, 08:39 ч.

Мнения: 526

Такова предложение и аз съм имала и то от свекърва ми, Бог да и прости, тя почина, но аз не виждах смисъл. Аз обичам съпруга си а и себе си достатъчно за да се лъжа така, просто изживявах мъката си достатъчно дълго сега съм я пуснала на воля и дори не се сещам че не съм забременяла толкова години. Осиновихме си детенцето и то дава смисъл на живота ми. Мили хора не пропилявайте живота си в мъка по това по което го нямате а мислете колко сте щастливи със половинките си.

# 36 29 авг. 2007, 10:26 ч.

Мнения: 553

Цитат на: ilang-ilang в вт, 28 авг 2007, 18:48

Благодаря на Бог,че не бях аз причина за осиновяването.Ад не ми е нужен-сама щях да се съсипя.Егоистично е,но неподозирани са деструктивните ми възможности.

Той се свива,като дете от думите на хората,а аз трябваше д аотбивам атаките на тъпаците и после да убеждавам ранената му душа,че ние сме в правото си да си живеем живота,както на нас ни е угодно.Ако щем с пера на гъза да ходим!
Имам си няколко мантри за такива ситуации,много помагат,но са нецензурни! Wink

Много точно си го написала ilang-ilang Hug

Само дето аз съм от другата страна - на мястото на съпруга ти Sad

И аз понякога съм си мислила, че колкото и гадно да звучи, бих понесла всичко много по-леко, ако причината не беше в мен Embarassed

Не че го пожелавам на съпруга си, това чувство на никого не го пожелавам Sad

А иначе чувствата ми са същите като на твоя мъж, разлика между половете в това отношение май няма Confused

И на мен моят мъж ми казва "не е това най-важното, виж колко необразовани циганки раждат по 10 и повече деца, ти пък си по-умна от тях, но не ти е дадено да имаш деца". Е, не искам да съм умна, не искам нищо друго, дори и покрив над главата си не искам, ако не мога да родя Cry

На моменти даже нямам желание и нова дрешка да си купя, сякаш се наказвам сама за проблема Cry

Така се чувствам почти постоянно Cry

Последна редакция: ср, 29 авг 2007, 10:57 от mishana

# 37 29 авг. 2007, 10:41 ч.

Мнения: 286

Цитат на: ilang-ilang в вт, 28 авг 2007, 18:48

Ще си призная,че природата ми е малко сбъркана.Не съм копняла да съм бременна.Нямах нужда да усещам зараждащият се живот.Прагматично бе да се осинови дете.Просто нямах нужда да съм бременна.Бог ме е създал такава.Имах само нужда от дете и то дойде.

И аз като теб не съм изпитвала вопиюща нужда да съм бременна. Не смятам, че природата ни е сбъркана. Просто Господ ме е създал такава - да обичам децата ,независимо по какви пътища идват при нас.
Още една прилика забелязвам с теб - и аз се защитавам много яростно. Не си оставям магарето в калта.

# 38 29 авг. 2007, 19:42 ч.

Цитат на: Магьосника от Оз в чт, 02 авг 2007, 12:33

Провокира ме вчера един пост на Петя.

Става дума за болката и загубата и чувството за непълноценност както и всички промени, които настъпват с нас и хората около нас когато разберем, че почти не можем или въобще не можем да имаме собствени биологични деца.

Не си спомням някога да сме говорили сериозно за това. И е нормално. Почти винаги прескачаме истински болезнените теми особено, когато ни е трудно да понесем болката или когато не можем да се изправим лице в лице със страховете си.

Така, че искам да ви предупредя, че темата, ще е много болезнена. Ако не ви понася прескочете я.

Много отдавна и много често си мисля за промените, които настъпват с нас и хората около нас когато разберем горчивата истина - май май не ставаме за биологични родители. Иска ми се да споделите как се справяте. Вие и човека до вас.

Ще ви разкажа за мен. Или поне това, което осъзнавам.

За мен шока беше огромен когато разбрах. Може би при мъжете информацията за отвратителна спермограма прилича на информация за липса на тръби при жени. Може да се каже, че няма шанс за оправяне.

А шока приличаше на шофиране. Слушаш хубава музика и се кефиш на скоростта. Изведнъж виждаш стена пред теб. Само дето изчезват и ламарините и стъклата и оставаш седнал с волан в ръце летящ срещу стена, а нямаш даже и спирачки. И се размазваш... После трябват 2 екипа швейцарски часовникари за да те съберат за седмица.

Няколко месеца се бях предал напълно. Бях спрял почти да работя, всичко беше изгубило смисъл. Бях умрял.

После се амбицирах кански. Да доказвам на себе си и на всички, че това не е така. Че не е вярно. Че мога да имам деца. И че това, че според някакъв си доктор няма да мога, ама хич няма да ми навреди на психиката, даже напротив.

Минаха години. Ако не се лъжа 3. Хомеопатия, билки, операции и по 2 шепи хапове на ден. Все неща, които сигурно са ви познати.

Случайно или не през този период направих няколко смени на работа, които бяха от зле на по - зле. През този период сериозно бягах от себе си и се криех като щраус в пясък от проблема ми. И не съм имал само този проблем. Временни малки победи - подобрения, убеденост, че това не може да се случи на мен, че сякаш е шега и ей сега ще се събудя и всичко ще е наред. Години наред потъвах все повече и повече.

После спрях. Една година се оставих на течението. Никакви хапове, никакъв трибестан, спимени, пчелни прахове, витамини, цинк, магнезий, антиоксиданти и забравиш още какво.

Напуснах работа. За мен е странно. Останах повече от 6 месеца вкъщи. Предстоеше ми сериозна операция.

Тогава започнах да се променям. От тази операция можеше и да си заминеш. От липсата на спрематозоиди не.
Но това, което започна да ме променя не беше така широко дискутираната среща със смъртта, която и така не се осъществи. Това, което започна да ме променя беше факта, че проблема ми можеше и да е вроден. Макар, че и това не го доказаха. Но това започна да ме води към мисълта, че може би Онзи Там Горе си знае работата. Защото ако живеех преди 100 години сега нямаше да мога да ви пиша тези неща. (Нормално, тогава не е имало ток, камо ли интернет:) но не само заради това). Защото целта най - вероятно е да не се предава моят здравословен проблем натам.

И изведнъж осъзнах, че даже и да бях успял да имам собствено биологично дете щях да съм се провалил. Защото е много вероятно да му предам проблема си. И след години пак да се справя със здравословни проблеми като моите.

След това започнахме процеса по осиновяване. Скоро започнах нова работа. Доволен съм. Сякаш нещата се нареждат малко по-малко.

Повече от година сме с Боян. Променил ли съм се много? Приел ли съм проблема си? Променил съм се. Мисля, че поглеждам с все по-малко страх тази болка. Но тя е в мен. Тя е с мен. И винаги ще си остане. Може би някой ден, ще можем да си говорим с нея, но дотогава ще ми пречи.

Мъжете, повечето в своята природа са ловци. И обичат да се състезават. И да си мерят колите, пишките, жените, заплатите и кой колко бири може да изпие.

Аз съм мъж. И нищо мъжко не ми е чуждо. Как ми се отразява тази загуба? Как да ви го опиша... Например ако приемем, че ще се надбягвам с друг мъж все едно да съм застанал 10 мт. зад него. Не тръгваме заедно. Колкото и да се опитвам да я подтискам не ми помага. Пречи ми. Почти навсякъде.

Все по - малко с времето, но може би винаги ще ми тежи. Щом сега мога да го споделя с вас, значи поне мога да поглеждам.

Как се отрази на Джу тази загуба? Много труден за мен въпрос. Много малко сме говорили за това. По - скоро не знам. Ако иска нека тя да обясни. Определено не е положително.

Дали се е отразило на отношенията между нас? Със сигурност. И то не положително. Друга тема:)

Дали може да ни разруши връзката? Няма нищо невъзможно. Но не вярвам само това да е достатъчна причина. По скоро бих казах, че не.

Ще се радвам да споделите как се справяте с този проблем. Аз не усещам да се справяме много добре ние. По-скоро зле. Може и да успеем да си помогнем bouquet

Ще си позволя да сложа и постинга на Петя, които ме провокира.

Вчера попаднах на тази тема.Не успях да прочета всички отговори, сълзите ми пречеха. Разпечатах всичко, цяла нощ ги четох и плаках. Темата е меко казано болезнена. В написаното от Магьосника видях своята мъка и тази на съпруга ми .Само дето той не намира сили да я изкаже.С първата спермограма дойде страшната диагноза азооспермия/пълна липса на сперматозоиди/Стояхме като втрещени не чувахме и не виждахме нищо.Трябваше ни време да се съвземем, направиха операция на варикоцеле и пак нищо.Животът ни се преобърна. Първите думи на мъжа ми бяха"Ако искаш ще се разделим млада си ще си намериш друг и ще имаш деца"Даже и за миг не съм си и помислила че това може да е причина да се разделим.Надявах се, че Господ ще се смили над нас и нещата ще се оправят.Спряхме да ходим по лекари трябваше ни време. Но тази болка времето не може да излекува. А сега след 20
години заедно тя е хиляди пъти по силна и изяждаща.Оставих на мъжа ми решението, смятах че той трябва да реши какво да правим.И той реши"Щом нямаме свои деца няма да гледаме чужди"Смятах че му трябва време но дори и сега той сякаш се страхува да осиновим дете. Търся вина в себе си незнам как трябва да постъпя.Къде сгреших?
Имам още много да разказвам но ми е трудно. Пиша тези редове вече 2 часа.Помогнете ми , посъветвайте ме ..................

# 39 29 авг. 2007, 20:25 ч.

Мнения: 526

Болката от това че нямам свое деге ме изяждаше 10г всеки ден всеки месец, дотолкова че физическото ми здраве се влоши то сързе, злъчка високо кръвно. на 30г вече бях развалина, ако искаш приеми съвета ми Льо 11 постави въпроса на съпруга си ребром. Не позволявай тази болка да те съсипе.

# 40 29 авг. 2007, 20:26 ч.

ВАРНА
Мнения: 4 504

Льо 11 много ме натъжи поста ти.Съжалявам за болката ви.Така ми се иска да помогна,но уви-сами трябва да се извадите от дупката.Хората ще съветват,но вие най-добре познавате себе си.Явно си доста толерантна и търпелива жена-20 години страдание и все още не си поела нещата в свои ръце. На съпругът ти му е трудно да говори за това,а ти за себе си сигурна си ли,дали искаш дете?И ако е така можеш ли да обичаш неродено от теб дете?Постави си реални мечти и атакувай .Не чакай да му "дойде музата" Забелязала съм,че има периоди в които ако не се зачопли щекотлив проблем се губи момента и той остава да "виси".Ако искаш дете-кажи му го.Ти си в правото си.Имам усещане,че си уязвена от две неща-болката,че сте лишени от биологично дете и мъката,че любимия те лишава от бъдещо дете.Прости ми ако те наранявам,но ти имаш право да имаш дете.Не той трябва да реши ,а двамата.Живота ви е общ,страданието също.Кажи му желанието си,може би той не подозира,колко е силно?Говорете си-сами сте си най-добри приятели.Дори да боли,като задерете в мъката все идва мига в ,който човек ритва дъното и потегля нагоре!!!Успех ви желая! bouquet

# 41 30 авг. 2007, 02:29 ч.

Мнения: 2 084

Добре, че е пълнолуние - успявам да наваксам с четенето.
Странно е, но аз сякаш не си спомням болка. Бях на 29 когато осъзнах, че не съм безсмъртна, а болна. Прекъснах почти десет годишна връзка - той се уплаши да е с мен - и започнах да броя дните. Почти шест години. Сънувах ужасни неща, страхувах се да заспя. И работех - с деца - там живеех на макс. По 6 часа на ден живеех в своята приказка, а след това рухвах. Скрих се от света.Някъде във времето открих хора, които практикуват йога. Започнах да ходя при тях, седях тихо отзад, започнах да се включвам. Времето броях от сбирка на сбирка. Когато успях да посъбера парчетата от себе си и да ги залепя се оказа, че съм на 35. И дойде принца с белия кон /и той самозакърпил се/ и всичко се завъртя, и първите ми мисли бяха, че на нашата възраст няма как да имаме деца.
Той страда повече от мен - поне така си мисля. Аз май не намирам много време за него и чувствата му. Магьоснико, накара ме да се замисля не за болката, а за егоизма. Аз съм майка и това ми е достатъчно - мен ме ухажват двамата най-прекрасни мъже на света, а моето пораснало, поостаряло момче трябва да се конкурира с тях и да се опитва да стигне до мен. Тревичките, откъснати от тях са най-прекрасните цветя, затова навярно ми подари кактус - да усетя бодлите си.
Болката ми е за него - не съм се сетила, че може и да страда. Когато ходихме сега на гости при докторката, която се грижи за децата ни докато си ги вземем той приличаше на малко изгубено момче - и тримата гледаха уплашено, бяха объркани. Никак не съм по темата, но това са мислите и чувствата ми докато четях всичко.

# 42 30 авг. 2007, 12:21 ч.

Русе
Мнения: 212

чета от самото начало и единственото,което искам е да намеря точните думи ,с които да облекча болката ви.всички сме преминали през нормалните етапи на отричането,гнева,самосъжалението,надеждата и сгромолясването много пъти.експерти сме в разрушението и събирането на всички части.животът ни си минава в очакване на чудото.да научиш,че не всичко е даденост в живота не е най-приятния урок,но това което ни прави силни е,че след всички медицински експерименти бог ни запази здрави и можем да продължим напред.мисля,че ни беше по-трудно да преценим кога да спрем с лутането по различните методи и да престанем да си задаваме въпроса "направихме ли всичко,което зависеше от нас".не сме непълноценни.непълноценният човек не е в състояние да се изправи след падане.не искам думите ми да звучат поучително просто това се случи в нашето семейство.сложихме проблема на масата и открихме картите си.кой какво мисли,какво иска,какво очаква,с какви чудовища с бори във всеки момент,какви разумни компромиси може да понесе,за да не загуби себе си респективно и пълноценната връзка с партньора си.е не беше розово и лесно,но нямаше заблуди и обидени от реакциите на неуспех.помагахме си взаимно и знаем,че никога няма да се предадем.знаем,че винаги ще има лоши и злобни хора,които да заврат пръст в раните ни,но то е защото знаят,че не са в състояние да се преборят с проблем като нашия,знаят,че са слаби.кажете кой е непълноценният в този случай.

# 43 31 авг. 2007, 12:23 ч.

Мнения: 13

Не зная дали тук е подходящото място,но ми се иска да разкажа и за себе си.Моите проблеми са по-различни от вашите,но все пак...Щом съм тук,значи имам нужда от хора като Вас !!! И такааа...С мъжа ми се оженихме и почти веднага се появи нашият(роден)син.Радости,усмивки...Но само 14 дни.Оказа се,че детето има вроден проблем със стомахчето и повръща храната.За 14 дни заприлича на дете от концлагер.Болници,изследвания,системи,абокати,спукани венички,плач...И така,докато завеждащия детска хирургия не ми каза,че ако детето не се оперира,с него е...(мисля,че разбирате).Беше човече на 34 дни,когато го оперираха.Докато траеше операцията,не си спомням какво съм правила-губи ми се...Ужасно е да гледаш как малкото човече се стапя пред очите ти(ръцете ми в момента треперят),ужасно е да гледаш как излиза от упойка...Ужасно е...Аз бях вътре,при него,а съпругът ми-отвън.Не казвам,че е преживял по-леко нещата,той си знае.И така...след 2 години-втора операция-от херния.Страхът у мен не беше по-малък.Вече знаех"процедурата"-болница,инжекции,пълна упойка,системи...След още 2 години-пак.Този път херния-от другата страна.Вече си мислех,че сме прокълнати.И за трети път всичко отначало.Притесненията,страхът,обстановката,гледката на детенцето ти,което излиза от упойка и не може да те познае,болката,плачът му...След известно време изпаднах в депресия.Никой от близките ми не разбираше това,което изпитвах.Даже собствената ми майка казваше"Я се стегни ! Всичко е вече минало."Но как да накараш вече уплашената ти душа да се успокои ???Последва ходене при психиатър.Даже мъжът ми влезе с мен,за да се убеди дали ми има нещо или не.И така вече 3-4 години хапчета на почивки,ту се нуждая от тях,ту не.Лекарствата ми не позволяват забременяване.Е,ако поискам,може да опитам да ги спра,но неизвестността ме плаши. И трите пъти,когато бях в болницата със сина си,при нас имаше деца от дома.Гледах тези малки душички и душата ми се стапяше...от болка и от обич.Искам второ дете,но от там-момиченце!!!Много го искам...даже вече си го представям.Но все още не мога да убедя напълно съпруга си и сина си в моята МЕЧТА ........това е от мен.Дано не съм ви досадила,но много исках да ви го споделя....чувствам,че ще ме разберете!!!!!!!!! обичам този форум,макар и от скоро. Two Hearts

# 44 31 авг. 2007, 13:12 ч.

Русе
Мнения: 212

мимка 03 не мисля,че близките ти не те разбират.майка ти например е трябвало да се страхува за своето дете и за твоето.не е било лесно.благодаря на бог,че все пак ми е спестил болката да гледам безпомощно детето ми да страда.мисля си,че близките ти просто се страхуват за теб.може би трябва да ги убедиш,че още едно дете в семейството няма да натовари допълнително изтерзаната ти душа. newsm78

Препоръчани теми

Шеста тема на чакащите

5 037
Осиновители

Статистика

225
Осиновители

ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

271
Осиновени

Разсиновяване

42
Осиновени

Причина:

Причина: