Разсиновяването-тема табу???

Добър Вечер!
Не съм чела темата,заинтригува ме заглавието...,аз самата съм осиновена,какво ли не причинявах на родителите си през пубертета.....,майка ми диабет получи заради мен и нито веднъж, един едничък път не е обелила и дума за това как те са ме осиновили пък аз.....,как би искала да съм различна или нещо подобно,помагаха ми да не задълбая по надолу и да достигна дъното.. и в най лошото бяха зад мен БЯХА ЗАД МЕН ,усещах рамото им вдъхваха ми сила и кураж да се променя,а вечер чувах сълзите на майка ми и молитвите и.....
е сега вече и аз съм майка.....всичко отмина и  влязох в "правият път",разбирам че всичко е било глупост,младежка глупост но.... късно е да върна времето назад.... а и нали човек се учи от грешките си... та мисълта ми беше че детето и  изобщо човека не е предмет който можеш да захвърлиш когато му се наситиш.... душата на Човек е лесно ранима,трябва да намерим сили да признаем грешките си  и да поискаме прошка ,а най  голямата сила притежава онзи който умее да прощава!  

я, тука имало въргал, пък аз блея

и пак аз съм първопричината..........

глуповата, не си ме разбрала правилно, а и ако си чела други мои писания, ще ти стане ясно, че абсолютно отричам злото, носено в гените и задължителното му развитие.
ние всички носим в себе си и добро, и зло. то обаче се развива с помоща на околната среда. един крив поглед, една лоша дума и при някои от нас от може да вземе превес. и да стане начин на живот. 

колкото до правото за разсиновяване. против съм. има си други начини да се дистанцираш от някого. осиновеното дете е собствено дете. добро, лошо........
и убийците и крадците са родени и отгледани от биологичните си майки, понякога много мили и кротки жени, понякога пълни кретенки.
а осиновените убийци и крадци не се различават по нищо от тях.

самата възможност за разсиновяване е в разрез с целия акт на осиновяването, който принципно прави едно дете равно на биологичните деца. и съм против. връзката, която законът създава е равносилна на кръвната и не би трябвало да може да се прекъсва. в противен случай осиновяването не е това, което е.

не съдя никой разсиновил, защото зад всяка история има по една огромна лична трагедия. но съм против и никога няма да променя мнението си, каквото и да се случи.

осиновените деца, дори и пълнолетни, остават някъде в себе си завинаги деца, поне една част от тях. грешно е, да предприемеш подобна стъпка спрямо едно беззащитно дете.

Не знам как да го кажа кратко...
Тази тема, ме кара да мисля неща, които не искам да държа в себе си. Гняв, вина, усещане за провал...
Не искам и не мога да съдя.

Да осиновиш и да разсиновиш де юре, е само една формалност.
Да осиновиш и разсиновиш де факто е процес.

И тогава се замислям. Жените изоставили децата ни са имали избор. Нали така смятаме? Какъв?
Да взимат мерки, преди да се случи; да решат 'за' или 'против' аборта... ако се усетят навреме... Говорим само за изборите 'преди' фаталното решение да отгледаш или не детето си.

А ние?
С колко време разполагаме, преди да поемем отговорност за нечий живот?
Отговорността не е само в това да нахраним, да обгрижим, да ги опазим здрави. Знаем го. Уж!

Не крия, личи ми със сигурност. Гневна съм. Моето голямо момиче беше изоставено за втори път. И не искам да съдя, но ми е адски трудно да простя.
Сега, когато видях с очите си, какво причиняваме с необмислените си действия... ми е много трудно да простя.
Съжалявам.
Макар че, няма никакво значение. Остава ни само да приемаме и да се учим да ходим, независимо от всичко.
Ако мога да извадя нещо положително от тази история, то е, че сега я разбирам още по-добре, че общата болка ни сближи още по-силно.
Но не разбирам и не приемам. Без да съдя.

Дар, 

Осиновена дъщеря, няма гаранция... и това е тъжно. Минава това срамуване, навярно. А си мисля, че ако татковците правят неща, които карат децата им да се срамуват, то срама си е за татковците. Децата не са виновни за грешките на родителите. Само страдат от тези грешки.

изобщо не смея да коментирам по темата, толкова болка  и горчилка, пред които просто онемяваш
затова извинявайте за вметването, то е чисто "технологично" така да се каже: многократно в темата се повдигаше въпроса за правото да се разсиновява и че биологичните родители не могат да се откажат от децата си и че това е дискриминация.
Някака неусетно вагонът е застанал пред локомотива: всъщност да се остави едно дете за осиновяване е именно акта аналогичен на разсиновяването и именно защото според държавата един биологичен родител има правото да даде детето си за осиновяване, т.е да се откаже от него, именно за да няма дискриминация, на осиновителят е също и с още по-голяма сила  е признато правото да се откаже от осиновения.
Действително правото на биологичния родител да се откаже от детето си приключва с навършване на пълнолетие на детето, а осиновителят може да се разсинови не само до навършване на пълнолетие, а във всеки един по-късен момент. Но пък ако един биологичен родител реши да изостави детето си, никой не го кара да се обосновава пред съда, който да разреши това, както е при осиновяването-просто го дава в дом и подписва декларация че се отказва от родителските си права.
Опитвам се да кажа че е многократно по- лесно за един биологичен родител да се "отърве" от излязлия от релси тинейджър, отколкото един осиновител, на когото съдът трябва да разреши това и то ако последния докаже и убеди съда че това е най- доброто не за всички а на първо място за детето. Като се замисля не е невъзможно и един осиновител просто да изостави детето си на грижите на държавата, в соц. дом, но май няма такъв известен случай

Има само една лека техническа разлика - ако биологичния родител остави детето си в дом и подпише декларация за отказ от родителски права, това не прекъсва връзката между тях (имам предвид например претенции за наследство, връзката се прекъсва само ако детето бъде осиновено, а то може и да не бъде осиновено. Ако един осиновител разосинови, това прекъсва връзката между родителя и детето и то не може да има претенции за наследство. Така че двете неща не са много-много съпоставими.

Съпоставими са. Наследството е друга тема. Караниците за имоти не са ограничени само до осиновени деца.
Иначе коренът на злините е наистина абсурдното "право" на биологичните родители да си оставят децата на държавата като ненужен багаж. Всичко друго е последствие. 

Ами извинявай много, но аз не виждам никъде да има забрана осиновител да остави детето за отглеждане в дом? Или бъркам?

Това е по принцип, иначе коренът на злото... е ясен.

Изтрих, защото не е съвсем по темата.

Еееееее казах че това е по принцип. Исках да кажа, че по принцип няма неравнопоставеност между биологичните родители и родителите, станали такива посредством осиновяване, дори като се замисли човек, май биологичните са по-онеправдани, при тях няма отказване от детето и документално заличаване на съществуването му посредством съдебни дела.

А иначе не мисля, че няма осиновители, които да са върнали децата в дома, просто света е много шарен и случаи има всякакви, но хич ама хич не ми се замисля по този въпрос, щото само това ми иде в главата  

Ама ако на теб ти носят удовлетворение подобни разсъждения - моля.
Само вметвам, че те са плод на въображението ти и не почиват и нямат връзка с правото и действителността у нас.

Няма начин да се отърве. Има начин да го остави за отглеждане, но ако никой не го осинови [b]НЯМА как да попречи детето да носи имената му и да го има в удостоверението за наследници[/b]. (А дали ще има нещо в масата на наследството е друг разговор))
Дори и друг да го осинови, в латентен вид стои зависимостта и при едно разсиноввяване пак си му е родител, дължи издръжка, носи си отговорност (ако малкият е  непълнолетен)  и го има в удостоверението за наследници независимо на колко е години.
А само при прекратяване на осиновяването връзката завинаги се прекъсва и няма никаква зависимост.

Уважавам хората, които са се осмелили, да поемат риска, да ги помислят за лоши, но да поискат да се прекрати едно осиновяване.

Мираета, благодаря за уточнението, винаги съм се чудела, какво става с роднинските връзки на детето при разосиновяване (от чисто любопитство).


Тук обаче не съм съгласна с теб. Разбирам, ако това се случи непосредствено след самото осиновяване, когато детето е още малко и има шанс отново да бъде осиновено (не ме яжте за повторното изоставяне и т.н., много по-добре е едно дете да намери добро семейство, отколкото да бъде гледано с нежелание и по задължение). Не разбирам, обаче, случаите на разосиновяване в пубертета или след него. Не виждам друг смисъл от акта, освен лишаване от наследство, прекъсване на връзката на родителите с детето. Това определено не е възможно при биологичните деца и не намирам логиката да бъде възможно при осиновените. Чисто теоритично, ако бях законодател, бих разрешил разосиновяване примерно до година след самото осиновяване. Теории...

И не приемам оправданията, че по някога осиновеното дете само се отчуждава от осиновителите си и те затова търсят разосиновяване. Ако човек приема детето си като дете, няма да се държи като осиновител (мале, каква мъдра мисъл - който разбере му свалям шапка).

За съжаление, най- типичните случаи на прекратяване на осиновяване са тези, при които осиновяването е далече във времето, осиновеният е вече зрял, пълнолетен човек, а осиновителят/осиновителите -много възрастни със съответните особености за този етап от живота им.
За съжаление, когато си на 40+ не знаеш какво те очаква и дали ще си същият човек на 80+.
За радост, много много трудно и при изключителни обстоятелства съдилищата допускат прекратяване на осиновяване.
Но има случаи и на прекратяване на осиновяване по желание на осиновения, както и по взаимно съгласие.Единични, но ги има.

Чета ви и си мисля за едни други теми, където говорим за болката, която БМ е причинила на детето  си когато го е изоставила. А тук въртим, сучем, все до участия в наследства го докарваме. И един въпрос ми се върти в главата от доста време насам: Това ли е единственото, което мога да причиня на децата си, ако един ден се побъркам (човек наистина не знае каъв ще стане като започнат възрастовите промени в психиката) и реша да ги разсиновявам.

Ако не приемаме за нормално, че една майка може да не приеме роденото от нея дете и да се откаже от него, защо трябва да приемаме за нормално, че една майка (ако наистина бива смятана за такава а не само на думи за да й стане драго) може да не приеме осиновеното от нея дете и да се откаже от него? За мен двата акта на изоставяне като бягане от отговорност и нараняване са равносилни.

И да - трябва да има възможност за разсиновяване, както има възможност и за подписване на декларация за отказ от биологично дете. Може би за равнопоставеност трябва да се помисли и за отраничаване на възможността за разсиновяване до навършването на пълнолетие на детето. Но съм за такова да може да се извършва по желание на осиновения и след навършване на пълнолетие.