Изобщо не ме е страх да си призная, че изпитвам значителни съмнения отностно лозунга Блинаците са двойно щастие. Меко казано са НЕПОНОСИМО голямо щастие. А по-грубо и директно са си живо наказание.
Дали съм лош пророк или просто съм предизвикала съдбата, но винаги съм изпитвала ужас от деца. Не казвам мразила, просто ме е било адски страх да се сдобия с такива, въпреки огромното ми желание от друга страна. Сигурно съм си го заслужила, но истината е, че ме сполетя точно ама точно това, което очаквах от децата си умножено по 10. Първо ми се падна един голям сладур, който е най-пакостливото дете на света, дете, което ме държи в напрежение всяка секунда. Идва му от вътре да е лош. А в последствие се появиха 2 също толкова сладки близначета, които окончателно ми разказаха играта. Хем ги исках, хем ги очаквах точно такива, хем съм щастлива, хем се чувствам наказана. Но не знам за какво точно де. Може би щото никога не съм харесвала близнаци в добавка към страха си от деца.
Ами не мога да се справя с тях и това е. Искам да си ги гледам сама, нямам доверие на никой дори на баща им. Но просто не мога.
Няма да питам възможно ли е сам човек да се справи с близнаци, защото знам, че е възможно по принцип. Зависи от самите деца и от самата майка и родители. Но в нашият случай не е възможно и това е, убедих се окончателно. Децата ми се мъчат когато съм сама с тях, аз се мъча и изобщо си е мъчение отсекъде. Типичната картинка нощем при нас е нещо от сорта: Тодоранчо се дере от глад (човекът кога е гладен не прощава - иска си яденето и го иска на секундата). Евинка си реве нон стоп, иска носене, дундуркане 24 часа в денонощието. А как пищи - по-силно от домашните пожарни аларми - изправя ти се косата и забравяш кой си и къде си. И не спира докато не стане нейното. Тодоранчо се втрещява, спира да яде и след малко почва да бреца като магаре. Кой да взема, какво да направя. Изправена съм през избора кой ще оставя да спука тъпанчетата на другите двама. Затворила съм всички врати да не събудят къщата, не мога да пратя едното в другата стая. Спането им е по 15 мин. Ева се буди и реве за носене, Теди непрекъснато си изпуска бибата . Таткото е екстрадиран да спи с Давидко, защото той има навика да се буди по никое време и да нахълтва с гръм и трясък при нас с бебетата. Ами сега... .
В количката навън е същото положение - никой не иска да седи там. Ако Тединко случайно заспи, Ева до него му дъни ушите. Не ти се дава избор освен да я хванеш и носиш до премала. И т.н. и т.н. Ясни за си нещата, проблемът е голям.
Айде аз да страдам, ама защо и дечицата ми . Защо.