Изолирано дете

Насила хубост не става.

Аз не бих се месила в подобни отношения. Децата трябва да се оправят сами в определени ситуации.

Именно- родителят е най- вреден за детето си именно тогава, когато го лиши от така полезните житейски страдания.
Все едно да не посещаваш училище и да се надяваш, че ще си добре подготвен професионално. Така е и житейски погледнато- колкото повече спестяваш от нормалното, което се поднася ежедневно от живота, толкова по- неподготвен човек за него ще излезе от детето ти. Така му гарантираш сигурно и сериозно страдание за в бъдеще.

децата са малки и не съzнават какво причиняват с действията си, така, че другите деца не са виновни в случая, но и ако сменят поведението си ще е само по тяхно желание.
Според мен остави детето , то ще си намери среда и компания. Ако искаш го насочи към игри с други деца, като му говориш игра ли с тоzи или онzи, интересно ли беше, а на това играхте ли ...
друга идея нямам. успех.

Дъщеря ми в момента е на 12 години и е в "триъгълник" от детската градина. Не знам защо все така се получава. Това, което сме наблюдавали покрай нея е, че колкото и да се дразниш и да ти е неприятно от това, че детето ти страда, нищо не можеш да направиш. Колко пъти сме говорили с нея да си намери други приятелки, обаче тя все се присламчваше към "отблъскващата я двойка". Дори в първи клас нещата бяха стигнали до абсолютна крайност - тя се опитваше да се сприятели с други момичета и винаги, когато успяваше, се появяваше едната "приятелка" и отмъкваше новото момиче, с което дъщеря ми играеше. Редовно в къщи бяха сълзи, страдания...Колкото тя, толкова и аз   След няколко опарвания, постепенно се научи да се справя, сега е в 6 клас, 7 момичета са в класа и най-сетне имаме ЕДНА най-добра приятелка. Явно разбра, че трябва да отбягва "тройките". Така че  на теб и остави момиченцето си да си изработи тактика за справяне с трудни ситуации.

Много е гадно... тепърва и аз ще се сблъсквам с подобни случки от живота на щерките ми.
Това, което аз си спомням от моето детство е, че имах малко приятелки. Да не кажа, че съм имала само по една приятелка и все с нея си дружах (една от училище и една от квартала  ). На един мой рожден ден (може би да съм била 2-3 клас) си спомням, че моята приятелка беше при баба си и я нямаше. Тогава аз реших, че няма да празнувам рождения ми ден с приятелки, а само с родителите ми. По-голямата ми сестра обаче, не знам защо реши, че трябва непременно да си повикам приятелки и да си играем в къщи. И ме накара да се обадя на някои мои съученички и да ги поканя. Всичките отказаха да дойдат, поради различни причини. И тогава ми стана наистина гадно!
Просто когато се намесват възрастните в тези детски отношения, децата се чувстват зле! Сякаш му казват на детето "Ето виж, ти сам/а не можеш да се справиш със ситуацията, затова ще си играеш с който аз ти кажа!".
Така че моя съвет се припокрива с предните - остави го детето, то само ще си намери приятелите и начина, по който да се отнасят помежду си. А ти не го приемай толкова присърце, трудно се става човек, и тепърва детето ти ще се учи на човешки взаимоотношения! Ти можеш да му даваш само основни принципи и насоки, но не и да му се бъркаш в "личния живот" 

И аз преживях покрай дъщеря ми подобна драма. Беше стигнала до там в страданието си, че не искаше да я водя в градинката, където знаеше, че ще са и другите й "приятелки". Много досадна ситуация - няма как да накараш някое дете да играе с твоето. А малките, особено госпожиците, са доста своенравни понякога.
Аз се стремях да я подтикна да търси нови приятели сред другите деца. Канехме вкъщи на гости често деца от групата й и тя постепенно си намери другарчета. Тогава онези трите пък започнаха да я търсят, защото им стана по-интересна с това, че явно нямаше вече нужда от тях. Сега пак са заедно, но имаше един доста дълъг период, в който се наложи да стоя плътно зад гърба й и да я подкрепям, включително и да насочвам чувствата й в друга посока.

Освен всичко написано до тук, просто говорете за това. На 3.5г. вече разбира доста неща. Нека ти разказва какво се случва. Би могла да й обясниш какво мислиш за агресията по принцип и така. Важно е да не се чувства подтисната от ситуацията.
Мойта дъщеря е почти на 4г. Скоро в една градинка две непознати двегодишни момченца дошли и я наплюли, а тя стояла и само им обяснявала, че не е хубаво и че тя вече е голяма /преразказвам, не съм присъствала/. В къщи доста говорихме затова. Мисля, че за нея беше полезно.

Не мога и аз да помогна с конкретен съвет. Приятелството е чувство. При децата тези връзки, обаче, могат да се развият във времето по всякакъв начин... Когато бях на 8г.  и родителите (и учителите!) се опитваха да ме откъснат от едно "неподходящо" приятелство, аз се вкопчих в него като в най-ценното си нещо. И още тогава знаех, че никоий не може да ми нареди как да се чувствам и кого да харесвам. Това приятелство от детството го имам и до днес и това ме радва  . Моето дете сега тръгва из лабиринта на човешките взаимоотношения. Има си приятелка, която е много буйна и дори малко агресивна (на по година и половина са). Много се обичат, но винаги другото детенце води парада, моето му дава всичко, за да няма сърдити, впечатлението от страни е, че едното взема всичко, а другото само дава, но пък са доволни и двете. В момента, в който започнат да пресмятат ползите и минусите на другарчетата си, вече ще са започнали да остаряват... И моята стратегия, засега, е да не се меся в социалните контакти на малката, нека се оправя сама 

Аз мисля ,че трябва да се говори с детето да общува с всички деца. Моята дъщеря си има приятелка в детската-играеха само двете, гонеха другите деца . Това не е хубаво обаче. Аз започнах всяка вечер да и говоря, че трябва да играе и с другите деца, да не ги гонят от игрите си. В един момент имаше ефект. Започна да играе с повече деца и беше по щастлива, имаше повече емоции, но другото дете започна да я ревнува. Започна да я бие всеки ден. Последният път я удари много лошо в окото. Разговарях с родителите на детето, но ефект нямаше. Те не и казват нищо за това, че бие. За мен това означава съгласие с агресивността на детето.То започна да бие и децата с, които играе дъщеря ми. Родителите пак бяха пасивни. По този начин отблъсна всички деца от себе си. Изолира се от колектива.  Сега реве в тях , че никой не искал  да играе с нея. За мен в случая вина имат и родителите, не обърнаха навреме внимание на детето си и се стигна до там , че то започна да страда от собственото си поведение.Това разбира се не означава, че всички случаи са еднакви. Аз разказах случай с моето дете и приятелката й.

Едно време, когато бях в основното училище, освен оценка за поведение имахме и т.нар. "нива на възпитаност", където се преценяваше от класната какво е отношението към възрастните, отношението към училището, към извънкласните мероприятия. Имаше една категория за контакти в класа и високо ниво класната беше дала на децата, които общуваха "с всички", само дето тези деца нямаха на практика истински приятели, просто си комуникираха "с всички" на едно общодетско ниво и на практика бяха самотни деца. Моето ниво беше "средно", тъй като "другарката" не ме беше виждала да играя с няколко определени деца. И ниско да ми беше писала- пак толкова щях да играя с тях, като не ми е интересно и приятно- защо да го правя?
Оставям на страни персоналната ми оценка относно тези "нива на възпитаност" /никой не ме е питал колко тъпи са ми изглеждали и тогава и сега/. Във връзка с настоящата тема- мисля, че не нито нормално, нито полезно някой външен, пък било то и родител, да настоява детето му да контактува с всчики или дори с лицето "Х". Това дори възрастните не го правят и е нещо неестествено. Нормално е всеки да има предпочитания относно броя и вида на близките си контакти, както и относно съдържанието им.
Да, на едно хлапе може да му се говори, като напр. колко хубава постъпка е направило детето А или колко лошо е постъпило детето В с оглед изграждане на собствена ценностна система, но да му се натрапва избор за приятелство- това не е в разбиранията ми за нормално възпитание.

Не е задължително всички деца да са ти приятели естествено, но не е хубаво и да се делиш като отшелник от другите. Да не допускаш в игрите си други деца, освен това с което си играеш.
Това имах предвид.

Разбира се, че не е добре детето да е само, но за да е такова едно дете има някакви причини. Никое нормално дете не стои самичко, освен ако са налице проблеми в характера, възпитанието или психиката му. Нормалните деца обикновено общуват чистосърдечно и непринудено, за разлика от нас, възрастните. често променят приятелите си, сърдят се, сдобряват се. Намесата на външни фактори в дълбочина е вредна, тя може да е само някакъв твърде повърхностен коректив, с оглед опазване здравето и живота на хлапетата, но не и повече.

Мисля, че не си съвсем права. Дъщеря ми като малка много стоеше сама, все настрана. Не знам какъв проблем или ненормалност в характера можеш да видиш в това. Просто детето беше много плахо, отиваше при някое дете и казваше : "мога ли да си поиграя с твоята играчка", другото дете казва: "не" и тя казваше: "не ми дава" и се отказваше. Отне време, докато се научи да контактува "чистосърдечно и непринудено" и затова донякъде се радвам, че не тръгна на детска градина в България, когато цари "закона на джунглата". Смятам, че в някои случаи, за някои деца е необходима намеса на възрастен, но не намеса като вмешателство, а като подтик да се престрашат да общуват.

Не познавам дъщеря ти. Знам обаче със сигурност, че почти всеки родител при наличие на проблеми или избягва да ги потърси там, където са, или ги игнорира и не ги счита за проблеми. Винаги съм била откровена, без желание да обидя някого, това е просто една реалност. За огромно съжаление хората избягват откровеността, дори със самите себе си.
В случая- за да е прекалено плахо или прекалено буйно едно дете, т.е. за да се отклонява съществено от средната норма на поведение за дадената възраст /а такава има/, е налице някакъв проблем. Леките отклонения минават често като "безпроблемни" и могат да се решат дори от родителя, говоря за истинските такива. С решението на наличен проблем бих предпочела да се позанимава истински специалист, за да съм сигурна, че няма някой дилетант да усложни същия или да създаде нов.

Е, при нас, слава Богу, явно е било "леко отклонение", защото успяхме да се справим сами, без намеса на специалист. И понеже вече е на 12 години и доста се е променила, значи сме се справили трайно. Не се опитвахме нито да избягваме да потърсим къде е проблемът, нито да го игнорираме, опитахме се просто да го преодолеем. Ценя откровеността ти и не се обиждам, но може би е добре да помислиш, че всички деца са толкова различни, че не може да се изказва генерално и категорично мнение, което важи за всички. Това, което важи за едни, за други - не и обратно.