По какъв начин наказвате децата

Отнемам любими неща...но...има и случаи, в които ги оставям те сами да решат как да бъдат наказани.....

Ами Калоян е още малък,но много добре разбира,че е сгрешил.
Наказвам го в стола му за хранене-слагам го там и му давам бибата за да мълчи.
И той много театрално свежда поглед.
Това трае няколко минути.
После вади разкайващия поглед и на мен ангелите са ми до там.

   

  Големия ми е кротък ,но понякога е ужасно досаден особено ,когато иска да му се купи нещо. Ако му спра телевизора и плейстейшъна ,май наказаната се оказвам аз.
   Малкия е...фурия. Науми ли си нещо трябва да бъде свършено, затова и наказанията там не са рядкост, че и подплескване даже има. Как го наказвам ли? Слагам си злобния поглед и го изпращам с недвусмислен жест зад...пердето/то е от прозрачните/. Има благотворен ефект , и вече си знае ,когато направи беля сам си ходи зад пердето.

Лишавам го от любимите му сокчета или му пребирам някоя играчка.

Два пъти само съм я наказвала - да отиде в другата стая и да постои там, като изрично й обясних защо точно е наказана. Резултат имаше, а стоенето й наказна беше само 1 минута - толкова издържа да не дойде при нас Интересното е, че след тези два пъти тя започна да наказва куклите си 
Иначе и аз говоря, обяснявам....лошото е напоследък че много се изпускам да викам и да се карам

 

Най-честото ми наказание да спра да разговарям с дъщеря ми,да не и обръщам внимание,не отговарям на
въпроси които ми задава има голям ефект,дребните наказания са лишаване от детси филмчета и да не излиза с мен и
бебчо на разходка След едно от тези наказания после около седмица е доста полушна

Като беше малка прилагах главно някакъв вид игнор. Никога не съм я лишавала от храна, разходки, четене...
Вече не наказвам. Достатъчно е да види, че съм разочарована или натъжена от постъпката й. За сметка на това тя сама си прилага санкции. Пресен пример от преди седмица:

Мария: "Мамо,  днес се сдърпах с едно момче и се наказвам да не ям шоколад цяла седмица. На диета съм!"
Аз - 
На следващия ден: "Мамо, реших да си отменя наказанието. Много съм добричка съм станала."
 

Мисля си, че повечето наказания тип "няма да ти говоря, защото направи това" са тежка форма на вменяване на вина. Дали това да държим детето няколко часа или няколко дни в тревога е нещо, което дългосрочно ще му се отрази добре? Аз лично се съмнявам. Опитвала съм се, но реакцията на щерката е толкова силна, че не бих искала да я "накажа" точно така. За мен наказанието е просто израз на причина-следствие. Мога да накарам дъщеря си(7,5г) да изтърка вратата или с някаква друга домакинска работа тип "каторжен труд"  - чувства се малко като Пепеляшка, но до средата вече отрицателните емоции са изчистени. Другото, от което понякога я лишавам, е стоенето на компютъра, но това е по-скоро, когато прекали с мързелуването пред компа и телевизора. Друго - няма да и дойде приятелче на гости, докато не си оправи стаята, но това също е логично. Общо взето, когато нещо не е наред, гледаме да го обсъдим и оправим.

И не само вменяване на вина, а и създаване на лош модел за поведение.

Не мисля, че лишаването от шоколад или бонбони, е лишаване от храна. Човек може да си живее чудесно и без тях, даже е препоръчително.

Мисля, че в постинга тогава писах, че за мен мълчанието не е наказание. И че точно в конкретния случай за наказание хич и не помислих. Това не е метод за наказание, а реакциа на афект. Обидих се и просто не желаех да разговарям с тях. Моите деца са достатъчно големи, за да съумяват вече да правят елементарни причинно-следствени връзки и да знаят кога биха преминали границата и дали това би било неуместно. Затова и бях безкрайно обидена. Не ядосана, не разярена, не разочарована. Обидена! Затова и млъкнах. Не викам, не крещя и не наказвам хората, които ме обиждат. Така реагирам аз. И децата ми са хора, за мен вече достатъчно разумни и интелигентни. Реагирах така, както реагирам на баща им, на брат ми и на останалите хора по принцип. И последното, което смятам, че съм направила е да ги унижа. Това звучи несериозно. И да, докато не ми попремине отказвам да комуникирам с когото и да било. Те не са богопомазани, за да си позволяват непозволимото и това да не предизвика реакция.

Вменяването на вина... Кой може да ми вмени вина, ако аз съм абсолютно сигурна в правотата си? Ако имам съмнения, че не постъпвам правилно, ако ответната страна реагира така, че недвусмислено ми го и показва, тогава може пък наистина да имам вина. И явно трябва нещо да коригирам или променя. В крайна сметка едва ли някой е безгрешен. Децата в това число.

А като говорим за модели на поведение, мисля, че е хиляда пъти по-добре да видят, че човек като е афектиран и наранен може да не се държи като бесен и разкрещял се, изпуснал си нервите шумен индивид. В този смисъл това не е най-лошият модел на поведение, който биха могли да разпознаят.

dara, тук се говори за мълчанието като форма на наказание, не обсъждаме другите аспекти. Иначе е нормално, човек да се афектира и да се разсърди   

Темата за мълчанието мисля тръгна от мой постинг, ако се не лъжа. Затова се почувствах длъжна да отговоря от първо лице така да се каже. 

Не съм я наказвала досега.
Хареса ми идеята на една възпитателка в детска градина /май по тв я даваха/. Каза, че, когато детето направи нещо нередно - удря децата или нещо друго го слагат да седне на един стол встрани от играещите деца, където да обмисли постъпката си. Нещо такова беше. Допада ми.