По какъв начин наказвате децата

Не съм привърженик на наказанията (пляскането направо го изключвам като "метод на възпитание", а и във въпроса е изключено), най-вече защото в дългосрочен план не са ефективни. Обикновените наказания (както прочетох и тук) са да накажем детето да стои в стаята (при всичките си играчки, между другото) за n-брой минути или да го лишим от нещо приятно, несвързано по никакъв начин с провинението. В случая с родителите, които са привърженици на лишаването от "привилегии" уместна промяна би била да лишавате детето от неща, които са пряко свързани с провинението им. Например ако са си играли с телефона и са развалили нещо (или са навъртяли голяма сума), разумно би било да ги лишите от телефона, но откъде накъде ще ги лишавате от компютъра? Ако детето не си е прибрало играчките (или се инати за нещо друго), няма логика да го лишавате от нещо любимо, ако не е пряко свързано с провинението.
Привърженик съм на възпитателните методи на позитивната дисциплина.
Един от тях е позитивната изолация. За разлика от наказателната ("Марш в стаята си и няма да излизаш оттам!"), детето само я избира като метод за успокоение след като предварително сте го запознали със системата. Идеята е да направите в стаята му едно кътче (метър на метър или по-малко дори), което да е специалното кътче за изолация (като детето задължително участва в приготвянето му). Напълвате го с плюшени играчки, книжки за оцветяване, меки възглавнички и други такива и обяснявате на детето, че това е място за успокоение и когато се ядоса, може да дойде тук, да поседи 5-10 минути докато се успокои и след това като е в добро настроение, отново да се присъедини към другите. Детето само избира кога има нужда да отиде там.
Разликата с насилственото изпращане в стаята и крясъците ("Няма да излизаш и помисли добре какво си направил") е, че детето не се бунтува, не предизвиквате желание за отмъщение в него, има шанс наистина да помисли "какво е направило", докато при наказателното изпращане в стаята, дори и само напук на вас, то няма да мисли какво е направило, а как да си го върне.
Друг метод е селективното внимание. Идеята е да се пренебрегне поведението, а не детето. В случай, че детето изпадне в пристъп на ярост ("тръшкане" и инатене), ще се справите лесно като пренебрегнете поведението и не се поддавате на настроението на детето. Гушнете го внимателно, леко го галете по гръбчето, докато се успокои (без да му говорите и без да се карате). Това не е начин да възнаградим лошото поведение, а да разберем посланието зад поведението (детето има нужда от повече внимание? наранили сте го и иска да си отмъсти? влезли сте в борба за надмощие?).
Друг метод са естествените последствия. Това са нещата, които се случват без намесата на родителя. Ако детето откаже да се храни, ще остане гладно. Ако хвърли храната на пода, няма да има какво да яде. Децата се учат от тези последствия и родителите не бива да се намесват когато естественото последствие е приемливо (разбира се, естествено последствие на неправилно пресичане е блъскане от кола, което не е приемливо и родителят е длъжен да се намеси). Когато естественото последствие е приемливо, оставете го да се случи без каквито и да било назидания ("Казах ли ти?"), критики ("Следващият път няма да правиш така") и коментари изобщо, и само съчувствайте на детето, но без да му помагате ("Само този път, но следващият няма да ти помогна" - повярвайте - и следващият път ще го направите, при това детето ще е много по-убедително).
Друго средство, което много често съм използвала и е давало изключително добри резултати (при това не само за момента, а в дългосрочен план) е последователността. Последователност е родителят и детето да решат какво ще предприемат по даден проблем и да се придържат към решението по любезен, но категоричен начин (вместо да наказват и наставляват). Колкото по-малко говорите докато изпълнявате плана, толкова по-добре. Един добър пример е: Детето си играе на пода с нещо, а вие влизате и казвате че е време за лягане. То не ви чува и продължава да си играе. Тук е моментът да се въздържите от каквито и да било коментари, критики, заплахи, напомняния (като че ли детето е чуло, но е забравило - как ли не!). Изчакайте 15-20 секунди да видите дали детето ще ви послуша и като не го направи, отидете при него, сдържано и твърдо го хванете за ръката. Ще чуете нещо от рода на "Моля те, мамо, само още малко!". Усмихнете се, но не казвайте нищо. Внимателно издърпайте детето за ръката и попитайте дали то ще си избере приказката за лека нощ или иска вие да я изберете (или някакъв подобен въпрос). Кажете му да ви повика когато е измило зъбките и е облякло пижамката и предупредете, че ще четете до 20:30  (или избирате някакъв приемлив час) и колкото повече се бави детето, толкова по-малко време ще остане за четене. След като детето се приготви и вие прочетете приказката, кажете му "Забрави да си прибереш играчките. ако искаш прибери ги на сутринта. ако не, аз ще ги прибера". Това кажете в случай че предварително сте се уговорили, че неприбрани играчки отиват на някоя висока лавица и детето може да си ги върне като си прибира нещата в продължение на поне 2 дни (или някакъв разумен период от време, в съответствие със сложността на ситуацията).
Много добър възпитателен метод е да учите детето как се правят нещата. Показвате му, след това му позволявате да ви помогне, след това вие му помагате и накрая то прави нещата, а вие наблюдавате.
Още един начин да се справите с проблемите на възпитанието е да определите заедно с детето режим, който то да спазва. Ключът е да го направите заедно с детето, а не само вие и после да му кажете "Сега ще спазваш режима и точка!". Позволете му да се придържа към режима. Ако то "забрави", просто любезно го подсетете като попитате "Каква е следващата стъпка от режима?" или "Би ли ми помогнал, забравих коя е следващата стъпка от режима."
Това, което трябва да видите е идеята мотивираща поведението, а не самото поведение.

1. Ако лъже
Ако искаме децата да бъдат честни с нас, трябва да ги изслушваме с уважение, да се въздържаме от желанието да ги накажем, засрамим, критикуваме и наказваме, а да търсим решения на проблемите заедно с тях.
Децата не се раждат със честността като ценност - това е нещо, което се учи. Работа на родителят е да обясни на детето защо е важно да казват истината и как се гради доверие. Всеки допуска грешки (особено на 4-5 години) и ако ги възприеме като ценен опит, а не като грехове и провали, няма да му изглеждат толкова страшни.
Ако детето ти лъже, задай му някой въпроси чистосърдечно (а не с желание да го критикуваш или с назидателен тон): "Как се чувстваш когато някой те излъже?", "Какво се случва когато ти излъжеш някого?", "Каква е причината децата да се страхуват да кажат истината?", "Какво би ти помогнало да казваш истината без притеснение?".
Когато детето те излъже, вероятно го пляскаш, наказваш по някакъв начин и т.н. Но тези наказания помагат само привидно и само за момента, а и често пораждат нежелани странични ефекти - дете, което лъже, се страхува и се измъква от отговорността за действията си.
Можеш да реагираш на лъжата по много начини. Например да акцентираш на решенията на проблема, а не върху вината. Вместо да питаш кой е счупил яйцето, предложи на детето да му помогнеш при почистването или го попитай дали се сеща по какъв друг начин да разреши проблема. Може също да се поставиш на мястото на детето. Попитай го дали се страхува да признае истината. Увери го, че всеки се страхува понякога и му внуши, че е важно въпреки страхът, да каже истината. Обясни му, че е длъжно да поема отговорност за своите действия ("Всеки може да сгреши, но като излъжеш или прехвърлиш вината на някой друг, не ставаш по-малко отговорен за постъпката си"). Обясни му също какво е доверие и му помогни да направи връзката между честността и доверието, което хората изпитват към нас. И не забравяй - всички уроци дотук ще са безсмислени, ако го критикуваш и осъждаш за лъжата (или за другото провинение) - детето няма да остане с усещането, че може да ти сподели всичко, ако го наказваш постоянно или го пляскаш.

2. Ако се бие в детската градина
Учителките трябва да разделят двете деца в отделни помещения, докато се успокоят и са готови да се държат добре. Също така трябва да се отдели време, за да се разбере каква е причината за сбиването. Децата трябва да получат възможност да изразят чувствата си. След като детето се е успокоило, учителката може да му предложиш помощ ("Можеш ли сам да измислиш как да утешим детето, което удари или предпочиташ да ти помогна?"). След това учителката може да предложи много неща - "Може да му се извиниш", "Може да му кажеш, че съжаляваш",  "Може да му нарисуваш картинка и да му я подариш", "Може да му помогнеш да разтреби след обяда", "Може да поиграеш с него на нещо интересно" и т.н.

3. Ако обижда
Ако детето ти те обиди (да кажем, че сте двамата вкъщи), можеш да изразиш чувствата си и да дадеш на детето си личен пример: кажи спокойно "Не желая да слушам подобен език. Това е изключително невъзпитано. Отивам да си почета в стаята. Повикай ме когато си готов да говориш като добро дете." На детето няма да му е приятно да стои самичко в стаята (и мама да не си играе с него) и скоро ще те потърси (може дори да обещае, че ще говори като добро дете). След това може да му обясниш, че на хората не им е приятно да ги обиждат и това ги наранява. Може също да го попиташ "Какво ще направиш, ако някой те обиди". Това е чудесно начало на дискусия, в която да обясниш защо едни реакции са неприемливи (удряне, обиждане), а други са подходящи (например да каже да другото дете, че няма да си играе с него, докато не спре да обижда).

Разбира се, опитът в истинския живот е много по-полезен от "суха информация". Всеки един от съветите, които съм дала, е бил приложен от мен поне няколко пъти върху няколко различни деца (незнам дали споменах, но от 9-10-годишна насам съм гледала много деца, неофициално, но по 5-6 часа на ден сама с тях). Родителите бяха кой на работа, кой незнам-си-къде и разчитаха на мен като на най-голямото дете от квартала (всички ме познаваха лично и знаеха, че съм достатъчно отговорна). Децата им (дали едно по едно или всички наведнъж - момчета, момичета, на всякакви възрасти, включително бебета) ми бяха поверявани за по 5-6 часа на ден (всекидневно, а през събота и неделя за целия ден - навън или у тях или у нас...). Преминала съм през всякакви проблеми с тях и се научих да ги разрешавам ефективно. Децата са се карали за играчки, удряли са се, плакали са (кой паднал, кой защото му взели играчката), други не искаха да заспиват на обяд, трети отказваха да ядат храната която родителите им са оставили, някои искаха да играят едно, други - друго, някои лъжеха, някои крадяха, в моите неофициални задължения влизаше понякога да ги храня, да са чисти, да внимавам някой да не го блъсне кола, да не се нарани на улицата (често бяхме навън), да не се нарани у дома (и в затворени помещения сме били често), били са непослушни n-брой пъти и са вършели n-брой глупости, случвало се е и смърт на родител. Малко по малко, step by step, изпробвах методи, които учех от книгите (тук си права, идеите наистина ги бях взела от книгите, бях решила да променя децата към нещо по-добро, особено като видях, че родителите им не правеха нищо). Променях някои стъпки така както ми се струваха по-ефективни. Всеки един метод, който предлагам, е изпитан поне 10 пъти върху поне няколко деца и е дал желания резултат (иначе не бих го предлагала). Опитът ми, въпреки че не се основава на деца родени от мен, а на деца (много повече от 1-2) които бяха като мои, но просто не ги бях родила аз.
Мина време, наложи се да замина за друг град (а и децата бяха поотраснали, поне вече всички ходеха на училище) и като разбраха това, те плакаха и постоянно задаваха въпроси защо трябва да си тръгвам и наистина беше тежък момент както за тях, така и за мен.
Днес като отида в града, като ги видя, се гордея в какви хора са се превърнали - с ценности, с достойнство, борят се за целите си, амбициозни и с прекрасни маниери, обноски, уважават другите и се справят с проблемите по начин, много подобен на този, по който аз се справях с тях (чудно защо ли  ).
Затова апелирам - не съдете по възрастта. Понякога по-малък на възраст човек е в състояние да ви научи на много неща. Лично аз от тези деца съм научила страшно много ценни уроци, които и досега ми помагат в живота.
Така че, да кажем че съм наясно какво е да гледаш дете 

Само да добавя, не се хващайте за възрастта на децата в подписа ми. Три от тях срещнах в новия град (и сега съм нещо като по-голяма сестра и приятелка за тях) и едно от тях е от миналия град, от групичката деца, за които споменах. Общо взето, когато аз бях на 13 години, имаше деца на 11, 10, 9, 7, 5,4, 3 и бебета (по 2-3 от всяка възраст).

Като всички други родители - на работа. На 10 години нямах нужда от бавачка вкъщи. Защо?

Какво са направили децата? Така е - не бива да позволяваме да се качат на главите ни, защото след това възпитанието ще бъде много по-трудно. Но според мен ако детето е осъзнало грешката си, заслужава да му се даде втори шанс. Каквото и да е направило (не е убило човек, предполагам), целта е да осъзнае, че е било грешка, а не да го приема като грях и провал, и да поправи поведението си. Дъщеря ти го е разбрала и повече сърдене няма да доведе до по-добро осъзнаване от нейна страна, а най-много след всичко (като й простиш) да не иска да се доближава много-много че да не сгреши пак с нещо.
Да се развали целия ден на някого (особено на дете) е доста грубичко. Всеки от нас е имал такива дни - някой му се сърди и като че ли никога няма да спре да се сърди. Е, добре де, какъв е смисълът? Детето ще е разстроено цял ден, няма да се съсредоточи нито върху учене, нито върху нищо и само ще се чуди как да те омилостиви. Малко прекалено ми се струва. Дай й възможност да поеме отговорност за поведението си и да поправи грешката си. Мълчанието и неотговарянето на телефона са си свършили работата, не е необходимо повече. Освен това, сега не й ли намекна, че ако някой ден изпадне в беда (да не дава Господ, но всичко се случва), има вероятност да ти звънне, а ти да не вдигнеш?
Възпитанието е важно и любезното, но неотстъпчиво прилагане дава желаните резултати, но в този случай любезността е доста по-малко от неотстъпчивостта. Децата допускат грешки, така се учат. Но нека не им втълпяваме, че като допуснат грешка, трябва да живеят черни дни. Ами в бъдеще някоя бизнес-приятелка ще се обиди нещо на дъщеря ти, защото момичето няма да й позволи да наложи губещ бизнес-план (примерно!) и от страх, дъщеря ти ще вземе да приеме глупавото предложение, само й само да не й се сърди онази дама. Ще кажеш, че е различно, но сега втълпяваш този страх на детето, а като порасне, то ще действа спрямо опита си от детството.
Момичето звъни всяко междучасие. Осъзнало е грешката и иска да я поправи. Не погубвай ценния урок, който ще получи  с прекалено разточване на чувството и за вина. След още 2-3 подобни случая има вероятност детето да се сети, че няма смисъл да се чувства зле цял ден, щом така или иначе мама ще се сърди докрай (аз стигнах до такъв извод в 5 клас и оттогава този метод никак не действа, затова беше заменен - сега майка ми изразява чувствата си и винаги когато реша да поправя грешката, тя ми позволява) или по-лошия вариант - ще изпадне в страх да не й се сърдят хората и до края на живота ще гледа да угажда на другите, за да не й се разсърди някой (по същата причина една 20-годишна приятелка и досега няма никакви амбиции и само гледа да угажда на всички - ходи с момче, което я малтретира, учи специалност, която не харесва, извинява се за неща, за които никой нормален не би се извинявал, отстъпва си реда всеки път когато някой й го поиска...). Затова съм на мнение, че при прилагането на каквито и да са методи а възпитание, трябва да се гледа не само за краткосрочният ефект (и не само за дългосрочният положителен за родителя ефект), но и за отрицателните последствия.