Привързано родителство с две деца?

Независимо какво родителство практикуваш, на второто дете никога не отделяш толкова внимание колкото си отделяла на първото докато е било едно, особено ако са с малка разлика. Maria.St го е обяснила добре.
И тъй като баткото вече има изградени навици, а и честно казано много повече потребности от общуване, то на него за сега ще обръщаш повече внимание. Няма смисъл да се терзаеш и измъчваш. Според мен е по-добре ти да си щастлива, а голямото дете да не ревнува и да се мъчи, отколкото да се опитваш да отглеждаш привързано и двете деца. Това не значи разбира се, че ще оставиш бебето да се дере с часове, защото големия иска да играете, но няма да можеш да си на 2 места.
В крайна сметка малкото дете ще го гледаш не толкова привързано, а голямото ще го поотвържеш, няма как  .
Послушай сърцето си, а не изчислявай с кой колко време прекарваш.
Успех в избора!

Maria St. ще цитирам само част от поста ти...

Значи ще разсъждавам малко опростенчески, защото не съм чела за привързаното родителство   но ако схемата е като кърменето при поискване лично на мен не ми се нрави! Та! Доколкото разбирам идеята е майката да бъде непрекъснато до детето си като му дава цялото си внимание, време и обич (за това не съм сигурна, че е свързано с някакви измерими величини) Ако правилно съм разбрала майката е нон-стоп до детето, приспива го на ръце, спи с него, храни го когато и колкото то поиска, води го навън когато и колкото то поиска, играе с него колкото и когато то поиска. Т.е. съобразява деня и задачите си изцяло с детето. Аз така разбирам нещата дотук. Ако е така, няма лошо, всеки сам избира на кого да подчини деня си. Да, ама тук жената вече пита как да стане това с две деца. Е няма как да стане!!! Това показва съществения пробив в тази теория като цяло. Защото физически е невъзможно. Явно върви за едно дете, но за две - не! Ето защо смятам, че теориите трябва да се подлагат на серизен критичен поглед и да се приемат умерени варианти.

И аз затова се включвам. Ти не може да очакваш само положителни изказвания по темата. И изобщо не става дума за и против. Възпитанието всеки си избира. Мен лично не ме интересува дали някой е против моето възпитание, защото аз съм преценила, че точно то е най-добро за детето ми. Но ако среЩна трудности и пусна тема от полза ще са ми повече критичните мнения. Съответно и аз такова давам, не за да упреквам някого, а за да бъда полезна.
И си мисля, че е по-важно авторката на темата да ме разбере, а не ти...

Не може и вълкът да е сит, и агнето - цяло. Не можеш да угодиш на всички едновременно. Разбирам стремежа ти за такъв тип родителство, но сама виждаш, че е трудно. Затова, може би, трябва да се опиташ да уравновесиш малко положението. Или да даваш от себе си толкова, колкото можеш, без да се надценяваш. Винаги едното дете ще се чувства ощетено.
Не мога да ти дам конкретен съвет, как да се справиш успешно с това "привързано родителство" с две деца, защото имам само едно, но се "разкъсвам" между детето и мъжа ми. Е, разбира се, превес винаги има детето, но малко или много се усеща.

Да, Daisy, точно така е. Децата са различни. И родителите са различни. Ако за някого е кошмар да си седи 24/7 с детето има достатъчно други възможности за детегледане и определено някоя от тези други възможности е по-добра в неговия случай. Без да критикува останалите и да сипе определения...

Дечицата също са различни още от раждането си - и нашата задача е да разберем от какво имат нужда и да им го дадем, независимо от стила на родителството.

И понеже след написаното от Vache се замислям дали съм се изразила достатъчно ясно по-горе, също и поради факта, че това, което сега пиша ми отне доста време и вътрешни терзания да го осъзная, ще разкажа още малко за нас.
При нас баткото беше "труден" - с нужда за много внимание, като се започне от сукателния му рефлекс - че искаше почти нон-стоп да е на гърда, и се мине през куп други работи, абе такъв си е, чувствителен.
Малката беше в първите си месеци пълна негова противоположност - насукваше се за 5 минути и заспиваше. И аз се чувствах виновна, че не я нося, не я държа на гърда и т.н.
Отне ми известно време да осъзная, че не я пренебрегвам, ако я оставя да си спи в креватчето, щом тя се чувства добре там. Да, можех да я науча да я нося (и сигурно щях, ако имах слинг), но това щеше да е много по-лошия вариант за всички в семейството. Не мисля, че това е било пренебрегване. Можех и обратното - да я направя изцяло самостоятелна, почти да не я гушкам, да започна да я кърмя под режим и т.н. Не го направих.
Сега, три години по-късно, нещата са обратни - малката ми е непрекъснато в ръцете, иска да я нося, гушкам, целувам, усмихвам, обяснявам колко я обичам и т.н. непрекъснато. Правя го. Баткото няма тази необходимост, съответно през това време се занимава сам. Е, понякога ревнува и се оплаква, че "Ти само Ния еди-какво-си", но вече може и да му се обясни, и да разбере, а и в общи линии е доста по-уверен, че това не значи, че него не го обичам. И какво - значи ли, че сега пък него пренебрегвам?

Не може да се говори за пренебрегване в нито едната ситуация. Просто никога нещата не може да са еднакви - децата са различни, обстоятелствата също и т.н. В същото време и към нея съм била привързан родител, просто някои неща са били различни, това е. Само че ако сега така си го говоря, то е след като съм минала през мноооооого трудности с децата, със себе си (с това, че съм се разкъсвала между двамата - да не си помисли някой, че ми е било кошмар да съм привързан родител  ). Затова се впуснах в такива подробни обяснения, макар че колко работа ме чака, не е истина просто............. Затова спирам и още веднъж казвам,

Nellie, споко. Нещата се нагласят и радостта ти ще е двойна

пп Сега видях, че Ellypr е казала някои много хубави неща с доста по-малко думи.

Vache, за някои неща нямах предвид точно теб, иначе нямаше да се занимавам да ти отговарям, но както и да е. Не е нужно нито аз да те разбирам, нито ти мене да разбираш. Всъщност.

Хубаво е обаче да разбираме що е то Attachment Parenting или така нареченото привързано родителство, преди да пишем за него. Ето тук има две статии за справка (едната е от Уикипедия, другата - от първоизточника, д-р Сиърс), за съжаление не съм убедена, че мога да предложа нещо на български на този етап:

http://www.askdrsears.com/html/10/T130300.asp
http://en.wikipedia.org/wiki/Attachment_parenting

И за всички тук - както за тези, които се чудят как става номера с това "непрекъснато" време с детето, така и за другите, които се чувстват разкъсани, един цитат от първата статия:


И един бърз превод, съжалявам, ако не е на ниво:
В силното ви желание да направите толкова много за бебето си, е лесно да пренебрегнете нуждите на вас и вашия брак (и на вашите други деца - бих добавила). Както ще научите, ключът към балансираното родителство е да бъдете адекватни в откликването на нуждите на бебето си - да знаете кога да кажете "да" и кога да кажете "не" и да имате мъдростта да кажете "да" на себе си, когато имате нужда от помощ.

Привързано родителство не означава "нон стоп заедно" както някои си мислят. Така започва обикновено, предвид нуждите на новороденото, но тези нужди се променят с времето. А и всяко дете е различно. Смисълът на ПР е да следваш и отговаряш на нуждите на детето, променящите се нужди, включително и да дадеш нужната самостоятелност когато е готово. В добавка, ПР не означава да се превърнеш в жертва, опитвайки се да задоволяваш потребностите на децата си, пренебрегвайки своите. Един от принципите на привързаното родителство е именно балансът.

А че е трудно с две малки деца в началото - трудно е. Че няма да е същото както с първото дете - няма да е. И това - без значение дали си  "привързан родител" или не. Даже и да е придобило самостоятелност голямото дете, сега е почти сигурно, че ще търси повече внимание. Балансът е труден. Трябва време.

Ето още един линк за ПР:

http://www.attachmentparenting.org/support.shtml

Аз съм по-скоро също като ембрион. Това привързаното родителство не е за мен. От малък сина ми са го гледали първо за по няколко часа, а след това и за два, три дни и бабите и баща му. Когато плаче защото капризничи за нещо, го оставям да се нареве и да му мине. Доста е самостоятелен. Никога не е ревал, че излизам от стаята (е пробвал е да се налага, но разбра че няма да стане). Може би и затова толкова бързо и лесно се адаптира в яслата. Обичам много сина си, обаче обичам и себе си. Аз също си имам мои занимания, в които той още е много малък да се включи. Не мога да си представя следващите няколко години да не мога да мръдна никъде, само и само да сме заедно. Аз съм щастлива при този начин на живот, а и той също е едно почти постоянно ухилено момче. Ценя моментите, в които играем заедно, но детето трябва да може да се занимава и само.

Радостина, относно спането в едно легло ми се иска да ти разясня малко, щом се чудиш. Периодично пробвам да местя детето в собственото му легло, да видя аджеба готова ли е. В началото, в тежкия период, за който преди споменах, я кърмех по над десет пъти нощем. Така си спестявах носенето и укротявах коликите. Много по-удобно ми беше да я кърмя легнала на спалнята. Това продължи година и пет месеца. Преляхме от колики, в зъби. Когато я отбих, навлязох в много тежък и нестабилен емоционален период. Той завърши със споменатото от мен тръгване на работа. Не казвам, че се дължеше на отбиването, а по-скоро отбих, защото навлязох в него. В този период, обзета от някакви объркани и противни ми в момента емоции, реших, че ще я уча да спи в собственото й легло. Щом заспеше при мен, я прехвърлях в нейното. След няма и час тя се будеше и почваше да плаче и да иска обратно. Аз, чудовището, реших, че е крайно време да си изреве рева, който не е ревала като бебе и я оставях да плаче. Накрая изтощена, тя заспиваше. Това продължи около месец. Накрая не издържах и пак я взех при нас.  Сега често като заспи, я пренасям и понякога откарва до сутринта, друг път се събужда през нощта и сладко казва "мамо, души ме" /г-то не го владее добре/ и аз с огромно удоволствие я гушкам и си спим заедно. Накоро преместихме леглото й в нейната стая и сега предстои да я опитаме може ли да изкара някоя нощ там. С две думи смятм, че отново се връщам към първоначалните си методи на възпитание. Искрено съжалявам и се чувствам виновна пред нея за насилието, което съм прилагала. Точно така го чувствам, като посегателство върху психиката й, насилвала съм я да прави нещо, за което не е готова.

Тук е момента, да кажа, че не се възприемам като перфектна. Напротив нервна съм, често викам и се карам. Мъча се да се боря с инатливия й характер. Има нещо обаче, което ме води на мисълта, че съм на прав път, макар и след грешките, които съм допуснала. Тя е невероятно обичливо дете, което няма никакъв проблем да покаже емоциите си. Когато сме заедно не спира да ми показва колко ме обича - прегръща ме, целува ме спонтанно, "лекува ме" с целувка, "разстрива" ми гърба, или както си ходим за ръка обгръща ръката ми с нейните ръчички и я целува. И не го прави само с мен, а и с баща си и бабите и дядовците си, с приятелчета също.

Разбира се не изключвам и възпитанието. Тук не става въпрос за "изпуснати" деца и мамини лигльовци. Когато се налага и се е държала зле, обяснявам, карам се или я наказвам. Все пак на финала струва ми се, е по-важно какви хора ще излезат от тях, независимо от метода на възпитание. Вярвам, че децата, чиито емоционални нужди са зачетени тогава, когато те са пожелали, а не когато е удобно, на които е обръщано изключително внимание, ще пораснат стабилни и уверени хора.

много добре казано 
и аз в това виждам начина за по-нататъшното ви съжителство.
пс - що не влезеш да по-прочетеш в темата за породените. или за близнаците. ще намериш добри идеи 

Благодаря за отговорите, макар че повече ме развеселихте с тези спорове, отколкото да ми помогнете, но все пак мерси  Естествено всеки си има свои възгледи за родитеството, та аз очаквах тук да се включат хора, които могат да ми дадат адекватен съвет, а не само да отричат без да са запознати, но все пак
Първо да кажа, за тези, които са потерсени, че не съм нон-стоп със сина си, даже напротив - в градината го хвалят, че е едно от най-самостоятелните деца в групата  Има много приятели и с удоволствие ходи на градина, само дето сег в групата им половината деца са кашлящи и сополиви и за това временно го спрях от градина докато отмине този гаден вирус, за да не заразим бебето и това още повече усложнява задачата ми за съвместно отглеждане на двама 
Не съм от майките, които са си нон-стоп в къщи, обичам си професията и смятам че майката трябва да е удовлетворена жена, за да добра майка, не съм от тези, които се принасят в жертва на децата си...
Но привързано родителство значи, когато детето иска да е с мен да откликна, когато ме повика нощем да отида и да го прегърна, а не да му се скарам, че се глези, когато иска да спи в леглото ми - винаги е добре дощъл (за това си мисля, че без каквито и да е травми свикна да спи в отделна стая - защото знае, че не е отхвърлен и винаги може да дойде при мен...). Привързано родителство е всеки уикенд да си правим заедно екскурзии и забавления, а не да го оставим на бабите и да купонясваме по ергенски ... така разбирам аз живота... така съм отгледана и аз и така възприемам живота ... когато детето каже "мамо моля те тъжен съм ела при мен" да зарежа всичко останало и да бъда до него (забележете, не да бъда нон-стоп с него, а само когато съм му нужна) ...
Сега виждам, че Дими е травмиран от новото положение в семейството - много се радва на бебето, но е станал по-раздразнителен, глези се много, в желанието си да е център на внимание е станал по-щур от нормалното, а и по-груб - вътрешното ми чувство в такъв момент ми нашепва да му отделям повече време, да бъда нежна и мила, за да се успокои и да усети, че нещата не са по-лоши от преди, но се усещам, че на моменти, като  че ли не мога да се отделя от бебето - тя е толкова мъничка, а той е големият и сякаш искам той да се съобразява... това ме тревожи, че сякаш не помагам достатъчно на голямото си дете да свикне с ролята на батко, а го оставям сам в този труден за него момент 
Който разбира, какво чувствам нека се включи, а тези за които емоциите ми са непонятни, моля недейте да спамите, че и без това нямам време да изчитам купища постинги   

Именно. Да си привързан не значи да скачаш, да кърмиш и да носиш на ръце при всяко мрън. Означава да следваш нуждата на детето - да го нахраниш, ако е гладно, да го гушнеш, ако има нужда от гушкане и да го оставиш да бъде самостоятелно, ако то желае да се научи да спи само, да се нахрани само, да играе само. Аз следвам принципите на привързаното родителство, без да имам проблеми със самостоятелността, съня нощем (шегувам се често, че почнах да се наспивам добре нощем, откакто родих първото дете), храненето през деня и т.н.

Конкретно на въпроса на авторката - следваш нуждите на децата подред - т.е. обръщаш внимание на това дете, което в момента има нужда от внимание. Примерно ако е часът за хранене на голямото, оставяш малкото да си помрънка. Ако е време за преобуване на малкото, голямото ще трябва да почака за строежа на най-високата кула на света. Ако е време мама да ходи до кенефа, ако ще и светът да се срива - мама отива да си върши работата. Има много трикове как да накараш едното дете да мълчи, докато се занимаваш с другото. Моят най-голям помощник е подът - на малкия му е много по-интересно да лежи по корем и да гледа играчките на брат си, отколкото да стои заточен в кошарата. С големия пък вършим заедно домакинската работа - хем му е интересно, хем се учи да помага. Без ревове и от двете страни не минава, но засега оцелявам - а съм вече втори месец сама с двам,ата вкъщи. Имам време и за тях, и за себе си, и да сготвя, и да оправя къщата, и да си обърна внимание на съпруга вечер. Така че за мен привързаното родителство работи.  

Не оставяй бебето всеки път да прережда баткото. И когато дадеш път на баткото, нека той да го забележи...
примерно кажи на глас на бебето "извинявай, бебе, ама сега не мога да те взема на ръце, защото трябва да помогна на батко ти да си завърже обувката" или нещо такова. Да види баткото, че има баланс.

Имам едно дете, но пък и по-малък брат. Определено щеше да помогне, ако мама ме беше поглезила известно време поравно на него. Големите деца ревнуват от милото тайнство между майка и бебе, та те са още слепени един за друг, няма място за други хора... как да не ревнуваш? Исках да се навра в спалнята, докато се кърмят, да вземам участие във всичко, исках да ме возят в количката, която на всичкото отгоре беше моята количка (имаше отдолу багажник, там исках да се возя). Категорично не съм искала да ми се обръща внимание непрекъснато, исках да се завра да помагам. В крайна сметка баща ми ми обръщаше допълнително внимание през този период, многомного. Хубаво беше. И останалата част от семейството също, баби, дядовци, лели - мисля, че голямото семейство много помага в това отношение.
Мога да ти кажа какво беше направила леля ми - на всяко възражение на братовчед ми, че леля къпе сестра му всяка вечер, а него не (например) абсолютно спокойно се беше съгласявала - щом искаш, ще те къпем и тебе (след три дена му писнало) и т.н. Минало му бързо.

Аз пък имах един период, в който баткото все така се случваше, че пререждаше мъника. Но дребчо беше спокойна и кротка душица и дори се оказа, че аз докато съм с брат му, той успява да заспи сам.

Иначе освен включване в грижите около бебето - подаване на пампреси, бутане на количката и т.н., задължително всеки ден си имаме време само за нас двамата, без бебока.

На мен вече започва да ми изглежда на поредното прехласване по нещо напълно нормално, но "преработено" и с американско етикетче. От всичко, което прочетох стигнах до извода, че става въпрос за най-обикновено гледане на деца. На мен ми не струва напълно нормално да обърна внимание на детето като има нужда от това, а не когато на мен ми е кеф. Ако по цял ден не се виждаме, защото детето е на градина за какво привързано родителство става въпрос? Кое му е привързаното, ако ни остават на ден 1-2 часа максимум и за общуване, и за домашните? Или пак ще стигнем до това как може за един час да се обърне внимание като за цял ден при 3-годишно дете. С две думи - опитали са се да открият топлата вода за чиста съвест.

ъъъ, ми то на тоя принцип и аз прилагам привързано родителство.
работя от първия ден и след двете раждания, като в същото време, ако петра не е на ясла, откликвам винаги, когато ме повика, независимо денем ли е или нощем. и си гледам и сина съвсем успешно по същия начин - откликвайки и на неговите нужди. при това разликата им е под 1 година и 6 месеца. около мен всички го правят без проблеми.
честно казано, не те разбирам. какъв ти е проблемът? като казваш, че не можеш да се развоиш, това какво значи - явно не и че не можеш да си гледаш децата. не ми е ясно, ама изобщо... освен ако не иде реч за следродилни разбичкани хормони - тогава  наистина е възможно да ти се струва, че не се справяш, че потъваш, че ощетяваш едното. имам съмения, че е точно това.
а че големият се глезел и лигавел - ми така ще е - ревност има винаги. свиваш му малко перките, обясняваш, че има бебе, което също си е ваше и има нужда от теб, и променяш/налагаш нови правила. виждам, че детето е на почти 4 години, така че би следвало бързо да чатне, че не е еднолично живещ на света и че има неща, които от тук нататък трябва да спазва и зачита.

изобщо няма да говоря за себе си и моята ситуация, когато петра на 1.6години беше с пневмония, новороден камен се дереша като батлан и искаха и 3мата да ни вкарват в болница. бях се обърнала в болногледачка! така че от моя гледна точка ти нямаш никакви, ама никакви проблеми - голрмият е голям и ходи на ДГ и ако е в нормално здраво състояние би следвало да се гледа лесно и приятно! влез наистина в породените да видиш за какво раздвояване и разтрояване иде реч. земи се в ръце и спри тия хормонални терзания 

с най-добри пожелания