Привързано родителство с две деца?

За това според мен е добре децата да бъдат оставяни понякога и сами- да си лежат в леглото или да си играят. Добрата грижа за детето не се измерва с количественото, а с качественото. Така че, просто е трябвало още като си забременяла, да дадеш на голямото си дете малко "свобода". Защото както описваш нещата явно си "залепила детето за себе си", а сега, когато са две не може да се раздвоиш.

 Според мен излишно си си усложнила живота. НИКОГА няма да можеш да откликнеш на желанията на всички. Аз съм обратното на това, което си ти и се чувствам невероятно щастлива. Приеми факта, че не можеш да се раздвоиш,разтроиш и т.н. Децата ще си растат и едва ли след 20 години ще  ти признаят колко много  се съсипваш сега за тях. Давай го по-леко и не го мисли чак толкова...Ето сега пак съм ги зарязала да си играят самички, а пък аз джиткам из нета....

И всъщност при вас Ембрион този модел действа доста успешно. Пишейки предния пост, си мислех точно за теб и това как отглеждаш децата си, все пак те познавам и имам достатъчно наблюдения. За мен това е пример за майка с две деца.
А децата ти са щастливи, умни, самостоятелни без да се опитваш да бъдеш на сто места едновременно.

  Запис

Аз не съм почитател на привързаното родителство, макар че ми се носи славата тук май точно на такъв родител. Предполагам, заради това (писала съм го много пъти), че сама си гледам дечурлигата, големият е на детска градина до обяд и винаги са с мен. Но това е по други причини. Както и да е.
За мен истината е някъде по средата, това е поредната модна тенденция във възпитанието. Ако приемаш съвета ми, карай го по-леко. Слушай сърцето си. 
П.П. Малкият ми трол обаче е фен на тази мода. Непрекъснато ми виси на крачола. Уви, не е случил на майка.

Бебка сега като е малка можеш постоянно да си я носиш в слинг,предполагам,че повечето време спи,така че ще имаш време и за другото детенце.
Докато я кърмиш можеш да измисляш някакви занимателни игри на малчо или да го помолиш да ти подава нещо/кърпичка например/за да се чувства полезен.

Малко по малко ще се наредят нещата,просто и хормоните ти още бушуват,а и може би си изтощена все още,все пак емоциите след раждане не отшумяват така лесно.

Поздрави за избора и успех!

Е точно същата драма ме тресе миналата седмица, само, че при мен нещата са по три - кака на почти 9 г., по-малка кака на 3 и бебе на почти два месеца. Побърквах се от зор за са всички деца да са доволни и въпреки това не се получава , просто е невъзможно да се утроя  . Вече приех, че не е възможно това дето го искам и сякаш по-регулирано се случва всичко. Кърменето на поискване е трудничко - през нощта, сутрин и до към следобеда всичко е ОК, но вечерите е пълна лудница!  Вече три пъти давам добавка вечерта, когато е големият хаос и ме гризе съвестта, но нямам друг избор! Когато мъжа ми се прибере по късни доби всичко е укротено и спокойно. На него, разбира се му се струва лесно...
EASpirit това действа за мноого кратко време. Ревността на по-голямото е нещо , което бързо те отказва от слинга.

Харесва ми това мнение ! 

Не е добре да си обсебен от децата нито пък те от теб.Всеки трябва да има своето лично пространство.

Нели, имам чувството, че описваш мен. И аз съм много близка с децата и изобщо не съжалявам за това (а големия - виж го колко е голям.) Естествено, големият вече е съвсем самостоятелен, рядко има нужда да контактуваме, но сме си все така емоционално близки. Като се роди малкия, се чувствах като теб. Като гледам, много ти е малко още бебето и не си си изработила нов ритъм. А може и малко следродилна депресия да те мъчи?
Изчакай още малко и ще видиш как ще се променят нещата

Не знам.. озадачих се като прочетох постинга... Аз лично не бих издържала на това нещо, да съм нон-стоп в услуга на детето. Някак прекалено ми се вижда. Привързано родителство... хубаво де, а кога детето е самостоятелно? Според мен сега се сблъскваш с последствията от това "детето винаги да е доволно". Няма такова нещо! Всеки, все някога е недоволен. В нашето семейство не сме си непрекъснато на разположение и го смятам за нормално. Нито аз съм на разположение на детето винаги когато пожелае, нито пък тя винаги когато аз пожелая. Това не ни пречи да се прегръщаме, целуваме и обичаме. Аз например помагам да открива света, но и тя сама си го открива. Това я кара да мисли, да пита и да учи. Не й показвам всяко нещо. Има моменти когато тя идва и задава въпросите.
Ако наистина точно този начин на живот и общуване е "привързано родителство" значи резултата е терзания, че не си добра майка, защото не може да угодиш едновременно на двете деца.

П.С. А за себе си помисляла ли си в тази ситуация? Къде си ти? Къде е личното ти пространство? Къде е малката доза егоизъм, която всеки трявба да притежава.

Ей това съм и аз. Децата са вече на 11 и 6 години, самостоятелни и уверени. Мисля че защото съм го давала по-лежерно през годините, майчинството никога не ми е тежало, макарче съм практически сама с децата още от раждането им.

не се сещам друго, освен ако имаш сили и zдрав гръб си купуваш слинг и носиш бебето навсякъде и всичко zаедно. Но все пак не zабравяш, че и голямото трябва да се учи да общува с други и може да сте привърzани, когато сте zаедно, но все повече той трябва да ходи на градината да се zаиграва сам . и пр.

Това, с "привързаното родителство", по-скоро ми прилича на кошмар, филм на ужасите, отколкото на здравословно и приятно съжителство с дете. Май повече ти си се "залепила" за сина си, отколкото той за теб. А сега искаш да се "залепиш" и за бебето, ама не става да си залепена на две места.
Моят съвет е да се отлепиш от децата си колкото може по-бързо, защото им правиш лоша услуга.

Според мен,за да се чувстват децата щастливи, то трябва майката да е щастлива.Как ще стане това ,ако непрекъснато си разочарована от себе си,че не можеш да се раздвоиш?Приеми спокойно фактите и се наслаждавай на децата си и времето с тях, когато това е възможно.Разумно е всеки член на семейството да уважава другите и тяхното време и пространство,това включва и децата и бебетата.У нас децата винаги са знаели ,че всичко е по равно .Всичко за всички.Признавам, че малката е доста по-голяма егоистка от големите,но в това вина имат  как и бати.Аз съм тази, която по-скоро не прави компромиси със собственото си време и спокойствие.И тя го знае.Но смея да твърдя ,че расте щастлива,спокойна и обичана.Големите ми деца са много отговорни и превързани към семейството .Така ,че се успокой,нищо страшно няма да се случи, ако оставиш бебето да си поплаче малко или баткото да се занимава сам в стаята си.

Аз също съм фен на привързаното родителство. Така съм чувствала нещата, така съм ги направила. Непонятно ми беше като кажат- ама детето има нужда от лично пространство. След като бебето/детето плаче, търси те с очи и се успокоява само в прегръдките ти, иска да спи гушнато,  не разбирам за какво лично пространство става въпрос. До навършване на година и полвина дъщера ми беше буквално залепена за мен - кърмех я, не се бяхме разделяли за повече от 2-3 часа седмично. Когато я отбих, тя постепенно се оформи като по-самостоятелен и независим индивид. Започна да се заиграва сама, да не ме търси всяка секунда. Когато почнах работа тя беше на 1г.и 9 мес. и го преодоля много трудно. Върна се назад в своето развитие, отново се залепи за мен и се бореше и плачеше неистово при всяко мое излизане. Беше ужасно, кошмарно и тъжно. Сега обаче близо половин година по-късно тя е отново независима от мен - по цял ден е с баба си. Обича да ходи и при другите си баба и дядо, обича да спи при моите родители понякога. Струва ми се, че това щеше да настъпи по-рано, ако не я бях стресирала с тръгването си на работа. Чувствам вина за това определено.

В твоя случай, Нели, смятам, че всичко може да продължи както преди, просто да намериш начин да приобщиш бебето към вас. Ако сега прекратиш предишнте отношения със сина ти, той ще направи връзка и ще се настрои срещу бебето. Ако изолираш бебето пък, ще се пръснеш от мъка, просто защото мисленето ти е такова. Затова застани някак си по средата. Предполагам и ти като мен просто си така устроена- може да те боли зверски гърба, да не спиш месеци и години наред, но пак ще го носиш и приспиваш на ръце, пак ще спите на едно легло и пр. и пр.

Привързаното родителство с две деца си е трудна работа, така че Нели, не се обвинявай, ядосвай, натъжавай и т.н.  Нещата ще си дойдат на мястото, просто трябва да мине известно време, за да се ориентираш в обстановката. Важно е да не забравяш, че не всичко може и трябва да е по равно. Никога не можеш да отделиш на второто дете времето, което си отделяла на първото (освен ако не го направиш изцяло за сметка на първото). Няма смисъл да опитваш. По-добре се настрой отсега, че няма с второто дете да сте толкова "залепени", ще има периоди, в които то ще спи само, ще лази само, обирайки играчките на баткото от пода и т.н. За сметка на това вероятно ще стане по-отворено към света, готово да ходи И при други хора, ще се радва на майка, която е доста по-спокойна и уравновесена и т.н.

Слинга... Не знам... Зависи колко ревнува първото дете. От една страна това наистина е начин за близост. Но ако по-голямото детенце преживява тежко увеличаването на семейството, не мисля, че е много добра идея. Поне не непрекъснато. С моя ревнив батко съм благодарна, че по времето, по което се роди щерката, не знаех за слинговете. Тя спеше много добре сама и в момента, в който за себе си осъзнах, че просто не е възможно с нея да имам цялото време на света, което съм имала с брат и - без особени скрупули я оставях да си спи в креватче, кошничка, количка. Свикна от рано и беше много хубаво, защото оставаше време и за брат и.

Кърменето - гледах да я кърмя на поискване. Гледах и доколкото е възможно да не го правя много демонстративно пред баткото, т.е. на моменти съм гледала да не и предлагам, ако може да се разсее с нещо друго. Слава Богу тя нямаше много голяма нужда да суче и като направи годинка и няколко месеца много разреди кърменията и съвсем неусетно се отби. Вероятно ако бях настоявала щяхме да се кърмим по-дълго, но реших, че така е най-добре за двамата... Но моите деца са породени, той много ревнуваше, не разбираше достатъчно, че да говорим, изобщо сложни бяхме с кърменето. Ако при вас го няма това, не мисля, че ще имате проблеми в тази насока. Все ще измислиш някакво занимание за баткото, докато малката се насуче.

За спането - и до момента най-често спим четиримата на спалнята (или поне тримата - демек аз и децата). Знам, че не е приемливо за всички, има и неудобства, но това е положението.

Нещата се променят във времето - има периоди, в които едното е по-залепено за теб, съответно се налага другото да се оправя по-самосиндикално, и обратното.

Не се сещам в момента какво повече да ти пиша. Това е то с две деца - балансираш, доколкото можеш, и се опитваш да дадеш всекиму според нуждите, без да очакваш, че всичко ще е по същия начин или по равно...

Много усмивки ви желая 


пп Nani_, честито бебе   

ппп Никога не съм разбирала желанието на някои хора да пишат, когато няма какво всъщност да кажат по темата, освен че не споделят възгледите на автора...

Големият не ходи ли на детска градина?
Това което описваш не ми се струва добро нито за теб нито за детето ти. То е вече самостоятелна личност (всъщност е такова откакто се е родило), а освен това ти не си тригодишна.
Дъщеря ми от съвсем малка съм я оставяла да се занимава и заиграва сама, винаги е заспивала сама в креватчето си, а аз съм имала време за работа и за себе си. В момента когато са заедно с батко си си играят двамата и много се забавляват.
Поста на дейзи е много показателен според мен каква грешка е това тъй наречено привързано родителство: детето се успокоява само с майка си защото му е създаден такъв навик, и после понеже майката не може да остане цял живот домакиня в къщи (както предполага западния образец на тази практика) следва големия стрес за детето.

какво точно е привързаното родителство  да ходиш нон стоп с бебето  навсякъде ли? ако е това то при мен по неволя се получи. никой не пожела да вземе първото ми дете дори за 1 вечер да не говорим за по дълъг период. та с мъжа ми си я гледахме а тя беше ужасно ревлива и капризна, за спане да не говорим. в буквалния смисъл едва оцеляхме да  не говорим за стреса и безсънието /всяка вечер ставане по минимум 10 пъти/ който изживяхме. та ако това е привързаното родителство аз него харесвам защото не е от полза за мен и за детето. но който няма избор явно става привързан родител и по неволя 

Май я раzбираме грешно. Тя няма амбиция детето да е zалепено zавинаги zа нея, а да се отдели когато само е готово zа това и то постепенно.  Все пак тя трябва да му поzволява и да го насърчава да се отделя. Слинга е, ако и другото дете е все така zалепено и не иска да спи и стои само. Моя например вечЕ 2,5 г. не се сещам zа момент да иска да е сам. Просто като гледам другите бебета си лежат в кошчета , в колички , гледкат ... но моето искаше непрестанно някой да се zанимава с него, да комуникира с него. т.е не мога да си седя на пейката с бебе в скута. НА това бебе трябваше да се обяснява zа тревички и цветенца и да се държи zа ръЧичките да ходи ... Някои деца не можеш да  ги отделиш беz да ги травмираш и нараниш. Така  че полека  , всички са раzлични
 Анаисе при вас е имало проблем, който не сте открили навреме и zатова се е получило стрес.

   Не съм привърженик на привързаното родитиелство, а на приучване към самостоятелност на детето още от първия му ден. Иначе кога ще сготвя и изчистя ,цялата къща мене чака и сготвено за трима трябва да има всеки божи ден ,и кога ще седна да си почета на спокойствие.   Нахранвам го , подпирам го на масата и го оставам, а аз си върша работата. Ако иска обикаля  из къщи, ако иска се заиграва. Обезопасила съм цялата къща и не му вървя по петите. Чак като си свърша работата , тогава си играем. Много си играя с него ,но общо взето когато аз кажа.

   Аз съм против слинговете, извинявайте ама първобитно ми се вижда...Вече отдавна са измислени количките, шезлонгите, бънджитата и какви ли не още помагала.

Хубаво де.. чета, чета и се озадачавам все повече..
От постинга на Maria St. излиза, че едното дете е ощетено - второто. Само за първото ли има привързано родителство? Значи понеже първото е свикнало майката винаги е на разположение се пренебрегва второто на моменти. Нещо не ми се връзват нещата. То е ясно, че по равно внимание не може да се даде, но все пак ми се струва, че по логиката на въпросното родителство трябва майката да обръща изцяло внимание и на второто дете. А това е невъзможно! Според мен някои теории за възпитанието са прекалено крайни. Аз за себе си винаги преценявам какво е реално приложимо във възпитанието на моето дете и какво не.
Baibibi е права.. това е някакъв кошмар! За мен би било такъв. И честно казано не можех да си представя, че ще седя 2 г. по майчинство и като капак детето ми ще се срива психически от отделянето му от мен. Александра тръгна на 1 г. и 3 м. и никога не е ревала. Никога не ме е молила да я взема първа и подоби неща. Точно защото беше самостоятелна и УВЕРЕНА в себе си. Как се дава увереност на дете, чиято майка скача при всяко повикване, храни, носи и пр. до не знам колко годишна възраст.

Или аз нещо криво разбирам тази теория с привързаността 

Просто недей да се кахъриш на кого колко даваш (грубо казано). Просто трябва малко време да си напаснете режимите и да свикнете един с друг.
Разликата на моите е горе-долу същата. Като родих спрях баткото от детската градина и до ден днешен не ходи. Той по принцип си е лепка за мен....в краен случай баща му. Е вече започна да иска да ходи при баба си, заиграва се сам.....просто порасна.
Е, сега другата лепка не ме пуска, но когато е с батко си поне не реве за мен, но почнаха да се бият за играчки и територия.
Танюшка, а ако ти висне на крака и почне да реве, как точно ще изчистиш и ще си почетеш......до дете е. Малкият ми е по-спокоен, но баткото беше голям ревльо (всъщност все още е).

Не знаех, че има такъв термин, но се включвам, защото и моята дъщеря е от децата, които искат много внимание, а когато се роди брат й (тя бе на 3,5 г) стана много трудно. Много му се радваше и много ме ревнуваше. Започна отново да не иска да ходи на градина, за да е в къщи с мен, сега иска да я взимам първа, за да е повече време с нас. Не знам защо смятате, че едно дете, което има нужда от майка си е неуверено или има някакъв проблем... Просто е по-чувствително. При еднакво отношение - синът ми е по-неуверен от дъщеря ми и ме търси още по-често, верно че е още мъник (1г1м). Опитай се да правите нещата тримата, аз така правех - хранехме бебко двете с кака, гладехме тримата (понякога аз с кенгурото), готвехме тримата кака до мен, бебо в кошче) и т.н.

Хайде да не превръщаме темата в поредния спор за и против привързаното родителство, носенето на бебето, и т.н. Авторката е написала изрично, че ИСКА да практикува привързано родителство.. И търси съвет КАК да го прави с две деца, а не ДАЛИ да го прави.
За тези, които не разбират или не споделят идеята на привързаното родителство - има достатъчно теми за писане.
Що се чувствате длъжни точно тук да си обяснявате възгледите, не мога да разбера 

Vache, нещо не си ме разбрала или аз не съм се изразила добре. Не знам къде прочете, че се пренебрегва второто? Напротив - казвам точно обратното - няма ощетено дете (или всяко е ощетено - кой както предпочита). Със или без привързано родителство второто дете се гледа различно и никога не можеш да му дадеш същите работи, които си давал на първото. Или почти никога, айде, сигурно има и изключения, особено там, където е голяма разликата във възрастта. Никога не можеш със същия трепет да очакваш първото "мамо" - просто знаеш, че ще дойде момента, нито първото зъбче (закъде да бързаш  ), нито прохождането - пак се радваш и пак го обичаш с цялото си сърце, но е много по-различно е просто. И това е така независимо от типа родителство. Затова не трябва да очакваш всичко да е същото, просто за второто дете привързаното родителство е различно и в това няма нищо лошо.

Вижте сега, много зависи от характера на детето. Децата, ако щете вярвайте, са различни, също като нас възрастните. Специално на моето дете му беше нужно много внимание. Още от бебе, докато е будна съм я занимавала с песни и какво ли още не. Имаше тежки колики до 3 месец, а до 6 - само нощем. После имаше тежко зъбоникнене. Всячески съм се старала да й помогна. В нейния случай помагаше само гушкане. До 5-тия си месец спеше по корем върху мен, а аз полуседнала. Дали е кошмар за вас или не, слабо ме интересува. Даже бих казала, че не е възпитано да даваш такава тежка оценка за нечии методи на възпитание. Кошмар е да пребиваш детето си или да смазваш психиката му, да го държиш гладно, голо и на студено. Това да се грижиш за него, както то иска и сърцето ти повелява, според мен не е кошмар. Да , не готвех, не чистех, не ходех на дискотека и по кръчми. Пак казвам, така съм го чувствала, така съм го направила. Дойде момент, в който насила я откъснах от себе си, а тя не беше готова. Точно тогава изневерих на въпросния метод и видях, че не съм права. Но така и така бях започнала, реших да устискам. Съжалявам, най-искрено, че постъпих така. За пръв път тогава реших да се проявя като егоист и видях, че тя го преодоля много трудно. Вярвам, че ако бях устискала още поне половин година вкъщи и ако се бях върнала на старата си работа, където работех на смени, раздялата щеше да стане много по-плавно, а и тя щеше да е узряла емоционално. Аз обаче реших да сграбча възможостта, която ми се отдаде и от режим 24/7 заедно, се хвърлих в другата крайност - работа на пълен работен ден и 5 дневна работна седмица. Естествено, че ще го изживее тежко. Съжалявам, че го направих и именно затова ми се струва, че и в случая на Нели, не трябва по-голямото й дете да се изведе насила от този стил на живот.
А това, че на 3 годишните мястото им било в градината и трябвало да се социализират и пр., не хващам дикиш, защото пак казвам - децата са различни. На мен например най-кошмарния период в живота ми е  градината. Обичах да си седя вкъщи с баба ми и дядо ми, да си чета книжки, не обичах да играя с деца. Бях затворена и вглъбена в себе си. Благодарна съм, че майка ми видя това нещо и ме спря от градина. Ето ме сега... нормален, здрав, прав човек съм.

Не виждам да има проблем щом майката иска да си остане вкъщи с двете деца. Какво да се прави, част от съдбата на първото дете е в един момент да отстъпи част от родителите си на по-малките деца. А по-малкото все се опитва да се доказва. Така или иначе всички деца в семейството се конкурират за вниманието на родителите си, но също така и усещат всеотдайността и любовта им.
Само не съм съгласна с това по-голямото дете заедно с майка си да обгрижва по-малкото с цел приобщоване. Според мен внимание трябва да има самостоятелно и за двете деца - докато бебето спи да се играе повечко с по-голямото. Ако майката сменя памперсите на бебето, то другото дете да сменя памперси на своята кукла, ако иска. За мен изходът е всяко от децата да има свое самостоятелно място в семейството. Така голямото няма да се чувства пренебрегнато и спокойно ще се занимава самичко известно време.

Защо така я емнахте девойката?! Това, че има друг поглед за отглеждането на децата, не означава, че това което прави е грешно. Още по-малко пък е кошмар и филм на ужасите. Така го чувства със сърцето си, така прави.

Освен това примерите, които болшинството дава за самостоятелност са за по-големи деца, не за пеленачета и батко, който ревнува със сигурност.

Нели, чу ли? Моментално да се отлепиш от двете си деца, защото лошо... И как точно си го представяте това? Как се оставя бебе на 1 месец да е самостоятелно?
Заставам зад думите на Мария Ст. и Дейзи и се подписвам под тях.

Нели, аз съм на същото дередже като тебе. Само баткото ми е по-малък.
Докато беше бебе го носех в слинг винаги. Кърмен е на поискване, спеше при нас. Не сме се разделяли повече от 1-2 часа седмично. Не ми тежеше никак, макар да беше трудно бебе.
Беше залепен като гербова марка за мен година и половина. Сега елате го вижте -  гледа филмчета сам, виждам че му е забавно сам да играе неговите момчешки игри, щастлив е, весел и общителен е и невероятно разбрано момче. И чудесно общува с други хора и деца.

Доволна съм от резултата от привързаното родителство. И пак го правя.
Сътресения има, ревност има голяма, трудно ми е много, но търпя
Спим четиримата на спалнята, докато кърмя чета книжка, рисувам камиони, гушкам и двамата, говоря много. Сигурна съм, че разбира.
И да, давам на всекиго според нуждите.

Дано да ти вдъхнах малко кураж.

На мен само това със спането всички на едно легло ми идва в повече. При положение, че почти денонощно съм била с тях поне всеки може да си спи в своя креват, пък пак да сме в една стая. Детето на 2 години вече се заиграва самичко за половин час наведнъж и не е нужно постоянно да е с майка си в една стая или до нея на стола. Още от годинка децата започват да имат нужда от възможност за самостоятелна игра и им е достатъчно да знаят, че майка им е наоколо.

Независимо какво родителство практикуваш, на второто дете никога не отделяш толкова внимание колкото си отделяла на първото докато е било едно, особено ако са с малка разлика. Maria.St го е обяснила добре.
И тъй като баткото вече има изградени навици, а и честно казано много повече потребности от общуване, то на него за сега ще обръщаш повече внимание. Няма смисъл да се терзаеш и измъчваш. Според мен е по-добре ти да си щастлива, а голямото дете да не ревнува и да се мъчи, отколкото да се опитваш да отглеждаш привързано и двете деца. Това не значи разбира се, че ще оставиш бебето да се дере с часове, защото големия иска да играете, но няма да можеш да си на 2 места.
В крайна сметка малкото дете ще го гледаш не толкова привързано, а голямото ще го поотвържеш, няма как  .
Послушай сърцето си, а не изчислявай с кой колко време прекарваш.
Успех в избора!

Maria St. ще цитирам само част от поста ти...

Значи ще разсъждавам малко опростенчески, защото не съм чела за привързаното родителство   но ако схемата е като кърменето при поискване лично на мен не ми се нрави! Та! Доколкото разбирам идеята е майката да бъде непрекъснато до детето си като му дава цялото си внимание, време и обич (за това не съм сигурна, че е свързано с някакви измерими величини) Ако правилно съм разбрала майката е нон-стоп до детето, приспива го на ръце, спи с него, храни го когато и колкото то поиска, води го навън когато и колкото то поиска, играе с него колкото и когато то поиска. Т.е. съобразява деня и задачите си изцяло с детето. Аз така разбирам нещата дотук. Ако е така, няма лошо, всеки сам избира на кого да подчини деня си. Да, ама тук жената вече пита как да стане това с две деца. Е няма как да стане!!! Това показва съществения пробив в тази теория като цяло. Защото физически е невъзможно. Явно върви за едно дете, но за две - не! Ето защо смятам, че теориите трябва да се подлагат на серизен критичен поглед и да се приемат умерени варианти.

И аз затова се включвам. Ти не може да очакваш само положителни изказвания по темата. И изобщо не става дума за и против. Възпитанието всеки си избира. Мен лично не ме интересува дали някой е против моето възпитание, защото аз съм преценила, че точно то е най-добро за детето ми. Но ако среЩна трудности и пусна тема от полза ще са ми повече критичните мнения. Съответно и аз такова давам, не за да упреквам някого, а за да бъда полезна.
И си мисля, че е по-важно авторката на темата да ме разбере, а не ти...

Не може и вълкът да е сит, и агнето - цяло. Не можеш да угодиш на всички едновременно. Разбирам стремежа ти за такъв тип родителство, но сама виждаш, че е трудно. Затова, може би, трябва да се опиташ да уравновесиш малко положението. Или да даваш от себе си толкова, колкото можеш, без да се надценяваш. Винаги едното дете ще се чувства ощетено.
Не мога да ти дам конкретен съвет, как да се справиш успешно с това "привързано родителство" с две деца, защото имам само едно, но се "разкъсвам" между детето и мъжа ми. Е, разбира се, превес винаги има детето, но малко или много се усеща.

Да, Daisy, точно така е. Децата са различни. И родителите са различни. Ако за някого е кошмар да си седи 24/7 с детето има достатъчно други възможности за детегледане и определено някоя от тези други възможности е по-добра в неговия случай. Без да критикува останалите и да сипе определения...

Дечицата също са различни още от раждането си - и нашата задача е да разберем от какво имат нужда и да им го дадем, независимо от стила на родителството.

И понеже след написаното от Vache се замислям дали съм се изразила достатъчно ясно по-горе, също и поради факта, че това, което сега пиша ми отне доста време и вътрешни терзания да го осъзная, ще разкажа още малко за нас.
При нас баткото беше "труден" - с нужда за много внимание, като се започне от сукателния му рефлекс - че искаше почти нон-стоп да е на гърда, и се мине през куп други работи, абе такъв си е, чувствителен.
Малката беше в първите си месеци пълна негова противоположност - насукваше се за 5 минути и заспиваше. И аз се чувствах виновна, че не я нося, не я държа на гърда и т.н.
Отне ми известно време да осъзная, че не я пренебрегвам, ако я оставя да си спи в креватчето, щом тя се чувства добре там. Да, можех да я науча да я нося (и сигурно щях, ако имах слинг), но това щеше да е много по-лошия вариант за всички в семейството. Не мисля, че това е било пренебрегване. Можех и обратното - да я направя изцяло самостоятелна, почти да не я гушкам, да започна да я кърмя под режим и т.н. Не го направих.
Сега, три години по-късно, нещата са обратни - малката ми е непрекъснато в ръцете, иска да я нося, гушкам, целувам, усмихвам, обяснявам колко я обичам и т.н. непрекъснато. Правя го. Баткото няма тази необходимост, съответно през това време се занимава сам. Е, понякога ревнува и се оплаква, че "Ти само Ния еди-какво-си", но вече може и да му се обясни, и да разбере, а и в общи линии е доста по-уверен, че това не значи, че него не го обичам. И какво - значи ли, че сега пък него пренебрегвам?

Не може да се говори за пренебрегване в нито едната ситуация. Просто никога нещата не може да са еднакви - децата са различни, обстоятелствата също и т.н. В същото време и към нея съм била привързан родител, просто някои неща са били различни, това е. Само че ако сега така си го говоря, то е след като съм минала през мноооооого трудности с децата, със себе си (с това, че съм се разкъсвала между двамата - да не си помисли някой, че ми е било кошмар да съм привързан родител  ). Затова се впуснах в такива подробни обяснения, макар че колко работа ме чака, не е истина просто............. Затова спирам и още веднъж казвам,

Nellie, споко. Нещата се нагласят и радостта ти ще е двойна

пп Сега видях, че Ellypr е казала някои много хубави неща с доста по-малко думи.

Vache, за някои неща нямах предвид точно теб, иначе нямаше да се занимавам да ти отговарям, но както и да е. Не е нужно нито аз да те разбирам, нито ти мене да разбираш. Всъщност.

Хубаво е обаче да разбираме що е то Attachment Parenting или така нареченото привързано родителство, преди да пишем за него. Ето тук има две статии за справка (едната е от Уикипедия, другата - от първоизточника, д-р Сиърс), за съжаление не съм убедена, че мога да предложа нещо на български на този етап:

http://www.askdrsears.com/html/10/T130300.asp
http://en.wikipedia.org/wiki/Attachment_parenting

И за всички тук - както за тези, които се чудят как става номера с това "непрекъснато" време с детето, така и за другите, които се чувстват разкъсани, един цитат от първата статия:


И един бърз превод, съжалявам, ако не е на ниво:
В силното ви желание да направите толкова много за бебето си, е лесно да пренебрегнете нуждите на вас и вашия брак (и на вашите други деца - бих добавила). Както ще научите, ключът към балансираното родителство е да бъдете адекватни в откликването на нуждите на бебето си - да знаете кога да кажете "да" и кога да кажете "не" и да имате мъдростта да кажете "да" на себе си, когато имате нужда от помощ.

Привързано родителство не означава "нон стоп заедно" както някои си мислят. Така започва обикновено, предвид нуждите на новороденото, но тези нужди се променят с времето. А и всяко дете е различно. Смисълът на ПР е да следваш и отговаряш на нуждите на детето, променящите се нужди, включително и да дадеш нужната самостоятелност когато е готово. В добавка, ПР не означава да се превърнеш в жертва, опитвайки се да задоволяваш потребностите на децата си, пренебрегвайки своите. Един от принципите на привързаното родителство е именно балансът.

А че е трудно с две малки деца в началото - трудно е. Че няма да е същото както с първото дете - няма да е. И това - без значение дали си  "привързан родител" или не. Даже и да е придобило самостоятелност голямото дете, сега е почти сигурно, че ще търси повече внимание. Балансът е труден. Трябва време.

Ето още един линк за ПР:

http://www.attachmentparenting.org/support.shtml

Аз съм по-скоро също като ембрион. Това привързаното родителство не е за мен. От малък сина ми са го гледали първо за по няколко часа, а след това и за два, три дни и бабите и баща му. Когато плаче защото капризничи за нещо, го оставям да се нареве и да му мине. Доста е самостоятелен. Никога не е ревал, че излизам от стаята (е пробвал е да се налага, но разбра че няма да стане). Може би и затова толкова бързо и лесно се адаптира в яслата. Обичам много сина си, обаче обичам и себе си. Аз също си имам мои занимания, в които той още е много малък да се включи. Не мога да си представя следващите няколко години да не мога да мръдна никъде, само и само да сме заедно. Аз съм щастлива при този начин на живот, а и той също е едно почти постоянно ухилено момче. Ценя моментите, в които играем заедно, но детето трябва да може да се занимава и само.

Радостина, относно спането в едно легло ми се иска да ти разясня малко, щом се чудиш. Периодично пробвам да местя детето в собственото му легло, да видя аджеба готова ли е. В началото, в тежкия период, за който преди споменах, я кърмех по над десет пъти нощем. Така си спестявах носенето и укротявах коликите. Много по-удобно ми беше да я кърмя легнала на спалнята. Това продължи година и пет месеца. Преляхме от колики, в зъби. Когато я отбих, навлязох в много тежък и нестабилен емоционален период. Той завърши със споменатото от мен тръгване на работа. Не казвам, че се дължеше на отбиването, а по-скоро отбих, защото навлязох в него. В този период, обзета от някакви объркани и противни ми в момента емоции, реших, че ще я уча да спи в собственото й легло. Щом заспеше при мен, я прехвърлях в нейното. След няма и час тя се будеше и почваше да плаче и да иска обратно. Аз, чудовището, реших, че е крайно време да си изреве рева, който не е ревала като бебе и я оставях да плаче. Накрая изтощена, тя заспиваше. Това продължи около месец. Накрая не издържах и пак я взех при нас.  Сега често като заспи, я пренасям и понякога откарва до сутринта, друг път се събужда през нощта и сладко казва "мамо, души ме" /г-то не го владее добре/ и аз с огромно удоволствие я гушкам и си спим заедно. Накоро преместихме леглото й в нейната стая и сега предстои да я опитаме може ли да изкара някоя нощ там. С две думи смятм, че отново се връщам към първоначалните си методи на възпитание. Искрено съжалявам и се чувствам виновна пред нея за насилието, което съм прилагала. Точно така го чувствам, като посегателство върху психиката й, насилвала съм я да прави нещо, за което не е готова.

Тук е момента, да кажа, че не се възприемам като перфектна. Напротив нервна съм, често викам и се карам. Мъча се да се боря с инатливия й характер. Има нещо обаче, което ме води на мисълта, че съм на прав път, макар и след грешките, които съм допуснала. Тя е невероятно обичливо дете, което няма никакъв проблем да покаже емоциите си. Когато сме заедно не спира да ми показва колко ме обича - прегръща ме, целува ме спонтанно, "лекува ме" с целувка, "разстрива" ми гърба, или както си ходим за ръка обгръща ръката ми с нейните ръчички и я целува. И не го прави само с мен, а и с баща си и бабите и дядовците си, с приятелчета също.

Разбира се не изключвам и възпитанието. Тук не става въпрос за "изпуснати" деца и мамини лигльовци. Когато се налага и се е държала зле, обяснявам, карам се или я наказвам. Все пак на финала струва ми се, е по-важно какви хора ще излезат от тях, независимо от метода на възпитание. Вярвам, че децата, чиито емоционални нужди са зачетени тогава, когато те са пожелали, а не когато е удобно, на които е обръщано изключително внимание, ще пораснат стабилни и уверени хора.

много добре казано 
и аз в това виждам начина за по-нататъшното ви съжителство.
пс - що не влезеш да по-прочетеш в темата за породените. или за близнаците. ще намериш добри идеи 

Благодаря за отговорите, макар че повече ме развеселихте с тези спорове, отколкото да ми помогнете, но все пак мерси  Естествено всеки си има свои възгледи за родитеството, та аз очаквах тук да се включат хора, които могат да ми дадат адекватен съвет, а не само да отричат без да са запознати, но все пак
Първо да кажа, за тези, които са потерсени, че не съм нон-стоп със сина си, даже напротив - в градината го хвалят, че е едно от най-самостоятелните деца в групата  Има много приятели и с удоволствие ходи на градина, само дето сег в групата им половината деца са кашлящи и сополиви и за това временно го спрях от градина докато отмине този гаден вирус, за да не заразим бебето и това още повече усложнява задачата ми за съвместно отглеждане на двама 
Не съм от майките, които са си нон-стоп в къщи, обичам си професията и смятам че майката трябва да е удовлетворена жена, за да добра майка, не съм от тези, които се принасят в жертва на децата си...
Но привързано родителство значи, когато детето иска да е с мен да откликна, когато ме повика нощем да отида и да го прегърна, а не да му се скарам, че се глези, когато иска да спи в леглото ми - винаги е добре дощъл (за това си мисля, че без каквито и да е травми свикна да спи в отделна стая - защото знае, че не е отхвърлен и винаги може да дойде при мен...). Привързано родителство е всеки уикенд да си правим заедно екскурзии и забавления, а не да го оставим на бабите и да купонясваме по ергенски ... така разбирам аз живота... така съм отгледана и аз и така възприемам живота ... когато детето каже "мамо моля те тъжен съм ела при мен" да зарежа всичко останало и да бъда до него (забележете, не да бъда нон-стоп с него, а само когато съм му нужна) ...
Сега виждам, че Дими е травмиран от новото положение в семейството - много се радва на бебето, но е станал по-раздразнителен, глези се много, в желанието си да е център на внимание е станал по-щур от нормалното, а и по-груб - вътрешното ми чувство в такъв момент ми нашепва да му отделям повече време, да бъда нежна и мила, за да се успокои и да усети, че нещата не са по-лоши от преди, но се усещам, че на моменти, като  че ли не мога да се отделя от бебето - тя е толкова мъничка, а той е големият и сякаш искам той да се съобразява... това ме тревожи, че сякаш не помагам достатъчно на голямото си дете да свикне с ролята на батко, а го оставям сам в този труден за него момент 
Който разбира, какво чувствам нека се включи, а тези за които емоциите ми са непонятни, моля недейте да спамите, че и без това нямам време да изчитам купища постинги   

Именно. Да си привързан не значи да скачаш, да кърмиш и да носиш на ръце при всяко мрън. Означава да следваш нуждата на детето - да го нахраниш, ако е гладно, да го гушнеш, ако има нужда от гушкане и да го оставиш да бъде самостоятелно, ако то желае да се научи да спи само, да се нахрани само, да играе само. Аз следвам принципите на привързаното родителство, без да имам проблеми със самостоятелността, съня нощем (шегувам се често, че почнах да се наспивам добре нощем, откакто родих първото дете), храненето през деня и т.н.

Конкретно на въпроса на авторката - следваш нуждите на децата подред - т.е. обръщаш внимание на това дете, което в момента има нужда от внимание. Примерно ако е часът за хранене на голямото, оставяш малкото да си помрънка. Ако е време за преобуване на малкото, голямото ще трябва да почака за строежа на най-високата кула на света. Ако е време мама да ходи до кенефа, ако ще и светът да се срива - мама отива да си върши работата. Има много трикове как да накараш едното дете да мълчи, докато се занимаваш с другото. Моят най-голям помощник е подът - на малкия му е много по-интересно да лежи по корем и да гледа играчките на брат си, отколкото да стои заточен в кошарата. С големия пък вършим заедно домакинската работа - хем му е интересно, хем се учи да помага. Без ревове и от двете страни не минава, но засега оцелявам - а съм вече втори месец сама с двам,ата вкъщи. Имам време и за тях, и за себе си, и да сготвя, и да оправя къщата, и да си обърна внимание на съпруга вечер. Така че за мен привързаното родителство работи.  

Не оставяй бебето всеки път да прережда баткото. И когато дадеш път на баткото, нека той да го забележи...
примерно кажи на глас на бебето "извинявай, бебе, ама сега не мога да те взема на ръце, защото трябва да помогна на батко ти да си завърже обувката" или нещо такова. Да види баткото, че има баланс.

Имам едно дете, но пък и по-малък брат. Определено щеше да помогне, ако мама ме беше поглезила известно време поравно на него. Големите деца ревнуват от милото тайнство между майка и бебе, та те са още слепени един за друг, няма място за други хора... как да не ревнуваш? Исках да се навра в спалнята, докато се кърмят, да вземам участие във всичко, исках да ме возят в количката, която на всичкото отгоре беше моята количка (имаше отдолу багажник, там исках да се возя). Категорично не съм искала да ми се обръща внимание непрекъснато, исках да се завра да помагам. В крайна сметка баща ми ми обръщаше допълнително внимание през този период, многомного. Хубаво беше. И останалата част от семейството също, баби, дядовци, лели - мисля, че голямото семейство много помага в това отношение.
Мога да ти кажа какво беше направила леля ми - на всяко възражение на братовчед ми, че леля къпе сестра му всяка вечер, а него не (например) абсолютно спокойно се беше съгласявала - щом искаш, ще те къпем и тебе (след три дена му писнало) и т.н. Минало му бързо.

Аз пък имах един период, в който баткото все така се случваше, че пререждаше мъника. Но дребчо беше спокойна и кротка душица и дори се оказа, че аз докато съм с брат му, той успява да заспи сам.

Иначе освен включване в грижите около бебето - подаване на пампреси, бутане на количката и т.н., задължително всеки ден си имаме време само за нас двамата, без бебока.

На мен вече започва да ми изглежда на поредното прехласване по нещо напълно нормално, но "преработено" и с американско етикетче. От всичко, което прочетох стигнах до извода, че става въпрос за най-обикновено гледане на деца. На мен ми не струва напълно нормално да обърна внимание на детето като има нужда от това, а не когато на мен ми е кеф. Ако по цял ден не се виждаме, защото детето е на градина за какво привързано родителство става въпрос? Кое му е привързаното, ако ни остават на ден 1-2 часа максимум и за общуване, и за домашните? Или пак ще стигнем до това как може за един час да се обърне внимание като за цял ден при 3-годишно дете. С две думи - опитали са се да открият топлата вода за чиста съвест.

ъъъ, ми то на тоя принцип и аз прилагам привързано родителство.
работя от първия ден и след двете раждания, като в същото време, ако петра не е на ясла, откликвам винаги, когато ме повика, независимо денем ли е или нощем. и си гледам и сина съвсем успешно по същия начин - откликвайки и на неговите нужди. при това разликата им е под 1 година и 6 месеца. около мен всички го правят без проблеми.
честно казано, не те разбирам. какъв ти е проблемът? като казваш, че не можеш да се развоиш, това какво значи - явно не и че не можеш да си гледаш децата. не ми е ясно, ама изобщо... освен ако не иде реч за следродилни разбичкани хормони - тогава  наистина е възможно да ти се струва, че не се справяш, че потъваш, че ощетяваш едното. имам съмения, че е точно това.
а че големият се глезел и лигавел - ми така ще е - ревност има винаги. свиваш му малко перките, обясняваш, че има бебе, което също си е ваше и има нужда от теб, и променяш/налагаш нови правила. виждам, че детето е на почти 4 години, така че би следвало бързо да чатне, че не е еднолично живещ на света и че има неща, които от тук нататък трябва да спазва и зачита.

изобщо няма да говоря за себе си и моята ситуация, когато петра на 1.6години беше с пневмония, новороден камен се дереша като батлан и искаха и 3мата да ни вкарват в болница. бях се обърнала в болногледачка! така че от моя гледна точка ти нямаш никакви, ама никакви проблеми - голрмият е голям и ходи на ДГ и ако е в нормално здраво състояние би следвало да се гледа лесно и приятно! влез наистина в породените да видиш за какво раздвояване и разтрояване иде реч. земи се в ръце и спри тия хормонални терзания 

с най-добри пожелания   

По-хубаво не би могло да се каже!!! 

Действително това не е нищо ново, ако става въпрос за постигане "баланс"- към това човек се стреми от както съществува. Ако става въпрос за прекаляване- никакъв баланс не е.
Та на въпроса- гледам голямото детенце е на 3 години. Чудесна възраст за ДГ и нова самостоятелност. За бебето- искрено желая да свиква от малко на свобода и по- самостоятелен начин на живот.

Дали ще си го наречем ПР или просто истинско родителство, фактите са си едни и същи- с две деца е по- ангажиращо, по- трудно се постига балансът, отношенията стават по- сложни, тъй като нямаме само родители- дете, а и дете- дете, което си е съвсем друг тип връзка. Та не мисля, че проблемът е ПР или каквото там някой го нарече, а по- скоро нормална последица от появата на второто детенце, а проблемите са общо взето еднакви при всички.

Юлче, Анда - много ви благодаря за съветите    Точно това се опитвам да правя и аз    МОже би трябва просто да мине малко време, за да се приспособим свички към новата ситуация. Все още се чувствам много свързана с бебето и въпреки, че душицата е кротичка и не изисква особено много грижи усещам вътрешна потребност да съм с нея колкото може повече - да гледам сладките й усмивчици, различните удивени физиономии, които прави, когато види нещо интересно, как се опитва да си захапе одеалцето и после се опитва да го суче  Не искам да пропускам нищо от това, а се налага, защото си имам един ревнуващ 3год., който до преди да се роди бебето се занимаваше с часове сам в неговата стая, но сега от ревност иска да ми виси и той на врата постоянно и аз не мога просто да скръцна със зъби и да кажа - я се вземи в ръце - не съм такъв човек. Знам, че тези от вас, които отглеждат децата си на казармен принцип не са способни да разберат - именно за това споменавам привързано родителство в темата - тези които не споделят тези принципи да пишат в други теми. Баткото е объркан, а и малко сърдит, въпреки че през цялата ми бременност с нетърпение очакваше бебето и се опитах да го подготвя за момента, но едно е на думи, а съвсем друго в действителност. До сега той беше свикнал винаги, когато има нужда мама да е до него, а сега изведнъж на моменти чува реплики като " след малко, сега не мога, не виждаш ли че храня/преобувам бебето и т.н." Ако сега нямах бебе и виждах че синчето ми е така разстроено бих го гушкала и играла с него цял ден и знам, че така ще се успокои, но бебката е изключително кърмено бебе, което не пие вода, чайове и не ползва биберон залагалка и по тази причина понякога суче начесто - не само като е гладна, а и като е жадна, изморена, уплашена или просто за да задоволи сукателния си рефлекс, така че не мога да я оставя дори за кратко на бабата, за да съм само с баткото. Напрактика откакто съм родила Дими не е виждал мама без бебето наблизо и знам, че още много месеци ще е така, докато бебето мога да започна да го оставям на някой за малко. Мисля, че просто като се успокоя нещата ще си дойдат на мястото. Просто Дими ще свикне, че вече не е сам и ще се успокои, ще спре да се прави на клоун и ще започне пак да си играе сам както преди и да не ме дърпа постоянно.

Именно и няма значение какъв "тип родителство" се прилага в случая. Това е една съвсем нормална реакция на едно три годишно хлапе при появата на новия член на семейството.

Радостина, винаги трябва да сложиш похлупак, нали

Нели, както стана ясно, нямам опит с две деца. Но пък симпатизирам на привързаното родителство. Сетих се, че когато  дъщеря ми  беше на 5 месеца отидохме на почивка в едно малко семейно хотелче. Гостите бяха към 15-20 човека. Та имаше там едно смемейство с две деца - батко около 4-5 годишен и бебенце. Заприказвахме се на 1-2 пъти с майката и толкоз, но аз ги наблюдавах. Бебенцето, ми каза тя, се родило седмаче, реално беше на възрастта на дъщеря ми, но много по-дребно и слабичко. Забелязах, че бащата /както ми се стори напълно умишлено/ не проявава интерес към бебето. Занимаваше се само с баткото. То не бяха лудешки игри, гоненици, мяткане в басейна, викане, гъделичкане, футбол и пр. Майката пък беше срастната с бебето. То милото почти непрекъснато искаше да суче и й висеше кажи речи нон-стоп по гърдите. Това, което ми направи впечатление беше, че тя независимо че бебето суче, не спираше да се занимава с баткото- докато бащата играеше с него, тя вземаше дейно участие - подвикаше, смееше си, подритваше с крак топката. Спомням си, че ми стана мъчно за бебето, защото общо взето живееше на шумотевица - ядеше, спеше на шума от игрите с баткото. Една сутрин майката беше сама с двете деца. Естествено малкото беше залепено за гърдата й, а с баткото четяха книжка. Та, Нели, струва ми се, че нещо подобно е и твоят път.

Четейки последния ти постинг, Nellie, си позволявам още две неща да напиша.
Първото е - гледай до сведеш репликите, директно казващи, че си заета с бебето, до минимум. Не съвсем да не използваш, но и да не излиза, че всеки път, когато баткото има нужда от теб ти кърмиш, преобуваш и т.н. Също така трябва да има и обратните ситуации, в които казваш на бебето да почака, докато с баткото довършите еди-какво си.
Второто - не може да няма половин-един час в деня или два пъти на ден, в които да обърнеш внимание само на баткото и да си сама без бебето. Когато бебето спи например, можеш да го оставиш за половин час в друга стая, при баба, при татко. Или вечерта, когато плаче, може таткото да го поноси половин час и т.н.
Виждам, че в момента не разсъждаваш така, но все пак внимавай това, за което всички казват, че е нормален период при баткото, да не вземе да се задълбочи, вместо да отмине.

Ф. Додсън има чудесно и подробно описание на проблема, предлага и професионален системен подход за разрешаването му. Чела съм го много преди да решим кога да имаме второ дете. Подготвих се предварително за начини на отреагиране, тъй като това бяха най- големите ми притеснения, свързани с неговото раждане и отглеждане- отношенията между двете ми деца. Избрах нарочно и по- голяма разлика, такава, каквато позволява голямото дете да е достатъчно самостоятелно и да има свои лични приятели и интереси извън мен и баща му, но при теб е вече налице възрастова разлика такава, каквато си е. Няма добра- няма лоша разлика, има налична ситуация.
Чела съм и други професионални предложения за решаване на проблема, неговото /на Додсън/ ми хареса най- много. Спок също има специално посветена на проблема разработка. Препочъвам ги. Няма смисъл да преразказвам отделни фрагменти, достатъчно добре са написани, за да развалям техните трудове.

И според мен това което описваш не е точно привързано родителство, но както и да е.
Баткото определено изпитва ревност и ще трябва да му обръщаш повече внимание докато тръгне пак на градина. А едно толкова малко бебе определено не се нуждае непрекъснато да си до него. Поне аз доколкото си спомням на тази възраст през повечето време спят, така че спокойно можеш да го оставяш да си спи в креватчето и да отделяш време на баткото.
А да искаш да свикнеш бебето да е прилепено непрекъснато до тебе и да го мъкнеш постоянно на ръце или пък да спи само с цица в уста, мисля че не е най-разумното решение което можеш да вземеш в тази ситуация.

Да, ПР е баш "нормалното"  и гледане на деца. И не е нещо ново, нито модно. На някои стари неща са позабравени. На фона на съвети и идеи за приучване на децата към самостоятелност и вкарване в режим още от новородено - хранене под час, заспиване сам с цената на ревове, отделяне от родителите в друга стая от първия ден, "почивка" на стомахчето през нощта, гледането на носенето на ръце като на "разглезване" и подобни, няма нищо лошо, напротив хубаво е да се напомни и другата алтернатива. А че е преработено към американската действителност (и не само американската), именно заради работещите майки, е вярно. Така или иначе добре е да няма заблуди относно това, че "качественото време" компенсира "количественото", както и обратното, между впрочем.

и при нас го имаше този момент,но за 1-2 месеца премина 

 

Хм, излиза, че и аз практикувам привързано родителство с две деца 

Винаги се съобразявам с нуждите на децата, играем, излизаме, общуваме, но не сме нон-стоп заедно, оставям ги и сами да се забавляват, дори понякога усещам, че нямат нужда от мен. Но и аз мисля като Радостина, че това си е нормалния начин за гледане на едно дете.

Отначало останах с други впечатления за Привързаното Родителство.

Както и да е.

Нели, важното е да осъзнаеш, че при две деца нещата се променят. Две деца се гледат по по-различен начин, отколкото едно дете и е трудно да се намери баланса.
Настина мога много да пиша по тази тема.... но сега нямам време.

Нели, сега видях, че дъщеря ти е на 1 месец - напълно нормално е да се чувстваш така.
Разбирам те, защото и аз се чувствах така, когато се роди малкият ми син /големият беше на 1г10м/, бях изпаднала в една лека депресия и се обвинявах, че не мога да обърна на бебето, такова внимание, каквото съм обръщала на батко му, като се роди, защото тр да се грижа и за него, обвинявах се за много неща. Но точно в този период се задълбочи връзката между баткото и баща му, защото те двамата бяха заедно през повечето време,  а аз с бебето. Всички тези мисли, които сега те тормозят и аз съм ги имала, но с времето нещата се наредиха. Научих се.
И аз като Анда, винаги включвах баткото, при заниманията с бебето, говорех му какво правя, говорех му от името на бебето, къпехме го заедно. После пък, когато бебето стана по-голямо започнахме да го включваме в заниманията с баткото.

Сега единият е почти на 4 г., а другият на 2г. Нещата са много по-различни, нямам угризения и съмнения, убедена съм, че съм постъпила по най-добрия начин, защото връзката  между нас е много силна, а между тях двамата цари такава обич и привързаност, че само като ги погледна и се усмихвам. И се карат, и се бият, но един без друг не могат.

Надявам се да съм ти била полезна! 

Хареса ми този пост и напълно подкрепям казаното.Децата имат нужда и от малко лично пространство,без нас.Голямата ми дъщеря даже някой път се затвори в стаята си и аз когато вляза съвсем културно ми казва-Моля те мамо,остави ме искам малко да си поиграя самичка

Доста е трудно да обръщаш внимание на второто дете в присъствието на първото, т.е. по-голямото, още повече ако сте били залепени, както е и при нас !!!
Прекаленото внимание, обгрижване, забавления и въобще всичко което съм правила и продължавам да правя със синът ми сега малко ми идва на нагорно, защото гледайки се отстрани виждам една майка, която няма време да бъде нито, жена, нито съпруга, а и да не кажа голяма дума и човек ... !!! Аз понякога истерясвам 
Иска ми се да се грижа така за дъщеря ми, както  за баткото, НО неставаааа ... и мога да кажа че на бебка нищо и няма пак си е жизнена, щастлива и усмихната...
Знам, че ще продължиш да се стараеш и опитваш всичко да е 50 на 50, но знай че на децата ти им е нужна Щастлива майка !!!

Успех

Да, така мисля и аз. Изобщо не съм фен на тази мода, не само, че не я харесвам, а и смятам, че вреди на децата. За мен тя се следва от жени, които са обсебени от децата си, такива, които, като се оженят децта им, ходят да ги завиват 

А това пък да ми спят в леглотооооо  абсурд, всеки да си знае леглото, чинията, компютъра.....

А пък аз забелязвам, че жените следващи обратната тенденция, дълбоко в себе си знаят, че това вреди на децата им и непрекъснато страдат от гузна съвест. По никакъв друг начин не мога да си обясня активното им присъствие във всички теми за привързаното родителство. Обратна тенденция няма - темите, в които се споделят дисциплинарни подходи и коя как си научила детето да спи само още от раждането (следващата стъпка сигурност ще е бременност извън корема на мама, ехааа, кеф - имаше една потребителка подробно го беше описала....), отплеснах се, та тези теми си вървят без особени забележки и без присъствие на натрапници. Хайде със здраве. Авторката на темата помоли нещо, ама дали пак аз не я разбрах 

Мария,

Нищо не разбрах от поста ти.

И аз  .

аз разбрах, ;Е нормалното и ествествено родителство не е на мода и е наре;Ено привързано и за да се приспива гузна съвест нетравмирането на децата още от съвсем малки е наре;Ено практикуване на прив-рзано родителство, защото се приема за нормано практиката да ти реве бебето ,а ти да си викаш това пък какво ми се лигави, но ще го пре;упя аз ... До този извод стиганх от ;етене на доста теми в този форум.

В истинските отношения няма нито мода, нито тенденции. Те не се създават и не се осъществяват въз основа на някакви предварително установени правила, ако говорим за естенствени отношения, каквито са тези между родител- дете. Човек може да почерпи опит и да получи споделен такъв за решаване на конкретни ситуации, но като цяло отношенията и въобще човешкият живот не се провеждат като уроци, няма изпити, не съществуват задължителни постулати и абсолютни правила. Толкова по темата за т.нар. "ПР", тъй като не това се дискутира в момента. Хич не ми е гузно  , няма за какво. Отглеждам си децата по метод, който с баща им сме намерили за добър и се придържаме към него. Мерси за предложението, но не считам, че следва да се чувствам по друг начин, само защото не съм решила да нарека начина, по който се грижим за децата си, с някакво си там изкуствено наложено наименование, различно от простото естествено родителство.

По въпроса на авторката съм отговорила конкретно, имам две деца, такива проблеми са ме вълнували още преди да ги родя и се насочих, както вече писах, към литература, която разглежда такива точно въпроси, дали без дали при ПР, това няма абсолютно никакво значение. Проблемът е един и същ. Има конкретни добри идеи, които лично на мен са ми помогнали да се справя със ситуацията.

Абсолютно, такива са и моите наблюдения! Същото е с кърменето на поискване, късното захранване и т.н. Как аз веднъж не се набутах в темите, които не ме касаят, защото противоречат на вътрешните ми убеждения, за да сея квалификации Не разбирам желанието при конкретно поставен въпрос да пишеш нещо съвсем не по темата, ама ей тъй - да си се изказал
Следя темата от самото начало. Много ми е на дневен ред, съвсем скоро ще съм в същата ситуация, ще има веселба

Judy , абсолютно си права и потвържадаш моите думи то;но. Защо трябва да нари;аме естествените отношения и приеързаност на родител към дете с някакви термини  по този на;ин се дава основание да се наре;Е вси;ко друго естествено.

Дами, лично аз преди да си изградя "убеждения" се запознавам с различни гледни точки, обсъждам ги, разсъждавам по различните възможности. Ако проблемът касае децата винаги обсъждането е съвместно със съпруга ми. Понякога променяме и вече изградените си "убеждения" именно въз основа добре мотивирани и установени предложения и споделен опит.
Та такова нещо, като да речем "правилно родителство" /не "привързано"  / или "погрешно" такова не познавам и се въздържам от квалификации в такава насока. Конкретно отношение, конкретен акт мога да определя за себе си като погрешен и да се въздържам от неговото извършване, но това не означава, че обективно той следва да се възприеме и от другите по този начин.  
Тук въпросът беше поставен: "Привързано родителство с две деца", на който моята питанка беше каква е разликата в тази ситуация и ситуацията на всяко едно родителство с две и повече деца? За мен такава няма, поради което споделих какво ми е допаднало и помогнало в случая.

Tези цитати са от първия пост на авторката, и не смятам че е нормално да изпитва до такава степен чувство за вина, само защото принципите за отглеждане на дете които си е наложила се оказват леко неприложими при 2 и повече деца.

За неразбралите постът ми беше провокиран от горния пост на Pandora, който ми преля чашата, защото представлява с нищо непровокирана лична нападка. И преди него на няколко пъти се опитах да кажа, че тези, които не разбират за какво става дума в тази тема, не е задължително да пишат тук. Авторката не темата изрично помоли за същото. Но хайде - такива поне можеха да минат за спам. Но лични нападки?!?! Наистина нямам друго обяснение освен гузната съвест на някои хора.

Нели, схванах, че търсиш по-скоро практически съвети, отколкото поучения в какво точно бъркаш, като си гледаш децата по начин, който сама си избрала. След малко, като приспя батенцето, ще ти напиша как точно минава един наш ден през седмицата, когато сме сами. Може да ти помогне и да ти даде идеи как да се справяш.

За практически съвети - темите за близнаците и породените. Там ще добие представа за това как се справят другите майки.

Не мога да разбера с какво точно толкова ви дразни привързаното родителство и респективно майките, които го спазват. Вие сте го били практикували също, ама не сте го наричали така. Хубаво, както щете го наричайте. Не била открита топлата вода, всички така сте си били гледали децата. Хубаво! Още по-добре, значи ще има повече деца без емоционални липси, без излишно дресиране и "възпитаване" от бебешка възраст. Имало американски етикет, ами ще има, след като те първи са се сетили да го напишат в книга и да го популяризират като метод за отглеждане на деца. Да се бяхте сетили вие, тогава етикета щеше да е български. 

Пандора, много си ми симпатична, но не мислиш ли, че се оля. А това за леглото звучи грозно. За деца става въпрос не за прасета или змии, начина по който си се изразила е адски груб.

Никога така и не разбрах с какво кърменто на поискване, спането в общо легло, късното захранване, носенето на ръце и пр. толкова вълнува и възмущава хората. Нали са велики и си гледат техните деца, както си искат, защо е толкова интересно да зяпаш чуждото дете и какво майка му прави за него. Да го бие и мъчи, разбирам, ама тя разбираш ли спи с него в едно легло. Или априори всички сме с объркана сексуална ориентация щом го правим. Викам да я съблечете, да я овъргялате в катран, да я посипете с перушина и да я пуснете на площада и да я замеряте с домати и камъни.

daizy , малко излишно се палиш. Пандора никого не обижда, ако ти се чувстваш по някакъв начин засегната от пост, който не е адресиран директно до теб, то явно ти имаш проблем със съвест, или там както го наричаш.
Пандора говори за собствените си деца, за собственото си легло и собствения си компютър. Не е казала, че няма да допусне твоето дете до тези три неприкосновени неща, нито пък ти забранява на теб лично да спиш в едно легло с детето си до абитуриентската му вечер.
Мое лично социологическо проучване /всред моите познати майки/ сочи, че децата, които спят в отделна стая и респективно в отделно легло, имат много по-здрав сън, не се будят нощем и спят много по-спокойно. От личен опит мога да споделя, че синът ми беше набеден, че не спи добре докато леглото му беше в нашата стая и аз, от притеснение да не събуди кака си, рипвах при всяко негово промъркване и го гушках на нашата спалня. В момента в който изнесохме леглото му в отделна стая, се оказа, че момчето спи юнашки сън и изобщо не се буди /беше на 3 седмици/.
В много случаи майките създават някакви навици на децата си, без да разбират това, а набеждават малките, че те искали така.

Baibibi, постът на Пандора представлява квалификация на жените, които практикуват привързано родителство. Такива сме доста в тази тема. Айде моля те не казвай на черното бяло.  Верно се оляхте, ей...............

Отправям призив към "непривързаните" майки - моля ви,не пишете вече в тази тема. Нека всеки си гледа  и възпитава поколението както намери за добре. Нека да си  се лигавят тук и   да си споделят  коя от коя е по-добра майка и какви похвати изпозлзват, за да си изчистят съвестта, че постъпват правилно. Дайте да си отворим наша тема и да  си дискутираме "казармените подходи" и в каква "емоционална нестабилност" растат нашите деца.

ембрион, нека ти обърна внимание, че ние тук не се лигавим, пишем по конкретна тема, в която една майка иска съвети. Поредната с нищо непредизвикана квалификация. А определенията, които ТИ САМА си дала на начина, по който ти (или вие - които и да сте вие) си гледате децата, за пореден път доказват моята теза за гузната съвест.

Иначе идеята ти е много добра Може да си сигурна, че никой от привързаните в родители няма да дойде там да ви дава съвети, обратни на това, което чувствате, а още по-малко да ви обижда и да ръси квалификации. А ако случайно се случи, няма да се учудя, ако му бъде отправено предупреждение от някой мод.

От 4 месеца и аз практикувам привързано родителство.
Но няма и как да е иначе, "големият" е малък и не ходи на ясла.
Вече започна да става весело, когато ти бебето се поокопити и иска също доста внимание

Точно така е. Абсолютно съм съгласна и това са навици създаващи известна  зависимост. Проблема обаче е в разсъждението, че видиш ли ако не правиш така и не създадеш навик на детето си да заспива единствено в твоите ръце например, не си добра майка и не се раздаваш, жертваш и пр. на 100% за детето си. Ако детето в даден етап от живота си проявява някаква самостоятелност не виждам защо трябва да му се отнема, напротив, трябва да се затвърждава.
А това кой привързан кой отвързан да се дават определения не приемам, то излиза че аз съм по-привързана майка от авторката, защото нейният син спи сам в стая а моят 4 годишен го приспиваме всяка вечер аз или баща му (някога по час и половина защото не заспива бързо), и не само това ами иска и някой да спи през цялата нощ при него в неговата стая. Е вече започва да ми писва, и незнам как ще се отучваме на тази възраст.

А определението за "казармените методи" не го е дала сама ембрион, а беше от една от привързаните майки.

Момичета, успокойте топката, Моля!
Темата не е за /против ПР, тя е за конкретни съвети.
Всъщност като се замисля и майките на по едно дете с нищо не помагат  , независимо какво родителство практикуват.
Та с други думи, който няма какво да каже ...

Нели, и други ти казаха, но и аз ще го направя - в темата за породените ще ти помогнат най-много. Защото е ясно, че при децата с малка разлика, независимо от привързаността си има тънкости.

Нели имаш моето възхищение  вярвам,че  човек, обичащ децата си , като теб сам ще намери ,как да се справи ,слушайки сърцето си.Много си силна 
Аз сама гледам сина ми по този начин и нямам сили за второ дете.

Подкрепям мненията на Дейзи 

Мисля,че мястото на темата е в кърмаческия-там повечето следваме ПР .

Нели мислех да не пиша но прочетох поста ти на стр.2 и виждам че си в подобна на моята ситуация.
 Разликата при моите е близка до вас (3г 11м) и още са ми пресни първите месеци с двамата (бебето ми е на 5м). Аз също практикувам привързано родителство. Работя (не сега-в майчинство съм), баткото ходи на градина (само 3дни в седмицата до обяд), самостоятелно, добро и разсъдливо детенце е. Бебето ми е на кърмене на поискване и тн. Сходна ситуация като теб. Освен това съм в чужбина и нямам помощ от баби и тн.

Сега по същество: баткото след като се роди бебето се върна да спи при нас в нашата стая, в неговото легло. Каза (и с право) "вие всички спите заедно, а аз съм сам". Сега спим нощем и четиримата в една стая. През деня го приспивам аз лежа и кърмя, баткото зад мед ми пипа косата (той така се приспива). Бебето като кърмя (на поискване) играя с колички, редя пъзел и тн. Никога не казвам :"не пипай бебето; не го цункай, не го гали и тн.", въпреки че понякога се случва той да по-груб към него.

Старая се да действам на принципа на положителното възпитание наблягам на положителното поведение. И действа (за сега) той е много нежен към бебето и чувствителен. Може и да си е такъв по природа, но истината е че ако някои стой над бебето и го "пази" от баткото му и му се кара баткото става по-груб и настъпателен защото по този начин привлича вниманието на възрастния въпреки че е негативно.
 
По практически както може да направиш:
В началото баткото трябва да почувства че това е неговото бебе, а не узурпатор които му отнема от времето на мама и татко. Ти го знаеш, но детето така може да го вижда
 - като се върне от градина съм слагала блузка на баткото в коша на бебето; казвам за да се успокои от миризмата на батко му, защото е плачело и го е търсило. Действа на другия ден преди градина сам му остави негова дрешка да го успокоява;
 - давай му да го гушка (като седиш и прикрепяш бебето) и му казваи че бебето иска да се гушка в батко си
 - обяснявай, говори му за това какаво прави бебето и защо. След време баткото ще започне да ти казва какво иска бебето .
 Денис беше на 2 м когато батко му искаше да го вземе с него в градината за да му "покаже/запознае" с приятелите. ОК приготвих дрехи и за Денис, заведохме го и попитах учителката дали мога да оставя и двамата. Тя горката явно и друг път се е случвало ни обясни че Дени трябва да е на 2г и тогава може. Филип се съгласи че така е правилно и "обясни" на Денис .

Негативното нещо с което ние имахме е че баткото беше лееко по-агресивен към мен и изискващ моето внимание. Сега това леко поотминава надявам се.
  
 След като се позакрепи бебето оставяй ги сами за малко е стаята (докато ти си вършиш работа) стига да можеш да имаш вяра на баткото. Така те ще си формират връзка между тях.
Баткото е този с изградения режим, ставане, закуска, детска (или в къщи с мама и бебе) и тн. Бебето следва този режим и се нагажда към живота на семейството. И това кое дете е ощетено и кое не, не съм сигурна че е вярно изобщо. Нито едно не е ощетено но е истина че не е като само едно дете да имаш. Второто няма твоето пълно време, но има братче/сестриче което му отдава от своето .

Нели сега няма да ми повярваш, но ми е по-лесно да си гледам бебето когато и батко му е в къщи

"Привързаният родител" не е такъв само за едно дете, той си е такъв и 5 деца да има. Аз лично не мога дса съм друг вид родител. Щом така го чувстваш то така си продължава от това като е малко бебето да не можеш да го оставяш да се изреве, да спи само, като е по-голямо да се вслушваш в преживяванията му през деня, сънищата му и тн. Единственото двете (и повече) деца трябва да се нагодят един с друг.  

Не ми се спори повече. Няма и смисъл. Включих се в темата, просто за да изразя подкрепа и разбиране. Обичам да подкрепям хората, които са ми симпатични. Нямам намерение да се доказвам, нито имам гузна съвест. В предишните си постове си разголих душата и казах какви са ми греховете. Дали следвам мода или се лигавя си е лично моя работа.

Нели, успех в решаването на ситуацията. Вярвам, че с времето нещата ще улегнат 

Момичета,момичета,нека да не се караме и да няма обидени! Всяка майка иска най -доброто за децата си, и всяка една от нас е най -добра за своето си дете/ца/.
Успех на авторката във взимането на най-правилното за нея и семейството и решение.Много слънчеви, детски усмивки на всички .

Виждам тук страстите пак са се разпалили. Всъщност това няма значение, защото колкото и да се пише и дискутира кое е правилно и кое не, никой няма да ми дойде у нас и да ми гледа децата и да ги учи на режим по "правилния" начин (ако някой все пак се навие - осигурявам храна и леглова база, а аз ще отида да си направя масаж и прическа, докато се проваляте с гръм и трясък).

Денят ми протича по следния начин:
Ставане между 6.30 и 7, ако не се събуди големият, запява малкият. По принцип сутрин мъжът ми облича големия, изпишква го и му прави млякото, а аз се занимавам с малкия - преобуване, кърмене, цедене (цедя за големия). Ако мъжът ми е уморен и не може да се отлепи от леглото, аз правя всичко на принципа първи събуден - първи нахранен и преобут. След това правя кафе и окупирам банята, а мъжа ми се занимава с малките. Ако има чинии за миене от вечерята, ги мия, през това време малкото диване е в стаята в кошарата си, а голямото прави пакости в хола. Мъжа ми изчезва за работа (подозирам го, че в асансьора си въздъхва с облекчение, че оставя идилията зад гърба си. След като измия чиниите, викам Иво и минаваме през всички стаи да съберем дрехите за пране. ЗАреждаме пералнята, неговото задължение е да отвори чекмеджето да сложа прах за пране, да натъпче дрехите и после да нащрка копчетата, които му показвам. Вземаме малкия от кошарата, отиваме в хола и се настаняваме всички на земята да играем. С Иво строим кули, пързаляме разни кубчета и т.н., а малкият се забавлява да лежи по корем, да си упражнява пълзенето и точенето на врат и да ни се хили. Към 10.30 се оправяме за разходка. Обикновено ги качвам и двамата на спалнята и единият гледа, докато приготвям другия. Интересно им е и няма мрънкане. В 11 сме навън, малкият заспива в количката, а големият кротко си се зарива с пясък и от време на време се  пързаля. Аз стоя отстрани и си чатя с някоя мама или давам идейни напътствия как по-добре да си напълни с пясък ръкавите.  В 12 без 10 събираме играчките, чистя с мокра кърпа ръце, лице и крака - ако се налага и потегляме към къщи. В 12 храня големия, малкият сто ипри нас в кухнята в столчето за кола и ако се налага, го люлям с крак. След като се наобядва Иво, слагам Дани да чака в кошарата, а ние с Иво прибираме чиниите, вадим прането и отиваме да простираме. Задачата му е да подава щипки. След това го приготвям за сън, слагам го на спалнята и преобувам Дани. Обикновено Иво заспива преди кърменето на Дани и с него се изнасям в хола, ако не - сядам от другата страна на леглото и кърмя Дани, докато Иво заспи. Дани има добрия навик да заспива по същото време, така че го слагам в легълцето му в хола, правя си обяд и си пусукам филмче. КАто се събуди, си играем, докато не довтаса Иво. Когато това стане, отиваме в спалнята, обличам го, преобувам го, слагам на гърне, после го храня. Дани седи в кошарата си или в столчето при нас, зависи в какво настроение е. След закуската на Иво готвим вечерята- правя нещо, коеот не ми отнема повече от 20 минути стоене в кухнята, защото на Иво и Дани бързо им доскучава и единият почва да плаче, а другият - да върши пакости. След това играем, гушкаме се, успокояваме се - докато се прибере мъжът ми в 7. От 7 до 8 храним Иво, храним се и ние в повечето случаи и се занимаваме с малкия, който вечер е особено ревлив. В интервала 8-8.30, аз разпускам сама - и за да не скучая, мия чинии. В 8.30 мъжът ми почва да ги оправя за сън и да ги къпе, аз правя млякото на Иво, мия и варя биби, давам лекарства ако са болни и съдействам в подаването на дрехи и пазенето на Иво да не избяга от спалнята и да шляпа гол и бос из коридора. След това Иво заспива, а аз кърмя Дани. Когато Дани е готов, го паркирам в неговата кошара - той или е заспал, а ако не е - поради някаква оскорпионска особеност на характера, не обича да го гушкам, за да го приспивам. Затова го слагам в леглото му, чакам няколко минути да се уверя, че е заспал и изчезвам да се видим с мъжа ми като хората. Нощите ни са спокойни, напоследък Иво сънува кошмари и се засели трайно при нас - тук ще опонирам на байбиби, откакто спи при нас - спря да се буди и да реве неутешимо нощем. Малкият се буди веднъж да си посика бибата и веднъж да го нахраня, взимам го при мен само ако са му ледясали ръцете или ако е болен и то за да ми е спокойно на мен - на него не му прави впечатление къде спи.
За отношението на Иво към Дани - аз изчетох доста преди да родя, което не ме направи по-умна, честно казано. Ивайло проявява учудващо малко ревност и смятам, че не е защото аз го уча на нещо, а защото си е такъв по принцип - много спокоен, сигурен и уверен в себе си и в нас. Когато Дани имаше колики, му казвах да го гали по главичката, за да го боли Дани по-малко коремчето. Той се научи и сега щом го чуе да реве, ходи и го гали по главата и му говори. Никога не съм му казвала - не прави еди-какво си или не шуми заради бебето и той просто свикна да не го възприема като пречка. Дани пък се научи да спи на всякакъв шум, което си е плюс. В началото, докато кърмех, Иво държеше непременно да го гушкам и него - не съм му отказвала, вдигах бебето нависоко и му давах да м иседне на коленете. Да ама да се диш кротък не е работа за двегодишен и бързо се отказа да го прави. Ако държа Дани, Дани е спокоен, а Иво дойде да мрънка, казвам високо на Дани - "Сега ще те сложа в кошарата, защото трябва да обърна внимание и на бате" и съответно гушкам Иво. Ако гушкам Иво, а малкият заплаче - действам по същия начин - по този начин ги уча на уважение към нуждите на другия. Никога не карам Иво да си дава играчките на Дани или да му отстъпва нещо - те са бебета и двамата и би било несправедливо. Но напоследък забелязвам Иво да приобщава Дани към игирите ни - дава му строителчета или му показва какво се прави с тях. Всеки път, когато Дани се усмихне на Иво, обяснявам на Иво как Дани си е негов и че Дани много много го обича. След това обяснявам и на Дани как Иво също много го обича и че са братчета. Когато Дани прави опити да пълзи, показвам на Иво и му обяснявам колко е малък Дани и как още нищо не може, затова пък Иво е голям, силен и може много неща. КОгато чуя, че Дани плаче в кошарата, а имам малк оработа за вършене, обикновено казвам на Иво да отиде и да м уразкаже колко голяма кула е построил примерно. Иво отива и почва да Наньо-ъъъъ-ка и да ръкомаха (той нарича Дани Наньо и ако не може да каже някоя дума, казва ъъъ), а Дани толкова обожава да го гледа, че спира да плаче и почва да се смее с глас.
Това е в общи линии, ясно е, че не може да отдадеш пълното си внимание на всяко дете поотделно - то е и невъзможно. Но за мен точно това е идеята на семейството - то е едно малко общество, където хората трябва да се съобразяват един с друг и да правят компромиси, за да може да живеят по-добре като едно цяло. Колкото по-рано научат това децата, толкова по-добре е за самите тях - така ще имат реалистични очаквания за себе си, за родителите си, за братята и сестрите си и за другите хора - извън семейството. А дали спят в твоето легло или не и дали се хранят под час или не - това всъщност няма значение за хората извън семейството. Важното е нещата да вървят и да не се преуморяваш.

Какво означава "набеждават малките, че те искали така"? Ако малките не искат, ще си го покажат. Бебе, което не му е кеф - реве. А идеята на ПР е да съобразиш именно с това. Ако не иска да го носиш на ръце, не го носиш. Има родители обаче които смятат, че така бебето се разглезва, научава се на "лош навик" и предпочитат да го оставят да пореве, но не и да го подундуркат.

БРАВО НА ЮЛЧЕТО.МНОГО МИ ХАРЕСА РЕЖИМА КОЙТО СИ И ИЗГРАДИЛА.ЕДНА МАЛКА ИДИЛИЯ.ВЪОБЩЕ ДОПАДА МИ НАЧИНА ТИ НА МИСЛЕНЕ.АЗ СЪЩО ИМАМ ДВЕ МОМЧЕТА ,НО С 6.5ГОДИНИ РАЗЛИКА ПО-МЕЖДУ ИМ .ВСИЧКИ ЗАЕДНО СИ ПОМАГАМЕ В КЪЩИ.КОГАТО СЪМ НОЩНИ СМЕНИ ТАТКО ИМ СЕ ОПРАВЯ С ТЯХ.ВЪОБЩЕ ЕДНО ЗАДРУЖНО СЕМЕЙСТВО СМЕ,НО ГЛЕДАМ И ДА ИМА СВОБОДА ЗА ВСЕКИ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ.

GI, Юлче много благодаря   

Nellie ,стискам ти палци бързо да се адаптирате,съвет не мога да  дам,защото на мен тепърва ми предстои да се оправям с две деца,живот и здраве.
Юл4е,и аз благодаря за подробния постинг  Това с кърменето и гушкането на по-голямото дете е много ценен съвет,най-големите ми притеснения са свързани точно с кърменето на поискване.Дъщеря ми вече е на 3 години и 9 месеца,до скоро беше доста самостоятелна,но откакто коремът ми "щръкна",просто се залепи за мен.Често идва с мен на работа,заспива само с мен,а преди обичаше повече да си ляга с баща си,защото разказва по-интересни истории Не иска да ходи на гости при бабите си вече... подготвя ме  психически за  след раждането така да се каже Сигурна съм,че си е до дете,защото не си спомням да съм ревнувала,когато сестра ми се роди-бях на 5.Интересно е,че аз очаквах да вземем от родилния дете колкото мен,а като видях бебето.....ме обзе огромно разочарование,то не ставаше за нищо в тогавашните ми представи.Може би и затова не я възприех като конкурент,нали си я превъзхождах отвсякъде В тая насока на мислене се чудя,ако подхвърлям отвреме навреме на Ния колко е неумело още бебето и други подобни,дали пък няма да помогне?

Пиша, провокирана от споровете около привързаното родителство. Не съм майка на две деца и не мога да дам съвети. Според мен всяко дете определя границата на привързаността. Просто има деца, които повече обичат да се гушкат, харесват да са близко до родителите, особено до майката, и такива, които се раждат по-самостоятелни. Грешка би било да вървиш против природата на твоето собствено дете.
За мен е абсурдно да откажеш нежност и топлина на дете. Когато бебето зареве, трябва да се успокои, когато иска да се гушне и да спи до теб, трябва да му се даде възможност да усети майчината прегръдка. Когато се смее, трябва да се усмихнеш.
Мисля, че по-скоро трябва да се говори за бебешка, детска привързаност, отколкото за привързано родителство. Второто е следствие на първото, детето определя правилата и ако сме умни, ще се вслушаме, иначе рискуваме да отгледаме самотни, несигурни, нестабилни деца.

Да, съгласна съм с последния пост. Звучи много смислено и логично. Нещата изглеждат по-лесно постижими, ако в центъра се постави детето (детството), а не родителя (родителството).

Аз не бих рискувала с подобни подхвърляния. Ако казвам, че бебето е неумело, бих подчертала, че това е така, защото то сега е в такава възраст (когато голямото е било бебе, то също така е било неумело, сучело е и прочее). Чувството на ревност може да се появи във всеки един момент - ако увереността на по-голямото се базира на подобно усещане за превъзходство, какво ще стане, когато бебето не е вече толкова неумело - когато пропълзи, проходи, проговори, започне да привлича внимание, да става чаровно и т.н.?

В голяма степен е точно така, както го описваш. Но не може да се пренебрегне и ролята на родителя за даващ тон и наклон във взаимоотношенията, навиците...  Примерно, някои родители усещат, че е най-добре детето им да спи в отделна стая още от първия си ден. Съответно бебето се чувства добре, те също и всичко е ок. Но не са пробвали, хъм... "привързания" вариант, за да знаят дали ще се получи. Други стигат до този вариант, защото спането в отделни стаи създава проблеми.  Трети тръгват в обратната посока -  предоставя първо възможност за близост. Подобни различни нагласи на родителите има и във вижданията за приспиването, примерно.  Та така...