Тема за момчетата.

Да, на прав път си. Неувереност има. И постоянна потребност да бъде уверяван, че е обичан.
Не спирам да го правя / наистина има нужда от това, поради което и темата е така важна и деликатна за мен/ , както и да го поощрявам и за най-незначителния му успех. Работата е там, че тази негова неувереност го прави предпазлив и го държи далеч от всякаква инициативност. Страх го е от новостите, със спорта е по-същия начин. Миналата година бе записан на футбол, тази на плуване и карате. Няма силно изразен афинитеткъм нито един от тях. 
Предпочита да се занимава с книжките и комиксите си.

Вече няма такива страхове. Те бяха факт в началото. Ревността му бе фрапиращо болезнена, регресът, който претърпя - също.
Сега мисля, че между двамата съществува силна емоционална връзка. Което е типично характерно за Денис. Той е човече на крайните страсти. Единственото водещо е да има страст 
Но съзаклятник трудно може да се почувства, защото както написах брат му е доста по-зрял и самостоятелен. Дори и чисто физически е по-едър. Независимо, че е с две години по-малък и с една глава по-нисък - е по-тежък на килограми от Дени.

Ако наизуст разсъждаваш така адекватно, представям си как го правиш, когато не е така .
Така, че ще се радвам да продължа да чета коментарите ти тук.

Не го правя по начин, който да стои като делене. Дори само защото на вид е комично и неубедително / виж горния ми постинг/ Вярвам, че по-големият е нормално да бъде по-разумен и се опитвам да вдъхна самочувстието на Дени, уверявайки го, че това е именно така. Защото зная, че ако той го повярва, значи наполовина е успял, другата половина е по-лекият път за изминаване.
Това, което не искам да забравят двамата е, че са братя и че като такива трябва винаги да се подкрепят и да са един зад друг. А обичта им неизменно да ги съпътства. Защото са си най-близки.
При всяка караница им го повтарям. А те обожават да ме слушат, след което се прегръщат щастливо с все сила, обсипват се с целувки, а за кавгата никой вече не помни   
Мило ми е да ги наблюдавам в такъв момент...

Моят син е с много подобен темперамент. Много е предпазлив, недоверчив е към нови неща, притесняват го непознати и непреживяни досега ситуации. Мрази футбола, защото няма естествена склонност към него, трудно му се удава и съответно не му е приятно да играе. Много е чувствителен. Преживява дълбоко неща, които съучениците му изобщо не забелязват. Обича да се изявява в интелектуални начинания. Много съм се обвинявала, че по някакъв начин съм допринесла за тази неувереност. Същевременно виждам, че сестра му, която е второ дете и  с която по мое мнение съм допускала (поне досега) много по-малко родителски грешки, също е много предпазлива, недоверчива към нови неща, има нужда от известно време, за да се приспособи към дадена ситуация. Това донякъде ме успокоява, че може би просто е въпрос на природен темперамент и тип характер.

При мен самообвинението не е в посока на това, че му е обръщано прекалено много внимание, а по-скоро, че не съм била достатъчно отзивчива към нуждите му. Все ни се искаше по-бързо да порастне. Струва ми се, че постоянно сме изисквали от него по-голяма съзнателност и отговорност, отколкото е била по силите му на определена възраст. За последните години обаче определено имаме напредък (и  той, и аз  ). За сина ми е характерно това, че по-бавно възприема и свиква с промените, но направи ли го веднъж, няма връщане назад. Новото умение/ситуация/положение се усвояват веднъж завинаги и на мястото на съмненията и страха идва пълна увереност във възможностите си. Трудно е да се постигне баланс между здравословното "побутване" и прекомерното "опъване" на въжето. Но като че ли с много любов и разбиране нещата постепенно си идват по местата- всяко с времето си.

 
 

Според мене момчетата изискват повече самодисциплина от страна на учителите, същото важи за родители, роднини, детегледачи. Не като суровост, а като по-раздробена и ясно изказана система от правила и последователности. Като че ли на момченцата чувството за самоорганизация не е толкова добре развито, или може би момиченцата се развиват по-бързо в това отношение. Аз родителски опит с момиче нямам, радвам се на 2 момчета, но определено в моето възпитанието родителите не са ми раздробявали толкова много изискванията на първо, второ, трето: сега ще направим това, после следващото, едва като го свършим, ще стане еди какво-си.
За щастие кофти опит с педагози нямам, защото учителките им работят по този начин, и получавам като цяло все ласкави отзиви от училището. Но когато у дома започнат прекалено да буйстват, и да "не слушат" (нелюбим израз, но все пак на място в случая), се запитвам какво ние недоизказахме, или пропуснахме да изкажем когато му е било времето, и това е всяло някакво недоразумение в главите им. Т.е., отнасям го към пропуск в нашата самодисциплина.
За ласките - вече казах, не подлежат на съмнение. Имат нужда - дава им се. И на нас ни е приятно. Но не мисля, че това изключва момента на дисциплина и най-вече самодисциплина. Последното на моменти ми дотежава, признавам си, но пък е работещ вариант.

блажка, съгласна съм с инженерното описание в първия абзац 

Иначе на додо мога да препоръчам шах. Как сте с шаха? Хем битки, но интелектуални.
Моят син се занимава с доста спортове, обожава да спортува - доста спортен тип е. Така че все си мисля, че от толкова много спортове - все нещо може да му допадне на твоето момченце. Сещам се и за езда, например. А тенис?
Аз така си рекламирам метода, но може би наистина не е панацея.
Синът ми се занимава и с много други неща - например, свири на пиано. И той обича да рисува. Мисля, че именно спорта му помага да е добър по доста допълнителни занимания. Винаги е бодър и доста самоуверен.
Идеята ми е да го запалиш по нещо. На тази възраст бързо се палят и се увличат.

Това безспорно е така, но само защото се смята, а е самата истина.
Аз имам много аниматори за момичета, които се справят перфектно, и много по-малко за момчета.
Момчетата са висшия пилотаж и на някои им идва отвътре...
Едни и същи момчета с един аниматор могат да сринат сградата и с друг да са агънца.
Даже наскоро една майка ми каза "ама вие какво направихте, та всички бяха толкова кротки, знаете ли, че навсякъде където отидем вдигат ръце от нас".
Както и други пъти когато нещата са излизали тотално извън контрол.
Не на шега съм си мислила да вдигна цените на мъжките сценарии, защото изискват повече подготовка, повече хора, повече концентрация. 

А къде е мъжкото присъствие в цялата ситуация?
Защо се приема, че майката е водеща във възпитанието на момчетата.
Аз също имам син, който е много привързан към мен, чувствителен и раним, но моето поведение както забелязвам не променят много нещата.
Много по добре се справя баща му.
Например - виждаме няколко свободни коне, аз решавам, че може да ги погледаме отстрани и да си тръгваме. Няма нужда да се приближаваме много, но баща му решава, че трябва да отидат да ги погалят и въпреки моите страхове, те отиват до тях и ги галят. Това кара малкия да се чувства горд и безстрашен.
"Мама е дама - тя е по слаба и страхлива, но ние с тати сме мъже и галим конете" .
Отдавна сме забелязали, че детето ни е по свито, по нежно и правим всичко по силите си, за да преодоляваме страховете му.
Но в тези ситуации, голямо значение има поведението на бащата (или мъжете около него), неговият пример, помощта, която му оказва.
Голяма част от игрите на открито, които измисля баща му са с някаква насоченост - да провокират нещо в него, да го накарат да направи нещо от което го е страх, да предизвикат борбеност, смелост и т.н. Но аз честно си признавам, че не бих могла да могла да измисля и осъществя и половината неща.
За детето аз съм нежният пристан където може да поплаче, да се гушне, да се бъде много нежен и слаб.
С баща му също ги има и тази неща, но се проявява   и желанието да се докаже като един истински мъж - който не го е страх да пробва нови неща.

Това зависи от мамата.
Аз съм от лудите и смели мами, където хич не са чувствителни и някои игри ги умеят повече от татковците. Уча го да е нежен и кавалер, но и същевременно да приема, че жената може да му е равна, дори и по-силна от него понякога, защото на мен ми беше писнало от гаджета комплексари, където жената трябва да си знаела мястото. Гледам да избягваме този модел.
Въпреки не знам откъде му е насадено, че тате е водача, големия шеф, а аз съм била само шефчето. И като си купел бетоновоз, тате щял да го кара, а аз да съм го държала него на предната седалка. Не може ли и аз да карам, не, било само за мъже.
Няма да се разберем така.

Интересна тема и ще следя с интерес мненията на всички.
Моето момче е на 1,8 г. и на моменти много предпазливо, а на моменти безстрашно. Знам че сега опознава света и се опитвам да не го ограничавам, но не винаги успявам. Понякога баща му е по-предпазлив и се притеснява да не падне и да се удари,но мисля че този момент ще отмине.
 

Защо се смята, че всички мъже трабва да имат афинитет към спорта? Това, че едно момче не харсева спорт, не означава, че ще стане по-лош мъж. Мъжът на моя позната е бивш спортист и си пренесе очакванията към големия им син. А момчето нямаше никакъв интерес и им каза направо, че иска да му купят пиано. Аз ще умра от щастие, ако моето момче постъпи така. Според мен момчетата като цяло са по-чувствителни, а повишените очаквания към тях за "смелост" не им помагат.  И аз съм много страхлива и не харесвам новите неща. Не очаквам децата ми да проявяват излишна смелост. Мъжът ми естествено, има "по-високи" очаквания и се дразни, когато децата се страхуват - естествено аз съм виновна, като възпитавам в тях страх, но аз смятам, че предпазливостта също трябва да се възпитава.

За организираността и правилата при момичетата и момчетата от моя опит мога да кажа, че е до характер. Например, синът ми е със спокоен характер, някакво вътрешно усещане за дисциплина и организация - в повечето случаи си подхваща нещата отрано и ги кара едно по едно концентрирано. Щерката показва повече емоции и при нея творческото е на първо място и на моменти часовникът не съществува. И двамата са самостоятелни и искат да се оправят сами, сами си учат и пишат и са признати от съучениците като авторитети в науките.
Написах това не за да се хваля с гарджетата, а да покажа, че стереотипът не важи в много случаи. Момчетата не винаги са палави и разсеяни, но и момичетата не са кротки и изпълнителни. Моят начин е да ги наблюдавам откакто са се родили какви склонности имат, къде се справят лесно и къде са нужни повече усилия. Вече 9 години това правя и все пак успяват да ме изненадат с неща, които съм пропуснала.
Тук е мястото да кажа, че съм много благодарна на баща ми (предимно той) и на свекър ми, които през лятото обръщат много внимание на децата, особено на мъжкото възпитание на сина. Тримата с баща му са много важни мъже за него и той се опитва да подражава за нещо и на тримата. Виждам, че дядовците много сериозно работят върху физическата подготовка и на двете деца, но особено внимание отделят на сина. Признавам, че изрично съм говорила с баща ми за тази дейност, защото децата прекарват повече време с мен, а аз колкото и да съм ербап се страхувам като ги гледам да се катерят нависоко и др. подобни. Мъжете в семейството са точно за този вид възпитание.

Хубава тема. Бях пускала преди време тема за тази книга с някои извадки: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=200987.0;all но не се разви. Виждам, че тук има дискусия

Относно любовта на бащите искам да кажа нещо, дано не ме изядете. Не помня чела или чула бях, но голям процент от хомосексуалистите споделят, че им е липсвала любовта на бащата и търсят любовта на мъжа в съзнателната си възраст.
И аз мисля, че детето трябва да се гушка и целува. А ролята на бащата - тя е неоценима и изключително важна!

Страхотни неща пишете тук!
И аз се чудя точно за подтискането на емоциите - едно е да е безстрашен, с това нямаме проблеми, даже имаме обратния  Съвсем друго е, че "мъжете не плачат", това клише засега не го налагам и споделям.
Следя темата, просто засега не мога много да се разпиша по нея, но сигурно ще го направя.
Додо, благодаря ти   

И аз съм с две момчета и се терзая със същите въпроси. Справям ли се добре, какво още мога да направя, как трябва да го направя, достатъчно ли е или е прекалено?
Моите възпитателни методи като цяло са кучешки.  Карам по инстинкти. Наблюдавам децата и ги слушам. Най-вече се опитвам да ги усещам. Това са моите деца и колкото и добра да е някоя книга, тя касае общи примери.
Според мен, всяко дете си се ражда с характерчето, нрав и пр. Наша работа е да смекчим онези ръбчета, които биха му пречили в бъдеще и да засилим добрите качества.
Големият ми син например не обича да го целуват, гушкат и въобще пипат (като мен е). Затова никога не го гоня насила за ласки, колкото и да ми се иска. Усещам кога "може" и кога "не може". Негов любимец определено е баща му. Аз не ревнувам, защото и аз бих се лепнала за него (даже съм се лепнала, де ). Обаче пък мен ме слуша повече.
Малкият пък избра мен за свой фаворит. Той май има повече респект към татко си.
Така е, семейната машина е сложно нещо. Обаче ей го на, засега всичко работи добре.
Слушай детето си, после сърцето си, казвам аз.