Автостопът - спомени и размишления

Охххххххх ужассс само като си помисля колко съм пътувала на стоп .... В далечните 80те години .Малееееее срам ме е дори да си призная от къде и до къде съм пътувала на стоп . Аз и едно момче една година по младо от мен . С къв акъл и аз незнам , не че не съм имала финансова възможност .Близките ми (някой от тях така и незнаят и до този момент).Луда млада бяхххххххх .

Ей голям кеф беше.Обикаляхме България.Но сега се чудя с к`ъФ акЪл.

Има и сега. Може би няма толкова, защото е опасно вече. Морячетата едно време много пътуваха така. Пътувала съм и аз, но малко - с кой акъл, не знам...

Не знам с какъв акъл съм взимала стопаджии, като си спомня и ме побиват тръпки. Нивгаш вече

И войниците. Облечени в униформа, за да са по-сигурни, че ще ги качи някой.

пътувала съм немалко пъти на стоп. първото ми пътуване беше в 10 клас. заведоха ни от гимназията на екскурзия за един ден до несебър. 5 момичета тръгнахме от несебър до някаква казарма до бургас. гаджето на едното момиче беше войник там. отиване и връщане в рамките на 6 часа. малейййй, наистина, с кЪф акЪл последното ми стопиране беше лятото на 2004. с моя настоящ приятел (тогава все още не бяхме гаджета) с компания на плаж на евсиноград. по баира поле на връщане обаче гъъъърч - топло, пече...хайде да стопираме някой да ни качи до спирката на 8,9...

                      Обърни внимание лятото, особено покрай концертите в Каварна  . Много колеги пътуват и така. Но в студ и дъжд май не предпочитат  .

Хм, спомням си филма "Смъртта на стопаджийките".
Пътувала съм много на стоп, като ученичка. Учех в езиковата гимназия в Правец. Всеки петък ставаше голямо меле, за да успееш да се докопаш до билет. Автобусите Правец-София бяха крайно недостатъчни и щем, не щем - хайде пеша до Шатрата и от там на стоп. Разделяхме се на групички по двама, трима. Голям купон беше. И не ни е хрумвало, че може да стане нещо лошо. Имаше страшно мили хора.
В неделя, за да се върнеш обратно в даскалото, се повтаряше същото - няма билети, хайде на стоп.  

Ще се засили вероятно стопът през лятото, но не е същото.
Аз имах кратка стопаджийска кариера, заедно с моя приятелка в 10 клас. После гаджето ми от ония години караше колата на баща си и ми спести доста приключения 
Татко качваше младежи на стоп. Имам спомени от две момчета, които качихме ведъж и те ми разказваха за вулканите. Била съм около 5-6 годишна и бях доста впечатлена.

Именно, единственото ми пътуване на стоп е било за концерт до Ловеч, с един приятел.
Беше уникално преживяване, съчетано със спане на мост върху кашони 
Сега ние, вече пораснали, тръгваме с кола. СИгурно ще си вземем стопаджия, ако има.

Майка ми се прибира от работа на стоп. Винаги е била фен на стопа

Пътувала съм на стоп с нея. С мъжа ми, когато има място в колата, качваме стопаджии. Едни заспаха веднъж. Едва ги събудихме да слизат.

Какво за стопа? 
Основният ми начин на предвижване, особено в гладните студентски години. Редовно парите за билет се превръщаха в цигари или бурканчета лютеница.
Ох, дано не ме налегнат спомени, че мога романи да напиша. Много приключения имах, но най-незабравимото беше, когато случайно стопирах собствения си баща... 

Сетих се за един виц 

Как' Сисе, много, много се надявам да те налегнат спомените 

Аз веднъж гледам по околовръстното едно момиче маха ли маха (ние към Пловдив отиваме) и аха да кажа дай да качим дИвойката и се приближихме и схванах, че е професионалистка.  Та после се загледах и още много много подобни девойки се въртят там, мда.

Божееее, Анджелино, къде ме върна са... 

Пътувала съм. И на каруца, и на ТИР съм се возила...  Е, без легендарните екстри, де!  Луда работа...

Аз нямам особени стопаджийски преживелици, освен че не успяхме с една приятелка да стопираме автобуса София- Разград и той ни подмина, за наша огромна изненада. Но на мъжО стопаджийската кариера е дълга и интересна, току що ми разказа как му спрял един бус и му предложили да се вози отзад, при козата  

Имам много спомени-слава бога приятни.На Цветница  по пътя Кърнаре-Троян взехме стопаджии.На пътя имаше около 30тина махащи, млади и усмихнати хора.Разбрахме от тези които взехме с нас,че се прибирали от събор на стопаджиите.Вече имало и такова сдружение и си правили сбирки.Бяха големи сладури.Напомниха ми за безгрижните времена.

Спомням си само един случай.
Бяхме на състезание около Варна и спяхме в Аладжа манастир. Старт-финала беше далече от манастира и след маршрута трябваше да извървим още няколко километра за да се приберем.
Не знам колко от вас имат представа що е то туристическо ориентиране, но ще ви кажа, че след старт състезателите обикновено изглеждат кални, разкъсани, разпасани, а ако си минал и през просека / където по правило има ниска, деряща разтителност, без да търсиш брод / си и кървав. Та вървим си ние 3-4 момичета от нашия отбор към хижата и спира един човек, целият в състрадание.   Явно е скроил някой зловещ сценарии в главата си, но ние уморено му обяснихме по пътя за какво става въпрос. Не разбра чара на спорта ни.

Моята майка като студентка е тренирала и това (парашутизъм, ски, пещерняк - всичко е била ). Имаше една история с мечка, с две малки меченца. И тичане през глава по баир.
Та за стопа. "Зората на демокрацията", пак Правец-София, аз в 11 клас. Качва ме един италианец. Тези, които си спомнят това време, знаят, че италианците бяха кът. Този беше като от филм - страхотна кола (също кът в онези времена), млад, красив. И като започна: "Белла! Белла! Като италианка белла!".  Аз - ухилена до уши. Докара ме в София и ми определи среща. Казвам аз на една близка моя кака, а тя: "Ти луда ли си, кой го знае този какъв е!". Аз: "Как какъв е? Италианец, ало!".  Обаче не отидох на срещата, достраша ме. Не съм била чак толкова глупава.

До миналата година предимно така пътувахме, а как върви стопа с деца...
Но вече сме със собствено возило и качваме стопаджии, ако има място.   

И аз имах подобно изпълнение - по нощите трябваше да закарам един пикап в някакъв паркинг в "Тракия" - твърде непознат за мен район, особено по тъмно. В крайна сметка се озовах на изхода на града, посока Хасково. Гледам, блоковете свършват, търся къде да обърна, а едно девойче ми маха на пътя, след него второ... Намалих, отворих прозореца и викам: "Съжалявам, момичета, но ще въртя обратно към града!". Чак на четвъртата мома се усетих...

Много съм пътувала на стоп през студентските години. Всяко ходене на море беше нарочно планирано да бъде осъществено така и не заради безпаричие. Обличахме се с широки развлечени панталони, слагахме кърпи на главата, огромни раници, за да не ни объркат с труженички. Пътувала съм с ТИР, със скъпи коли, возили са ме стари стопаджии с носталгия по младежките им неразумни години, вече снабдили се  със скъпи коли и скъп бизнес. Най -отзивчиви са военните. Приятел стопаджия ми е разказвал как в катафалка с мъртвец е пътувал....
Запознавала съм се с много хора така, част от тях още са ми приятели. От моста на разклона за Пловдив помня един отчаян плач в голям дъжд и буря от страх, че няма да стигнем до София.

Интерсно .... сякаш е така наистина 
Замисляки се, обаче не се учудвам ..... автомобилния ни парк надвишава вече числеността на населението у нас 
Нямам много позитивни спомени от едно време. Почти всеки стоп, който сме правили по морето или по бригадите е бил съпроводен с някакви предложения 
Боже какъв вид ли сме имали тогава 

Не знам как сме изглеждали, но при едно от редките ми такива пътувания отворих вратата на колата да слизам в движение. Бяхме с една приятелка на път за Смолян. Тоя дето ни качи реши да кривне по някакъв черен път. Ама спря като отворих вратата и ние слязохме. Качи ни един чичко с камион, той беше готин 
Сега като се сетя ми настръхва врата.

В студенските ми години това беше основно средтво за да стигнеш от пункт А до Б. Големиш цирк беше в Румъния, на стоп без грам румънски и то за едно кафе до Букурещ. А иначе и аз съм стопирала баща ми, а той беше убеден човека че съм в автобуса.

Ooooo с две приятелки сме имали и малко по хард предложения от чичко в "шлифер" ако ме разбирате за къв тип чичко говоря .. Ние двете отзад по късно се светнахме кво става отпред .Но по команда на първата(която стоеше отпред) доста бързо бягахме ... Чак по късно разбрахме що аджеба трябваше да спринтираме толкова .

Пътувах, като студентка.
Последният автостоп беше в края на първи курс по маршрут В. Търново-Русе. Отивахме на гости при приятели - аз и още една другарка.
Първият автомобил ни "метна" до Полски Тръмбеш. Ама после какво кибичене беше...
Имахме дори неприятни инциденти - това било международен път (ужасТ!) и дори спираха да ни питат за тарифи и т.н.
След това мина и шефът на полицията в Полски Тръмбеш, почна се с проверка на документи и т.н., ние с въпросната другарка се бяхме спекли вече достатъчно, обяснявахме к'ви сме и защо сме там..., бедни студенти, нямат пари, тръгнали на стоп.... шашава работа....
Най-накрая и щастието ни се усмихна - един много приятен човек, със старозагорска регистрация (още помня!) ни взе, дори се върнахме с него след два дни. Човекът бил отивал в командировка в Русе, щял да стои два дни (колкото и ние), на изпороводяк ни предложи да се върнем с него.
Да е жив и здрав!

Но това ми беше последният автостоп!

Иначе съм пътувала и в самото Търново на стоп. 
Това беше такава комедия, че като се сетя и сега, настава лудешки смях

В България на стоп не съм се качвала никога. Само докато живеех в Австрия и то редовно. Правех го по две причини - упражнявах си немския и се придвижвах до града, където работеше баща ми, за да се помотая. Нямам някакви кой знае какви спомени. Спирам някой, качвам се, лафче и така.

Аматьорки! 
Щото не сте чели Инструкцията за безопасен автостоп (автор - аз  ). Важи за периода на 80-те години! 
1. Никога не тръгвай сама на автостоп, освен в краен случай.
2. Никога не стопирай кола с двама мъже, ако си сама, с трима, ако сте две и т.н. Никога броят на пътуващите в колата мъже не трябва да е по-голям от броя на стопаджийките.
3. Никога не стопирай кола с чуждестранен номер.
4. Предпочитай колите със служебни номера, те са най-безопасни. Класацията на видовете транспорт по степента на безопасност е следната:
а) ТИР (пътуването с тях е най-бързо и най-интересно откъм разкази на шофьорите за приключения в чужбина, показване на подаръците за близките, черпене с вносни цигари и напитки, голям лукс за онези времена!)
б) друг вид товарен превоз - автобус, камион и др. (ЗИЛ, трактор и валяк не съм стопирала.  )
в) леки коли със служебни номера
(никой няма да си ритне трудовата книжка, рискувайки някой да се оплаче от него  )
5. Ако получиш неприлично предложение или намек за такова, прави се на много девствено, задръстено, скромно момиче, чията главна цел в живота са дебелите учебници и успехът в училище/университета и за което всяка мисъл за интимност с мъж е шокираща. Ако нахалът продължи да настоява, твърдо му заповядай да спре, за да слезеш веднага. Никога не показвай страха си, дръж се уверено и наперено. Не е зле предварително да си споменала небрежно, че баща ти е милиционер или военен... 
6. Винаги носи лични документи за евентуална проверка от катаджии и милиционери. Гледай адресната ти регистрация да е винаги наред.
7. (доп.) Преди да тръгнеш на път, звънни небрежно вкъщи, за да разбереш дали баща ти не е решил ненадейно да се шматка из страната.   

ПП Май имаше и още, но толкова си спомням. Валидността на всяка една от точките мога да подкрепя с многобройни примери. Дай боже да доживея внуци, имам какво да им разказвам... 

И аз съм бивша стопаджийка.Имаше една песничка даже-"Автостоп,не изоставай,и т.н."
Всички ученици от Димитровград,учещи в Езиковата в Хасково,се придвижваха бързо на стоп.Ами никога нямаше места в автобуса за нас и даже понякога автобуса не спираше на спирката .Нищо лошо не се е случвало.Може би защото разстоянието е късо.Подгответата първо се "учеха" от по-големите каки и батковци,после и те заставаха на лентата .И правилата на Как'Сийка сме ги спазвали без да искаме.Винаги на една от съученичките бащата беше полицай.

Оооо. От примерна ученичка се бях разхайтила много като студентка Имах приятели спелеолози и те се движеха основно така насам-натам, после и аз почнах - с тогавашното ми гадже, с брат ми също (задължително имаше някой да ме пази де) - на него пък толкова му беше харесало, че си отбелязваше маршрутите на карта. Много пътувахме и ми беше много приятно.
Стопирали сме каруца, снегорин, камион с дърва, какво ли не. И сериозни разстояния взимахме, до Варна за около шест-седем часа. Но по това време не ни пукаше и да опънем спалните си чували на плажа и да спим там.
Неприятности, предложения и каквото и да било от този характер не съм имала. Може би заради охраната
Сега не бих го направила, насилието ми се струва много по-посевместно... тогава просто през ум не ми минаваше, че може да има лоши хора, най-лошият човек на света беше домакинката на общежитието... боже, какъв дечко съм била още
Иначе... качвали сме се пет момичета в трабант, каран от свещеник - бяхме тръгнали голяма компания за Роженския манастир, вървяхме пеша нагоре и отчето прибра само нас
Въпросната каруца от ред първи, втори абзац, я стопирах с палец, като че ли щеше да просвисти покрай мен... вместо просто да питам чичката ще ли ни закара на един километър до другото село, че ни се бяха разтекли мозъците.

Като студентка също съм пътувала с още две приятелки на автостоп. И то не за друго, ами си имахме любими места за хапване. Сега ми е смешно, как съм могла да хукна за това в друг град, но хубави времена бяха. 

И какво стана после?

Еех, сега няма да мога да мигна цяла нощ, какви спомени имам..
Много пътувахме на стоп, имала съм всевъзможни случки. Преди също е ставало дума - стоп с такси, трактор, полицейска кола, колата на родителите ми ( и те вътре, мдам...), шефовете на дядо ми, чужденци, дипломати - 2броя, цигани, магаренца, училищни автобуси..
Плачковци- Калофер-Рай-Казанлък-Стара Загора-Бургас-Айтос-Ямбол-Мъглиж-Пловдив ми е рекорда за 4 дни, без прикачванията. УжасТ.

 За последно стопирах миналото лято, за справка - на 30 съм и имаме кола. Врътнали сме хиляди километри из Европа и Бг, така че се имам за професионална стопаджиийка . Срещаш хора, които иначе няма как да срещнеш, забавно е и никога нищо лошо не ми се е случвало. Тъй като имаме дълг към обществото, откакто сме сдобити с автомобил, качваме всякакви стопаджии. Вярно е, че вече няма тълпи чорлави младежи с раници по разклоните, най - често стопират средношколци към града и млади гейове - авантюристи. Не ме побиват тръпки на ужас при спомените за стопове, по-скоро обратното - гледам се к'ва съм несериозно пътуваща напоследък и се срамувам от себе си.

A-aaaa  ,  светнахте се и за тая страна на стопа, нали ?!! 
Хубаво било, нови хора, нови запознанства 
Ей, на .... на Как' Сийка правилника  , що ли не се учеше в училище, а с военно ни занимаваха ?! 
Сега като се размисля обаче, с ръка на сърцето ..... егати стопа , ако няма после какво да разправяш ! 
Пък и друго умувам ..... ха върви, обяснявай колко обичаш географията и физиката като общото количество плът по тебе на показ надвишава количеството дреха, носиш грим като главната героиня от "Нощите на Кабирия" и пушиш "Кемъл" за капак / пък държиш да си влезеш с фаса в колата спряна на стоп / 
Де, късмет ... де ?!
По повод "работещите момичета" по магистралите / малко встрани от темата/ се сетих как навремето при едни от първите ми самостоятелни междуградски круизи с на татко 20 годишната Жигулка, милата закъса както си вървеше/ просто спря постепенно да се движи / и хоп, хоп на бавен ход се предаде точно малко след Ботевград ..... ако се сещате участъка и моя милост се озова сред тълпа "смугли работнички" заобиколена, които не можаха да скрият разочарованието си , след като потичаха след возилото и накрая вместо някой клиент се натъкнаха на притеснената ми физиономия 

Миии, кво да стане...
Преди някакъв празник беше, влаковете - фрашкани и аз убедих две мои колежки, вместо да се гъчкаме и да висим на един крак пред тоалетната на влака, да хванем стопа. Аз, опитната, ще им давам нагледни уроци. Ще пътуваме заедно до Стара Загора, те после ще продължат двете за Ямбол.
Отидохме на края на Пловдив, а там една дълга колона стопаджии, пък едно слънце напекло... Събота сутрин, колите - пълни с народ, тръгнал да се изнася към селата, стопът почти не върви. По едно време се зададе някаква кола с двама мъже, но не рачи да намали и аз разочаровано свалих ръка. В този момент колата профуча край мен и аз с ужас забелязах, че на мястото на шофьора седи собственият ми баща!  А колата не беше нашата.  Баща ми също ме фиксира и наби спирачките. Аз грабнах сака и хукнах, като едва успях да извикам на колежките си. Натъпкахме се на задната седалка, поздравихме и аз реших да се скарам на баща ми, че не се е обадил, като минава през Пловдив. А той само ме изгледа вледеняващо и със злокобен глас промълви: "Вкъщи ще се разправяме!". Седим си ние тричките отзад, ни живи, ни умрели и не смеем да гъкнем. Аз усещам само на енергийно ниво вълните от състрадание и съпричастност, които ме обливат от двете ми страни, но това не ми помага особено, защото от огледалото за обратно виждане ме стрелват зловещо невероятно сините, но вледеняващи кръвта ми очи на баща ми. Няма да разказвам подробно как спряха да обядват в едно крайпътно капанче, как предложиха да ни нахранят, но ние категорично отказахме и как, докато пиехме колите си, баща ми, щом срещнеше погледа ми от съседната маса, свиваше юмрук и заканително поклащаше глава... Да не останете с впечатление, че ме беше страх да не ме бие, не! Просто бях ужасена от реакцията на майка ми, щом научеше новината. Тя беше толкова загрижена и притеснителна, че очаквах тръшкане, рев, истерии...
Оставихме колежките на края на Стара Загора, но, както разказаха по-късно, стопът не вървял и затова отишли на гарата и си хванали влака за Ямбол. Подозирам, че просто емоциите им бяха дошли в повече и са се уплашили да продължат, но не ги виня... 
Щом влязохме вкъщи, побързах да изтичам при майка ми, да види, че съм жива и здрава, пък после да чуе страшната новина. След мен влезе баща ми и бе проведен следният диалог.
Майка:
- А, ама вие заедно ли дойдохте?
Баща ми:
- Питай я, питай я щерка си къде я видях и как я качих! Автостопаджийка! Ако не бях минал, така щеше да си дреме до довечера там!
Майка:
- Ха, че ти я научи! Нали като купи колата навремето, първата ти работа беше да качиш две стопаджийки!
В този момент аз хууууууууу! изпуснах въздуха и се приготвих да изтърпя жестоките бъзици от тяхна страна, които, между другото траят и до днес, макар и само от страна на майка ми вече.

Ех луди млади години!
 
Ще пътуваме за София от малък град с влак ,който по разписание е в 3 часа през нощта ,но....... влака е отменен а ние- аз,приятелката ми и гаджето и сме решили на всяка цена да сме в София,защото пък там ни чака моето гадже
Та заставаме на пътя и с всичкия си акъл махаме  и  -     спря един ТИР- разгеле с БГ регистрация
Качваме се и обясняваме какво и защо ,а чичкото  ни тегли една реч за опасностите по пътя и накрая попита - та къде искате да хванете влак? Ние - ами в Димитровград  някакъв международен минавал май
Та газззз - да не го изпуснем влака.А той пристига от Истанбул - няма да ви обяснявам  за какво иде реч,но се наложи да отидем чак в багажния вагон и там приседнахме на едни рула балатоми
Важното е ,че пристигнахме в София- е с малко закъснение ,но кой ти го търси това

Малко исторически сведения за младите и зелените: 
Моят опит е от периода 84-90 година, когато автомобилният парк беше много оскъден, ладата и москвичът бяха най-масовата кола (оттук можете да си направите изводи за скоростите по пътя). Проститутките бяха малко, не дремеха по пътищата като сега, а висяха в луксозните кръчми и другите места, посещавани от чужденци. Да не говорим, че бяха на учет и под зоркия поглед на органите на реда. Престъпниците бяха по затворите, а тези, които случайно бяха отвън, имаха силен респект към тогавашната милиция.
Главният междуселищен транспорт беше железопътният, автобусният беше слабо застъпен и то главно на места, където липсваше първият. Да не говорим за автопарка - главно раздрънкани чавдари, движещи се с 80 км/ч максимум. То и колите рядко вдигаха над 100. Западната кола беше синоним на чужденец, но за жалост, в посоката, в която най-често се движех, циркулираха главно турски гастарбайтери, които най-нахално си искаха секс. Отделно, че такива нерегламентирани контакти се следяха също от органите и човек лесно можеше да си навлече неприятности от едното или другото естество, ако реши да стопира такива коли.
(Веднъж по погрешка махнах на такава кола, добре, че не спря. Няма и минутка по-късно, обаче, до мен спря милиционер на мотоциклет, който почна да ме разпитва каква съм, що съм и защо махам на чужденци. Последва десетминутно разглеждане на паспорта ми, за щастие обясненията ми съвпаднаха с написаното и подпечатаното там, та ме пусна да си ходя. )
Автостопът беше нормално средство за предвижване, както вече казах, общественият такъв не беше добре уреден. Лятно време край шосетата имаше стада от германски, полски, унгарски, чешки младежи, които на автостоп пристигаха на море у нас.
Имаше служебни коли, които се отличаваха с белите си номера (частните бяха с черни), а шофьорите им също бяха под строг контрол. Особено товарните все гонеха време, та пътуването с тях беше не само най-интересно, но и най-бързо. Особено да се качиш на ТИР беше голямо приключение. Шофьорите им бяха на върха на социалната стълбица, а историите за живота зад желязната завеса - безценни. Само човек, който е живял при информационно затъмнение, може да оцени ценността на разказите им, струващи повече от цигарите и напитките, с които черпеха.
Накрая да отбележа, че сега, даже и на сегашните си дърти години, не бих пътувала на стоп за нищо на света. Причините ги знаете всички...

Ох, като ви слушам, много романтично ми звучи 

Доста попътувах на автостоп в периода 1999 - 2002 в дестинация Пловдив - София, Каварна - Варна, един ужаааасно дълъг стоп Бургас - Пловдив- около 7 коли сменихме, Пловдив- Сливен.
 Беше забавно, случвахме на приятни шофьори, разменяли сме координати. В доста от случаите сме си подбирали колите и не мятахме на 'каква да е' Стопаджийки с претенции, не че не се качихме веднъж в камион натоварен със зарзават, беше за кратък курс.
 Да добавя и аз на кого не махахме :
 1. Мъж и жена на средна възраст (за протокола - почти винаги пътувахме 2 момичета ) - никога не спират. Моята майка също не обича стопаджии, а когато сме били сами с татко винаги качва.
 2. Коли със софийска регистрация. Дори, когато дестинацията е била София- Пловдив . Нямам спомен софиянец да ни е качвал някога.

Ооо, мъж и жена никога не спираха, независимо на каква възраст бяха. 
Аз помня две изключения, и двата пъти двойките не бяха съпрузи. Даже съм се клела, че ако се омъжа някой ден и ако имаме кола, задължително ще качваме всички момичета, които мернем край пътя.
За мой срам, престъпих клетвата си. И това знаете защо... 
За претенциите също е правило, забравих да го напиша по-горе. След като отвориш вратата, първото нещо е да попиташ закъде пътува колата, като в този момент се опиташ да разбереш що за човек седи отсреща ти. Ако с нещо ти се стори подозрителен, извиняваш се, че си в друга посока и не се качваш, колкото и да те кандърдисва.
Друг е въпросът, че понякога сме си подбирали колите по марки - в раздрънкани запорожци, москвичи и други соц-бракми не сме се качвали, ако сме имали избор, разбира се. На безлюден път капризи няма, мяташ се в к'вото ти спре. 

Ау, сетих се. Нас ни беше качил един млад мъж, костюмиран, с чисто нова кола - лъскава, блестяща, за пръв път я караше. А ние едни развисени хлапета с камуфлажите, веригите, черните тениски...Обаче пичът ни изгледа с един тъжен поглед, метна ни в колата и каза, че му е мъчно, че не е на 20 .
А на връщане първо ни взе един камион, който ни закара в средата на нищото - на някакъв разклон за едно село на магистралата и то в недобра видимост, докато ни видят и ни поминаваха Та там бая си поседяхме с мойто другарче и вдъхновени от концерта, си пеехме "There I was on May morning, looking for car" 
A иначе точно софиянец ни качи на връщане, че и до студентски град ни закара човекът, явно сме късметлии били.
Сега ще видим, като подминем околовръстното, може да качим някого, имаме още едно място в колата за към Ловеч. Нищо, че сме мъж и жена, съпрузи 

Мой познат е собственик на сайта stopbg.com
Пстоянно пътува из БГ на стоп!

За протокола - аз съм пътувала на стоп само два пъти, на къси разстояния.

Е, че то в България откъде дълги? 
Най-дългият ми стоп е от Варна до Стара Загора, през Бургас. Там приключението беше, че предния ден малко ни бяха пообрали и бяха решили да отмъкнат откраднатото точно с моя сак. Та се наложи да прибирам остатъка от багажа си в найлонови торбички. Ако можете да си представите стопаджийка с 4-5 натъпкани найлонови торбички в ръцете...  Ама пък стопът вървеше добре, явно съм будела съжаление у хората... 

Къси, къси... От Марково до Пловдив и от Оризаре до Пловдив 

Никога не съм пътувала на стоп, нито пък съм качвала стопаджии.

Ех спомени, спомени. Един път така се върнахме с една приятелка от морето. И то не защото нямахме пари. Просто за кефа.

Кака Сийка е абсолютен експерт в стопаджийството, какъвто съм и аз . Случките са много, но 4 от тях са по- интересни.
Случка първа: Аз съм на 18 г. със съученичката ми решаваме да отидем на вилата, при родителите ми. За да спестим пари, тръгваме на стоп. Мъжете, които спряха, казаха, че са за морето и ако искаме да сменим дестинацията Банско, на Варвара. Не мислихме много и тръгнахме. Те се оказаха страхотни пичове, богати, с нова западна кола. Стигнахме до Варвара, единия намери билкаря, заради когото се отиде там. Прекарахме страхотно. Закараха ни до вилата, където ни очакваха родителите притеснени. Като ги видяха ,лошо им стана- единият бе с вратовръзка върху потник, другият с дълга коса и обици /нещо немислимо за онова време/. С приятелката ми казахме ,че сме се отбили в Банско за 3 дена, но, вадейки багажа си от раницата, виждам 1 водорасло на фланелката, с която се къпах.... и майка го видя..... За протокола, ще спомена, че те се държаха много джентълменски с нас, нямаше дори намек за секс.
Случка втора: Родителите ми бяха във Варна, а аз в Слънчев бряг. Решавам да отида при тях, но се оказа, че автобус за Варна, в неделя, няма.
Изходът беше стоп.Стопирах само сф коли и една от тях спря. Единият от пътниците ми казва: " Ела да пием по 1 мастичка и ще тръгнеш по-късно". Тази мастичка се проточи 1 седмица на Слънчев бряг. Компанията беше наела таверната и си представете какъв купон беше с тях. Накрая ми купиха билет за самолета да се прибера, а не да се шляя по пътищата  .
Случка трета: бях канена на сватба в Скопие. Поръчах събуждане по телефона, който така и не звънна. Събудих се в 9.30, а автобусът тогава тръгваше. Един съсед ме закара до Перник, от там на стоп. Вече на македонска земя, чакам да мине бг кола. Качиха ме едни бг, с които беше много приятно. По пътя хапнахме, пийнахме. Най- интересното бе, че на входа на СКопие видях автобуса, който изпуснах  . На сватбата беше една девойка, която работеше в БТК, на събуждането и същата нощ е била на работа...оказа се ,че е пропуснала да ме събуди.......
Имам още случки, ама стига за сега.

Хм, моите са от 93-а до началото на 96-а. Хората не бяха толкова отчаяни и претръпнали, колкото станаха на следващата година, след хиперинфлацията и всеобщото смръзване.
96-а изкарах един последен, чужбински, от Честър до Единбург
Правилото беше никога да не пътувам сама, нито с друго момиче.
Да не се тръгва късно - да има шанс да хванеш друг транспорт, ако нещо закучи. По тъмно да не се стопира. И май толкова.
Най-дългият български е бил от София до Камен бряг, а София-Добрич го правехме за здравей и здрасти.
Харесвахме "По пътя" и мислехме, че в никакъв случай няма да паднем по-долу

Даа, пътувала съм, не много, но достатъчно. На ТИР съм се возила, много е приятно да гледаш пътя отвисоко. Но най-интересното беше в една катафалка, на мястото на ковчега... Момчетата бях готини, слушаха Ролинг Стоунс и ни предложиха любезно работа при тях А ние бяхме две кифли на по 16-17 години. Ех, младост

А четвъртата? 

Моят опит на стоп е малък, но погледнато през очите ми на майка, крайно опасен.
Стопирахме тирове, коли и др,  да ходим на опасен, неохраняем язовир на плаж. С какъв акъл?

Иначе срещите ми с магистралки са комични.
Никога не ме е привличал стопът, но желанието ми да имам собствена кола е било голямо. В резултат на което още на 20 си бях купила собствено возило. Карам си аз, млада шофьорка, една вечер точно под надлеза на линиите на Марица, до басейните, и в тъмното гледам две девойки махат. Беше тъмно, към 22 часа, няма жива душа, мисля си сигурно такси чакат, пък като не минава никакво такси, са решили да спират всеки, нямаше мобилни тогава толкова разпространени. И спирам да ги кача, да помогна. Двете ромки ми се припулиха какво ли ще искам.
Първото ми дълго извънградско пътуване като шофьор, сама съм. Решила съм на 1 час да спирам да си почивам. Да съм концетрирана. Спирам на крайпътно заведение, на паркинга само една кола. А на една маса, 10 натокани каки и с един мъж, седят и пият кафе. Очевидно е че на са от персонала, нито пък се вижда кола да ги чака някъде. Понеже съм сама и няма какво друго да правя, започвам да умувам, защо са се барнали така и са дошли да пият кафе в тази дупка. Чудя си се няколко часа и като пристигнам го споделих с някой. И ме светнаха, че девойките са били на работа всъщност, а аз ги оплаквах колко са задръстени, че отишли да пият кафе там.

Никога не съм пътувала на стоп, но напоследък с мъжа ми редовно засичаме стопаджии на пътя и ги качваме.

Като студентка пътувах почти всяка седмица - отиване и връщане 500 км. Най-дълъг маршрут, изминат за най-късо време с шест коли - София-Варна за шест часа, с включено висене в жегата и почивка за кока-кола. Връщане: Варна-Г.Оряховица-София-Пазарджик-Велинград-Батак (или Батак-Велинград, не помня). Имам страшно много спомени, и страшни, и смешни. Хранили са ни, поили са ни, телефони сме си разменяли и пак са ни карали същите хора, в една горичка ни закараха веднъж (бях с момче) и бягахме със саковете, все едно дявола ни гони. Носталгия не изпитвам вече, стигна ми, в края на краищата, не беше веднъж-дваж. То не бяха бизнесмени, попове, лекари, тираджии, а таткото на малкия го е качил веднъж Мишо шамара от Търново 

  ...Оф, има и романтични автостопаджийски истории, но има и не толкова...романтични, както предполагаш ...
...Имахме един много злополучен стоп с моя настоящ съпруг, който преди да си купи първата кола не признаваше нито автобуси, нито влакове (тия последните само в краен случай, ама мнооооого краен)...Та, студенти сме в София(средата на 90-те) и той, заедно с още трима приятели идва, взема ме от лекции по никое време (в 12 часа на обяд) да ходим на стоп до Пловдив да пием бира (вечно ги измисляше такива!! )...И аз (толкова ми акъла!) тръгвам. На отиване - супер - коли много по магистралата, разделихме се на две грипички и за нула време бяхме в Пловдив (в началото на юни беше доста горещо и биричката добре ни дойде! )...Към 18 и 30 решаваме да тръгваме обратно, за да не окъснеем по пътищата, че той, моят човек, не един път е спал по разни пейки и пр. стопаджийски неволи и знае, че не е гот... Тръгваме, излизаме на магистралата след едно дъъъъълго ходене през някаква промишлена зона и вдигаме палците...Добре, ама нещо нямаше много коли...едно такова мижаво движение...да се чуди човек (нищо общо с пътя насам)...Почна да става късно...имаше още слънце и беше даже горещо, но не върви и това е! Едната приятелка с нас даже си вдигна тениската на магистралата (то не че имаше кой да я види, освен нас!), ама, ако се сещате, тогава вървеше една реклама с лого "кафе на зърна" и една мацка, която спира стоп като си вдига блузката...та и ние така...Изобщо, в началото само се хилехме и се лигавихме...Голям смях падна!Обаче взе да захладнява...После и слънцето започна да се скрива и като капак на всичко, минаха катаджии и ни изгониха от магистралата...И като тръгнахме през едни ниви и ливади под магистралата, да търсим по-удобно място за стоп ...Издрахме се по някакви там селски насаждения, а пред нас само едно голо поле и никаква отбивка докъдето ти поглед стига...Качихме се по едно време пак на магистралата, но нищо!!! То почти се здрачава вече, че и пак (връщаха се в обратната посока гадовете катаджии) ни свалиха от магистралата (как не ни прибраха тогава-не знам!)...Е-е-е-, по едно време намерихме отбивка горе, но тя малка, а ние 5 човека-няма как да се качим заедно, нито да се разделим-махаме като идиоти-5 човека заедно!!!. След време минаха едни мутри с огромен мерцедес и взеха тримата ни приятели (моят мъж, нали е голям спец в стопа, им даде предимство, че ние сме щели да се оправим, представете си!?!...). Пък тогава нито мобифони имахме, нито пък GSM-и...къде ти такива екстри...Стана тъмница и взеха да вият едни песове по поляните...Ужас...аз само дето не откачих от страх...А моят човек си пуши цигарата на отбивката и хич не му дреме-маха ли маха...Тръгнахме пак през пущинаците и стигнахме до нова отбивка, а даже, в далечината се виждаше някакво село или нещо такова. Това успокои моя човек съвсем, но не и мен!!! Да не говорим, че умрях от студ! Накрая, все пак, спря едно огромно камионище, което мъкнеше едно грамадно ремарке и караше като мравка-с не повече от 40 км в час...Обаче аз-доволна-нищо, че стоях на половината си д...върху нещо като хладилник между двете предни седалки. Ей-й-й-й-й-й...няма по-сладка цигара от тая, дето я изпуших тогава в тъмната кабина... Прибрахме се по малките часове, като шофьора ни спря на околовръстното някъде, та пак походихме доста, по нощите, до Студенстки град....Като влязохме в стаята, сестра ми, с която живеехме в 33 блок, щеше да ме убие...беше се притеснила толкова, че направо не можеше да говори...Та така...И други спомени от стоп имам, някои, от които, още по-живописни, ама айде, друг път, че дълго стана... 

Аз съм си ги разказала спомените в две други теми - една специална за стопа в подфорума за пътуванията и в Моето най-голямо приключение - тук в Клюкарника.
Последните два пъти бях даже бременна, а най-последния и с детето преди около година може би, когато влака пристигна с голямо закъснение на Дъбово и автобусът от там за Гурково беше вече тръгнал.

След сватбата с мъжа ми пътувахме на стоп София - Царево... със сватбените дрехи    Много върви

Доста съм пътувала на стоп и впоследствие доста сме качвали стопаджии. И да, темата ми навява много и приятни спомени   

Веднъж съм пътувала на стоп, но за много кратко разстояние, така че не се брои.
Но си спомням като качих стопаджия - много симпатичен и забавен младеж, по пътя ми звънна една приятелка и аз споделих за компанията си. Леле като се изплаши тази жена " край, ще те убие, сваляй го веднага", след разговора ни разказала на всичките ни приятели и като започна едно звънене, през 2 минути "как си, ти луда ли си, сваляй го", обадиха ми се даже хора, които не бях чувала отдавна Беше голямо шоу, младежът даже по едно време ми вика "не знам дали ти се изплаши, но аз вече се притеснявам за себе си, дали няма да изскочи някой да те спасява и да го отнеса "

Пътувал съм доста . А и сега го правя от време на време за шоуто.Имам кола ама ... с тоя бензин 2.24 ...
Абе шоу си е , спомням си един път бяхме с колегите и вложихме парите ,които ни оставаха за път алкохол и ядене и .... се прибрах на стоп.
Чакам си аз типично облечен черната тениска , коженото яке , и някакъв пич се залетял дигам палец /ама си мислех да зажумя като мине да не ми напълни очите с пепел/ и пича набива спирачки , спря на 20тина метра след мен връща се и пита:
-Ти от наще ли си ? и аз
-Кои са наще ?
- Какво слушам ? а пича беше пуснал Джудас Прийст на мах.
-Прийст какво да е ?
-Скачай пич до къде си! 

Пътъвала съм на автостоп много пъти.
От София до морето и обратно, нееднокрактно и резултатно. 
Сега, обаче, нито смея да взема някой на автостоп, нито да се кача аз .... 

Иййй ...интересно звучи , има ли продължение ? 

Aз съм върл АНТИФЕН на стопа. Нито през спокойните ' 80 , нито през 90-те години, въобще тц.
На стоп също не качваме , причината е, че отзад се намира столчето на детето....абсурд да кача непознат.

Пътувала съм в жигула пълна с домати и 100 годишен дядо, с двама хубави мъже отпред. Аз малка, сладка ,с голяяяяма раница и една приятелка.
Пътувала съм в ремаркето на камион, току-що разтоверил животни. По едни завои, как се хлъзгаше само....
Пътувала съм в един микробус с Настанската музика. Все един черни, мустакати мъжаги. Черпиха ме с цигари  и локум.
Най-вече по Родопите съм била стопаджийка.

Ако не съм сама, бих качила.
Ако съм сама, ще си остана сама, понеже нито ще спра, нито ще кача.
Не съм практикувала. Не познавам практикуващи. Нищо не разбирам. Един вид и не се натискам.

Иййй ...интересно звучи , има ли продължение ? 
[/quote]


 Хаха няма продължение, но за мен беше много интересно, защото се оказа, че той основно с това се занимава- обикаля на стоп България и света, лятото изкарва в някакви пещери на Камен бряг и ми разказа какви ли не истории и приключения.

Пътувала съм и то много ... с едно старо гадже и компания обикаляхме из нашето черноморието. Сега не бих се качила, настръхвам като си помисля примерно синът ми след години да се качи на ''стоп''. Луди глави сме били 
Сещам се за един път в който се качихме трима при един млад господин, малко след като се качихме ни попита имаме ли нещо против да пуши. Естествено че нямахме, нали всички пушехме - беше модерно... Пича си извади една ''трева'' и си запуши... после се смя като луд. Помня, че поисках да слезем - хвана ме страх от шофирането му в напушено състояние 
Другият по светъл спомен е, когато ни спря един ''хамър'' с години си спомнях возенето 

Аз пък никога не съм пътувала на стоп.
Страх ме беше.
И стопаджии не съм взимала и не бих взела.

Аз пък обичам да пътувам така, вече доста по-рядко пътуваме на стоп, щото имаме кола и две деца, ама винаги като не сме с колата сме на стоп. 

Разкажи, де 

Оооо, и аз доста попътувах така. Първо през `89 по вече споменатия маршрут Хасково - Димитровград. Работех в една фабрика точно преди Хасково. И не че нямаше автобуси, че и 90% от картата ми плащаше предприятието, ама аз най-редовно си стопирах. После от Димитровград до Кърджали и обратно с една приятелка. Ми не ни се даваха пари за билет и това си е. Пак с нея сме ходили от Кърджали на кафе до Хасково и обратно. Или до Пловдив, пак ей така за нищо.
Имах и една интересна история с този стоп. Тогава пък стигнахме  до Стара Загора. Спряха едни симпатични момчета, уж щяха само до Димитровград да ни карат, ама тръгна един лаф и като стигнахме в града ни поканиха на гости. И ние с всичкия си акъл се съгласихме. Обаче първо трябваше да отидем до дома на едното момче, че да остави колата на татко. А ние се примолихме да отидем до тоалетна и той се съгласи. Заведе ни у тях, запозна ни с майка си. И като разбра жената как точно сме се запознали със сина й и как сме се озовали в Стара Загора се хвана за главата. Предложи ни поне 100 пъти да се обадим на нашите и да им кажем, че ще се приберем на другия ден. Даже предложи тя да се обади и да каже, че сме състуденти със сина й и сме им отишли на гости. Ама ние не та не. Е излязохме вечерта и си изкарахме страхотно. А на сутринта се връщаме у същото момче, да си вземем саковете, че ги бяхме оставили там, пък и той да вземе колата на тати и да ни закара до края на града, да си хванем стоп. Ама баща му като каза не, опасно било, луди ли сме били, щом сме му стъпили в къщата той отговарял за нас. Човека се оказа някакъв шеф някъде и набързо командирова един свой служител до Димитровград. Натовари ни на колата и заръча на човечеца да ни достави по домовете. Леле, 45 километра му се молихме на чичкото да ни остави на гарата, а не да ни кара до в къщи, че нашите и идея си нямаха, че пътуваме на стоп. Накрая се смили човека и не ни изпорти.

                     

Eдно моряче пътуваше (1998-99) на стоп почти всяка събота СОЗОПОЛ - РУСЕ, за да е с приливната си вълничка