Автостопът - спомени и размишления

Мой познат е собственик на сайта stopbg.com
Пстоянно пътува из БГ на стоп!

За протокола - аз съм пътувала на стоп само два пъти, на къси разстояния.

Е, че то в България откъде дълги? 
Най-дългият ми стоп е от Варна до Стара Загора, през Бургас. Там приключението беше, че предния ден малко ни бяха пообрали и бяха решили да отмъкнат откраднатото точно с моя сак. Та се наложи да прибирам остатъка от багажа си в найлонови торбички. Ако можете да си представите стопаджийка с 4-5 натъпкани найлонови торбички в ръцете...  Ама пък стопът вървеше добре, явно съм будела съжаление у хората... 

Къси, къси... От Марково до Пловдив и от Оризаре до Пловдив 

Никога не съм пътувала на стоп, нито пък съм качвала стопаджии.

Ех спомени, спомени. Един път така се върнахме с една приятелка от морето. И то не защото нямахме пари. Просто за кефа.

Кака Сийка е абсолютен експерт в стопаджийството, какъвто съм и аз . Случките са много, но 4 от тях са по- интересни.
Случка първа: Аз съм на 18 г. със съученичката ми решаваме да отидем на вилата, при родителите ми. За да спестим пари, тръгваме на стоп. Мъжете, които спряха, казаха, че са за морето и ако искаме да сменим дестинацията Банско, на Варвара. Не мислихме много и тръгнахме. Те се оказаха страхотни пичове, богати, с нова западна кола. Стигнахме до Варвара, единия намери билкаря, заради когото се отиде там. Прекарахме страхотно. Закараха ни до вилата, където ни очакваха родителите притеснени. Като ги видяха ,лошо им стана- единият бе с вратовръзка върху потник, другият с дълга коса и обици /нещо немислимо за онова време/. С приятелката ми казахме ,че сме се отбили в Банско за 3 дена, но, вадейки багажа си от раницата, виждам 1 водорасло на фланелката, с която се къпах.... и майка го видя..... За протокола, ще спомена, че те се държаха много джентълменски с нас, нямаше дори намек за секс.
Случка втора: Родителите ми бяха във Варна, а аз в Слънчев бряг. Решавам да отида при тях, но се оказа, че автобус за Варна, в неделя, няма.
Изходът беше стоп.Стопирах само сф коли и една от тях спря. Единият от пътниците ми казва: " Ела да пием по 1 мастичка и ще тръгнеш по-късно". Тази мастичка се проточи 1 седмица на Слънчев бряг. Компанията беше наела таверната и си представете какъв купон беше с тях. Накрая ми купиха билет за самолета да се прибера, а не да се шляя по пътищата  .
Случка трета: бях канена на сватба в Скопие. Поръчах събуждане по телефона, който така и не звънна. Събудих се в 9.30, а автобусът тогава тръгваше. Един съсед ме закара до Перник, от там на стоп. Вече на македонска земя, чакам да мине бг кола. Качиха ме едни бг, с които беше много приятно. По пътя хапнахме, пийнахме. Най- интересното бе, че на входа на СКопие видях автобуса, който изпуснах  . На сватбата беше една девойка, която работеше в БТК, на събуждането и същата нощ е била на работа...оказа се ,че е пропуснала да ме събуди.......
Имам още случки, ама стига за сега.

Хм, моите са от 93-а до началото на 96-а. Хората не бяха толкова отчаяни и претръпнали, колкото станаха на следващата година, след хиперинфлацията и всеобщото смръзване.
96-а изкарах един последен, чужбински, от Честър до Единбург
Правилото беше никога да не пътувам сама, нито с друго момиче.
Да не се тръгва късно - да има шанс да хванеш друг транспорт, ако нещо закучи. По тъмно да не се стопира. И май толкова.
Най-дългият български е бил от София до Камен бряг, а София-Добрич го правехме за здравей и здрасти.
Харесвахме "По пътя" и мислехме, че в никакъв случай няма да паднем по-долу

Даа, пътувала съм, не много, но достатъчно. На ТИР съм се возила, много е приятно да гледаш пътя отвисоко. Но най-интересното беше в една катафалка, на мястото на ковчега... Момчетата бях готини, слушаха Ролинг Стоунс и ни предложиха любезно работа при тях А ние бяхме две кифли на по 16-17 години. Ех, младост

А четвъртата? 

Моят опит на стоп е малък, но погледнато през очите ми на майка, крайно опасен.
Стопирахме тирове, коли и др,  да ходим на опасен, неохраняем язовир на плаж. С какъв акъл?

Иначе срещите ми с магистралки са комични.
Никога не ме е привличал стопът, но желанието ми да имам собствена кола е било голямо. В резултат на което още на 20 си бях купила собствено возило. Карам си аз, млада шофьорка, една вечер точно под надлеза на линиите на Марица, до басейните, и в тъмното гледам две девойки махат. Беше тъмно, към 22 часа, няма жива душа, мисля си сигурно такси чакат, пък като не минава никакво такси, са решили да спират всеки, нямаше мобилни тогава толкова разпространени. И спирам да ги кача, да помогна. Двете ромки ми се припулиха какво ли ще искам.
Първото ми дълго извънградско пътуване като шофьор, сама съм. Решила съм на 1 час да спирам да си почивам. Да съм концетрирана. Спирам на крайпътно заведение, на паркинга само една кола. А на една маса, 10 натокани каки и с един мъж, седят и пият кафе. Очевидно е че на са от персонала, нито пък се вижда кола да ги чака някъде. Понеже съм сама и няма какво друго да правя, започвам да умувам, защо са се барнали така и са дошли да пият кафе в тази дупка. Чудя си се няколко часа и като пристигнам го споделих с някой. И ме светнаха, че девойките са били на работа всъщност, а аз ги оплаквах колко са задръстени, че отишли да пият кафе там.

Никога не съм пътувала на стоп, но напоследък с мъжа ми редовно засичаме стопаджии на пътя и ги качваме.

Като студентка пътувах почти всяка седмица - отиване и връщане 500 км. Най-дълъг маршрут, изминат за най-късо време с шест коли - София-Варна за шест часа, с включено висене в жегата и почивка за кока-кола. Връщане: Варна-Г.Оряховица-София-Пазарджик-Велинград-Батак (или Батак-Велинград, не помня). Имам страшно много спомени, и страшни, и смешни. Хранили са ни, поили са ни, телефони сме си разменяли и пак са ни карали същите хора, в една горичка ни закараха веднъж (бях с момче) и бягахме със саковете, все едно дявола ни гони. Носталгия не изпитвам вече, стигна ми, в края на краищата, не беше веднъж-дваж. То не бяха бизнесмени, попове, лекари, тираджии, а таткото на малкия го е качил веднъж Мишо шамара от Търново 

  ...Оф, има и романтични автостопаджийски истории, но има и не толкова...романтични, както предполагаш ...
...Имахме един много злополучен стоп с моя настоящ съпруг, който преди да си купи първата кола не признаваше нито автобуси, нито влакове (тия последните само в краен случай, ама мнооооого краен)...Та, студенти сме в София(средата на 90-те) и той, заедно с още трима приятели идва, взема ме от лекции по никое време (в 12 часа на обяд) да ходим на стоп до Пловдив да пием бира (вечно ги измисляше такива!! )...И аз (толкова ми акъла!) тръгвам. На отиване - супер - коли много по магистралата, разделихме се на две грипички и за нула време бяхме в Пловдив (в началото на юни беше доста горещо и биричката добре ни дойде! )...Към 18 и 30 решаваме да тръгваме обратно, за да не окъснеем по пътищата, че той, моят човек, не един път е спал по разни пейки и пр. стопаджийски неволи и знае, че не е гот... Тръгваме, излизаме на магистралата след едно дъъъъълго ходене през някаква промишлена зона и вдигаме палците...Добре, ама нещо нямаше много коли...едно такова мижаво движение...да се чуди човек (нищо общо с пътя насам)...Почна да става късно...имаше още слънце и беше даже горещо, но не върви и това е! Едната приятелка с нас даже си вдигна тениската на магистралата (то не че имаше кой да я види, освен нас!), ама, ако се сещате, тогава вървеше една реклама с лого "кафе на зърна" и една мацка, която спира стоп като си вдига блузката...та и ние така...Изобщо, в началото само се хилехме и се лигавихме...Голям смях падна!Обаче взе да захладнява...После и слънцето започна да се скрива и като капак на всичко, минаха катаджии и ни изгониха от магистралата...И като тръгнахме през едни ниви и ливади под магистралата, да търсим по-удобно място за стоп ...Издрахме се по някакви там селски насаждения, а пред нас само едно голо поле и никаква отбивка докъдето ти поглед стига...Качихме се по едно време пак на магистралата, но нищо!!! То почти се здрачава вече, че и пак (връщаха се в обратната посока гадовете катаджии) ни свалиха от магистралата (как не ни прибраха тогава-не знам!)...Е-е-е-, по едно време намерихме отбивка горе, но тя малка, а ние 5 човека-няма как да се качим заедно, нито да се разделим-махаме като идиоти-5 човека заедно!!!. След време минаха едни мутри с огромен мерцедес и взеха тримата ни приятели (моят мъж, нали е голям спец в стопа, им даде предимство, че ние сме щели да се оправим, представете си!?!...). Пък тогава нито мобифони имахме, нито пък GSM-и...къде ти такива екстри...Стана тъмница и взеха да вият едни песове по поляните...Ужас...аз само дето не откачих от страх...А моят човек си пуши цигарата на отбивката и хич не му дреме-маха ли маха...Тръгнахме пак през пущинаците и стигнахме до нова отбивка, а даже, в далечината се виждаше някакво село или нещо такова. Това успокои моя човек съвсем, но не и мен!!! Да не говорим, че умрях от студ! Накрая, все пак, спря едно огромно камионище, което мъкнеше едно грамадно ремарке и караше като мравка-с не повече от 40 км в час...Обаче аз-доволна-нищо, че стоях на половината си д...върху нещо като хладилник между двете предни седалки. Ей-й-й-й-й-й...няма по-сладка цигара от тая, дето я изпуших тогава в тъмната кабина... Прибрахме се по малките часове, като шофьора ни спря на околовръстното някъде, та пак походихме доста, по нощите, до Студенстки град....Като влязохме в стаята, сестра ми, с която живеехме в 33 блок, щеше да ме убие...беше се притеснила толкова, че направо не можеше да говори...Та така...И други спомени от стоп имам, някои, от които, още по-живописни, ама айде, друг път, че дълго стана... 

Аз съм си ги разказала спомените в две други теми - една специална за стопа в подфорума за пътуванията и в Моето най-голямо приключение - тук в Клюкарника.
Последните два пъти бях даже бременна, а най-последния и с детето преди около година може би, когато влака пристигна с голямо закъснение на Дъбово и автобусът от там за Гурково беше вече тръгнал.

След сватбата с мъжа ми пътувахме на стоп София - Царево... със сватбените дрехи    Много върви

Доста съм пътувала на стоп и впоследствие доста сме качвали стопаджии. И да, темата ми навява много и приятни спомени