Кога е най подходящата възраст да заведа сина си на гроба на починалата ми майка

Нямам личен опит (за щастие), но си мисля, че удачен е момента, в който ти е чувстваш готова да го заведеш, без ти самата да го натовариш евентуално с поведението си (защото това със сигурност е твърде емоционално за теб...)

Зависи, на кой кога и как му се случи. Моят чичо почина когато синът ми беше на 6 месеца. Тогава всичките ми братовчеди, сестра ми бяха в чужбина по командировки. Майка ми дойде да гледа бебето и всички разправии отнесох аз, беше получил инфаркт на пътя в колата си. После на всички панахиди съм си водила детето. Малкото като беше на две три съм го завела за пръв път, но почувствувах, че при него като го водя на гробища има голямо напрежение, като че усещаше там какво е. Казват, че дете докато му е отворена фонтарелата не трябва да ходи на такива места, но аз съм водила. А деца поначало не било добре да виждат мъртавци, но за гробища и панахиди, нямало проблем.

Моите деца ги водя от две годишни на гробищата те знаят ,че там е погребана моята майка не са я виждали тя почина преди 12 години те сега са на 6 ,но момченцето ми много плаче за нея както и аз,много ме притеснява това ,че почти всяка вечер преди да легне си плаче в леглото.Все му казвам да си мисли за друго гледам да му отвлека вниманието,

Наистина е до това ,как го чустваш. Нашите баби починаха през 6 месеца. големият беше на 9 , а малкия на 4. Не съм ги водила на погребенията и на панахидата за 40,защото беше кошмар . Заведох ги месец след 40-те дни, отидохме сами,за да не травмират от многото плачещи хора. Много им е мъчно . . Иначе сега ходим веднъж месечно, понякога и по-често. Всъщност малкия  съм го водила на гроба на баща ми когато беше 2 годишен.Той не го помни и нищо не разбра.
 От ония дни малчо попита кога ще си дойдат бабите му  .Обясних му,че няма да си дойдат ,че са звездички, и ако всички звездички дойдат на земята , небето ще стане тъмно. А той каза :" Ми мамо нека само мойте баби си дойдат, другите да си останат звездички."
 

Искам да споделя и аз..... За мен децата изобщо не трябва да се водят по гробища, погребения и т.н.....От личен опит - бях на 6 и половина, когато дядо ми почина и бях на погребението му....всичко помня, ковчег, виещи лелки, плач и много тъга....след това съм била на толкова много погребения, че и аз вече не мога да ги преброя....и спомена за всяко от тях е толкова жив...всяко едно е пред очите ми....и вярвайте ми страшно травмиращо е...
Има моменти (имах доста преди време да не кажа всеки ден) в който си представях всичките си близки (живи) в ковчези, цветя и т.н. ако не бяха ме водили нашите на такива места, нямаше и да знам как изглеждат и да се травмирам толкова!!!
Съжалявам, че са ме водили!!!!!!
За жалост и майка ми и баща ми починаха. Синът ми ги помни смътно, но знае, че са на небето и ни гледат и помагат и бдят над нас.
По темата - НИКОГА не бих завела децата си на гробище - това е ужасна травма, особено ако децата са по- чувствителни!
На гроба на майка и татко ходя сама! Така се потапям в спомени и тъжа и плача на вола, без да ангажирам най-малко детето си с това!

Майка ми почина, когато децата ми бяха на 2 и на 1.5 г. Странното е, че я помнят, но и аз не спирам да говоря за нея, разглеждаме снимки и така.
Не мисля, че има подходяща възраст, на която да осъзнаеш смъртта и да се примириш с нея, затова заведох децата на гроба на майка ми, когато правихме помен на 40тия ден от смъртта й. Те бяха доволни, че могат да видят градинката на баба, да посядят цветенце и да почерпят мравките и божите кравички с трохи от питката. Дори пийнаха и по малко винце. Беше средата на май, гробищният парк се беше раззеленил, пееха птици, слънцето огряваше мраморните паметници и те ни връщаха слънчеви зайчета в очите.
Децата се успокоиха, че на баба им й е добре там.

Много зависи от децата. При едно от пребиваванията си при баба и дядо, падащо се на една от задушниците, родителите ми решили да заведат и децата на гробища. Не, че имам за цел да ги предпазвам от тази житейска реалност, но определено смятам, че децата трябва да бъдат подготвени предварително с разговори по темата. Преди година и половина, когато почина дядото на съпруга ми /децата много го обичаха и търсеха/ им обясних, че е починал, но душата му винаги ще е с нас, но невидима... и от този род без да се впускам в подробности и на погребението естествено не бяха. Но от тогава на тази тема разговори не са се водили. И изведнъж - на гробищата. Какво са правили, какво са им обяснявали понятие нямам, но вече три месеца децата вечер не заспиват без редовните въпроси: "Мамо и мен ли ще ме прекопават? , "Кой ще ми вземе Мимето /играчка с която единия спи/ като умра?", Ще ме боли ли като ме ядат червеите?"......Просто се втрещявам и не зная как да отговарям на тези въпроси. Като ги питам от къде знаят за червеите и прочие, отговарят, че някакво дете от градината им е "обяснил"... Явно ние може да си мислим, че е нормално да свикват с това, но преживяното през техните очи изглежда не както през нашите. Затова смятам, че ако сте решили да си въвеждате в "другия свят", то го направете внимателно с много разговори преди това. За да не стане както в нашия случай - да се чудя как сега да пропъдя страха от душиците им. В нормалните страни, човек може да се консултира с психолога от консултациите, на които се водят децата, но в БГ до това скоро няма да доживеем. Поне ние трябва да се опитваме да щадим психиката им, доколкото можем...

И на мен ми стана мъчно  сестра ми почина на 36 г. и остави две деца, сега са на по двадесет години и до ден днешен не са стъпили на гроба и, тогава бяха по на 10-14 г. и спомените им са били ясни. Знам, че обичта не се измерва в това, но тя го заслужава. Защото разговорите, ходенето ни кара да си спомним за нашите близки..., а те вече са забравили, не я споменават. Опитвали сме да им предложим да отидем заедно, но винаги имат извинение. Те си знаят.

Разбирам те на пълно защото и аз се чувствам така.Но нещо не съм съгласна с това децата да не се водят на гробища дори.За погребение да,но не и изобщо,а когато станат в една осъзната възраст.Не можеш да държиш детето далеко от реалността,защото тя е неизбежна.За разлика от теб аз бях виждала починал човек веднъж само.На погребение не бях ходила.До това на баща ми.Няма да описвам всичко което ми се е запечатало в главата,но мислиш ли че е по добре един човек да е далеко от заобикалящият го свят и в един момент да види някой от близките си.Аз не знаех как изглежда дори починал.И в един момент това е баща ми.Преди да почине той ме беше питал ходила ли съм на погребение.Казах "Не"а той каза"Съжалявам че за първи път ще идеш на моето,но не се притеснявай това е нещо нормално".На 26 год бях естественно знаех реалността,че човек се ражда и после умира,и идва друг....Но не можех да я приема:ooooh:Мисля че ако говоря,ако не държа детето си далеч от това,ако му бъде поднесено в подходящ вид и на подходяща възраст,то нито ще изпитва страх от починалия си дядо напр.,нито няма да може да я приеме!Не можем да избягаме от това,а и не бива.Ако не от нас родителите,то от детската градина или улицата децата научават всичко,за жалост обаче не винаги  по правилния начин!
Това си е мое мнение,всеки си има своето разбира се! 

Ето това смятам за непростимо, не воденето по гробища...

Аз не знам кога ще заведа децата на гробищата, а и аз не съм ходила откакто съм родила, но това не означава, че не обичам и не мисля за баба ми, тя ми беше много близка и трудно приех, че няма да я видя повече, бях на 23-24 години когато тя почина. Говорила съм с Йони за това, че и аз си имам баба и дядо, но те вече не са с нас.
Тази сутрин той ми каза, че всички ще станем пясък. Изброи родителите ми, мен, сестра си, баща си и лелите. Аз не съм му казвала такива неща. От градинките го е научил, но не искаше да говори повече за това и започна за друго да приказва.
 А siren за племенниците си не знаеш. Били са голями като са загубили майка си и може би им е било много тежко и това е техният начин да се справят със ситуацията. Може и дори да й се сърдят за това, че ги е оставила, зависи как са приели нещата тогава. Но със сигурност не им е безразлично.

Благодаря на всички които отликнаха и откликват по темата.Напълно съм съгласна с paneva, че децата  трябва да се подготвят от рано, за да няма впоследствие този страх, но си мисля ,че не точно страх е думата, а едно тягостно чувсто  което винаги ще го има.А и въпросите за които споменах в по преден пост, въпросите които unik така точно написа, зададените с наивно детско любопитство въпроси....... болезнените въпроси ....от чийто отговори ние възрастните се ужасяваме, как да отговорим по най-щадящия начин за да не нараним крехката детска психика.   
За това, че  малки деца не трябва да присъстват на погребение, съм напълно съгласна с повечето от Вас, мисля че поне тази отрицателна емоция сме длъжним да им спестим, защото не сме сигурни какво се запечатва в съзнанието им, дали не е твърде травмиращо за тях, и дали в един момент няма да се прояви по един или друг начин последствието от преживяното и видяното.....
Но за ходенето на гробищата с децата , за носенето на цветя, запалването на свещичка, разказите, по-точно спомените за близките хора които вече не са сред нас, това можем да направим, най-малко за да им отдадем почит.....       

Децата попиват твоето чувство. Ако ти си напрегната и дъщеря ти ще се напрегне. Нали ти казвам - мама ме разхождаше из гробищата и ми разказваше историите на починалите без сянка от страх и болка (само тъга, но тя е друго чувство). Не ми е останало лошо чувство, напротив

Успех мила. Ако имаш порив да я заведеш - направи го. Ако нещо те притеснява и спира - изчакай още малко.

Заведох сина си на гроба на баща ми, когато беше на около годинка. Скоро ще го заведа и на гроба на дядо ми. Смятам оттук-нататък, когато ходя аз и времето позволява, той да е винаги с нас, когато ходим да почетем починалите ни близки хора.

Да не е точната дума страх.Но аз изпитвах такъв когато бях по малка.Просто защото в съзнанието ми винаги изплуваше любимата ми учителка.И нормално-като всяко дете на тази възраст до определен период на възрастта си съм свързвала нещата едентично.Сега не ме е страх,изпитвам болка,празнота и т.н.Иска ми се да има друг живот,всички отишли си близки да ни виждат....И въпреки всичко на погребения не мога да ида.Ако се наложи ми коства много,и месеци след това не съм на себе си.Това не искам да чувства детето ми,а да го приеме като част от живота.