Как протича живота ви след загубата?

Охххх,  момичета.....трогнахте ме.Благодаря ви .
Просто наистина съм много объркана вече, аз знам решението, взела съм го,но ми е трудно...Нищо повече.
Искам толкова малко..., а всъщност искам всичко.Искам си детето, нея не мога да получа, затова искам друго, което поне малко от малко да запълни празнината в мен.Да ми даде сили и ищак за живот.Ама за живот, не за съществуване! Искам да останем заедно с мъжът ми, ние се обичаме и ще бъде жалко да се разделим.Без дете, което да ни скрепи и да ни даде сили, не виждам как ще продължим..
Благодаря ви много !
Винаги съм знаела, че мога да разитам на вас.

Предлагам начин за действие:

Пишеш таблица:

искам да постигна - затова правя

Аз все се каня да си направя такава. Например:

искам да отслабна - затова правя кросове сутрин (вместо това се излежвам и мрънкам, че съм дебела)
искам да се видя с приятели - затова им се обаждам (вместо да ги чакам да се сетят те)
искам да  гледам балет - затова си купувам билет (вместо само да се одумвам, че Балетния конкурс е във Варна и все не отивам да гледам)
искам хората да говорят с мен за Криси - затова аз им говоря за Криси. Те виждат, че не е страшна темата и ми отговарят
искам всички вие да сте добре - затова ви пиша постове с инструкции 

предлагам ти редове:

искам да съм щастлива - правя това, което ме прави щастлива
искам здраво бебе - правя изследвания и търся и премахвам причина. ако няма такава, приемам, че е било случайност и смело правя бебе
искам кураж отвън - пиша в бг-мамма и получавам.

А както моят мъж казва - искаш кураж от мъжа си, но е достатъчно да получиш само първите 3/5 от думата. 
модераторите да не ме бият!

    хаха, Лилибон, разсмя ме, особено за "куража"

Лилибон страхотна таблица!
И аз точно от такава имам нужда ·

Лилибон толкова вяра и кураж вдъхваш на всички тук, пожелавам ти цялата тази добрина да ти се върне хилядократно 

Мерси, Nefertity! Просто се опитвам по някакъв начин да изместя проблемите от нивото на чувствата, където страховете са прекалено големи и сковаващи към нивото на действието, където нещата не са толкова притеснителни. Всеки дълъг процес, разбит на мънички етапи е много по-поносим и не толкова страшен.

Пък и като знам миналата година как копнеех за добра дума и надежда...

Момичета,здравейте!Като ви чета,ме навяват толкова черни мисли.И аз преживях преди седмица загуба на бебето в края на втория месец от бременността.Сигурно загубата на вече родено детенце съсипва много по-силно.Но сме длъжни заради нас самите,заради по-щастливите си утрешни дни,заради неродените ни още деца,заради нашите близки ,заради нашите души да се изправим и да продължим.Много е трудно -вярвам ви,но всяко едно усилие се възнаграждава многократно в бъдеще.Просто колкото по-късно дадем път на новите неща в живота ни и се предадем ,толкова по-трудно ще преживеем мъката си.Много ми хареса мотивиращия хумористичен вариант на Лилибон.Аз искам да ви поздравя с едно стихотворение на Мадлен Алгафари(вчера го четох).Въпреки че и други много ми харесват.Дано ви поногна малко в нелекия път към хармонията!Има мигове,в които човек е сам с болката си,никой друг не може да я преживее освен него.Но и всяка болка ни дава по един урок,колкото и горчив да е.А нищо по-хубаво от това да има хора,с които да споделим тревогите си.Дори и само за наличието на такива хора в живота ни трябва да сме щастливи!

                        Докъде искаш,Господи,да порасна?
                        Да обичам въпреки успях!
                        Егоизмът ми съвсем угасна.
                        Доста болки изтърпях.

                        Да прощавам въпреки научих.
                        Да живея въпреки можах.
                        Не един шамар от враг получих.
                        Грешки колко осъзнах!

                        Да работя въпреки се мъчих.
                        И да вярвам въпреки не спрях.
                        Въпреки страха си се отключих
                        и напук на прашките летях!

                        Въпреки че скръб ме дави,
                        смея се и през сълзи!
                        Но кажи ми,Боже,как се прави
                        въпреки да не боли?

Кураж момичета!Животът е кръговрат-има и хубави и лоши мигове.Да сме по-спокойни и уверени,за да се зарадваме на върховете!Усмихвайте се при всяка възможност! 

Толкова весело си живеем ние, нищо, че детето ми пет месеца се бори за и със живота, нищо, че всяко докосване беше болка за него, нищо, че ни изписваха два пъти от болницата поради липса на здрави вени, нищо че накрая му липсваше повече от 50% от кожата и отдолу беше голо месо... Нищо! Той страдаше, аз си учих уроците, колко весело си изкарахме заедно!

Бори, ние сме длъжни ПЪРВО да си изживеем мъката, а това отнема години. Не си мисли, че не се усмихваме. Едва ли и на теб ти е трудно да си намериш компания за усмивките. Опитай се обаче да намериш компания за скръб - положението е съвсем различно!

Мъка ми е, безкрайна мъка е загубата на детето ми! И когато се чувствам на дъното на пъкъла, никакви добронамерени "поздрави" не ми помагат.

Лилибон,ако мислиш,че аз не съм се сблъсквала с болка-уверявам те ,че много грешиш.В моя живот е имало мигове,в които съм се питала дали все още съм с нормални реакции.Не искам да омаловажавам мъката ви,просто се опитах да ви вдъхна кураж.Извинявай,ако начина ми не е бил подходящ.Моята цел е не да ви посочвам с пръст,че не правите нещо,както трябва.Аз самата съм медицински работник и е имало моменти,в които съм се мъчила до последно ,за да подам ръка на някого.Просто не ме сочи с пръст ,че съм безчувствена-не ме познаваш.А аз ще спра до тук и дано в бъдеще имате много поводи да сте щастливи!Извинявайте за натрапването,ако така си го приела!Бих могла и да седна и да поплача заедно с вас,но вие имате достатъчно проблеми,за да ви товаря с моите изживявания.Късмет за в бъдеще!

Бори ако има тук  оптимистично настроен човек-
това е Лилибон·
На никого не се натрапваш, просто е трудно да учиш
някого как да страда и как да живее след загуба на дете,
защото рецепти няма·Всеки от нас сам намира начин да се
изправи и да продължи напред въпреки.....
И точно тук е мястото кадето можеш да поплачеш и да получиш
кураж и утеха, без да натоварваш някого с нещо, което той вече е
преживял....
Съжалявам за загубата ти ·

Ичони и за теб и всички други!
Никой на земята не може да ти каже как да преживееш загуба на близък.Както казах(пак ще се повторя),човек в мъката си е сам.Само той може да я изживее и доколкото може опитоми.Някои рани никога не заздравяват,но можем да продължим да даваме най-доброто от себе си на близките си и света около нас .На тях ще им липсваме не по-малко.А винаги е хубаво,когато можеш да споделяш спокойно с хората около теб.Никой не казва,че не боли.Но всеки страда на тази земя за различни неща и неговата болка му се струва непоносима,но в крайна сметка трябва да продължаваме въпреки всичко.Аз съм последният човек,който умишлено би обидил наранени хора.Стана ми мъчно,че се опитаха да ми изтръгнат протегнатата ръка.Права си-рецепти няма,както няма и еднакви хора и съдби!Наистина повечко сила в трудните моменти!
Всяко нещо в живота ти те моделира и учи наистина.Аз съм надниквала много често в психиатрия(не съм го искала изобщо),за щастие не съм била лекувана там.Но знам колко млади момичета имат проблеми.И ми е жал за тях и ме боли,а някои от тях са толкова красиви.Нямаме право да се предаваме,по-хубав е живота от другата страна.Без тези ми изживявания нямаше да се отупвам толкова упорито при всяка моя лична болка.Наистина човек не може да разбере другите на 100%,ако не изживее техните победи и загуби!

Мили момичета,днес за пръв път се осмелих да вляза в този форум защото знаех какво ще прочета тук,макар да знам че за това трябва да се говори.Нашите ангелчета винаги ще са живи в съзнанието ни.Искам да ви разкажа моята история и ако мога да въздействам положително на някой.Бях на 14 г. когато станахме гаджета със мъжа ми.На 19 г. вече бяхме семейство.Всичко беше страхотно обичахме се много и си пожелахме бебе.На 20 г. вече си имахме Дейвид.Раждането беше нормално и бяхме много щастливи докато не дойде една докторка да ми каже че ми е прегледала бебчето и не вижда никакъв проблем.От това се досетих че някой се е усъмнил за  нещо.През бременността имах ускорени тонове на плода но никой не ме насочваше на никъде.Невиждаха сериозен проблем.След като не ми донесаха бебето започнах да задавам въпроси.Казаха че има нужда от кувиоз и утре ще ми го дадат.Да ама не!Тогава не живеех в София.На сутринта ми донесоха бебето в кувиоз да му кажа чао че заминава за София в кардиологична клиника.Никой не пожела да ми каже че мога и аз да го придружа.Когато мъжът ми се обади на лекуващият доктор да пита за състоянието на детето доктора попитал къде е майката и защо не го иска.А аз и идея си нямах че мога да отида.Веднага събрах багажа и в педиатрията.Новините не бяха добри.Прогнозата лоша.Тежък сърдечен порок.Трябваше да стане 10 кг за да се направи главната операция.Така и не ги направихме.Почти 3г. изкарахме в педиатрията.На моменти се влошаваше и хоп-помощна операция после втора издържа  и третата но в реанимацията почина от бъбречна недостатъчност.Вярно че диагнозата му беше много тежка но вярвате ли че за миг не съм се усъмнила че Дейвче ще се оправи.Най-гадно ми беше когато на погребението някой ми каза да не се претиснявам ще си имам друго здраво детенце.Звучеше ми отвратително и лицемерно.Мъката беше голяма и претиснението че от емоционалното ми състояние няма да мога да забременея някой ден когато се престраша и реша че искам друго дете.Изненадата беше голяма след 3 седмици когато на теста имаше 2 чертички.Започна лудо ходене по доктори.Гледа ме кардиолог правих амиоцинтеза скрининг и т.н.Роди се здраво и право момиченце Джесика.Единственият проблем беше че като я гушна не можех да и кажа нищо.Гърлото ме стягаше.но това само първите дни.Джеси вече е на 7 г. и си има братче Валентин на 3 г. Израстнали са с мисълта че имат и едно братче Дейвид но той е там на небето.Гледаме си заедно снимки и му се радваме.Искам да ви дам един съвет не спирайте да говорите за малките ангелчета ще ви бъде по-леко на душичката.Поне при мен е така.Никога едно дете неможе да замени друго но облекчава болката от загубата.Пожелавам на всички здрави и хубави дечица!КЪСМЕТ

аз след като загубих моето слънце си взех куче, за което да се грижа и да запълва празнината в душата ми....и ако не беше то незнам дали щях да си стъпя на караката толкова бързо.. всеки сам взима решения  за себе си след трагичната загуба.

ivoemidv,твоята история ме разплака, може би защото имаме сходни съдби. Аз също загубих второто си дете от сърдечен порок и на мен също ми казаха от Бургаската болница да не ходя в София ,че съм току що родила и е опасно и ,че как там в 3 -та градска мен няма да ме пуснат .Да обаче не .Отидох и когато разказах на тамошните лекари какво ми казаха се хванаха за главата . Нещо повече приеха ме заедно с бебето но престоя ни беше кратък. Милото ми детенце издържа само 3 дни там и почина ,както твоето от бъбречна недостатъчност и остра сърдечна недостатъчност.
Радвам се на теб обаче ,че сега си имаш две здрави деца. Все така да бъдат и да те радват .

      -за ангелчето ти .