Всеки ден е борба! Боря се със себе си и с желанието си да се предам на болката!
- Публикувана: 5 юни 2008, 16:32 ч.
- Последно мнение: 6 ноем. 2010, 22:25 ч.
Как протича живота ви след загубата?
Мили майчета,
по-голяма трагедия от загубата на нашите родени или така и неродени дечица, няма...
и времето никога няма да заличи или намали раздиращата ни болка, просто някак си гледаме да се приучим да живеем с мъката си, подтискайки я дълбоко в душите ни и майчините сърца...
и аз, повече от година, откакто загубих нероденото си бебенце във втория месец, страдам, не минава и ден, в който да не мисля за случилото се, не минава и минута, в която да не живея с болката. Просто мъката ми се е превърнала като една неизменна част от моето жалко съществуване и от моето тяло... приела съм я за даденост и си я нося навсякъде с мен..., както сме приели за даденост да дишаме въздуха... и това никога не може да се промени..., просто ни спасява надеждата, че ще има и по-добри времена, в които да дадем живот на рожбичка, която ще има нужда от нас и ще осмисли дните ни човешки.
Никоя от нас не може да се примири с трагедията, неистовата болка ни задушава в гърлото и ни се иска да умрем..., заедно с нашия светъл лъч, който, макар и за кратко, е осветил пътя ни...и не искаме да осъзнаем, че на фона на ужасната ни трагедия, трябва да продължим живота си...
Но нашите родители, нито съпрузите ни или децата ни, ако си имаме такива,, не заслужават това..., да загубят и нас ..., длъжни сме да се питваме да се крепим и да бъдем ,доколкото се може, пълноценни хора за останалите.
Аз, благодарение на близките ми и на огромната подкрепа на момичетата от форума, както и на докторите, успях да превъзмогна болката, депресията си и някак си да продължа живота си..., разбира се, че никога няма да е като преди, разбира се,че винаги ще си мисля на колко щеше сега да бъде моето неродено ангелче...
по-голяма трагедия от загубата на нашите родени или така и неродени дечица, няма...
и времето никога няма да заличи или намали раздиращата ни болка, просто някак си гледаме да се приучим да живеем с мъката си, подтискайки я дълбоко в душите ни и майчините сърца...
и аз, повече от година, откакто загубих нероденото си бебенце във втория месец, страдам, не минава и ден, в който да не мисля за случилото се, не минава и минута, в която да не живея с болката. Просто мъката ми се е превърнала като една неизменна част от моето жалко съществуване и от моето тяло... приела съм я за даденост и си я нося навсякъде с мен..., както сме приели за даденост да дишаме въздуха... и това никога не може да се промени..., просто ни спасява надеждата, че ще има и по-добри времена, в които да дадем живот на рожбичка, която ще има нужда от нас и ще осмисли дните ни човешки.
Никоя от нас не може да се примири с трагедията, неистовата болка ни задушава в гърлото и ни се иска да умрем..., заедно с нашия светъл лъч, който, макар и за кратко, е осветил пътя ни...и не искаме да осъзнаем, че на фона на ужасната ни трагедия, трябва да продължим живота си...
Но нашите родители, нито съпрузите ни или децата ни, ако си имаме такива,, не заслужават това..., да загубят и нас ..., длъжни сме да се питваме да се крепим и да бъдем ,доколкото се може, пълноценни хора за останалите.
Аз, благодарение на близките ми и на огромната подкрепа на момичетата от форума, както и на докторите, успях да превъзмогна болката, депресията си и някак си да продължа живота си..., разбира се, че никога няма да е като преди, разбира се,че винаги ще си мисля на колко щеше сега да бъде моето неродено ангелче...
Моят живот от 2 и повече години изобщо не протича..., просто се влача по течението...
И аз съм с две лица, пред хората около мен едно, а за мен друго.Потъвам, и си потъвам и това е!Май трябваше да споделям с някой, може би нямаше да ми е толкова трудно.Ама все не искам да притеснявам хората край мен.Майка ми има загубено момченце в 5 месец/ аз помня случая/ и моето преживяване е много тежко и за нея. Мъжът ми преживява всичко все още, изобщо не му е лесно, за да го натоварвам и аз....И си мълча, и си карам така.
Докато не полудея може би, знам ли.
Иначе в началото / няколко месеца 7-8/ се занемарих доста, не обръщах внимание как се обличам, как изглеждам, не ходех никъде, не ме интересуваше нищо, не работех....После се впуснах в работа, ремонти и изпити.Абе всичко възможно, за да ми отвлича вниманието.Пререждах си склада няколко пъти, за да си намирам работа....Ей такива неща.Ефекта - временен!Не можех да спя, ама изобщо.Стигала съм до там, че не съм спала три денонощия и пак да не мога да заспя - нарочно се затрупвам с работа, че дано рухна и заспя, ама не.
После реших да си сменя визията, направих си кичури, реших да отслабна, започнах да си купувам дрехи / макар, че не ми трябват/....., ефекта - пак никакъв!
В днешно време - пак правя ремонт, и то кардинален, работя с пълна сила, завърших вече....и пак нищо!
Нито ми е по-леко, нито съм по-спокойна - нито пък има шанс това да се случи.
Не живея нито аз , нито съпруга ми.Влачим се по течението, където ни отнесе -там.Това е жалко.Винаги сме били борбени и с цели.А сега нямаме цели...
Изобщо, аз не намирам никакъв смисъл в живота, който водя по този си начин.А по страшното е, че не виждам начин да го променя..А толкова ми се иска....
И аз съм с две лица, пред хората около мен едно, а за мен друго.Потъвам, и си потъвам и това е!Май трябваше да споделям с някой, може би нямаше да ми е толкова трудно.Ама все не искам да притеснявам хората край мен.Майка ми има загубено момченце в 5 месец/ аз помня случая/ и моето преживяване е много тежко и за нея. Мъжът ми преживява всичко все още, изобщо не му е лесно, за да го натоварвам и аз....И си мълча, и си карам така.
Докато не полудея може би, знам ли.
Иначе в началото / няколко месеца 7-8/ се занемарих доста, не обръщах внимание как се обличам, как изглеждам, не ходех никъде, не ме интересуваше нищо, не работех....После се впуснах в работа, ремонти и изпити.Абе всичко възможно, за да ми отвлича вниманието.Пререждах си склада няколко пъти, за да си намирам работа....Ей такива неща.Ефекта - временен!Не можех да спя, ама изобщо.Стигала съм до там, че не съм спала три денонощия и пак да не мога да заспя - нарочно се затрупвам с работа, че дано рухна и заспя, ама не.
После реших да си сменя визията, направих си кичури, реших да отслабна, започнах да си купувам дрехи / макар, че не ми трябват/....., ефекта - пак никакъв!
В днешно време - пак правя ремонт, и то кардинален, работя с пълна сила, завърших вече....и пак нищо!
Нито ми е по-леко, нито съм по-спокойна - нито пък има шанс това да се случи
.Не живея нито аз , нито съпруга ми.Влачим се по течението, където ни отнесе -там.Това е жалко.Винаги сме били борбени и с цели.А сега нямаме цели...
Изобщо, аз не намирам никакъв смисъл в живота, който водя по този си начин.А по страшното е, че не виждам начин да го променя..А толкова ми се иска....
Моят живот от 2 и повече години изобщо не протича..., просто се влача по течението...
И аз съм с две лица, пред хората около мен едно, а за мен друго.Потъвам, и си потъвам и това е!Май трябваше да споделям с някой, може би нямаше да ми е толкова трудно.Ама все не искам да притеснявам хората край мен.Майка ми има загубено момченце в 5 месец/ аз помня случая/ и моето преживяване е много тежко и за нея. Мъжът ми преживява всичко все още, изобщо не му е лесно, за да го натоварвам и аз....И си мълча, и си карам така.
Докато не полудея може би, знам ли.
Иначе в началото / няколко месеца 7-8/ се занемарих доста, не обръщах внимание как се обличам, как изглеждам, не ходех никъде, не ме интересуваше нищо, не работех....После се впуснах в работа, ремонти и изпити.Абе всичко възможно, за да ми отвлича вниманието.Пререждах си склада няколко пъти, за да си намирам работа....Ей такива неща.Ефекта - временен!Не можех да спя, ама изобщо.Стигала съм до там, че не съм спала три денонощия и пак да не мога да заспя - нарочно се затрупвам с работа, че дано рухна и заспя, ама не.
Мила Ася,
като чета написаното ти все едно пишеш за мен. Но не се предавай.Помисли за твоята майка, какво ще и' причиниш, ако се предадеш и те загуби, само се постави на нейно място.Извинявай за думите ми, и сега даже си плача, но трябва лека полека да се поизправим. Не съм вярваща, но да си отнемем живота е грешка, и ако има нещо, което движи света, повярвай, че няма да позволи да се срещнем с нашите ангелчета в друг, по- добър свят. Мен тази надежда ме крепи.
После реших да си сменя визията, направих си кичури, реших да отслабна, започнах да си купувам дрехи / макар, че не ми трябват/....., ефекта - пак никакъв!
В днешно време - пак правя ремонт, и то кардинален, работя с пълна сила, завърших вече....и пак нищо!
Нито ми е по-леко, нито съм по-спокойна - нито пък има шанс това да се случи.
Не живея нито аз , нито съпруга ми.Влачим се по течението, където ни отнесе -там.Това е жалко.Винаги сме били борбени и с цели.А сега нямаме цели...
Изобщо, аз не намирам никакъв смисъл в живота, който водя по този си начин.А по страшното е, че не виждам начин да го променя..А толкова ми се иска....
И аз съм с две лица, пред хората около мен едно, а за мен друго.Потъвам, и си потъвам и това е!Май трябваше да споделям с някой, може би нямаше да ми е толкова трудно.Ама все не искам да притеснявам хората край мен.Майка ми има загубено момченце в 5 месец/ аз помня случая/ и моето преживяване е много тежко и за нея. Мъжът ми преживява всичко все още, изобщо не му е лесно, за да го натоварвам и аз....И си мълча, и си карам така.
Докато не полудея може би, знам ли.
Иначе в началото / няколко месеца 7-8/ се занемарих доста, не обръщах внимание как се обличам, как изглеждам, не ходех никъде, не ме интересуваше нищо, не работех....После се впуснах в работа, ремонти и изпити.Абе всичко възможно, за да ми отвлича вниманието.Пререждах си склада няколко пъти, за да си намирам работа....Ей такива неща.Ефекта - временен!Не можех да спя, ама изобщо.Стигала съм до там, че не съм спала три денонощия и пак да не мога да заспя - нарочно се затрупвам с работа, че дано рухна и заспя, ама не.
Мила Ася,
като чета написаното ти все едно пишеш за мен. Но не се предавай.Помисли за твоята майка, какво ще и' причиниш, ако се предадеш и те загуби, само се постави на нейно място.Извинявай за думите ми, и сега даже си плача, но трябва лека полека да се поизправим. Не съм вярваща, но да си отнемем живота е грешка, и ако има нещо, което движи света, повярвай, че няма да позволи да се срещнем с нашите ангелчета в друг, по- добър свят. Мен тази надежда ме крепи.
После реших да си сменя визията, направих си кичури, реших да отслабна, започнах да си купувам дрехи / макар, че не ми трябват/....., ефекта - пак никакъв!
В днешно време - пак правя ремонт, и то кардинален, работя с пълна сила, завърших вече....и пак нищо!
Нито ми е по-леко, нито съм по-спокойна - нито пък има шанс това да се случи
.Не живея нито аз , нито съпруга ми.Влачим се по течението, където ни отнесе -там.Това е жалко.Винаги сме били борбени и с цели.А сега нямаме цели...
Изобщо, аз не намирам никакъв смисъл в живота, който водя по този си начин.А по страшното е, че не виждам начин да го променя..А толкова ми се иска....
Мила Ася,
като чета написаното ти все едно пишеш за мен. Но те моля от
не се предавай. Помисли за твоята майка, какво ще и' причиниш, ако се предадеш и те загуби, само се постави на нейно място. Извинявай за думите ми, и сега даже си плача, но трябва лека полека да се поизправим. Не съм вярваща, но да си отнемем живота е грешка, и ако има нещо, което движи света, повярвай, че ако грешим така няма да позволи да се срещнем с нашите ангелчета в друг, по- добър свят. Мен тази надежда ме крепи. 
Асе, трудно мога да ти кажа нещо, особено след това, което си написала. Как да ти кажа... ти си знаеш причините, които ви пречат... но моля те, не ги оставяй да ви обсебят. Наистина по течението няма как да се случат нещата. Работа, визия, всичко си правила насила, а и те са преходни... Разбирам какво ти липсва, разбирам че го искаш, разбирам че има пречки това да стане, но ти си човекът, който може да промени нещата. Недей да си мълчиш и да чакаш, опитай се да въздействаш. По-лошо едва ли ще стане, напротив. Едно, единствено нещо е най-истинско на този свят, бори се за него. То е най-важното... То е смисъла... живота. Не се отказвай! Прегръщам те и ми е много мъчно за теб. Пиши по-честичко тук. Нас няма с какво да натовариш, просто защото ние сме като теб. 
При мен в началото беше на автопилот ,имах чувството че не се случава на мен.Гледах ,като през себе си ,докато осъзнах,че трябва да се стегна.Случилото се не можех да променя,но бъдещето си може би.Осъзнах ,че близките ми хора имат нужда от мен ,както и аз от тях,затова им се отдадох безрезервно ,трудно е да намериш пътя в такъв момент,но си длъжен да опиташ..Хубаво е човек да си постави цели,да се бори за тях ,да даде смисъл на живота си.
Ася, мъчно ми стана за вас, като чета какво си написала! И се замислих, какво може да се направи? Струва ми се, че прекалено много се затваряте и двамата в себе си. Почни да говориш за загубата си - със съпруга си, с близки приятелки, с нас, с психолог. С всяко повтаряне на историята болката поне мъничко ще намалява и се надявам един ден да не смачква толкова много живота ви. Аз и съпругът ми всеки ден си говорим за нашия мъничък Криси, споменавам го и в разговори с други майки, без да се притеснявам, че ще ги натъжа. Досега не са избягали от мен, дано не ги товаря много.
Толкова ми се иска, не знам другите момичета какво мислят, но на мен ми се иска някоя от нас един ден да каже - да, аз минах през ада, оцелях и излязох от другата страна по-силна, по-знаеща, по-чувстваща! Един такъв човек би ми бил цел за подражание и надежда за бъдещето.
Повечето мами тук, които са събрали смелост да опитат отново и са се преборили за щастието си също ми вдъхват много кураж. Животът не може да е само мъка. Хубавото също трябва да го има.
Споделяй, трябва поне малко да ти олекне!
Толкова ми се иска, не знам другите момичета какво мислят, но на мен ми се иска някоя от нас един ден да каже - да, аз минах през ада, оцелях и излязох от другата страна по-силна, по-знаеща, по-чувстваща! Един такъв човек би ми бил цел за подражание и надежда за бъдещето.
Повечето мами тук, които са събрали смелост да опитат отново и са се преборили за щастието си също ми вдъхват много кураж. Животът не може да е само мъка. Хубавото също трябва да го има.
Споделяй, трябва поне малко да ти олекне!
Ася от опит знам, че трябва да се говори за проблемите още повече за загубата на рожба·
Аз съм много емоционален човек и принципно не задържам болката в себе си·Просто не мога!
За това е по- добре да си избереш някого с който можеш просто да говориш, а той само да те слуша·
Винаги можеш да разчиташ на момичетата в този под форум и ще получиш подкрепа и разбиране·
Не ни натоварваш, защото и ние сме преминали през ада·Моля те говори и споделяй винаги когато
имаш нужда(звучи банално но е искренно)·И на мен тези момичета ми дадоха толкова много
и с всеки изминал ден аз усещам че излизам бавно, но сигурно от дупката·
Силно от мен·
Аз съм много емоционален човек и принципно не задържам болката в себе си·Просто не мога!
За това е по- добре да си избереш някого с който можеш просто да говориш, а той само да те слуша·
Винаги можеш да разчиташ на момичетата в този под форум и ще получиш подкрепа и разбиране·
Не ни натоварваш, защото и ние сме преминали през ада·Моля те говори и споделяй винаги когато
имаш нужда(звучи банално но е искренно)
·И на мен тези момичета ми дадоха толкова многои с всеки изминал ден аз усещам че излизам бавно, но сигурно от дупката·
Силно
от мен· 
Асенце, мило мое другарче, така мъчно ми стана. Знам ги тези неща и пак ми се сви сърцето. Непонятно остава за мен как така едно толкова достоен и изключителен човек трябва да мине през всичко това. Ужасно е, че не мога да помогна с нищо... И то на теб, която направи толкова много за мен. Знаеш колко много те обичам...
Миличко сълнчице, и аз като Аги - не се предавай. Малко са хората по-силни и борбени от теб. Вярвам,че това не е случайно. Вярвам, че някъде те чака твоето щастие. Няма как да е по друг начин. Просто трябва да запретнеш ръкави и да продължиш още малко. Мина през толкова много, Асе. Не мисля, че е било случайно... Банално е, но, милинка, продължавай да се бориш. Сигурна съм, че ще дойде денят, в който ще се пръскам по шевовете от щастие, че си станала мама. Няма друг вариант. Точно така ще стане. Не е справедливо да се очаква от нас да сме все силни и да се борим, но съдбата явно това е била предвидила за нас. Важното е да не се отказваме. Познавам те . знам, че няма да се откажеш и един ден ще гушаш малка кукла - знам, че ще е момиче. А дотогава- моля те, пиши ни по-често. Обичам те много.
Миличко сълнчице, и аз като Аги - не се предавай. Малко са хората по-силни и борбени от теб. Вярвам,че това не е случайно. Вярвам, че някъде те чака твоето щастие. Няма как да е по друг начин. Просто трябва да запретнеш ръкави и да продължиш още малко. Мина през толкова много, Асе. Не мисля, че е било случайно... Банално е, но, милинка, продължавай да се бориш. Сигурна съм, че ще дойде денят, в който ще се пръскам по шевовете от щастие, че си станала мама. Няма друг вариант. Точно така ще стане. Не е справедливо да се очаква от нас да сме все силни и да се борим, но съдбата явно това е била предвидила за нас. Важното е да не се отказваме. Познавам те . знам, че няма да се откажеш и един ден ще гушаш малка кукла - знам, че ще е момиче. А дотогава- моля те, пиши ни по-често. Обичам те много.
След написаното от Аги, Светлето и Лилибон какво повече да кажа... Асе, не трябва да се предаваш! Точно ти, която толкова сила специално на мен си ми дала и беше до мен всеки ден, когато оперираха баща ми и бях наистина на ръба на лудостта след загубата на бебенцето ми и страховете за баща ми... Не трябва да мълчиш- когато имаш нужда, винаги съм насреща да те изслушам и ако мога да помогна... Ако имаш нужда да говорите с мъжа ти и не можеш да намериш директния път към него, потърсете професионална помощ. Ако на теб ти е тежко, на мъжа ти едва ли му е по-леко. СИгурно и той иска да намерите отново вашия път.. Знам,че сте преживели нещо кошмарно, но мина много време, трябва да продължите напред. Страхът е неизменен спътник по пътя към осъществяването на мечтата да имаме дете, особено в нашия форум. Колкото и време да е минало, винаги бременността ще бъде с много страх съпроводена. С времето даже ще става все по-голям. Аз знам, че можеш да се справиш! Остава само и ти да си повярваш! Не искам да чета такива постинги от теб, които много ме натъжават. Ти си човек на действието. Помагала си ни толкова много, сега е време и ние да ти помогнем да излезеш от тая дупка. Пиши повече, споделяй, обаждай се... искам да ти помогнем! знам, че можем, ние тук събрани имаме толкова много сила. Моля те, не се затваряй и не се отчайвай! Аз вярвам, че твоето щастие те чака, само го потърси...
Ася, всичко са ти казали. И според мен трябва да споделяш повече тук. И да намериш начин да поговорите открито с мъжа ти и да решите какво искате, от какво се страхувате и как ще вървите напред, но не по течението, а с ясната идея какво ще ви направи щастливи.
рони, това важи и за теб. Споделяй повече! Винаги си толкова съпричастна към всичко, което става тук, толкова си мила и отзивчива... но рядко споделяш как се чувстваш ти.
рони, това важи и за теб. Споделяй повече!
Винаги си толкова съпричастна към всичко, което става тук, толкова си мила и отзивчива... но рядко споделяш как се чувстваш ти.
Ася, чувствам се точно като теб, но не смея да го изкажа, не искам да повярвам че това ми се случва, и аз съм толкова слаба, и не мога да се изправя на крака. Но момичетата така точно са го казали, ще трябва да живеем мила, заради другите деца, които ще имаме. Аз вярвам в това, вярвам че следващият път всичко ще бъде наред. те
те