Kaк бихте постъпили при следната ситуация?

Не ти дава мира, защото не си сигурна, че си постъпила правилно. Споко. Мъжете мислят по друг начин. Аз лично мисля, че си постъпила разумно и правилно. Само ти си знаеш какви мисли са ти минали през главата за част от секундата. Сигурна съм, че ако беше тръгнало към детето ти щеше да станеш ти бясна кучка, но не е. Ние майките мислим за сто неща свързани с детето и трябва да се пазим, за да можем да си го гледаме.

Съвсем извън темата за кучето, по-скоро темата за отношенията с мъжа ти, от което всъщност явно те боли - не му позволявай да ти насажда чувство за вина, че ти го предизвикваш да ти вика. Това е прекрасен механизъм за контрол /да не кажа впоследствие и насилие/ от негова страна. Не защото е пред другите, а защото е насочено към теб. Кажи му откровено какво мислиш за поведението му. Останалото са оправдания на собствената му агресия, за която ти да се чувстваш виновна. Че от кокъв зор 

Аз мисля,че си постъпила правилно и разумно

Явно авторката обръща внимание на това, което на нея и изнася и който и харесва в отговорите - не вниква в проблема, което е мнооого по-голям - отношението на съпруга и към самата нея , а не това как е реагирала спрямо едно куче и си извикала мъжа си.


МНОГО ТОЧНО КАЗАНО , замисли се върху написаното по-горе.

Всеки има право на мнение, дори и собственият ти мъж.

Мами, след като минаха няколко дена, и ми мина първоначалния афект, почнах да гледам по по-различен начин на ситуацията.

Също така се усетих, че май не съм ви я представила правилно, а съм ви подвела за нещо, за което моля да ме извините 

А именно че въпреки викът ми за помощ, мъжът ми нямаше да може да реагира светкавично, ако се беше получило нещо съвсем спешно, примерно ако кучето реши да ме атакува незабавно. Въпросната череша, където беше той, беше зад една телена ограда на двор (който купихме наскоро), а поляната беше пред оградата. Та мъжът ми вече беше зад оградата и щеше да му трябва малко време, за да дойде.

Иначе като го питах как е разсъждавал в онзи момент каза, че ми се е скарал не защото съм извикала за помощ (щом ме чул веднага почнал да мисли какво да направи, реално той изгони кучето в крайна сметка), а защото съм се панирала и страхът ме е блокирал. Това било недопустимо особено за майка. Това можело да доведе до неприятен резултат при подобни ситуации. Най-малкото е можело да се наведна уж, че взимам камък, и да видя дали кучето ще се уплаши. Каза, че повече го интересува да бъда по-смела и адекватна при кризисни ситуации, отколкото какво щели да си помислят хората. Затова реагирал още докато са пресни нещата.

Приятелите между другото са ни  дългогодишни приятели, всяка седмица се виждаме. Е, аз в последно време като се видим основно се занимавам с децата ми, и не общувам толкова близко с тях както преди, но все пак се знаем от доста време.

Честно казано, мисля че аз overreacted (не знам на бг как е думата), искам да кажа малко преекспонирах нещата. А в крайна сметка, като чух мотивът му за действие, мисля, че той е правият от двамата. Все пак моят зор беше за лошото ми реноме, затова се ядосах, а неговият - за безопасността ни тогава и по принцип.

netty77, престани да се извиняваш на когото и да било и за каквото и да било. Каквото станало-станало /пък не е станало кой знае какво в крайна сметка/. Сигурна съм, че мъжът ти те обича, както и ти него. Така се е случило в момента, че е избухнал. На всеки се случва. Само те моля - не му позволявай да ти крещи пред хората за каквото и да било. Мисля, че темата вече достатъчно се предъвка.

Ето това бих направила ако моя мъж беше реагирал като твоя  Слава богу, никога не би го направил 

Първо-не бих оставила детето само в колата
А за кучето-бих викнала мъжа ми,мен ужасно ме е страх от кучета

Първо-не бих оставила детето само в колата
А за кучето-бих викнала мъжа ми,мен ужасно ме е страх от кучета

Според мен мъжът ти е реагирал абсолютно неадекватно...разбира се,че ще го извикаш....
Но и аз не бих оставила бебето само в колата.

Извинявай, ама това е меко казано абурдно! Човек не може да бъде винен за страха, който изпитва и страх не се лекува с крещене. Искал да бъдеш смела, то тъй става, като креснеш на някого, веднага му идва смелостта.

Не бих оставила детето в колата. При никакви обсотятелства.

Страхът е нормална човешка реакция, паниката също. Това са неща, които не винаги се поддават на контрол. Не е логично мъжът ти да очаква ти да си перфектна. И ако не си какво следва? Какво означава това, че не иска от теб да се паникьосваш. А даде ли ти рецепта как да го постигнеш? И той като "добрия" родител какво прави далече от детето си зад някаква телена ограда висящ на череша? Не може ли да си купи череши от пазара, а когато е вън от дома си да бъде на една ръка от детето си за да го защитава? Или ти си длcжна да скачаш срещу кучешките зъби, а той да си бере череши. Пък и ситуацията е много хипотетична и с много ако-та. Предполагам, че ако кучето беше се запътило към колата реакцията ти щеше да е друга. Фактът, че по време на атаката през главата са ти минали мисли за това, че кърмиш и ухапване от куче не е добро значи все пак си мислила за детето си.
При всички случаи каквито и да са детайлите мъжът ти няма никакво право да ти вменява вина или да ти натрапва мисли че си лоша майка. За твоето дете ти си на-добрата мйка и, ако мъжът ти не го разбира и е готов да те излага пред хората публично...значи има за какво здравата да си поговорите.
А първосигналните реакции не винаги са най-правилни. Нито твоята, нито неговата. Важното е обаче дали той осъзнава, че не е прав така да ти крещи и дали продължава да мисли, че ти си длъжна да се държиш като описаното женско куче независимо от ситуацията. И кой е представител на "силния пол"? Не беше ли защитата на семейството мъжка работа? Това разбира се малко в кръга на шегата.  Местоположението на мъжът ти обаче при въпросната случка е толкова адекватно колкото и твоята реакция. Ти си добра майка и едва ли той е човекът, който трябва да го оспорва.

Аз пък на твое място бих се обидила доста. Ми хубаво, страх те е,развикала си се за помощ. Какво ще ти чете конско, ще се опитва да те възпитава, докато нещата били пресни. Айде, сиктир. Ти да не си на пет години. От кучета не ме е страх, но ако например видя плъх или змия, направо бих откачила. И най-мразя приказките за майките и майчинския инстинкт. Това било недопустимо за една майка, онова било еди какво си. Ти си човек със своите страхове, недостатъци и грешки - той също си има такива. Примерите, които даваш за счупени вещи, детето паднало - на мен често ми се случват. Например, онзи ден бяхме на вилата на свекървата - двете с нея сме квакнали до детето, то стои в количката, без коланите да са закопчани. Изпусна си играчката, наведе се и си падна на главата, а ние не успяхме и гък да кажем. Мъжът ми стоеше отстрани и нищо не каза. Първо, знае, че на всеки може да му се случи да бъде небрежен, второ - достатъчно аз се обвинявам, че съм била небрежна, че и той да ми дудне на главата, защото и при него са ставали гафове с падане.
Имам една позната от старата работа. Бяхме една коледа заедно на банкет. Тя се прибра към девет в къщи, нормално, имаше бебе на 6 м. ние останалите купонясвахме цяла нощ. Та прибрала се тя и мъжът й почнал да я хока "каква майка била", да иде на банкет, че и чаша вино да изпие. Никаквица такава!
Така че ситуацията с кучето не е нищо особено. Било те е страх, викнала си и толкова. Никой реално не е заплашвал детето. Такова куче би те нападнало само от страх за малките, няма да ходи по колата. Обаче назиданията, вменяването на вина и превъзпитаването са много обидни и не бих позволила някой да ги прилага спрямо мен.