Аз рязах много,из основи...години наред и си мислех ,че така трябва,че е за добро,"коя съм аз че да летя"-си мислех....оказа се,че е трябвало всъщност вместо да режа,да остоявам себе си...защото това вече не съм аз,защото това насреща не е живота за който се заблуждавах,че режа за да го имам!!!!
Предполагам боляло е, боли, години на ред да режеш, да се заблуждаваш, че това което правиш или в което се превръщаш /т.е. не си себе си/ е за доброто на някой или за някаква кауза- не знам проблемите ти, но горе главата, крилата отново ще пораснат, важното е да не умират мечтите в теб...в душата ти, а някой беше казал, че мечтите умират последни.Важното е че си разбрала, че си извадила поука от случките, моментите и хората в живота си, които са те накарали да режеш до основи.От тук нататък съвет, и не точно, ти сама си стигнала до този извод-БЪДИ СЕБЕ СИ, всеки човек е личност и заслужава да бъде уважаван и обичан за това което е, а не затова в което на някой му се иска да бъдем, защото тогава просто вече няма да сме себе си. 
малко, че да ми дойде акъла в главата най-накрая пък вече...... Егати, на сто години станах, акъл не идва! Едни и същи грешки........ 
Та, исках да кажа - може да си ми от полза! 
, но една сутрин се събудих с абсолютното усещане, че мога да летя. Опитах да полетя в коридора и не се получи. Имах усещането, че мога да се задържа за няколко секунди над земята. Усещането беше толкова силно, че без да се поколебая, отидох в другата стая и попитах съпруга си и дъщеря си : "Аз мога ли да летя?" Те ме погледнаха доста объркано и едновременно казаха "Не". "Никога ли не съм можела?" - попитах. "Не" - изненадани казаха те и се усмихнаха. И аз се примирих. Веднъж разказах това на един приятел, който ми отговори :"Естествено, че можеш да летиш. Не вярвай на никого, който ти казва, че не можеш, дори да го обичаш." 
/
И АЗ ИСКАААААААААМ