Строги, но справедливи!

темата наистина ми е много полезна, аз не пиша често тук, затова пък чета повече. Божидар ще направи пет годинки след 4 месеца, и макар че не е във възрастта за която говорите - две три годишните, много неща вълнуват и мен. Честно казано аз си мисля понякога, че съм прекалено строга, а останалите казват, че го глезя повече, всъщност както някоя  от вас беше написала, аз съм "лошото ченге" в къщи, и се опитвам да не позволявам или да забранявам някои неща. Това което пишете за ината на две годишните, ами сега от позицията на времето ми се вижда нормално, децата изучават света, а и  може би ни пробват дали ще ги обичаме и след като правят бели. Боби си има своята приказка, говорили сме за осиновяването, колко го осъзнава не мога да кажа, но със сигурност знае че не съм го родила аз, дали защото това е нещо което никога не сме крили или кой знае, но понякога ината който проявява си мисля , че е точно за да ме пробва колко мога да издържа и ще го обичам ли въпреки белите. На този етап най- големия ни проблем е отговарянето, много му знае устата, винаги иска да е последен, и ако не му се разреши да се отговори ми хвърля такъв убийствен поглед, че ако не ми идваше да крещя , сигурно бих се смяла с глас, което разбира се би било голяма грешка. Та когато се караме или наказваме, вътрешно толкова ме боли, знам че дори и да го бях родила аз нямаше да съм по- различна като майка, но толкова ме е страх да не си мисли- ти си строга с мен защото не си ме родила и не ме обичаш, в много случаи след като се скараме идва и се гушка и ми казва "мамо много те обичам" и когато и аз кажа, че много го обичам, понякога не минават и пет минути преди пак да се отговори. Старая се да съм справедлива, но дали съм достатъчно справедлива, а не прекалено строга не мога да кажа.  А иначе най -зле става положението в магазин, нещо сякаш се преобръща и той затпочва да се държи невъзможно, в момента, в който излезем промяната е коренна, за разлика от заведенията където нямаме такива проблеми.
и бз благодаря че си сподели това с нас, може би не само ти изпитваш такива, чувства, говорили сме много и с мои познати, които са родили дацата си и те също споделят за такива моменти. Никога няма да забравя думите на една  приятелка, която казваше, че любовта се изгражда, че и трябва време. Може  би просто ти и твоето дете се нуждаете от време, все пак са минали твърде малко месеци, има куп други неща - емоциите покрай осиновяването, стреса след това... Калина много хубаво, го е написала , че твоето момченце е "...Бебе, пропуснало бебешкия си период, ласките, минали покрай него..." а самия факт, че ти го осъзнаваш и споделяш с нас значи много 

Ами не е лесно да станеш майка въобще, така мисля аз. Питай сестра ми, дето го роди и второ й беше, а не спираше да реве 1 година. Луди бяха станали у тях, никой не можеше да се наспи.
Аз си мисля, че тези  стресови ситуации и свързаните с тях страхове , които Кудку изпитва, малко или много всички сме ги преживели. Само че при някои минават много бързо. Ние сме възрастни хора, изградили си някакъв начин на живот и изведнъж, както казва тя, в живота ни се появява дете. Колкото и да сме го чакали, колкото и да сме го искали, това си е нов момент. Целият ни живот се преобръща, всички неща започваме да ги вършим по нов начин, съобразен с новата ситуация. Иска се време да се свикне - на едни малко, на други - повечко.
Колкото до белите... Аз имам чувството, че по някакъв начин у нас се развива шесто чувство. И Ваньо падна и си счупи зъбче на една крачка пред мен, пукна си главата пак на два метра от мен подхлъзвайки се, изнесе си стол на балкона и тръгна да се качва докато си миех ръцете с гръб към него, опита се да пие омекотител докато зареждах пералнята, почти си изсипа купичка врял грис върху главата и още, и още... Обаче имам чувството, че с течение на времето някак си придобих усет кога правят нещо опасно и кога - не дори когато са в съседната стая. Част от слуха ми винаги е насочен към тях, с периферното си зрение постоянно ги наблюдавам, каквото и друго да правя. Обаче за да придобия тази увереност ми (ни) трябваха години. Наши приятели ни бяха на гости през лятото и както си говорехме и Бени седеше на стол между нас изведнъж тръгна да пада. И двамата с мъжа ми не гледахме специално към нея, но реагирахме светкавично.
Спомням си преди години за първи път отведох Ваньо на кафене в едно дворче. Аз трябваше да се срещна с едни приятелки. Ами въобще не можахме да поговорим, защото мен постоянно ме беше страх какво ще направи и къде ще отиде. Тогава едната от тях ми каза: "От десет метра си личи, че си майка от три месеца". Тогава малко чоглаво ми стана от тези думи, ама сега знам какво е имала предвид и съм съгласна.
Кудку, не те познавам, но от постовете ти личи колко голямо желание имаш да бъдеш майка и колко е прекрасно детето ти. Старите хора са казали: "Палаво дете - здраво и умно дете", а на тях трябва да им се вярва, нали? 

За съжаление нямам никакво време и ще пиша телеграфно - Кудку, мисля, че трябва да намериш начин и да останеш със сина си в къщи заедно по цял ден поне за 3 месеца.

    

Опознаването е взаимен времеемък процес.

Аха...  Фоксчето и мама Галя са  прави...Мила, това дето сте свикнали за една седмица едни с други не е възможно... мисля че и ти и детето имате нужда от това да сте сами двамата... За съжаление напълно те разбирам колко е трудно за организация това. Аз също можех да си позволя само 4 месеца с Никола, но поне тях имах... Това беше и причината да имаме изискване за възраст - ясно ми беше, че колкото по-голямо е детето, толкова повече време ще трябва да отделя само за него...


Но, стига, че гадно взе да става ,  тука я разчекнахме Кудку - то момичето два поста написа - ние, начело с мен, "перфектната" я съсипахме със съвети...
 Кудку -   

 Кудку, не бързай, дай си време.
Аз имам невероятно любопитен, подвижен и бърз в пакостите син. Анди беше по-малък, но също като твоя разбойник сякаш безпроблемно се адаптира... Или по-точно сега си мисля, че любопитството му, желанието да навакса бе по-голямо от всичко друго. Боже! - сам да минава през вратата, да стигне до прозореца, като досега само ги е гледал и гледал от леглото, а има толкова много интересни неща оказва се... Мислила ли си, че тази адаптация може да се проявява по друг начин - постоянна превъзбуденост, нервност, възсторженост? При нас май беше така. Тази ненаситност към новото си остана и досега (и това освен характер май е подсилено от ситуацията "престой в институция и осиновяване, последвано от „наркотика” нови и хубави впечатления"). И когато е много новото и наведнъж пак изпадаме в състояния не неуправляемост...
Искам да ти кажа и друго, на нас също ни трябва период на адаптиране - за мен той бе значително по-голям, отколкото за Анди, дори не знам дали вече е приключил, макар да са минали повече от четири години. Това бе шантаво време когато ревнувах всички като побъркана, които по-умело (и душевно по-спокойни) общуваха с детето ми; тогава започнах да крещя така, както никога през живота си не съм викала и сега все още правя така, защото има моменти, когато нищо друго не помага. Това беше времето, когато сякаш гледах на сина си "отстрани" - не знам как да го обясня по друг начин... Не можех да го овладея и се ядосвах, че не ми се подчинява... При все това, че бях влюбена в него от самото начало, но ме вбесяваше, така както никой друг нито близък, нито далечен не ме е вбесявал... Бях ужасена от себе си.
Тази година преди да замина на море с него сама просто изпитвах страх, че ще заминем и пак ще се караме постоянно, че няма да мога въобще да го нахраня, че ще е като бясно-възторжена хала по цял ден, а ако може и нощем, че постоянно ще трябва да се хвърлям да го спасявам от белите, и не знам дали ще успея... А почивката ни се оказа прекрасна - момчето пораства, викането ни е по-малко и по-често се разбираме с думи, и ни е интересно и на двамата, и съм още по-влюбена, дето не знам вече накъде!
За строгостта – аз съм най-строгата в нашето женско царство около него и трябва да призная не винаги съм справедлива – налагам му се понякога, особено когато ме подпира времето (често!), и това не действа добре, защото той взима пример от мен. И в същото време, аз най-много го разглезвам… Все още не мога да намеря баланса, а той е толкова необходим! Дано после не е късно…

Не сме, бре - аз от опит казвам, иначе нямам време да мисля по принцип  .

Да си кажа за майките с количките и аз - като такава де. Не мога да ходя по чукарите, щото Исак не ще там - иска с деца. И въпреки, че заставам в най-закътаното, забутано и т.н. място в градинката, понеже Дара е много лъчезарна (или поне беше) и креслива, пък и понеже Исак много се хвали с бебето, количката й вечно е заобиколена от деца. Тя спеше на шум, та не ми е пречило, ама взе че хвана херпесна ангина, пък то е заразно, а никой от семейството не е болен. Та сега я гледат от далеч децата и ако трябва ще се скарам на някое.

Мне, Кудку е просто първата, която си го каза не пост фактум, а докато е още във вихъра на емоциите, въпреки че, доскоро и пост фактум не можеше да се намери по страниците на форума.

А то си е често срещано явление, нито е първата, нито последната, която минава през това "чистилище".

Въпрос на много неща е, не само на възраст на детето. Но не мисля, че ако разнищим защо се получава така, ще намерим панацеята. По-скоро е хубаво да сме готови, че може да се случи и да знаем, че и много други са минали оттам. С хепиенд!

Хайде, за подкрепа на Кудку, хем ми е за втори път.
Аз във Валя се влюбих тутакси! И после по едно време ми мина... ама така ми мина, че не можех да се накарам да я прегърна, а тя като че ли нарочно искаше още повече!
Съвсем осъзнато (вече) признах на майка ми, че отхвърлям детето и не знам какво да правя, и да е жива и здрава тя! Защото каза твърдо: Хубаво, докато се вземеш в ръце, аз ще я гледам!

Та така. Но аз това вече съм го живяла, преди близо две години неосъзнато, сега бях съвсем наясно какво става. Затова мисля, че е въпрос на време и... на взаимна адаптация.

В най-критичния момент е хубаво някой да удари рамо, ако има кой... Но рано или късно тази връзка, за да израсне, да се развие и да поеме по естествения си път, няма кой да я "износи" освен нас. Ние сме майките.

Не сте ме разчекнали, споко, пък и аз нали затова го споделих.
Съвсем честно, не мога да остана в нас без доходи за дълъг период, просто е изключено. Вече май съм казвала, че аз нося по-голямата част от парите в нас и е просто изключено да лиша семейството от тях.
Че ще свикна, ще свикна, но ще е бавно. Лутам се в чувствата си към детето от безумна обич до най-искрена ненавист и както сме се гушкали и целували, той е в състояние с една постъпка да ме докара до ярост и да съм готова да го убия и да го метна наказан на дивана. Но той наистина прави нещата, с които ни дразни нарочно и съвсем съзнателно, просто не мога да запазя спокойствие в тези моменти. От погледа "Ти няма да ми казваш какво да правя" побеснявам и ми излиза пяна на устата, на баща му също. Ще се учим да се борим с това и да запазваме спокойствие.

Иначе по въпроса с притесненията на Светкавица, трябва да ви кажа, че на мен хич не ми пука спи ли някой или не спи по градинките. Като искат детето да спи, да спи в тях на тихо. Аз съм си извела детето да играе. Ние на заведение се държим изключително прилично, по площадките нищо не забранявам, само внимаваме все пак да не удари лошо някого, че е доста непохватен.
Най-много се ядосвам обаче на разни лелки, бабки и всякакви -ки, когато Божидар се разтръшка и го оставим да реве и да се тръшка на улицата, а ние застанем отстрани, като отидат при него да го успокояват. Е тогава какъв скандал  става, не е истина. Лошото е, че ни провалят прекрасния възпитателен метод така и като стане разправията Божидар млъква и се забавлява.

Ми това е май засега, утре ще пиша повече ако има какво, че днес просто се изтощих, а и сме трима болни в нас и доста се изгтощихме взаимно.

Ето ти пресен пример от днес /и не само днес/.
Сутринта с голямо удоволствие купувам диска с Али Баба, за да разнообразя Трите прасенца и Червената шапчица поне за малко, пък и да доставя малко кеф на Милен /книжката за Али Баба е вече омачкана от четене и съм убедена, че ще е много доволен/
Цял ден ми е липсвал и с нетърпение чакам вечерта, да седнем, да се поглезим и да си изкараме като цяло весела дъждовна вечер. Приготвила съм пуканки - абе, угодия от всякъде. Малкото диване с прибирането си от детската реши, обаче, че му е ден за безобразно държание, истерии, тръшкане, виене, мятане на играчки и тем подобни. Естествено брат му прихвана от неговото настроение.
Цялата ми любов на отиване към детската се превърна в най-яростна ненавист, честно. А уж не съм човек на първосигналните действия. Озъбих му се, млъкнах и в 21 часа го пратих в леглото.

Два часа по-късно си направих равносметката, определено вината е 50/50, в крайна сметка като му беше криво на детето /а аз унесена в приготовления на веселото не си дадох труда да разбера причината за това/ защо не се примирих, че няма да стане както аз искам.
Ама и магарето инатливо, защо реши да си държи на ината и не изгледа детското за което копнее.
В случая не ставаше на въпрос да се опитва да ми привлече вниманието ми, та дори и с лошо поведение. Цялото ми внимание беше на тяхно разположение.
Криво ми е.

Аз не приемам писанията си като опит да разчекна Куку, а като опит да й помогна и да я посъветвам. Когато човек изложи душата си, нормално е да очаква и критики и позитивни писания. А Куку е човек с доста голямо количество акъл според мен. При това положение, мисля че ще схване градивната критика и от многото позитивни или негативни писания ще събере зрънца истина за правилното поведение.

Куку, ще се справиш, насреща сме.

Ами последно оголване и приключвам, макар че наистина мисля, че е полезно, аз лично намирам страшно успокоение в това, че и някой друг изпитва същото, защото се чувствах наистина зле от трудната си адаптация. Та съвсем и най-честно си признавам, че вечер след работа не ми се прибира, не чакам с нетърпение да си видя детето, напротив, не искам да се прибирам, защото ми тежи. Сутрин като се събудя, първата ми мисъл е, че искам онова малкото в другата стая да не се събужда, да се изнеса от нас, преди да се е събудил. Мнооого ми е гадно от мене си, знам, че съм още в стрес от промяната, знам, че 3/4 от мен си искат стария живот, но се пъна да се адаптирам някак си.
Мисля, че тръгването на детска градина на детето на мен специално ми повлия добре, а гледам и на него. Макар и да ходи само два дни, вечерите беше изключително спокоен и разбран, мил, любвеобилен, та си мисля, че за нас това е някакво решение на този етап.

Благодаря ви, момичета, имах нужда да споделя, от доста време обмислях да го направя.

Кудку, имало е моменти, в които като стане 18-18,30 ч. и знам, че ситния всеки момент ще се прибере от детска, направо ми е идело да умра от яд. Сега по цял ден е с мен и изобщо не ми пречи, дори ме радва. Отиде си неприемането, някак неусетно си отиде, сега той е моето дете и имам чувството, че месеците на моята адаптация съм ги сънувала. Е, не че по някога не ми иде да го хвърля от балкона де 

Упс, мацки, намерихме си майстора 

Привет, до сега само четях в този форум, но ето ме и мен. На 37, хем работя, хем майка.


Трудно се свиква с промяната на ритъма. Имаше месеци след като родих когато питах - кой ми натресе това бебе?

Малката си иска своето - внимание, грижа, да седна с нея да поиграя, да чета приказки, наскоро ми каза, че щом съм си в къщи трябва да се занимавам само с нея. А аз довлякла работа в къщи. Или съм толкова насъбрала , че ми се иска един душ и няколко глътки уиски за разтоварване. Сутрин се глези и протака, за да сме по-дълго време заедно, а аз бързам, издивявам, викам, може и две-три здрави потупвания по дупето да изяде. 

Така, че адаптацията и тези мисли не са въпрос на това, дали е осиновено дете или е родено. Просто толкова ни е грабнала вихрушката - да работиш за да изкараш пари, да напредваш в работата, а на колкото повече години си, толкова повече си закостенял в навиците си. Как ми се иска да мога да седна с книга на дивана, да послушам музика, да отида на плуване или фитнес, да отида на театър с приятелки, после на ресторант.... Няма... детето идва и докато не стане толкова голямо за да води своя живот -- нашия се преобръща.

Има начини, имам  помоща (срещу заплащане) на жена, която я гледа след градината докато се прибера от работа. Но не е същото.

Настръхва ми косата, като си помисля, че от догодина трябва с нея и уроци да сядам да уча.   

Изпитвала съм тези чувства и от време на време пак се появят. И то са доста силни… Детето расте и все нови и нови неща се появяват към които трябва да се адаптирам и да пренастроя ритъма си…