Строги, но справедливи!

Още нещо, което си мисля по въпроса:

Изключително важно за това дали ще ни слуша детето или не е нашата увереност и спокойствие. Прохождането на Никола съвпадна с мой изключително нервен период - бях като опъната струна. Какво "не"-кане падна... Даже тук бях писала, че е започнал да ми се тръшка и да ми прави истерии.

Един ден обаче се видях отстрани. Това се случи, след като видях как майка ми си играе с него. После започнах внимателно да наблюдавам как го гледат свекитата ми. Ами, изцяло в мен си беше проблема. Децата ни като гъби попиват нашите нестроения и емоции. Ако аз съм нервна или бързам трескаво - следва истерия или тръшкане.

Също, моля да бъда извинена за нахалството да давам съвети на родители, които са осиновили децата си на възраст година, година и нещо, но ми се струва, че тогава, периода на адаптация и на родители и на дете би следвало да е поне 7, 8 месеца... Нашият взаимен период, сега от позицията на времето мога да кажа, че беше половин година, ако не и повече...
Детето е изплашено и реагира за да се защити от непознатото. Докато новото място и хора му се сторят познати и свикне с тях трябва време. Допълнително се явява и това, за което пише моят любимец Донахю:
"Ако накараме група родители да определят с тайно гласуване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочили две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на пердаха достига своя връх точно тогава."
На този стадий детето не се вписва добре в никоя социална група и не е истински склонно да общува със себеподобните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.
Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смята за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протестира, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген-перфекционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за разлика от ергена детето може изцяло и внезапно да се промени. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порцеланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като например да си завърже връзките на обувките, и кате­орично отказва да приеме помощта ви. А когато забеле-жи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.
Този период е и време на силни изблици, на бури и нап­режения, на чести смени на настроението. На всякакви край­ности.
...
По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за милост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опитвало, или дреха, която току-що сте му купили."

Сигурна съм, че не разбира 90% от това, което му говоря, просто защото го виждам. Като му кажа "дай бебето", винаги носи любимата си кукла, но като му кажа "дай патето" или "дай топката" се оглежда с недоумение и в крайна сметка ми носи пак бебето. Знае думичката "дай" и я изпозва и когато иска нещо и когато дава нещо. Или пък като ходим на разходка. Той винаги е готов за разходка и понякога застава зад вратата и казва "чао-чао", за да го изведа. Аз като му кажа "излизаме", не му прави никакво впечатление, но като кажа "ще ходим...", веднага застава зад вратата и казва "чао", защото думата "ходя" я свързва с разходката, но думата "излизаме" - не. Минава много време докато научи значението на дадена дума. Аз не искам да може да каже думата, а да знае смисъла и.
За тръшкането и виковете, смятам да пробвам това с шепненето, не ми е хрумвало и си мисля, че може да има ефект.
Връзката ни... Играем заедно, подреждаме кубчета, караме колички по пода, подаваме си топка, гушкаме се, гъделичкаме се, целуваме се, пеем заедно (той пее с да-да-ди-ди и се клатушка като пате). Неговата любов я спечелих. Често идва и ме прегръща (ако съм права ми прегръща краката). Като го оставя за малко да го гледа майка ми, като се върна с радостни писъци и възклицания се хвърля върху мен. Плаче когато изляза от стаята, дори и за секунда.
Аз обаче все още не мога да кажа, че той е спечелил моята любов. Гледам го, храня го, прегръщам го, целувам го, играя с него и все още ми е някак чужд.

Stillness, сигурно ще успеете да изминете пътя един към друг малко по бавно, ама сигурно 
Наистина този период във възрастта е много труден, а като се прибави и адаптацията ви един към друг несъмнено си е сложно.Сега си фиксирана върху проблемите.Животът ти се обръща изведнъж и цялата ти енергия се пренасочва към детето. Аз също не очаквах да е толкова трудно. В един миг, някой обсебва цялата ти енергия, но много скоро разбираш, че тово е най прекрасния човек, когото познаваш. Желая ти от все сърце да изпиташ това чувство.
 

И аз си мисля, че периодът на взаимна адаптация е няколко месеца.
Когато осиновихме Ваньо често си мислех как ме възприема, какво влага в понятието "мама". Ами бил е там 2 години, хранили са го, преобличали са го, къпали са го различни лели. Сега изведнъж отива на друго място и само една жена (с която току-що се е запознал) започва да се грижи за него по цял ден и цяла нощ и му отдава почти цялото си внимание. В живота му трайно се появява и мъж, нещо ново за него, защото по домовете мъжете периодично се вясват пред децата. Може би затова и децата като че ли повече обичат "тати", защото го свързват с хубавата промяна в живота им. Имах чувството, че Ваньо в началото се опитва да се глези колкото се може повече, защото просто му беше трудно да приеме и осъзнае, че този нов живот не е временно явление, а вече така ще бъде.
Ами първият път в градинката? Излизаме ние от входа (живеехме на голям столичен булевард) и той се опита да се върне - дръпна се назад като уплашено кученце, което гледа да се свие в ъгъла на колибката си. В градинката буквално стоя два часа с топка в ръката и с почти безизразен поглед наблюдаваше другите деца. На две години се учехме да ходим по улици, да се возим на асансьор, да ходим на гости, да се сещаме с хора - големи и малки,  учехме да получаваме и съответно да даваме любов. Ами тези неща децата обикновено ги научават още в коремите на майките си и постепенно след появата си на бял свят посредством общуването с мама. А те тепърва се учат на това общуване и безрезервна вяра в това, което мама казва.
Имам чувството, че тази възраст - межди 1 и 2 години е много важна, защото тогава детето придобива двигателни навици, навици за хранене, тогава започва да се учи да говори, да "разбира" възрастните и децата и да общува активно с тях.
Албена беше на 1 г. и 3 м. когато дойде в къщи, с нея процеса да се научим да се разбираме беше много по-лесен, някак си навреме дошъл. Тя също беше много уплашена, обаче като че ли наваксвахме предимно да се учим, че има любов на този свят и е хубаво да я даваш и получаваш.
Според мен отношенията майка-дете са уникални при всяка двойка и всяка майка трябва да слуша вътрешния си глас какво е най-добре за детето й.

Дето вика Мама Галя, като сме подхванали "таргет групата" на две и около две годишните...

Сега всеки така или иначе си има или ще си изгради собствен възпитателен метод, дали крив, дали прав, относителна работа.

Но си мисля нещо друго. Проблемът не е толкова в "различието" на тези деца с децата родени и гледани в домашна обстановка. Да, има значение, но не е толкова колосално. Година до две, според моето непрофесионално мнение се наваксват бързо и не толкова болезнено. Че няма да се изтрие докрай онзи престой е друга тема.

Без да ми се сърдите, защото и себе си слагам в това число: мисля, че по-скоро ни липсва подготовка изобщо като родители. Какво реално прави едно дете на еди каква си възраст?
Едно средностатистическо дете. Не вундеркинд, не на съседката образцовото внуче, ами тези, истинските деца.

Аз по стечение на обстоятелствата не можах да се втелясам с Валя докрай, но майка ми ме доотпусна. Три деца е родила и отгледала, та ако тя не знае, не знам кой.
"На тази възраст ядат в движение, дете на две години не може да стои като голям човек седнал. Палави са, искат си постоянно занимавка... и т.н. и т.н."
Бабата не е мека жена, серт е, държи на дисциплината, но специално за такива неща, изобщо не се хаби.

А и като ми заразказва аз какви съм ги вършела... Валя е ангел!

За разбирането на думите... ами, чак всичко да разбират на тази възраст, надали, но разбират, разбират. А за да учи значението на речта, се иска само едно, да говориш, ама много. Колкото повече говориш, толкова по-бързо дава признаци, че разбира думите. Вярно е, малко като лудото Ленче, защото детето си мълчи, а ти мелиш ли мелиш... но те така учат, със слушане и гледане. И ние така сме се научили.

За адаптацията, то си е Божа работа. Няколко месеца, година, както дойде. Минава времето, не се насилвай за нищо, Stillness. С Валя (1,4 месеца, когато се видяхме) са минали три месеца е вече ми е легнала здраво на сърце, хем по едно време ме беше ударила шайбата сериозно... С Ирина (на 4 години, когато се видяхме) ми трябваше повече, но си мисля, че това се случи и защото се раздирах от чувство за вина, че не го изпитвам...

Реално погледнато, бесовете на т.нар от мен таргет група не зависят от осиновяването. Може би само границите й леко се размиват в зависимост от дължината на престоя в институцията.
Дар за мен е права, че е по-страшно ако ги няма нормалните бели за възрастта.

Една от идеите за пускането на темата точно в нашия форум беше, да стигнем сами до извода, че всички /99%/ деца на тази възраст се тръшкат и ни влудяват и това няма почти нищо общо с осиновяването, а си е период, както и да се опитам да вдъхна малко кураж на мамите, у които съм усетила колебание. Защото измежду редовете, а на места и в прав текст забелязах страха да се скарат, за да не са лоши осиновители. Нарочно използвам тази дума. Защото, според мен, хората, които се притесняват да направят забележка на детето си, за да не го наранят допълнително /с мотива, че то и без това достатъчно е страдало/ продължават да усещат себе си като осиновители, а не като родители 
Надявам се че стана ясно какво имам предвид.
И държа да отбележа, че с Милен и аз задържах във фаза осиновител малко повече, отколкото беше нужно. Сега бера плодовете на това си поведение и ако мога, ще се опитам да предпазя всички от големи грешки.
И не подценявайте дЗверовете - всичко разбират. И уважават тези, които им поставят огради много повече, от тези, които ги оставят на свобода да си видлеят. Който не вярва, да пита нашия тате 

Знаете ли момичета, за мен не стои въпросът дали да съм строга или не, защото е осиновен, той почти нямаше проблем с адаптацията.Ние нямахме почти никой от проблемите, за които съм чела тук, преди Бобко да дойде в нас. Адаптацията му трая точно седмица. Не изпитваше страх от нищо, само от кучето, но за три дни и толкова. Беше си напълно адекватен. Моят проблем със строгостта си идва от самата мен. Споделяла съм колко ми е трудно и с майки, които са родили децата и всички казват, че децата на тази възраст са такива, ама аз това го знам, няма нужда да ми се повтаря. ПРосто аз дете на друга възраст не съм гледала и не знам какво е. Изведнъж в живота ми се появи дете на две години, което е абсолютно неуправляемо, което на десетия ден беше ударено от тока само, защото се обърнах на другата страна, на 15-тия ден ходи в Пирогов, защото си пъхна пръстите между вратата и касата, без никой да разбере и затворихме вратата, което почти потроши колата на някакъв дебеловрат, което се опита да се метне през балкона и това не защото сме безотговорни родители, а защото за секунда сме погледнали на другата страна. Това ми пречи ужасно много да се привържа. На мен това дете ми е чуждо и вече 4 месеца продължавам да не го искам. Знам, че не е така, но когато ме ядоса, мисълта, че не съм го родила е първата, която ми идва на ум. Не ми казвайте, че дори и да бях го родила, нямаше гаранции, това го знам прекрасно. Просто тази мисъл идва абсолютно ирационално, противно на всякаква логика и се опитвам да се преборя с нея и не мога. Аз не съм виждала детето си преди тази възраст и не мога да направя сравнение. Това е разликата с децата, отглеждани от родителите си от бебета. Никога не съм предполагала, че ще ми е толкова трудно да се привържа към собственото си дете, поведението му ми създвава някаква психологическа бариера, от която съм ужасена. В тези моменти го ненавиждам, мразя го, чужд ми е не го искам. И не ми минава, след като се успокоя. Държи ме поне цял ден. И често съм прекалено строга просто защото го мразя заради поведението му, не го чувствам като мое дете, а като бреме. И се чувствам ужасно виновна. Опитвам се да се справям, мисля, че имам известен напредък, но той е съвсем минимален. Факт е, че детето е изключително привързано към мен. Търси ме непрекъснато, баща му като го буди сутрин, първите му думи са "мама, мама" и търчи в спалнята при мен на леглото. Мен не ме е страх, че съм лош родител, страх ме е, че няма да мога да приема детето си и ще продължа да се държа лошо с него.
Убедена съм, че родителят трябва да проявява строгост, страх ме е обаче, че прекрачвам границата често.

На бас, чеслед година и половина няма да мислиш така 

В къщи сме се разделили на лошото и доброто ченге (само дето си разменяме ролите чат пат). Докато определяхме правилата беше много трудно - сега колкото повече пораства младежът толкова по-рядко седи "наказан на дивана". Преди година бесхе поне по веднъж на ден а сега е по веднъж на месец ... много е хитър вече и успява да избегне крайностите. Що се отнася до периода на адаптация със сегашния си мозък и опит го определям като няколко месечен - докато спре да се клати минаха 2 години, да гледа уплашено и питащо .... да проумее, че където и да ходим с татко му винаги се връщаме и сме пак заедно.
От няколко месеца се изживява като "шефче" (както казва Куку) и си мисля, че това беше с адаптацията.

Писах и чистих. Аз се чувствам късметлийка. Заради невероятно силното майчинско чувство, което нося, заради професионалната подоготовка и опит, които имам, за мъжа, които Бог ми отреди, и които преживя моята лична адаптация към майчинството.
Мисля си колко точно съм строга. Понякога никак не съм. Друг път съм последователна и сторга. Справедлива, си мисля, че съм винаги. И си мисля, че децата го усещат. И това им дава сигурност.
Когато "не-тата" сда повече навярно се проявява желанието да наложиш и своята воля. Ако съдя по себе си, когато някой се опита да ми налага волятаси прекалено настоятелно ставам неуправляема. Такава бях и като дете. Понякога непослушанието не е ли сигнал за засилена реакция на самосъхранение. Ако няма толкова много забрани и контрол няма ли да има по-малко възможности за конфликти?
Кудку, тъжно ми стана да чета редовете ти. Надявам се това да е периода на товята адаптация към майчинството. За мен Боби си е съвсем адекватен представител на възрастовата група на 2-3 годишните. Бебе, което се чуди как се пораства и се става много малък батко. Бебе, пропуснало бебешкия си период, ласките, минали покрай него, бебе, израстнало в среда с прекалено много правила - лежиш, чакаш шишето и сухия памперс и лицето на някой, който е на работа... Мисля, че за него щастието което носи новата ситуация е източник на стрес, с който той се справя както може. И не миже ли това поведение да означава "вижте ме, аз съм тук, аз съм жив и истински". Много силно ви прегръщам и тримата! 

Куку, благодаря за откровеността да споделиш тъй лични неща и поздравления за нея! 
Почвам отзад напред: За- най-големия ти страх в момента- времето ще покаже дали ще успееш да приемеш детето си, но по-склонна съм да мисля, че отговорът ще е "Да". Ето вече ти използваш  за него притежателно местиоимение.  В комуникацията между хората се изграждат емоционални връзки. Понякога те изискват време...

Хрумнаха ми две хипотези за поведението на младежа:

1. Той те провокира. Това е сработило- с поведението си печели твоето внимание и присъствие (пък макр и мълчаливо и гневно).;

2. Той те тества-"Тя обича ли ме? Доколко? Я да проверя сега, ако съм възмутителен ще продължи да бъде моя майка!?

Подходи така: "Той е моето дете! Никой не избира децата си, но те избират родителите си! Щом той е намерил пътя до мен и аз ще намеря подход към него! Ние сме в един път и с всеки изминал ден ще се приближаваме повече един към друг"...

понякога май съм по-строга от необходимото.Улавям се, че се опитвам да налагам правила по-скоро заради това, как ще изглежда синът ми в очите на околните и дали неговата свобода няма да влезе в конфликт със свободата и спокойствието на деца и възрастни около него.
     Напр., в градинките често без да пита взема играчките на другите деца.Отначало се ужасявах, после разбрах, че това е неписано правило и всички деца го правят.Ами аз откъде да зная, като съм станала майка "в движение", на едно уж голямо дете ,но всъщност бебе.
     Има едно съоръжение, така и не му зная името, макар че като дете го обичах- нещо като люлка на която в двата края се люлеят деца.Ами моят син не обича да се люлее, а само да натиска люлката от единия край до земята./като няма друго дете/.Отначало ми идеше да кресна "Не", дори го направих.После си казах, ами дали с цяло тяло ще се люлее или просто ще накланя с ръчички люлката, какво толкова ще и стане.Изглежда като да я счупи, но колко сила има той.Отвреме-навреме поставяше люлката в равновесие- ами може да се каже, че изучава законите на физиката.Пренебрегнах възмутените погледи на околните и на другия ден го оставих да си играе по неговия си начин.
     Вчера в една градинка детето ми бяга с една бебешка играчка/ от тези, които се търкалят/и вика.Нещо като възглас на радост.Минавайки покрай една пейка, една баба с количка и със спящо бебе го хвана за ръката и му изшътка доста заплашително да не вика.Тук вече се ядосах.После се сконфузих.Но нищо не казах, не реагирах. Вярно бебето спи и от викове ще се събуди.Но и детето ми ако не вика и не си изразяма емоциите в градинката, то тогава къде?


Пиша тези неща за да споделя и да попитам- имате ли го и вие този комплекс- да не би детето ви да наруши  спокойствието на околните и типичния ред на определени места.Имате ли ги тези опасения, дори и когато детето не прави кой знае какви нередности?

Да! Абсолютно!
Непрекъснато му викам тихо, ако сме в кафене, не му давам да търчи и да притеснява хората, затова чантата ми винаги е пълна с книжки за очветяване, пъзели, колички и пр. Ако не помага - просто си излизаме. Вчера бяхме в любимото ни кафене и той се поразбесня, аз го погледнах строго и той миличкия ми казва "Не като туист, не!!!". Аз непрекъснато му казвам да не се държи като немски турист  - спомням си като дете, че немските деца непрекъснато крещяха и врещяха, тръшкаха се, а никой нищо не им казваше

Обаче, не позволявам друг да ми възпитава детето. Не се карам с хората, ама гледам много мръсно, а ако, някой го пипне ръмжа.

Изобщо, виждам, че откак се върнах от морето, явно много съм си починала, защото съм пак старото олимпийско спокойствие  . Няма не, спри, чакай... да видим докога

kuku, всичко е наред според мен ..... просто давай напред смело. Това е твоят път, твоят живот, твоят начин. И "собствените" деца предизвикват същите чувства в родителите си - само дето те не се замислят за това.  Много е хубаво, че така анализираш ситуацията и се опитваш "да се погледнеш отстрани". Много малко хара го умеят това (аз съм от неумеещите за жалост) и те за мен са друго ниво хора.

Куку, ти май си мислеше, че е лесно да станеш майка на пораснало човече. Ами какво да ти кажа - не е особено лесно. Ти се нервиш, той се нерви, ти се учиш, той се учи. Така все някога, все някъде ще намерите допирни точки. Който е пожелал да ги потърси, той винаги е успял.
Самия факт, че си задаваш тези въпроси и ровиш в душата си, за мен е показателен, че си много добра майка. А смелостта ти да споделиш с другите и с  а потърсиш помощ, за мен те прави перфектната майка. Защото каквото и да си говорим - такъв народ сме трудно споделяме, всичко преживяваме само вътрешно и не си признаваме грешки и съмнения.

Светкавица, аз не прекалявам с не-тата, касаещи спокойствието на околните в градинките и на площадките, стига да не нарушаваме благоприличието /да се облекчи на средата на площадката кафето или в пясъчника, да хвърли шепа пясък в количката на бебе и подобни крайни неща/.
Но да си туря намордник на децата и да ги вържа на повод, за да може някоя майка на 2-3-4 месечно бебе да се развлича на средата на зверилника с книга в ръка, опитвайки се да си приспи бебето - е тая няма да я бъде.
За мое щастие, при нас мамите, които си приспиват бебетата на шум са преобладаващи на кафето, а пък тези, които търсят тишина и спокойствие за спящите си бебоци просто не се заседяват в зверилника. Чист късмет.
По повод начина, по който си играе с играчките моя съвет е да го ставиш да проявява творчество. Кой е казал кой е правилния начин за люшкане на люлка тип "сол-пипер" Детето ти е открило начин, който на него му харесва. Същото е и за играчките - вярно е, че има общоприети начини за игра с тях, но ако то проявява творчество /не говорим за вандализъм/ - нека си играе по по-различен начин.
d_iva, честито ти шефче. Аз тази позиция не си я давам за нищо на смета и за сега удържам фронта. На принципа съм, че който измисля забавленията, той ще командва парада, но позволявам по остроумни начини да се правят опити за сваляне на  короната от главата ми.
Стана дълго, а още имам какво да пиша. По-късно и това ще сторя.