Строги, но справедливи!

Има един съвсем дребен детайл, Елена К - ти си изкарала сигурно поне 3 месеца с дъщеря си преди да се върнеш на работа. Може и повече. Кудку нямаше тази възможност.

Изкарах година, но пак трудно се адаптирам, дори и сега, когато е на пет +. споделям, за да кажа, че няма нищо странно така да се чувства човек (думите в цитата), и те са валидни за всички хора мъже и жени, независимо дали са родили или не. Влизането на нов човек в къщата с неговите необходимости и нуждата да се пренастроя си беше шок за мене.  етова е...

Разбирам Кудку и споделям, че съм имала и имам същите чувства. Не ми се прибира, искам си стария живот.. това е когато ме налегне черната ми страна. И искам да я успокоя, че не би трябвало да се обвинява за тях.

Безсмислено е да се обяснявам, така че ще го спестя. Съществената разлика е описана в други постове и не това, че си искам стария живот е проблемът. Не намирам нищо странно в чувствата си, успокоението, което търсех беше от друго естество и го получих. Споделенето беше насочено към майките, осиновили децата си.

Абе, Кудку, ти си намерила успокоение, ама на мен ми трябва спешно някой да ми напомни, защо искахме толкова много да имаме деца, пък някои от нас и две на всичко отгоре? Това е съвсем сериозно, че съм гроги, изнервена и т.н. Преди малко заплаших ситната, че ще я удуша, а на големия му се точих с ножа. Не, че ще го направя, ма малко ми остава.

Аз да не дърпам дявола за опашката, ама от три дни имам не дете, а ангелче, обаче му давам още най-много три дни така и пак ще побеснее. Да видим ремисията колко ще е дълга.

Пускай Исак на детска и хич не се чуди. Или се прежали и ги метни всяко на по една баба за един ден. Сериозно ти говоря. Струва си жертвата. Ние Бобо вече го пращаме всяка събота на бабин дом и определено ни се отразява добре. После два дни го вкарваме в пътя, но поне имаме един ден почивка.

Ножът Бобо вече го опита, другите начини да разбере, че нож не се пипа, бяха безуспешни, така че го порязах. Е, леко де, не съм чак такъв садист.

Извини ме. Разбрах. Чета тук, защото имам проблеми, дори с инвитро не успях да забременея за второ, годините напредват, а искам още деца и сериозно се замислям да пристъпя към осиновяване. Не съм на гастрол в темата.

Вече ги не щат - ситната реве от всички видове баби, а Исак не ще да ходи по баби - иска у дома при мама. Ма мама нема нерви вече. Май ша са преместя в мрънкащата тема. Ама никой не ми каза, защо аджеба искахме деца, та и две - не мога да си спомня и туй то.
Елена К, голям стимул ти давам за второ, нема що  .

Ми скучно ти е било, бе жена, какво се чудиш толкова?

Всяка вечер след работа си се пльосвала пред телевизора със семки, едно тихо такова, спокойно, чак затъпяващо. И всеки ден едно и също. Няма кого да напсуваш да ти олекне. Ей ти сега има на кого, действай.
По-хубаво ли ти е било като си зяпала магазините за детски дрехи и играчки и си си мечтала да пазаруваш от тях. Споко, бе жена, скоро тръгваш на работа, ще си починеш.

Хем се смях с глас, хем не мога да отрека колко истина има в това.

Куку, за мен необходимостта от вкарване в пътя, след като някой друг ги е гледал и са нарушавани правилата ми е потребност. Предпочитам децата да си поиграят и да бельосват от сърце, а аз след това да ги вкарвам в правия път. Държа аз да определям правилата и да съм строгата.
Ани-М /къде се загуби тя/, го беше казала много хубаво за потребността на децата от огради.
От скромния ми личен опит до сега съм установила, че децата най-много уважават поставящия оградите, а не тоя, който ги събаря.

Да се изкажа и аз. Нямах проблеми с приемане и неприемане. Мен така ме тресна чувството за обсебващо притежание, че изобщо не давах на никой да припари до тях. Вкл. и тате. Изолирах го напълно, мразех това, че децата му се радват и го чакат. Чисто физически и къпането и храненето и будуването бяха понякога непоносими, но не позволявах на никой да ми помага. Нито за миг не съм помисляла, че искам нещо в безумния рутъм да се промени. Единствената идея беше желанието точно да притежавам цялата им обич, да съм единствена за тях.
Явно стреса ме накара да "изтрещя" в тази посока. Не зная кога точно ми мина. И си мисля, че когато тази безумна ревност отшумя завърши моята адаптация. И си мисля, че децата се адаптираха по-лесно от мен.
Тя каква беше темата, аз накъде го "избих".
А сега по темата. Има питанка. Аз като наказвам - наказвам само "виносния" с дълги и широки обяснения, от които не зная кой колко разбира. От известно време Вики скача и започва да пищи при всеки опит да накажа Преси или да му се скарам и ги наказвам поравно. На неговата реплика "не наказвай брат ми" отговарям - "разделете си наказанието по братски". Мисля си, че не е честно спрямо Вики. Той, милия, от бебе е все наказан. От известно време няма за какво да го наказвам, а той "се навира" в наказанията на брат си. Мисля, че не бива да позволявам да търпи наказания заради чужда вина, ама той с такъв тон /крещи ми с пълно гърло - както мен в най-добрите ми изяви - и направо си го проси. Та питанката = нали не е честно така?

Калина, при моите този тип солидарност започва да се проявява тепърва, та с интерес ще следя мненията на другите.
Но като цяло си мисля, че щом има резултат, и този начин не е чак толкова грешен.
Така мисля днес, утре може да го измисля по друг начин.
Всъщност не сме ли го дискутирали и преди - няма твърдо прави и твърдо грешен подход - да се доверяваме и на инстинктите си понякога, те май няма да ни подведат. 

Защото човек рано или късно иска да се чувства пратеник с мисия на тая земя, все пак, а не фабрика за екскременти. Защото тия дяволи могат да късат здраво нерви, но и умеят така да ти стоплят душата за миг, че не помниш какво е било без тях.
И защото е невероятно човешко, да не казвам женско - да искаш да обгрижваш някой.
А и, защото в момента ден покой, сигурно ти се вижда като химера, но ако някой ти обещае тутакси стария живот завинаги, предполагам ще го натириш с точилката. 

Калина, конкретно със съвет не мога да ти помогна, но като дете на еднояйчни близнаци, ще ти разкажа как стояха нещата при баща ми и чичо ми до смъртта на чичо ми преди две години. Дано съм ти полезна поне малко.
Аз лично не можех да си представя живота без единия от двамата, защото те бяха толкова единни във всичко, че ги възприемах почти като един човек. Те работеха цял живот заедно, само веднъж са работили на различни работи и то само за един ден, защото единия не издържал без другия и напуснал и се събрали пак. Когато единият беше болен, другият беше до него неотлъчно. Дълго време работеха в бившия Тексим и пътуваха из Азия. В Турция блъснали някакъв човек, без непоправими щети, за щастие, но ги затворили. Понеже този от двамата, който шофирал, току-що бил изкарал тежко заболяване и още не бил възстановен напълно, другият поел вината и казал, че е карал, а там в затвора са ги били и то много, та поел боя. Престоят им бил неколкодневен, но с последствия за цял живот.
Цял живот са били едно цяло, поемали са си вината и боя, и всичко. Дори в училище единият учел един ден, на другия ден учел другия и се сменяли.

Твоите деца чустват потребност да споделят наказанията, щом така искат, не ги дели. Не мога да ти го обясня точно, но те са щастливи така, по някакъв странен начин.

Калина и аз си мисля че не е лошо това че единия иска да поеме вината на другия, може да не е честно, но така се учат да си помагат двамата и да се защитават , и ако сега си  поемат вината взаимно, след време ще постъпват така и в живота, мисля си че ще бъдат единни  и ще могат да разчитат един на друг.