Къде искаме да сме погребани?

Видът на бг. гробищата е оставил травма в мен от ранното ми детство. Затова се надявам да не мра в Бг.

Иначе ми е все тая дали ще бъда погребана или кремирана.

За донорството е дълга история - дала съм устно съгласие на близките ми, но не желая да си правя донорски паспорт, убедена съм, че някой някога може да се "възпозва" от това.

Американските гробища са си насред града, не ги крият. Няма плътни огради. Представляват поляни с паметници, няма отделни гробове. Около паметниците може да има засадени цветя. Поддържат ги много добре, нямам против да ме заровят на слънчева поляна и да садят цветя отгоре ми, а хората да живеят наоколо.

Точно това викам и аз. Тук гробищата са като парк и съвсем не навяват такива мрачни мисли в мен като тези в Бг.

Честно казано, ако ще  да изглеждат като градините на Семирамида, това са си гробища .
Няма начин да ми харесат или отсега да ме карат да се чувствам приемливо при мисълта, че някой ще е на пикник върху гроба ми  .
За мен смъртта е нещо изключително тъжно и драматично и ме кара да се чувствам дискомфортно.

Ох Палмира, несъмнено си права. Сюжетът за живота и смъртта е най-любимият на философите. Всички асоциираме смъртта с нещо изключително тъжно и драматично ( както казваш ), защото не знаем какво става с нас после. А оттам и хилядите въпроси, най-вече този - какъв е тогава смисълът да живееш. Дълга, безкрайна тема, която мен лично много ме вълнува.

Но тук ставаше по-скоро дума за практичната (+ циничната ) страна на този акт. Къде, защо и така, нали разбираш? 

Трябва да можем да говорим трезво за смъртта, защото тя е най-сигурното нещо на света. Колкото и да не го желаем.

Изобщо не мисля че е "рано" да се мисли по темата и че това ми пречи да си "живея живота". Не виждам нищо драматично и тъжно в това човек да е подготвен и да не товари близките си с подобни отговорности и решения.
В писмен вид сме конкретизирали че искаме да бъдем кремирани,и сме орган донори (тук се пише на шоф.книжка).

точно онзи ден се зарекохме с единствения ми приятел българин тук , да си умрем в българия ама дано да има време да ни попитат

Ти да не се каниш да се разхождаш из гробището, бе жена? Да не ти развалям кефа, ма ще си лежиш у земята и иначе няма да ти пука има ли тревичка отгоре!
Иначе се радвам да  те "видя", в тази така хубава тъжно - весела тема!

не
но всяко лято посещаваме с много мъка гроба на свекърва ми - цялото място е един змиярник въпреки опитите на зълва ми и мъж и да оправят малко
тъжно е, гадно е - за тези, които се опитват да си спомнят за теб (дано и за нас има кой) и да те уважат

дано да умра там където ще има кой да идва на гроба ми

Père Lachaise или Zentralfriedhof Wien.
Нашите гробища потискат и мъртвите навярно.

Ех, Лиска пак се натъкми на хубаво място. И аз няма да откажа на Пер Лашез. Особено ако ме сложат до Оскар Уайлд.

Не искам да ме погрегват,не искам изсъхнали цветя над главата си,още по-малко изкуствени.Не искам паметници,не искам полускъсан некролог да се вее на вятъра,още по-малко да се валя в калта Погрижила съм се да се знае
Искам да ме кремират и да разпръснат праха ми в морето,най-близкото.После ще мога да отида където си искам,и до България,и до Хаваите и да се върна в Тиренско море...А вси4ки,които са ме оби4али ги искам всяка година на плажа

аз пък хич не ща да идват на гроба ми, нещо повече- не ща гроб!
още по-малко български.
ужасявам  се от всичките тия цветя в отрязани и зеленясали пластмасови шишета, веещи се траурни шалчета и черни гарги ровещи за раздавки в събота ли беше, неделя ли.
може да не ми дреме какво ще е след като умра, но понеже съм естет чиляк и много суетен та предпочитам моите хора да не ме виждат изкуствено напудрена и положена в сандък
затуй-тялото на пепел и някъде из българско, тъй казах аз. ужасявам се от мисълта да остана в испанско. ми де да знам пък, може да не се мре съвсем след туй-кой се е върнал та да каже...искам поне да си правя моабета на български.

никога не е рано  да се мисли по този въпрос, за съжаление.

Честит рожден ден на патерици на авторката!   

Звездичка, букет и на теб за Канзас. Много любима група. 

Много хубава тема. И за мен идва в подходящ момент. Ако внезапна загуба на член от семейството може да се нарече подходящ момент. Но... тези дни по повод на личната ми скръб имах време да мисля дълго по темата и за себе си.


Не знам къде искам да умра. Живяла съм в 3 страни, с които съм силно емоционално свързана. Не съм патриот и далеч не "всичко българско и родно любя, тача и милея". Ако ще се залежавам, НЕ искам да е в българска болница. Искам да съм при близките си. Да ги виждам.
Ако е внезапно - кой знае... както се казва може и на ваканция да се случи. Където - там.

И аз не искам гроб. О'Хара добре е синтезирала, и моето отношение е като нейното.
Казала съм на мъжа ми, че искам да бъда кремирана и праха ми да бъде разпръстнат не къде да е, а в 3 определени града, където съм преживяла най-щастливите (до сега поне) моменти от моя живот.

За донорство на органи и ние сме се разписали (anette1104 е уточнила вече - на шофьорските книжки). Мъжът ми е в трансплантационния "бизнес" и имам поглед колко хора и колко време чакат за органи и тъкани. Разказвал ми е за пациенти, за които съм плакала като умират.
Смятам се за крайно толерантен човек, но не оправдавам избор "не искам да даря". Егоистично е и обикновено слабо-информирани или силно-религиозни хора го правят. Както и да е, темата е друга...

Напоследък мен ме мъчи проблемът как да се справя с географската недостатъчност в трудни моменти? Връщане в България не е решение. Няма да го коментирам, но е комплексно обусловено и най-важното - нито аз, нито съпругът ми искаме.
Страх ме е, че няма да мога да стигна навреме, че пропускам ценно време, което искам да прекарам с родителите си. Не мога да ги видя как остаряват... Ей такива неща.