Здравейте, не знам точно как да сформирам въпроса ми, но чувствате ли се задължени по някакъв начин на своите родители в името на своите интереси. Ще дам пример - Имам семейство и дъщеря. Едно дете съм, родителите ми дават всичко за мен, колкото могат... Но... ако спомена нещо от сорта - "Решихме да заминем за чужбина със съпруга и дъщеря ми да спечелим някой лев", отношението е негативно и сигурно на родителите ми им минава през ума - кой ще се грижи за нас... Обичам ги много, но трябва ли да се чувствам длъжна за това, че са ми помагали с каквото могат? Естествено никога няма да ги оставя и ще им помагам винаги когато и с каквото мога. Много объркано се изразих, дано ме разберете. Моля за вашите мнения!
- Публикувана: 1 ноем. 2008, 14:50 ч.
- Последно мнение: 20 фев. 2009, 14:40 ч.
Длъжни ли сме на родителите ни?
Едва ли, казвайки им, че заминавате за чужбина, си мислят, че няма кой да се грижи за тях.Нормално е да се притесняват за вас.
Да, много съм задължена на моята майка и винаги помагам с каквото мога, но никога не забравям, че вече имам друго семейство.
Трябва да се намери баланс между старото и новото семейство, /ако могат така да се нарекат/.
Да, много съм задължена на моята майка и винаги помагам с каквото мога, но никога не забравям, че вече имам друго семейство.
Трябва да се намери баланс между старото и новото семейство, /ако могат така да се нарекат/.
Аз те разбрах! 
Длъжни не ми харесва като дума, не трябва да се чувстваме длъжни, а трябва сърцето да ни подтиква към това да сме до тях когато имат нужда, както са били те, когато ние сме били малки. Благодарение на тях сме това, което сме в крайна сметка.
Аз лично не бих се решила да оставя майка ми и баща ми сами знаейки, че нямам брат или сестра и няма на кого да разчитам, че ще им обърне внимание когато им потрябва.
Просто няма да имам и миг спокойствие ако съм далеч от близките си хора!
Длъжни не ми харесва като дума, не трябва да се чувстваме длъжни, а трябва сърцето да ни подтиква към това да сме до тях когато имат нужда, както са били те, когато ние сме били малки. Благодарение на тях сме това, което сме в крайна сметка.
Аз лично не бих се решила да оставя майка ми и баща ми сами знаейки, че нямам брат или сестра и няма на кого да разчитам, че ще им обърне внимание когато им потрябва.
Просто няма да имам и миг спокойствие ако съм далеч от близките си хора!
Не, не се чувствам длъжна. И моите деца не са ми длъжни.
Неискам да ме разбирате погрешно аз не смятам, че дъщеря ми трябва да ми е длъжна затова, че съм и майка и че съм я гледала, но ще ми е мъчно ако не я виждам и смятам, че поне с това децата са ни длъжни да ги виждаме честичко, дори и да имат вече семейство едното няма общо с другото, не говорим за пренебрегване. Просто всеки родител има нужда да вижда децата си, това е!
Не, не се чувствам длъжна. И моите деца не са ми длъжни.
ами длъжна небих казала.Аз просто съм ужасно привързана.Сега страшно ми тежи,че вече почти година съм в чужбина и съм ги виждала 3 пъти от тогава.Чуваме се всеки ден,но не е същото.Най ми е криво,че пропускат как расте внучето им.Баха до мен в ужасно трудни моменти,а сега не можем да споделим заедно хубавите.И на тях им е много криво,но гледат да не го показват и да не ме товарят.Никога не са казали да не заминем.
Е аз немога без тях и февруари се прибираме окончателно.
Е аз немога без тях и февруари се прибираме окончателно.
Не съм им длъжна ...много ги обичам.Сега покрай грижите и тревогите за малката ги разбирам още по - добре.
Те са прекрасни хора , който винаги са ме оставяли свободна да вземам всички важни решения в живота ми и са ме научили на много неща
Мисля че не биха искали да им се чувствам длъжна ,определено.
Обаждам им се всеки ден и много ми липсват
Те са прекрасни хора , който винаги са ме оставяли свободна да вземам всички важни решения в живота ми и са ме научили на много неща
Мисля че не биха искали да им се чувствам длъжна ,определено.
Обаждам им се всеки ден и много ми липсват
Не се чувствам длъжна на никой.Бих помагала на родителите ми единствено от обич и уважение.Но не се съобразявам с техните желания относно личния ми живот и само ги информирам за намеренията си.Отдавна си знаят, че не могат да ме спрат реша ли да направя нещо, не се и опитват.
Едва ли, казвайки им, че заминавате за чужбина, си мислят, че няма кой да се грижи за тях.Нормално е да се притесняват за вас.
и аз така си мисля
иначе аз незнам дали ще съм им длъжна на родиелите ми,но никога няма да мога да им се отблагодаря като дете на родител!
но понякога чувството на дълг към тях се засилва...
Едва ли, казвайки им, че заминавате за чужбина, си мислят, че няма кой да се грижи за тях.Нормално е да се притесняват за вас.
Да, много съм задължена на моята майка и винаги помагам с каквото мога, но никога не забравям, че вече имам друго семейство.
Трябва да се намери баланс между старото и новото семейство, /ако могат така да се нарекат/.
Да, много съм задължена на моята майка и винаги помагам с каквото мога, но никога не забравям, че вече имам друго семейство.
Трябва да се намери баланс между старото и новото семейство, /ако могат така да се нарекат/.
Едва ли има родител, който би попречил детето му да си устрои личното щастие.
Обратният вариант за несиновен дълг е безскрупулност и егоизъм от страна на деца към родители.
Въпрос на ценностна система е какво и колко внимание ще отделиш на родителите си.
По принцип проблемите за дълга на децата към родителите е в тиин възрастта. На по-късен етап да питаш трябва ли не трябва ли, говори за едно друго нещо....
Не ми харесва понякога факта, че някои родители съзнателно или не, карат децата си да им се чувстват длъжни.
Това си е един вид емоционален рекет, лично за мен.
Аз ако имам достатъчно ъкъл в главата си, задължително бих оценила всичко, което те са направили или жертвали заради мен. Родителите както обичат децата си безусловно, така трябва и да се жертват за тях безусловно и да не търсят след време отплата за делата си. А и от възпитанието, което са дали на тези деца, зависи дали те ще са благодарни или въпреки всичко вечно ще са недоволни.
Лично аз ужасно се дразня, когато понякога моята майка ми подметне ей така - "невинно" - че ако не била тя, нямало да имам това или пък онова. Ами да не го е правила тогава. Точно за нещата, за които никога не съм я молила и не съм изисквала от нея, само за тях се изтъква, защото по този начин е направила нещо, което тя е искала и по този начин е задоволила освен моя и нейна нужда. Т
Ей от такива неща в комуникацията си с родителите си се дразня и ужасно се надявам след време да не допускам тези "малки" грешки при възпитанието на децата си.
Това си е един вид емоционален рекет, лично за мен.
Аз ако имам достатъчно ъкъл в главата си, задължително бих оценила всичко, което те са направили или жертвали заради мен. Родителите както обичат децата си безусловно, така трябва и да се жертват за тях безусловно и да не търсят след време отплата за делата си. А и от възпитанието, което са дали на тези деца, зависи дали те ще са благодарни или въпреки всичко вечно ще са недоволни.
Лично аз ужасно се дразня, когато понякога моята майка ми подметне ей така - "невинно" - че ако не била тя, нямало да имам това или пък онова. Ами да не го е правила тогава. Точно за нещата, за които никога не съм я молила и не съм изисквала от нея, само за тях се изтъква, защото по този начин е направила нещо, което тя е искала и по този начин е задоволила освен моя и нейна нужда. Т
Ей от такива неща в комуникацията си с родителите си се дразня и ужасно се надявам след време да не допускам тези "малки" грешки при възпитанието на децата си.
Едва ли, казвайки им, че заминавате за чужбина, си мислят, че няма кой да се грижи за тях.Нормално е да се притесняват за вас.
Да, много съм задължена на моята майка и винаги помагам с каквото мога, но никога не забравям, че вече имам друго семейство.
Трябва да се намери баланс между старото и новото семейство, /ако могат така да се нарекат/.
Да, много съм задължена на моята майка и винаги помагам с каквото мога, но никога не забравям, че вече имам друго семейство.
Трябва да се намери баланс между старото и новото семейство, /ако могат така да се нарекат/.
Оо, бъркаш според мен! Определено си мислят точно това. Ако само се страхуват, ще изкажат някакви конкретни тревоги и опасения. Повярвай ми, много добре знам за какво говори авторката
Аз те разбрах!
Длъжни не ми харесва като дума, не трябва да се чувстваме длъжни, а трябва сърцето да ни подтиква към това да сме до тях когато имат нужда, както са били те, когато ние сме били малки. Благодарение на тях сме това, което сме в крайна сметка.
Аз лично не бих се решила да оставя майка ми и баща ми сами знаейки, че нямам брат или сестра и няма на кого да разчитам, че ще им обърне внимание когато им потрябва.
Просто няма да имам и миг спокойствие ако съм далеч от близките си хора!
Длъжни не ми харесва като дума, не трябва да се чувстваме длъжни, а трябва сърцето да ни подтиква към това да сме до тях когато имат нужда, както са били те, когато ние сме били малки. Благодарение на тях сме това, което сме в крайна сметка.
Аз лично не бих се решила да оставя майка ми и баща ми сами знаейки, че нямам брат или сестра и няма на кого да разчитам, че ще им обърне внимание когато им потрябва.
Просто няма да имам и миг спокойствие ако съм далеч от близките си хора!
Аз искам да те питам нещо. Ако имаш брат или сестра какво променя това ситуацията. Аз имам двама братя. И двамата живеят в чужбина. И сега какво.. който превари, той завари, така ли? Това означава ли, че аз няма да замина ако го желая, защото съм се решила последна. Майка ми непрекъснато ме подтиква да се изнасям от БГ, но аз не искам. Имам едно дете. Ако то реши да живее в чужбина ще го подкрепя и няма да очаквам да остане тук заради мен или заради баща си. Сменянето на наср..и памперси не му вменява цял живот ангажимента да сменя моите памперси. Ако е тук и има желание да го прави ОК, но смятам, че всеки трябва да уреди живота си. Има начин да се помага на родителите и отдалеч. Аз лично смятам да не обременявам детето си, а когато не мога сама да се грижа за себе си, има си специализирани заведения за целта. Дори смятам да й го кажа, за да не се чувства гузна или виновна взимайки подобно решение...
А пък и ще добавя една приказка на майка ми, във връзка с това
Тя казва "Децата ВИНАГИ са неблагодарни към родителите си!"
Не го разбирайте буквално, защото не е казано така. Така както майка ми е била "неблагодарна" към родителите си, така ние сме към нея и така нашите деца ще са към нас.
П.С. И разбира се, че имам морални задължения към родителите си, но те ми идват от сърцето, а не по силата на някакви вменени задължения. И да, бих заминала за чужбина ако те са здрави и прави, т.е. няма някаква извънредна ситуация, която налага да остана.
Цитат
Родителите както обичат децата си безусловно, така трябва и да се жертват за тях безусловно и да не търсят след време отплата за делата си
Тя казва "Децата ВИНАГИ са неблагодарни към родителите си!"
Не го разбирайте буквално, защото не е казано така. Така както майка ми е била "неблагодарна" към родителите си, така ние сме към нея и така нашите деца ще са към нас.
П.С. И разбира се, че имам морални задължения към родителите си, но те ми идват от сърцето, а не по силата на някакви вменени задължения. И да, бих заминала за чужбина ако те са здрави и прави, т.е. няма някаква извънредна ситуация, която налага да остана.
Нека все пак уточня - имаме прекрасни взаимоотношения с родителите ми, харесват много съпруга ми, но когато кажа, че вече сме две отделни семейства не им става приятно. Аз се гордея с това и в същото време се радвам, че не съм им в тежест. Но за да бъдем напълно задоволени със съпруга ми ни трябва още малко и това малко не го виждаме тук в България. Намеренията ми са това да бъде само до постигане на целта.... С това до тук. По някога се подмятат някои реплики от страна на майка ми, че както сега те помагат, така ще помагам и аз след време. Помоща е взаимна-кой с колкото и когато може, не искам да лъжа, а и никой няма да ми повярва, че на този етап те подават по-често ръката си за помощ от колкото ние на тях, но това не е поради нежелание, а поради стечение на обстоятелствата. Никога и за миг не съм помислила, че ще ги изоставя и няма да ги погледна на старини, но защо те смятат, че ние децата сме създадени за тази цел... или може би аз грешно съм разбрала... Имам дъщеря и за миг не съм си помислила да не я пускам далеч от мен поради тази причина - да ме гледа. Не знам къде бях чела, че в япония се радвали на дъщери, защото щели да се грижат за тях след време. Май пак доста объркано стана...
но защо те смятат, че ние децата сме създадени за тази цел... или може би аз грешно съм разбрала... Имам дъщеря и за миг не съм си помислила да не я пускам далеч от мен поради тази причина - да ме гледа.
Защото си млада. Колкото повече човек остарява, толкова по малко сили вижда в себе си, че може да се грижи без помощ от друг и е нормално да се страхува. И ние ще станем така, не се заблуждавай. Няма начин възрастен човек, виждайки изоставени негови връстници, изнемогващи, да не го обхване страха "ами ако и на мен ми се случи така".
Грозно е единствено, ако родителите ти кажат, че са те родили с цел да им робуваш и изпълняваш желанията. Защото аз съм свидетел на такива хора. Няма да конкретизирам, но бях и все още съм отвратена от такива "родители".
Аз те разбрах!
Длъжни не ми харесва като дума, не трябва да се чувстваме длъжни, а трябва сърцето да ни подтиква към това да сме до тях когато имат нужда, както са били те, когато ние сме били малки. Благодарение на тях сме това, което сме в крайна сметка.
Аз лично не бих се решила да оставя майка ми и баща ми сами знаейки, че нямам брат или сестра и няма на кого да разчитам, че ще им обърне внимание когато им потрябва.
Просто няма да имам и миг спокойствие ако съм далеч от близките си хора!
Длъжни не ми харесва като дума, не трябва да се чувстваме длъжни, а трябва сърцето да ни подтиква към това да сме до тях когато имат нужда, както са били те, когато ние сме били малки. Благодарение на тях сме това, което сме в крайна сметка.
Аз лично не бих се решила да оставя майка ми и баща ми сами знаейки, че нямам брат или сестра и няма на кого да разчитам, че ще им обърне внимание когато им потрябва.
Просто няма да имам и миг спокойствие ако съм далеч от близките си хора!
По-точно не можех и да го напиша.
Човек винаги има избор.
И се чувствам и го искам, защото те са ме направили такава каквато съм, те са ми дали всичко и са се лишавали в 90% от случаите за мен и сестра ми.Винаги ние сме били на първо място за всичко. Така сега се чувствам и аз спрямо детето си. За мен по това как някой се държи с родителите си си личи какъв човек е.
Но дали това е достатъчно...
РениKD, според мен е от поколението. Въпреки, че имам колежка, от която съм чувала изказвания стил... еди коя си остана сама и дете няма да я гледа на старини. Или.. детето трябва да ми е благодарно. Е, това последното ми бърка в здравето като го чуя. Значи аз съм родила дете, за да ми бъде благодарно. Сякаш това дете не дава на мен толкова колкото аз на него.. Ами не съм съгласна! Всичко е взаимно. Дано да разсъждавам така и на старини, щото знае ли човек като му се промени съзнанието какви ще ги върши 
Мисля, че родителите ти постъпват до известна степен егоистично, макар че съм сигурна, че не го съзнават. Ми нали те "са се взели" на младини, за да остареят заедно. А какво ще стане с твоя живот? Един ден тях няма да ги има, дано този ден да е много далеч. Тогава ти ще бъдеш неудовлетворена. А това да бъдеш родител означава да правиш нещата в името на детето си. Да си замълчиш в името на детето си, да застанеш зад гърба му, дори когато греши. Колкото и да те боли. Сигурна съм, че ако детето ми реши да бъде далеч от мен, ще ми се скъса сърцето от мъка, но ако нейния живот ще бъде по-добър нямам право дори да го показвам. Дори и да не преценява нещата правилно аз мога да дам мнение и съвет, а не да определям живота й.
А за дъщерите и синовете... В България уж се смята, че синът води снахата при родителите си, респективно тя ги гледа, ама има една приказка "Женско чедо, под език ще пренесе, на майка ще занесе!" Абе свят шарен...
Мисля, че родителите ти постъпват до известна степен егоистично, макар че съм сигурна, че не го съзнават. Ми нали те "са се взели" на младини, за да остареят заедно. А какво ще стане с твоя живот? Един ден тях няма да ги има, дано този ден да е много далеч. Тогава ти ще бъдеш неудовлетворена. А това да бъдеш родител означава да правиш нещата в името на детето си. Да си замълчиш в името на детето си, да застанеш зад гърба му, дори когато греши. Колкото и да те боли. Сигурна съм, че ако детето ми реши да бъде далеч от мен, ще ми се скъса сърцето от мъка, но ако нейния живот ще бъде по-добър нямам право дори да го показвам. Дори и да не преценява нещата правилно аз мога да дам мнение и съвет, а не да определям живота й.
А за дъщерите и синовете... В България уж се смята, че синът води снахата при родителите си, респективно тя ги гледа, ама има една приказка "Женско чедо, под език ще пренесе, на майка ще занесе!" Абе свят шарен...
Неудобно се чувствам, че споделям това тук, но нямам нито брат нито сестра, а на съпруга ми не смея да му кажа цялата истина за да не си промени отношението към тях, защото той е "чужд" човек, колкото и да разбира ситуациите и може би ще изтълкува по друг начин думите им. Започнах темата защото вчера се скарахме с майка ми-чаках я да дойде и да излезем с бебка. Времето с 4 месечно бебе ти е разчертано до секундата, а тя се забави за да отиде до магазина и да ми купи ... дори не видях какво, стори ми се кашкавал... обидно ми стана... и то най-вече от факта, че съм ги молела да не ми купуват нищо и да си гледат старините... Обидно ми стана, че аз не мога да помогна, защото съм на квартира и разходите са големи... Не искам материална помощ без да съм молела никого... Искам аз да помагам, но на този етап не мога...
За да не смятат родителите ти, че си им длъжна трябва да се оправяте с мъжа ти напълно самостоятелно. С тези подмятания те ти насаждат чувство за вина. И на мен ще ми е трудно да оставя майка си сама ако заминем в чужбина, но вече трябва да мислим за живота на децата си, а не за този на родителите ни. Ще съм много щастлива ако детето ми расте в по-нормално общество от нашето и учи в училище, в което има ред и дисциплина. Разочарована съм безкрайно от всичко в България. Родителите ти проявяват родителски егоизъм и мислят за себе си, а не за теб. Това е недопустимо!
.Особено след като видях майка ми в друга светлина това лято 
От това, което си написала, не виждам нищо особено притеснително. Не се навивай за глупости. Родителите ти са стандартни, загрижени български такива - радвай се, че са такива. Няма нищо по-хубаво от това някой да го е грижа за теб. Искала майка ти да ви купи нещо, купила го. Знаеш ли колко е приятно да направиш нещо за близък, не й отнемай тази радост.
Искаш ти да им помагаш, щом го искаш ще го направиш, просто още сте доста млади и не ви е дошло времето. След няколко години най-вероятно ролите ви ще се сменят. Но и тогава те пак ще гледат да има повече за вас.
Разбирам желанието ти да можеш сега и веднага ти да си помагащата, но нещата не винаги се получават лесно. Не се ядосвай на тях, а се постарай по-бързо да заемеш ролята, която искаш.
Родителите са също хора и не винаги правят всичко безгрешно.
Искаш ти да им помагаш, щом го искаш ще го направиш, просто още сте доста млади и не ви е дошло времето. След няколко години най-вероятно ролите ви ще се сменят. Но и тогава те пак ще гледат да има повече за вас.
Разбирам желанието ти да можеш сега и веднага ти да си помагащата, но нещата не винаги се получават лесно. Не се ядосвай на тях, а се постарай по-бързо да заемеш ролята, която искаш.
Родителите са също хора и не винаги правят всичко безгрешно.
НЕ !ЗА НИЩО !Каквото са искали д анаправят за нас-направили и толкова.Повече е било за тяхното его,отколкото по наше желание.
Дори вчера пак успяха да ме разплачат,майка да ме манипулира,че не съм можела да си правя каквото си искам,щом са ми дали жилище-да ги уважавам и да мълча.Толкова ми е тежко,че не ме възприемат като майка и родител,а гледат все те да са отгоре.
Дори вчера пак успяха да ме разплачат,майка да ме манипулира,че не съм можела да си правя каквото си искам,щом са ми дали жилище-да ги уважавам и да мълча.Толкова ми е тежко,че не ме възприемат като майка и родител,а гледат все те да са отгоре.
Зависи и от родителите.
Не че точно съм длъжна на моите родители, но не бих ги оставила самотни и без грижи. Отделила съм се от тях още след завършване на училище и няма как да ме манипулират с това на какво разстояние сме. Аз си имам мое семейство и деца и трябва да решаваме с мъжа ми какво и как да се прави. Зная, че ме обичат и са загрижени за мен и моето семейство и за мен е естествено да им отвърна със същото.
Все се сещам за приказката за копанката. И за една друга се сещам "една майка може да отгледа 9 деца, но 9 деца не могат да гледат 1 майка". И двете са много тъжни.
Не че точно съм длъжна на моите родители, но не бих ги оставила самотни и без грижи. Отделила съм се от тях още след завършване на училище и няма как да ме манипулират с това на какво разстояние сме. Аз си имам мое семейство и деца и трябва да решаваме с мъжа ми какво и как да се прави. Зная, че ме обичат и са загрижени за мен и моето семейство и за мен е естествено да им отвърна със същото.
Все се сещам за приказката за копанката. И за една друга се сещам "една майка може да отгледа 9 деца, но 9 деца не могат да гледат 1 майка". И двете са много тъжни.
Длъжна съм да отгледам и възпитам сина си така, че да стане самостоятелен и отговорен човек и на свой ред да отгледа своите си деца.Не съм длъжна да бъда това, което родителите ми не са могли да бъдат, да живея техния живот и по техните правила.
Винаги съм била и ще бъда до любимите си хора в трудни за тях моменти!
Винаги съм била и ще бъда до любимите си хора в трудни за тях моменти!
Нека и аз да кажа своето мнение по въпроса. От далечината на днешния ден, когато моите родители си заминаха, аз мисля че докато сме живи трябва да ги уважаваме, да ги обичаме, да черпим от мъдростта им, да сме до тях когато имат нужда , както те са били до нас, но без да ги задушаваме. Знаете ли като лекар , колко често получавам отговор - не мога да си купя лекарствата с тази пенсия........ при две деца, но те имат семейства и трябва да се грижат за тях. А кой ще се грижи за болните ни родители? Нима е по добре да ги оставим с 100 лв месечно , и да кажем аз не съм йм длъжна. Да , думата длъжна е много грозна. Любовта се измерва с това какво правим за човека, пък бил той родител. Как искам сега да има на кого да кажа : майко, татко. Но няма. Днес е голяма задушница - мир на праха йм. Обичам ги и мисля че направих всичко по силите си , за да не се случи непоправимото. Но все пак живота има своя край. Съжалявам ако съм ви отегчила.
Аз се чуствам длъжна. Мисля, че с право.
shiva58, права си за това!!! Обаче не е честно родител да вменява вина на децата си, както описва авторката. Тук в ДиС е имало достатъчно теми за този тип изнудване от страна на родители, които не оставят децата си да взимат сами решения. Притискат ги и ги манипулират например със здравословното си състояние. Не е редно това! Достатъчно е ако реша да замина за чужбина майка ми и баща ми да кажат ми сега ние какво ще правим без теб, ми ако се разболеем няма кой да ни погледне и т.н. Всичко това действа на детето. Има родители, които дори и да са зле не безпокоят децата си, което според мен също не е нормално. Надявам се като остарея да не отивам нито в едната, нито другата крайност. Да мога да преценя кое е важно и кое не и никога да не задушавам дъщеря си в стремежа си цял живот да е до мен. Отсега ми е ужадно страшно като си помисля, че някой ден ще хване нейния си път и той няма да е вече нашият път, но нямам право да я манипулирам.
Най-голямата грешка която един родител може да направи е да втълпи чувство за дълг.
Никой на никого не е длъжен, нито аз към майка ми, нито детето ми към мен.
Искала съм го,родила съм го, гледам го и се надявам да го подготвя така, че като му "порастнат крилцата" да излети в живота и да се оправя успешно с трудностите.
От там нататък грижата за възрастен родител се крепи на възпитание, светоглед, спечелена обич, уважение, доверие и т.н.....
Никой на никого не е длъжен, нито аз към майка ми, нито детето ми към мен.
Искала съм го,родила съм го, гледам го и се надявам да го подготвя така, че като му "порастнат крилцата" да излети в живота и да се оправя успешно с трудностите.
От там нататък грижата за възрастен родител се крепи на възпитание, светоглед, спечелена обич, уважение, доверие и т.н.....
Няма нищо по-чисто и безкористно, от любовта родител-дете.
Никога, не бих искала децата ми, да са ми длъжни. Това би ме карало да се чувствам, неудовлетворена и необичана.
Както и аз не съм длъжна на родителите си.
Деца не се правят за да ти дължът после нещо. Или за да има кой да те гледа.
Обичам много родителите си, и съм им благодарна за всичко което са направили и продължават да правят за мен.
Ако ме бяха карали да им се чувствам длъжна, не знам дали бих била толкова всеотдайна.
Знам че правят всичко за мен, и че живеят заради мен и внучето си.
Преди две години баща ми претърпя много тежка операция. Не беше ясно дали ще оживее.
На сутринта преди операцията, преди да тръгне за болницата, дойде, в очите му имаше сълзи (никога няма да го забравя, виждала съм го насълзен, само на погребението на баба ми), и ми каза, ако не се събудя, единственото за което ще съжалявам е, че няма да мога да ти се радвам още няколко години.
В този момент, бях готова и сърцето си да му дам. Не защото съм длъжна, а защото го обичам.
Същото е майка ми, не помня ден в живота си, когато тази жена да е направила нещо за себе си, преди да направи за мен.
Да са ми живи и здрави. А каквото зависи от мен ще го направя.
Никога, не бих искала децата ми, да са ми длъжни. Това би ме карало да се чувствам, неудовлетворена и необичана.
Както и аз не съм длъжна на родителите си.
Деца не се правят за да ти дължът после нещо. Или за да има кой да те гледа.
Обичам много родителите си, и съм им благодарна за всичко което са направили и продължават да правят за мен.
Ако ме бяха карали да им се чувствам длъжна, не знам дали бих била толкова всеотдайна.
Знам че правят всичко за мен, и че живеят заради мен и внучето си.
Преди две години баща ми претърпя много тежка операция. Не беше ясно дали ще оживее.
На сутринта преди операцията, преди да тръгне за болницата, дойде, в очите му имаше сълзи (никога няма да го забравя, виждала съм го насълзен, само на погребението на баба ми), и ми каза, ако не се събудя, единственото за което ще съжалявам е, че няма да мога да ти се радвам още няколко години.
В този момент, бях готова и сърцето си да му дам. Не защото съм длъжна, а защото го обичам.
Същото е майка ми, не помня ден в живота си, когато тази жена да е направила нещо за себе си, преди да направи за мен.
Да са ми живи и здрави. А каквото зависи от мен ще го направя.
Аз не се чувствам длъжна, още повече, че те са още млади, работят, имат си свой живот.
Обаче мъжа ми... често пъти ми е казвал, че никога няма да остави майка си. Тя наистина е с малка пенсия, но...
Което дори означава, че мисли да живее с нея во веки веков. Което ме подлудява понякога!
Обаче мъжа ми... често пъти ми е казвал, че никога няма да остави майка си. Тя наистина е с малка пенсия, но...
Което дори означава, че мисли да живее с нея во веки веков. Което ме подлудява понякога!
Не съм близка с родителите си. На са ми помогнали с нищо през последните 10 години, не се интересуват реално нито от мен, нито от внуците си, чувствам ги като абсолютно чужди хора.
Но ако не дай Боже, изпаднат в беда или имат здравословен проблем, да, бих се почувствала длъжна да им помогна с каквото мога. Но ще го направя точно по задължение, а не защото ми идва от сърцето, както би трябвало да бъде.
Но ако не дай Боже, изпаднат в беда или имат здравословен проблем, да, бих се почувствала длъжна да им помогна с каквото мога. Но ще го направя точно по задължение, а не защото ми идва от сърцето, както би трябвало да бъде.
Моята свекърва е родила сина си и го е оставила на 7 месеца.Добре, че е била баба му. Днес тя се обажда през няколко месеца , за да иска пари а не за да види ние как сме .И се опитва да вмени на сина си, че понеже го е родила той е длъжен да се грижи за нея.Не го приемам , съпруга ми също .Изобщо не и обръща внимание , дори когато тя наистина има нужда. Но понякога е важно да знаем , че на каквото си постелем на това ще лежим след време
Ангажиментът поне според мен върви напред - това, което моите родители са направили за мен, аз ще направя за моите деца, те - за техните, и така, докато свят светува...
Да уважаваш родителите си, да ги подкрепяш морално и материално (при необходимост) - това е въпрос на взаимоотношения. Тези взаимоотношения обаче зависят от много фактори, и е трудно да се обобщава.
Има много хора, които се грижат за родителите си не защото така им идва "отвътре" и наистина го желаят, а защото са принудени (както вече се каза - чрез емоционален или материален рекет, т.е. родителска манипулация). По същия начин има хора, които биха искали да се грижат за родителите си, но нямат възможност поради стечение на житейските обстоятелства. Нито първите са прекрасни хора, нито вторите - "неблагодарни" и лоши...
Да уважаваш родителите си, да ги подкрепяш морално и материално (при необходимост) - това е въпрос на взаимоотношения. Тези взаимоотношения обаче зависят от много фактори, и е трудно да се обобщава.
Има много хора, които се грижат за родителите си не защото така им идва "отвътре" и наистина го желаят, а защото са принудени (както вече се каза - чрез емоционален или материален рекет, т.е. родителска манипулация). По същия начин има хора, които биха искали да се грижат за родителите си, но нямат възможност поради стечение на житейските обстоятелства. Нито първите са прекрасни хора, нито вторите - "неблагодарни" и лоши...
Благодарна съм на родителите ми за това, че непрекъснато ми казват ето това:
" Ти и брат ти вече имате свои семейства. Така че вече сме три отделни семейства. Затова гледате първо своето семейство и после нас".
Никога не настояват да се виждаме непрекъснато. Помагат деликатно, без да го натрапват. Винаги, когато съм имала нужда, са били до мен. Както и аз до тях. Ако е здравословен проблем най-вече . Ако имам нужда от съвет, са мнооого внимателни (защото вече има и друг човек до мен).
Не ме карат да се чувствам задължена за това, че са били най-добрите за мен родители. Знаят, че ще застана до тях, ако имат реален проблем. Това означава, че не ме обсебват с несъществуващи тревоги, така, заради спорта (има и такива родители).
С две думи, оставят ме да градя живота си като самостоятелна личност. Уважават решенията ми. Подкрепят ме. Никога не биха ме накарали да се чувствам виновна, ако реша да замина за чужбина. И оттам мога да се погрижа за тях, когато остареят (ако това е въпросът на авторката).
" Ти и брат ти вече имате свои семейства. Така че вече сме три отделни семейства. Затова гледате първо своето семейство и после нас".
Никога не настояват да се виждаме непрекъснато. Помагат деликатно, без да го натрапват. Винаги, когато съм имала нужда, са били до мен. Както и аз до тях. Ако е здравословен проблем най-вече . Ако имам нужда от съвет, са мнооого внимателни (защото вече има и друг човек до мен).
Не ме карат да се чувствам задължена за това, че са били най-добрите за мен родители. Знаят, че ще застана до тях, ако имат реален проблем. Това означава, че не ме обсебват с несъществуващи тревоги, така, заради спорта (има и такива родители).
С две думи, оставят ме да градя живота си като самостоятелна личност. Уважават решенията ми. Подкрепят ме. Никога не биха ме накарали да се чувствам виновна, ако реша да замина за чужбина. И оттам мога да се погрижа за тях, когато остареят (ако това е въпросът на авторката).
Отговарям, без да съм чела темата.
Ако родителите ти не са в много напреднала възраст можеш да се абстрахираш от мнението им, но ако са АЗ лично бих направила временен копромис с моето семейство.
Ние с мъжа ми се чувствахме отговорни за родителите ни (идва момент, когато ролите на поколениета се разменят) и затова и не заминахме никъде, за което категорично НЕ съжаляваме. Живеехме отделно от родителите ни, виждахме се от време навреме, и това по никакъв начин не накърни "нашето" семейство. Но с присъствието си тук и сега давахме морална сигурност (абстрахирам се от материалното) и малък смисъл на ежедневието, което при българските пенсионери не е наситено с особено разнообразие.
Ако родителите ти не са в много напреднала възраст можеш да се абстрахираш от мнението им, но ако са АЗ лично бих направила временен копромис с моето семейство.
Ние с мъжа ми се чувствахме отговорни за родителите ни (идва момент, когато ролите на поколениета се разменят) и затова и не заминахме никъде, за което категорично НЕ съжаляваме. Живеехме отделно от родителите ни, виждахме се от време навреме, и това по никакъв начин не накърни "нашето" семейство. Но с присъствието си тук и сега давахме морална сигурност (абстрахирам се от материалното) и малък смисъл на ежедневието, което при българските пенсионери не е наситено с особено разнообразие.
но защо те смятат, че ние децата сме създадени за тази цел... или може би аз грешно съм разбрала... Имам дъщеря и за миг не съм си помислила да не я пускам далеч от мен поради тази причина - да ме гледа.
Защото си млада. Колкото повече човек остарява, толкова по малко сили вижда в себе си, че може да се грижи без помощ от друг и е нормално да се страхува. И ние ще станем така, не се заблуждавай. Няма начин възрастен човек, виждайки изоставени негови връстници, изнемогващи, да не го обхване страха "ами ако и на мен ми се случи така".
но защо те смятат, че ние децата сме създадени за тази цел... или може би аз грешно съм разбрала... Имам дъщеря и за миг не съм си помислила да не я пускам далеч от мен поради тази причина - да ме гледа.
Защото си млада. Колкото повече човек остарява, толкова по малко сили вижда в себе си, че може да се грижи без помощ от друг и е нормално да се страхува. И ние ще станем така, не се заблуждавай. Няма начин възрастен човек, виждайки изоставени негови връстници, изнемогващи, да не го обхване страха "ами ако и на мен ми се случи така".
А защо свързвате желанието на възрастните децата им да са наблизо само с гледането
Когато спреш да работиш активно, единственото, което продължава да те крепи е мисълта за децата и внуците ти. Живееш с проблемите им и ежедневието ти минава в очакване на новини или среща с тях. А ако тези деца или внуци са далеч и такава среща не се очертава? Тогава възрастните просто губят желание и воля за живот.
Много е сложен този въпрос. Мислила съм многократно над темата кое е по-правилно да гледам моят живот и моето щастие или това на родителите ми.Естествено най-добре е когато и вълка е сит и агнето е цяло но мен животът някак си все ме изправя пред това да избирам едно от двете Аз искам моето щастие - те тяхното, тоест аз да съм покрай тях....но когато едното изключва другото тогава какво? Не мисля че дори да съм далеч от тях някога ще ги забравя или няма да им помагам с каквото мога - все пак аз си обичам родителите, но не мисля че е правилно някой да ме спира само защото няма да има кой да му донесе една чаша вода на старини...както казах много е сложно защото в този случай всеки разсъждава малко егоизтично - и родителите и децата.
Аз искам моето щастие - те тяхното, тоест аз да съм покрай тях....но когато едното изключва другото тогава какво? Не мисля че дори да съм далеч от тях някога ще ги забравя или няма да им помагам с каквото мога - все пак аз си обичам родителите, но не мисля че е правилно някой да ме спира само защото няма да има кой да му донесе една чаша вода на старини...както казах много е сложно защото в този случай всеки разсъждава малко егоизтично - и родителите и децата. 
но защо те смятат, че ние децата сме създадени за тази цел... или може би аз грешно съм разбрала... Имам дъщеря и за миг не съм си помислила да не я пускам далеч от мен поради тази причина - да ме гледа.
Защото си млада. Колкото повече човек остарява, толкова по малко сили вижда в себе си, че може да се грижи без помощ от друг и е нормално да се страхува. И ние ще станем така, не се заблуждавай. Няма начин възрастен човек, виждайки изоставени негови връстници, изнемогващи, да не го обхване страха "ами ако и на мен ми се случи така".
А дали родителите ми със сто лева пенсия ще бъдат по-щастливи ако аз съм край тях с 200 лв заплата, отколкото в чужбина за пъти повече пари
Кой е казал, че хората, които живеят далеч от родителите си не им се обаждат по телефона или не им пращат пари за лекарства? А колко хора взимат по 2000 лв заплата, а родителите им мизерсват. Обаче темата изобщо не е за това. Ако се прочетат внимателно постингите на авторката става ясно, че момичето е привързано към тях и няма да ги изостави, а те й играят по тънката струна, вместо да застанат зад гърба й. Защо има родители, които смятат, че лишенията, които са търпяли в името на децата си трябва да им се върнат непременно подформата на лишения от страна на децата. Е това ми е чудно! Живота е като колело. На децата ще им го върнат техните деца и т.н.
Да си довърша мисълта.
Ще се опитам да направя всичко, което зависи от мен за здравословното им състояние - лекари, апаратура, болници, ако се налага, дом. помошница ... но за духовния им мир трудно ще помогна. Майка ми се притеснява твърде много и в случаите които съм и споделяла някои свои притеснения тя почва двойно да се притеснява, после да съветва, след това да натяква ... с баща си отдавна спрях да споделям и вече много добре се разбираме Виж свекитата са друга тема 
Ще се опитам да направя всичко, което зависи от мен за здравословното им състояние - лекари, апаратура, болници, ако се налага, дом. помошница ... но за духовния им мир трудно ще помогна. Майка ми се притеснява твърде много и в случаите които съм и споделяла някои свои притеснения тя почва двойно да се притеснява, после да съветва, след това да натяква
... с баща си отдавна спрях да споделям и вече много добре се разбираме Виж свекитата са друга тема 
Не, не съм им длъжна, благодарна съм им за всичко, което са направили за мен и най-вече че са ме направили човек.
Помагам им доколкото мога и с каквото мога, както и те на мен, но нито аз, нито те го правим по задължение. Всичко е на доброволни начала и така ще бъде и занапред.
Помагам им доколкото мога и с каквото мога, както и те на мен, но нито аз, нито те го правим по задължение. Всичко е на доброволни начала и така ще бъде и занапред.
ДА БЪДЕШ МАЙКА
ТИ беше на 1 година...
ТЯ те хранеше, къпеше, обличаше...
Отблагодари й се, като плачеше по цели нощи и не я оставяше да поспи...
ТИ беше на 2 години...
ТЯ те научи да стоиш здраво на краката си и да вървиш уверено...
Отблагодари й се, като побягваше всеки път от стаята, щом тя те повикаше...
ТИ беше на 3 години...
ТЯ приготвяше с огромно старание най-вкусните храни за теб...
Отблагодари й се, като тайно изсипваше под масата онова, което е в чинията ти...
ТИ беше на 4 години...
ТЯ постави в ръката ти най-красивите цветни моливи и те научи да рисуваш...
Отблагодари й се, като изрисува и надраска всичките стени вкъщи...
ТИ беше на 5 години...
ТЯ те облече в най-новата ти и красива рокля и те пусна да си играеш...
Отблагодари й се, като нагази още в първата локва, която ти попадна...
ТИ беше на 6 години...
ТЯ всеки ден вървя заедно с теб до училище...
Отблагодари й се, като плачеше и крещеше “Не искам да ходяяя...” по целия път до там...
ТИ беше на 7 години...
ТЯ ти подари най-хубавата топка, която успя да намери и купи...
Отблагодари й се, като още същия ден счупи с нея прозореца на съседите...
ТИ беше на 9 години...
ТЯ ти намери най-добрият учител по пиано...
Отблагодари й се, като не учи нотите нито ден...
ТИ беше на 10 години...
ТЯ те води с колата навсякъде, където поискаш – от уроците по танци до купоните и рождените дни на приятелите ти...
Отблагодари й се, като всеки път изхвърчаваше от колата, дори без да погледнеш към нея и думичка да кажеш...
ТИ беше на 11 години...
ТЯ заведе теб и твоята приятелка на кино...
Отблагодари й се, като й каза: “Ти седни на друго място, не до нас!”...
ТИ беше на 12 години...
ТЯ не искаше да гледаш вредните за теб ТВ предавания и програми...
Отблагодари й се, като ги гледаше всичките, когато тя не си беше вкъщи...
ТИ беше на 15 години...
ТЯ те изпрати през ваканцията на летен лагер в чужбина...
Отблагодари й се, като не й написа нито ред и дори картичка не й изпрати от там...
ТИ беше на 17 години...
ТЯ ти позволи да отидеш с гаджето си на купон извън града...
Отблагодари й се, като не се обади и се прибра вкъщи едва на разсъмване...
ТИ беше на 19 години...
ТЯ пое всичките ти разходи за университета, закара те с колата си до общежитието, пренесе ти багажа...
Отблагодари й се, като не й позволи да те прегърне и целуне пред приятелите ти, като си тръгваше...
ТИ беше на 21 години...
ТЯ искаше да ти даде съвет във връзка с професионалния ти живот и кариерата ти...
Отблагодари й се, като й каза: “Аз няма да бъда като теб!”...
ТИ беше на 22 години...
ТЯ с гордост и умиление те аплодира на тържеството по повод дипломирането ти...
Отблагодари й се, като й поиска пари за обиколка на Европа...
ТИ беше на 24 години...
ТЯ поиска най-после да я запознаеш с момчето, с което излизаш вече близо година...
Отблагодари й се, като в отговор й каза, че ти ще прецениш кога да стане това...
ТИ беше на 25 години...
ТЯ плати всичките разходи по сватбата ти, беше много развълнувана, но и много щастлива, да те види като булка...
Отблагодари й се, като се пренесе да живееш на другия край на света...
ТИ беше на 30 години...
ТЯ се опита да ти даде някои полезни съвети за отглеждането на бебето...
Отблагодари й се, като й каза да престане с тези остарели разбирания и примитивни методи...
ТИ беше на 40 години...
ТЯ ти се обади и ти напомни рождения ден на близък роднина...
Отблагодари й се, като й каза троснато, че си затрупана с работа и й затвори телефона...
ТИ беше на 50 години...
ТЯ се разболя тежко и когато в края на седмицата ти отиде да я видиш, тя много се зарадва.
Отблагодари й се, като й каза, че като остареят, хората се превръщат отново в капризни и глезени деца...
И един ден ТЯ... си отиде от ТЕБ...
Всичко,
което до този момент ти се е искало да направиш за НЕЯ,
но не си намерила време или начин да го сториш,
в този момент сякаш се стоварва върху ТЕБ като мълния!
И пареща болка раздира сърцето ти...
Затова,
ако все още ТЯ е до ТЕБ,
СЕГА я обичай по-силно от всякога!
И направи така, че ТЯ да го почувства...
Защото ТЯ го заслужава,
повече от всеки друг в живота ти!!!
ТЯ, ТВОЯТА МАЙКА!...
/анонимен автор/
ТИ беше на 1 година...
ТЯ те хранеше, къпеше, обличаше...
Отблагодари й се, като плачеше по цели нощи и не я оставяше да поспи...
ТИ беше на 2 години...
ТЯ те научи да стоиш здраво на краката си и да вървиш уверено...
Отблагодари й се, като побягваше всеки път от стаята, щом тя те повикаше...
ТИ беше на 3 години...
ТЯ приготвяше с огромно старание най-вкусните храни за теб...
Отблагодари й се, като тайно изсипваше под масата онова, което е в чинията ти...
ТИ беше на 4 години...
ТЯ постави в ръката ти най-красивите цветни моливи и те научи да рисуваш...
Отблагодари й се, като изрисува и надраска всичките стени вкъщи...
ТИ беше на 5 години...
ТЯ те облече в най-новата ти и красива рокля и те пусна да си играеш...
Отблагодари й се, като нагази още в първата локва, която ти попадна...
ТИ беше на 6 години...
ТЯ всеки ден вървя заедно с теб до училище...
Отблагодари й се, като плачеше и крещеше “Не искам да ходяяя...” по целия път до там...
ТИ беше на 7 години...
ТЯ ти подари най-хубавата топка, която успя да намери и купи...
Отблагодари й се, като още същия ден счупи с нея прозореца на съседите...
ТИ беше на 9 години...
ТЯ ти намери най-добрият учител по пиано...
Отблагодари й се, като не учи нотите нито ден...
ТИ беше на 10 години...
ТЯ те води с колата навсякъде, където поискаш – от уроците по танци до купоните и рождените дни на приятелите ти...
Отблагодари й се, като всеки път изхвърчаваше от колата, дори без да погледнеш към нея и думичка да кажеш...
ТИ беше на 11 години...
ТЯ заведе теб и твоята приятелка на кино...
Отблагодари й се, като й каза: “Ти седни на друго място, не до нас!”...
ТИ беше на 12 години...
ТЯ не искаше да гледаш вредните за теб ТВ предавания и програми...
Отблагодари й се, като ги гледаше всичките, когато тя не си беше вкъщи...
ТИ беше на 15 години...
ТЯ те изпрати през ваканцията на летен лагер в чужбина...
Отблагодари й се, като не й написа нито ред и дори картичка не й изпрати от там...
ТИ беше на 17 години...
ТЯ ти позволи да отидеш с гаджето си на купон извън града...
Отблагодари й се, като не се обади и се прибра вкъщи едва на разсъмване...
ТИ беше на 19 години...
ТЯ пое всичките ти разходи за университета, закара те с колата си до общежитието, пренесе ти багажа...
Отблагодари й се, като не й позволи да те прегърне и целуне пред приятелите ти, като си тръгваше...
ТИ беше на 21 години...
ТЯ искаше да ти даде съвет във връзка с професионалния ти живот и кариерата ти...
Отблагодари й се, като й каза: “Аз няма да бъда като теб!”...
ТИ беше на 22 години...
ТЯ с гордост и умиление те аплодира на тържеството по повод дипломирането ти...
Отблагодари й се, като й поиска пари за обиколка на Европа...
ТИ беше на 24 години...
ТЯ поиска най-после да я запознаеш с момчето, с което излизаш вече близо година...
Отблагодари й се, като в отговор й каза, че ти ще прецениш кога да стане това...
ТИ беше на 25 години...
ТЯ плати всичките разходи по сватбата ти, беше много развълнувана, но и много щастлива, да те види като булка...
Отблагодари й се, като се пренесе да живееш на другия край на света...
ТИ беше на 30 години...
ТЯ се опита да ти даде някои полезни съвети за отглеждането на бебето...
Отблагодари й се, като й каза да престане с тези остарели разбирания и примитивни методи...
ТИ беше на 40 години...
ТЯ ти се обади и ти напомни рождения ден на близък роднина...
Отблагодари й се, като й каза троснато, че си затрупана с работа и й затвори телефона...
ТИ беше на 50 години...
ТЯ се разболя тежко и когато в края на седмицата ти отиде да я видиш, тя много се зарадва.
Отблагодари й се, като й каза, че като остареят, хората се превръщат отново в капризни и глезени деца...
И един ден ТЯ... си отиде от ТЕБ...
Всичко,
което до този момент ти се е искало да направиш за НЕЯ,
но не си намерила време или начин да го сториш,
в този момент сякаш се стоварва върху ТЕБ като мълния!
И пареща болка раздира сърцето ти...
Затова,
ако все още ТЯ е до ТЕБ,
СЕГА я обичай по-силно от всякога!
И направи така, че ТЯ да го почувства...
Защото ТЯ го заслужава,
повече от всеки друг в живота ти!!!
ТЯ, ТВОЯТА МАЙКА!...
/анонимен автор/
Ей това е супер гнусното на България - че е оставила родителите ни с Нечовешки пенсии, от които те не могат да живеят и ние сме задължени да им помагаме финансово!
Това е една супер идиотия, от която са тръгнали милиони социални конфликти!
Това е една супер идиотия, от която са тръгнали милиони социални конфликти!
И на тях хич не им е хубаво, че зависят от децата си.
Lady blu, на мен това писание на неизвестен автор изобщо не ми хареса
Първо изобщо не е вярно, второ не може всичко това да го извърши един човек
Първо изобщо не е вярно, второ не може всичко това да го извърши един човек
Lady blu, на мен това писание на неизвестен автор изобщо не ми хареса
Първо изобщо не е вярно, второ не може всичко това да го извърши един човек
Първо изобщо не е вярно, второ не може всичко това да го извърши един човек
Пето..
...които пък не изключват синовната обич и не включват непременното захвърляне в самота на стар родител.
И понеже се насочи темата към стихове, ще пуснин, който прочетох в друга тема
Обич до обич
Най- тежката орис- да бъдеш длъжник на детето си.
Пропусната нежност не можеш да върнеш назад.
Когато очаква да сложиш небе до небето му
ти вечно забързан прелиташ над жадния свят.
Отлагаш за после. Забравяш за думите чакани.
Да стоплиш със поглед. Челцето със длан да допреш.
Живот си му дал. Не това.. Не е достатъчно.
Когато се буди те чака до него да спреш.
Недей да спестяваш. Изсипвай му щедро: Обичам те!
Душата му цвят е. Поливай я с ласки до вик.
Спестената нежност към рожбата лесно изтича.
И после оставаш с най- тежката участ- длъжник.
А дали родители, които смятат, че децата им са длъжни се замислят върху горното?
Обич до обич
Най- тежката орис- да бъдеш длъжник на детето си.
Пропусната нежност не можеш да върнеш назад.
Когато очаква да сложиш небе до небето му
ти вечно забързан прелиташ над жадния свят.
Отлагаш за после. Забравяш за думите чакани.
Да стоплиш със поглед. Челцето със длан да допреш.
Живот си му дал. Не това.. Не е достатъчно.
Когато се буди те чака до него да спреш.
Недей да спестяваш. Изсипвай му щедро: Обичам те!
Душата му цвят е. Поливай я с ласки до вик.
Спестената нежност към рожбата лесно изтича.
И после оставаш с най- тежката участ- длъжник.
А дали родители, които смятат, че децата им са длъжни се замислят върху горното?
Много обичам родителите си,майка ми почина от рак,гледах си я до последно и страдах,изплаках сълзите си,но смятам,че никой не е длъжен на родителите си.Длъжни сме да отгледаме децата си и да сме всеотдайни към тях,след което те към тяхните деца и т.н.Не мисля,че някой може да се издължи на родителите си.А като са замисля,за родителите на мъжа ми ...................е на тях пък с нищо не съм им длъна ,дори и за това ,че са ми отгледали толкова прекрасен съпруг.Така мисля аз.
Моят отговор е прост - не съм длъжна, правя го от обич. Баща ми почина много млад. Мама има особен характер - обича да поучава, контролира и командва, всичко да става по нейния начин. А може би аз имам особен характер - мразя да ме поучават, контролират и командват, и обичам нещата да стават по моя начин. С други думи на петнайстата минута двете заедно сме се скарали. Не го отричам. Няма нещо, което тя да не е направила за мен или да е имала възможност да направи и да не го е направила - отвръщам й със същото. Чуваме се по телефона всяка вечер (5 минути разговор - 5 мин спор). Ако има някой, на когото да разчитам безусловно това е мама. Надявам се, че и тя може да каже същото за мен.
Когато правя "жертви" за сина си (едва ли са жертви - приемам ги като нещо нормално, кой друг ако не аз, нали аз съм Мама) не очаквам той да ми се отплати някой ден - искам просто да съм сигурна, че ще е щастлив и добре. Нали всяка майка това иска за детето си.
Когато правя "жертви" за сина си (едва ли са жертви - приемам ги като нещо нормално, кой друг ако не аз, нали аз съм Мама) не очаквам той да ми се отплати някой ден - искам просто да съм сигурна, че ще е щастлив и добре. Нали всяка майка това иска за детето си.
Длъжни сме да им благодарим в сърцето си за всичко, което са направили за нас. Длъжни сме да ги уважаваме. Длъжни сме да направим, каквото можем за тях, ако наистина го можем. Обичта идва сама, за нея не сме длъжни.
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Длъжни сме да им благодарим в сърцето си за всичко, което са направили за нас. Длъжни сме да ги уважаваме. Длъжни сме да направим, каквото можем за тях, ако наистина го можем. Обичта идва сама, за нея не сме длъжни.
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Много хубаво си се изразила. Това е и моето мнение. Никъде не го пише черно на бяло, че трябва, не е закон, а е по-скоро морален дълг да не ги оставяме родителите ни, когато стават безпомощни. Изключвам само случая, ако те не са се грижили за нас добре, ако имаме болезнени спомени. Връзката родители-деца е най-силната, в най-трудни моменти на родителя най-много му е болно за нас, така че и ние трябва да бъдем до тях в трудните им моменти.
Длъжна си само ако го чувстваш.Аз лично не бих оставила моите никога.Омъжена съм и имам свое семейство,но каквото и да става зарязвам всичко и бягам при хората които са ми дарили живот и любов.Мечтая си да отгледам бъдещата си бебка така както съм отгледана аз.Това което питаш според мен е въпрос на личен избор и съвет едва ли някои може да ти даде.Всеки пише как е при него,но за себе си ти сама трябва да решиш. 
Длъжни сме да им благодарим в сърцето си за всичко, което са направили за нас. Длъжни сме да ги уважаваме. Длъжни сме да направим, каквото можем за тях, ако наистина го можем. Обичта идва сама, за нея не сме длъжни.
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Длъжни сме да им благодарим в сърцето си за всичко, което са направили за нас. Длъжни сме да ги уважаваме. Длъжни сме да направим, каквото можем за тях, ако наистина го можем. Обичта идва сама, за нея не сме длъжни.
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Възпитанието, което ми е дадено, включваше неизменно заплахи и чувство на вина. Похвали, одобрения - веднъж на столетие. Обаче през едното ухо влязло, през другото излязло. Получих и много, много обич, закрила и лишения от страна на майка ми. Просто ме възпитаваше така, както са я възпитавали и нея. Нали не можеш да научиш някого на нещо, което не знаеш? Страшно ми тежи, че я няма мама. Страшно ми тежи, че не мога да хвана топлата й ръка, да я погледна в очите, да й кажа Как си, маме? Никога нищо не ми е поискала. Единствено да й се обаждам всеки ден по телефона.
Ами да, длъжни сме, когато сме получили.
Ами да, длъжни сме, когато сме получили.
Незнам дали съм им длъжна,но ги обичам страшно много,помагам им с каквото мога ,а с майка ми се чуваме всеки ден макар че живеем в един град и се виждаме 1-2 седмично.Винаги мога да разчитам на тях и те на мен ,мисля че им го дължим. Ужасява ме мисълта че някой ден няма да мога да ги чуя или прегърна/недай Боже да е скоро/Затова докато са живи трябва да сме с тях
Не се чувствам длъжна, това са просто нещата от живота-грижата за децата, грижата за родителите. Те пък от своя страна и на 100 години да станат и физически да разчитат само на мен за елементарните си нужди, пак ще ме мислят и до някаква степен ще се опитват с каквото могат, да помагат-било то и само в молитвите си вечер.Сестра ми вече живее в друг град, съпругът ми е едно дете, така че моето семейство ще се грижи за родителите ни, когато се наложи.Дано да са още дълго време живи и здрави, наш синовен дълг е това.Много добре казано подкрепям напълно това мнение. Не е важно да си им длъжен , а да ги уважаваш и обичаш.
А с това съм напълно съгласна.
Длъжни сме да им благодарим в сърцето си за всичко, което са направили за нас. Длъжни сме да ги уважаваме. Длъжни сме да направим, каквото можем за тях, ако наистина го можем. Обичта идва сама, за нея не сме длъжни.
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Но това, което те са ни дали, няма как да им го върнем. Даваме го на своите деца, те - на своите...
Незнам дали думата длъжни е точна според мен не ,по скоро благодарни.Така е те помагат във важни за нас моменти от живота ни както и ние бихме направили за децата си,но чак пък да се чувстваме длъжни за това 
Всики си го ръзсъждава отделно .Едни се чувстват длъжни други благодарни.Аз спадам към вторият тип въпреки че моите родители вече не са между нас,но дори и да бяха пак нямаше да се чувствам длъжна а благодарна
Всики си го ръзсъждава отделно .Едни се чувстват длъжни други благодарни.Аз спадам към вторият тип въпреки че моите родители вече не са между нас,но дори и да бяха пак нямаше да се чувствам длъжна а благодарна
Не сме длъжни.....
Определено не сме.
Ако има желание за благодарност - ок,
но ако не усещаме това нещо в сърцето си......за какво да сме длъжни?
Никога не появиха капка разбиране, никога не проявиха грам съпричасност...
С голяма разлика сме със сестра ми - 10 години, и явно им беше писнало да се грижат за деца. От 15 годишна работя, почти 50% от семейния бюджет бяха от мен.
А когото имах нужда от тях, те никога не бяха до мен.
Загубих първото си дете в 5-ия месец, но какво от това, дай да се радваме, защото не беше от подходящ според тях, човек......... и какво ли още не...
Изгониха ни /не точно де/ когато децата бяха та 3 месеца, за да могат да спят, когато си поискат / точно тези думи употребиха/
За почти 8 години, откакто са се родили дъщерите ми са ги гледали 3 дни общо ........и още много мога да напиша- когато излезе тема "лоша майка, респ. - лоши родители"
Когато вечер се обадят, никога не питат как са децата, а само съобщават те как се чувстват
Та, за какво да им благодарна и за какво да са им длъжна- единственото, което се сещам е, че се опитам да не съм като тях - те са лошият пример.
П.П. Със сестра ми сме е разбрали някога, когато те имат нужда, тя да се грижи за тях, аз няма да го направя и не искам нищо от "имотите, които ще оставим на вас със сестра ти ти"
Искам да живея щастливо и спокойно и без угризения, че съм длъжна..........
Определено не сме.
Ако има желание за благодарност - ок,
но ако не усещаме това нещо в сърцето си......за какво да сме длъжни?
Никога не появиха капка разбиране, никога не проявиха грам съпричасност...
С голяма разлика сме със сестра ми - 10 години, и явно им беше писнало да се грижат за деца. От 15 годишна работя, почти 50% от семейния бюджет бяха от мен.
А когото имах нужда от тях, те никога не бяха до мен.
Загубих първото си дете в 5-ия месец, но какво от това, дай да се радваме, защото не беше от подходящ според тях, човек......... и какво ли още не...
Изгониха ни /не точно де/ когато децата бяха та 3 месеца, за да могат да спят, когато си поискат / точно тези думи употребиха/
За почти 8 години, откакто са се родили дъщерите ми са ги гледали 3 дни общо ........и още много мога да напиша- когато излезе тема "лоша майка, респ. - лоши родители"
Когато вечер се обадят, никога не питат как са децата, а само съобщават те как се чувстват
Та, за какво да им благодарна и за какво да са им длъжна- единственото, което се сещам е, че се опитам да не съм като тях - те са лошият пример.
П.П. Със сестра ми сме е разбрали някога, когато те имат нужда, тя да се грижи за тях, аз няма да го направя и не искам нищо от "имотите, които ще оставим на вас със сестра ти ти"
Искам да живея щастливо и спокойно и без угризения, че съм длъжна..........
Длъжни...може би да! Както нашите родители са ни отгледали, така и ние , ако ТЕ имат нужда един ден от НАС, би трябвало да сме насреща!Е, когато не сме пораснали с чувството на нежелано дете....нещата стоят по друг начин! Маши прегръдка от мен, баща ми беше и си е подобна личност
Длъжна съм, ако изпаднат в...безисходица да им помогна с каквото мога. Но да вървя подире им ежедневно или дето има една дума кравата да суче от телето....не!
Ако реша да замина за чужбина, последното нещо, за което ще мисля е те как се чувстват. В смисъл: това, че може да се наложи да ги "гледам" след време няма да ме спре да замина. Като дойде това време, ще действам според обстоятелствата.
аз май не трябваше да се изказвам тук, защото съм много пристрастна
Все пак родителите са си родители: хубави, лоши...и такива, каквито сме днес до известна степен го дължим на тях.
Ако реша да замина за чужбина, последното нещо, за което ще мисля е те как се чувстват. В смисъл: това, че може да се наложи да ги "гледам" след време няма да ме спре да замина. Като дойде това време, ще действам според обстоятелствата.
аз май не трябваше да се изказвам тук, защото съм много пристрастна
Все пак родителите са си родители: хубави, лоши...и такива, каквито сме днес до известна степен го дължим на тях.
Да се чувстваш длъжен на някого значи да правиш нещо въпреки желанията си.
В този смисъл не се чувствам длъжна .Бих им помагала винаги и за всичко .
Хазяите ни на офиса са възрастни дъщеря им е в Америка много ми тъжно за тях.Миналата година жената падна и си счупи крака майка ми я закара в болницата и цял ден беше с нея ,преди месец падна мъжът сега е на легло едва се оправят.
В този смисъл не се чувствам длъжна .Бих им помагала винаги и за всичко .
Хазяите ни на офиса са възрастни дъщеря им е в Америка много ми тъжно за тях.Миналата година жената падна и си счупи крака майка ми я закара в болницата и цял ден беше с нея ,преди месец падна мъжът сега е на легло едва се оправят.
Да се чувстваш длъжен на някого значи да правиш нещо въпреки желанията си.
Не влагам този смисъл в думата дълг.
Да, чувствам се длъжна към хората, които са ме отгледали. Под длъжна имам предвид и финансова, и морална, и физическа помощ в периода, когато те вече не се справят сами. Опитвам се да бъда реципрочна в тези отношения. Вярвам, че както те са понасяли несгоди в отглеждането ми, така и аз бих се примирила с известни неудобства спрямо тях.
Не се чувствам длъжна. Искам, и ако имам възможността ще им помогна. Но защото ги обичам (говоря за хората, които ме отгледаха), във никакъв случай обаче не се чувствам длъжна. И един ден искам децата ми да не се чувстват длъжни да правят нещо за мен. На този свят са за да живеят своя живот, и ако имат желание и време за мен - ок, ако ли не, няма да правя драми от това (имам светлия пример на баба ми - невероятен дух )
)