Не зная дали темата ми е точно за това място, моля да я преместят, ако не е.
Искам да зная не ви ли беше страх да забременеете и как преодоляхте страховете си?
Аз съм на 26 и от една страна ми се иска да имам дете (защото преценявам, че колкото повече време минава, толкова по-трудно ще се навия), но от друга страна... какво да ви кажа.. ЖИВЕЕ МИ СЕ много ми се живее.
Напълно те разбирам. Аз съм на 25 и бях като теб. С мъжа ми сме заедно от шест години, женени сме от три. Бясни купонджии и двамата. Честичко я на кръчма, а на купонче, или бар и винаги с приятели, готови за купон като нас. И това да не кажа постоянно, ама редовно. И миналата година след морето, на което се разбихме и си прекарахме страхотно, решихме да пробваме пък когато стане. Преди това или аз съм искала бебе, а пък той не, или обратното. Този път и двамата решихме, че сме готови. Докато стане работата само за това си мислех. Бях решила, че то става ей така, от първия път, ама не се оказах права. Мислех си, че като видя
и ще съм най-щастливия човек на света. Обаче когато разбрах изведнъж се стреснах 
Помислих си: "Ами сега? Целият ми живот ще се промени. А дали съм готова?". Много странно усещане. Бях много несигурна /за разлика от мъжа ми, който беше на върха на щастието/ дали сега е бил момента.И се чудех защо не изчакахме още малко да се наживеем. НО с времето се успокоих, че живота не е свършил /което си е истината/, просто сега от двама влюбени ще станем двама влюбени в едно малко човече, създадено с любов и желание. Така и стана. Да ни е жив и здрав. Много е хубаво усещането, пожелавам ти и ти да го изпиташ. 
П.П. А за живеенето - не се шашкай. Животът не само,че не свършва с раждането, ами обратното - дава ти се шанс да започнеш наново
Искам да зная не ви ли беше страх да забременеете и как преодоляхте страховете си?
Аз съм на 26 и от една страна ми се иска да имам дете (защото преценявам, че колкото повече време минава, толкова по-трудно ще се навия), но от друга страна... какво да ви кажа.. ЖИВЕЕ МИ СЕ много ми се живее.
Напълно те разбирам. Аз съм на 25 и бях като теб. С мъжа ми сме заедно от шест години, женени сме от три. Бясни купонджии и двамата. Честичко я на кръчма, а на купонче, или бар и винаги с приятели, готови за купон като нас. И това да не кажа постоянно, ама редовно. И миналата година след морето, на което се разбихме и си прекарахме страхотно, решихме да пробваме пък когато стане. Преди това или аз съм искала бебе, а пък той не, или обратното. Този път и двамата решихме, че сме готови. Докато стане работата само за това си мислех. Бях решила, че то става ей така, от първия път, ама не се оказах права. Мислех си, че като видя
и ще съм най-щастливия човек на света. Обаче когато разбрах изведнъж се стреснах Помислих си: "Ами сега? Целият ми живот ще се промени. А дали съм готова?". Много странно усещане. Бях много несигурна /за разлика от мъжа ми, който беше на върха на щастието/ дали сега е бил момента.И се чудех защо не изчакахме още малко да се наживеем. НО с времето се успокоих, че живота не е свършил /което си е истината/, просто сега от двама влюбени ще станем двама влюбени в едно малко човече, създадено с любов и желание. Така и стана. Да ни е жив и здрав. Много е хубаво усещането, пожелавам ти и ти да го изпиташ. П.П. А за живеенето - не се шашкай. Животът не само,че не свършва с раждането, ами обратното - дава ти се шанс да започнеш наново
но... нищо и няма. 
Здрава, права, маймуна - в пубертета е сега и само ядове създава. 
. 
