повече търпение и толерантност- та то е едно малко човече което има нужда от твоята любов и одобрение ,спри за миг да сипеш изисквания към него - какво трябва да бъде и се опитай да го обичаш такова каквото е
- Публикувана: 17 ян. 2009, 10:48 ч.
- Последно мнение: 19 фев. 2009, 00:49 ч.
Незнам как вече да общувам с детето си
За момент се почувствах много зле, нещо като на другарски съд. Дайте да се разберем, аз не малтретирам детето си, а още по-малко да го пребивам. Сигурна съм, че няма майка, която да не е посъветвала дупето на детето си поне веднъж. Поисках помощ от майчета, чиито деца са "трудни", като моето. Лесно е когато детето ти си върви стереотипно да даваш съвети, а знаете ли колко е трудно да търсиш изход в нищото, защото то е необятно. Аз не съм бита от родителите си, за разлика от мен мъжът ми е и много добре знаем и виждам колко посредствен човек се получава накрая. Неискаме това за него, но също така знам и че сега е момента да се формират границите на позволено и непозволено. Както и да е за това 
На специалист ще го заведа със сигурност, веднага щом оздравее, че сега сме си лепнали един грип. Говорих с педиатърката ни, каза ми къде да ида. Сигурна съм, че проблем ще се открие, няма смърт без причина. Едва ли само моето поведение е виновно за неговото държание, въпреки че неотричам факта, че ми се иска и той да може като този, оня и т.н. това и онова. На коя майка не и се иска?!
Искам само да кажа на тези, които останаха с впечатлението, че съм звяр едно. Това дете съм го чакала 8 години, създадено е с много любов и желание и го обичам повече от собствения си живот. Обградила съм го с цялата си любов на която съм способна, създала съм му всякакви удобства и има всичко, за което едно дете би мечтало, никога не бих направила нищо съзнателно, с което да навредя на здравето на детето си.
Айде сега, като си гледам поста, чувам гласовете на някои "тая, па сега се оправдава" 
Не, тази има крещяща нужда от помощ, защото вече незнае как да общува с детето си. Изчерпаха и се силите и вариантите.
....
Трябва да отбележа(въпреки че съм противник на насилието), че боя който му хвърлих онзи ден в яда
си даде резултат и то доста голям. Вече си отваря сам вратите и храни, макар и с малка моя помощ, но е забележителен напредък. Яд ме е ужасно, че всяко негово постижение е постигнато след някое лудо крещене от моя страна или някой шамар. Така ни беше и с прохождането беше на 10 м а не щеше и да чуе сам да се надигне или обърне(верно беше и 12 кила), занесах го на невролог, нищо му нямаше слава богу. Назначиха ни едни масажи, недадоха никакъв резултат и мен ми писна да го мъкна всеки ден по жегите. Стана на 1,3 и продължаваше дори по мебелите да не се изправя сам, та камо ли да ходи. Един ден изкрейзих тотално (вече тежеше към 13,5кг)ръце, гръб, кръст цялото тяло ме болеше от него 
първо му се разкрещях като луда, защо е такъв (като че ли очаквах да ми даде адекватен отговор 
), а после избухнах в 2 часов истеричен рев, едва се озаптих. На другия ден сутринта той просто се изправи сам в леглото си, ухили ми се, а аз помислих че сигурно още сънувам, направи го така все едно винаги го е правил. Същия ден направи и първите си крачки държейки се по мебелите, след 3 дена го намерих излязал от стаята в коридора да се гледа на огледалото, толкова се уплаших да не падне, че чак замръзнах като статуята на Свободата. До края на седмицата беше проходил сам. Незнам вече дали са някакви случайности или него(като баща му) все нещо трябва да го провокира за да излезе от инфантилното му спокойствие.
Незнам вече как да общувам с него, защото той рядко разбира от тиха и добра дума, ако не му се разкрещя, ефект няма. Не съм сигурна дали детето или аз вече се нуждаем от психолог, може би и двамата и ще отидем със сигурност.
Трябва да отбележа(въпреки че съм противник на насилието), че боя който му хвърлих онзи ден в яда
си даде резултат и то доста голям. Вече си отваря сам вратите и храни, макар и с малка моя помощ, но е забележителен напредък. Яд ме е ужасно, че всяко негово постижение е постигнато след някое лудо крещене от моя страна или някой шамар. Така ни беше и с прохождането беше на 10 м а не щеше и да чуе сам да се надигне или обърне(верно беше и 12 кила), занесах го на невролог, нищо му нямаше слава богу. Назначиха ни едни масажи, недадоха никакъв резултат и мен ми писна да го мъкна всеки ден по жегите. Стана на 1,3 и продължаваше дори по мебелите да не се изправя сам, та камо ли да ходи. Един ден изкрейзих тотално (вече тежеше към 13,5кг)ръце, гръб, кръст цялото тяло ме болеше от него първо му се разкрещях като луда, защо е такъв (като че ли очаквах да ми даде адекватен отговор ), а после избухнах в 2 часов истеричен рев, едва се озаптих. На другия ден сутринта той просто се изправи сам в леглото си, ухили ми се, а аз помислих че сигурно още сънувам, направи го така все едно винаги го е правил. Същия ден направи и първите си крачки държейки се по мебелите, след 3 дена го намерих излязал от стаята в коридора да се гледа на огледалото, толкова се уплаших да не падне, че чак замръзнах като статуята на Свободата. До края на седмицата беше проходил сам. Незнам вече дали са някакви случайности или него(като баща му) все нещо трябва да го провокира за да излезе от инфантилното му спокойствие. Незнам вече как да общувам с него, защото той рядко разбира от тиха и добра дума, ако не му се разкрещя, ефект няма. Не съм сигурна дали детето или аз вече се нуждаем от психолог, може би и двамата и ще отидем със сигурност.
Даринка,
Много родители удрят и крещят, първо защото тях така са ги възпитавали, и второ защото се ядосват - и ние сме хора, знам много добре и на мен какъв гняв ми напира понякога.
А третата причина, поради която удрят, е че както казваш ти - има бърз резултат. Детето не иска да бъде удряно, разбира се, и е готово да се държи както искат от него, за да избегне боя. Само че тези резултати са краткотрайни и имат твърде много странични ефекти. Краткотрайни са, защото като те няма да го удариш, няма да спазва нормите на които го учиш, понеже не е убеден в необходимостта от тях. На второ място, удряните деца се научават, че проблемите се решават с физическо насилие. Всички деца, които са агресивни, са научили по някакъв начин това от обкръжението си. И в крайна сметка, детето се научава да уважава само по-силните и да презира по-слабите. Супер много хора има около нас, които действат именно на този принцип.
С крещенето нещата са подобни като с боя. Няма здраво дете, което да не проходи, но защо това трябва да става, когато вие стерешили? Това е личност и тя има същите права като теб - когато иска, ще ходи, когато иска, ще седи на едно място. Вероятно детето ви се съпротивлява, понеже се опитвате твърде много да му се наложите. Което ме кара да го харесвам страшно много, явно е дете, което не се оставя току-така да го насилват за това и онова. Но няма да се остави да го бият, разбира се. Според мен не го удряйте, за да не станат още по зле нещата. Освен, че е незаконно, де.
Много родители удрят и крещят, първо защото тях така са ги възпитавали, и второ защото се ядосват - и ние сме хора, знам много добре и на мен какъв гняв ми напира понякога.
А третата причина, поради която удрят, е че както казваш ти - има бърз резултат. Детето не иска да бъде удряно, разбира се, и е готово да се държи както искат от него, за да избегне боя. Само че тези резултати са краткотрайни и имат твърде много странични ефекти. Краткотрайни са, защото като те няма да го удариш, няма да спазва нормите на които го учиш, понеже не е убеден в необходимостта от тях. На второ място, удряните деца се научават, че проблемите се решават с физическо насилие. Всички деца, които са агресивни, са научили по някакъв начин това от обкръжението си. И в крайна сметка, детето се научава да уважава само по-силните и да презира по-слабите. Супер много хора има около нас, които действат именно на този принцип.
С крещенето нещата са подобни като с боя. Няма здраво дете, което да не проходи, но защо това трябва да става, когато вие стерешили? Това е личност и тя има същите права като теб - когато иска, ще ходи, когато иска, ще седи на едно място. Вероятно детето ви се съпротивлява, понеже се опитвате твърде много да му се наложите. Което ме кара да го харесвам страшно много, явно е дете, което не се оставя току-така да го насилват за това и онова. Но няма да се остави да го бият, разбира се. Според мен не го удряйте, за да не станат още по зле нещата. Освен, че е незаконно, де.
заставам на пълно зад това мнение, потърси в най-скоро време помощ първо за себе си - защото ти крещиш за такава!
даринка79, разбирам те чудесно - не се оправдаваш. просто тук доста жени са склонни да четат по диагонал, да реагират първосигнално на ключови думи и да дават съвети, небазирани на личен опит. затова получи и мнения, в които те изкараха едва ли не терористка.
пожелавам ти здрави нерви и успех!
пожелавам ти здрави нерви и успех!
даринка79, разбирам те чудесно - не се оправдаваш. просто тук доста жени са склонни да четат по диагонал, да реагират първосигнално на ключови думи и да дават съвети, небазирани на личен опит. затова получи и мнения, в които те изкараха едва ли не терористка.
пожелавам ти здрави нерви и успех!
Blagodarq ti !
пожелавам ти здрави нерви и успех!
Blagodarq ti !
Моят отговор е много прост, дано да стигне до теб- общувай с детето си с ЛЮБОВ.
Сигурна съм, че го обичаш, но просто помисли дали общуваш с него с любов. Не със "заповеди", нито с изисквания, със забрани или очаквания, а с любов.
Не мисля, че някой те осъжда, всички съвети според мен са добронамерени. Не си мисли, че има стереотипни деца, всички са много различни- избързват в едно, изостават в друго. И другото основно нещо- не го сравнявай с останалите. Ако имаш притеснения относно развитието му, говори с педиатъра, със специалисти, но да го сравняваш непрекъснато е пагубно и за него, и за теб.
За да те развеселя малко, ще ти кажа, че дъщеря ми до 10 години се е случвало да я храня
Просто е много злояда и след като ми писнеше да я чакам половин час да си изяде супата, взимах лъжицата и брояхме за мама, за тати... Аз го карах на майтап, тя се засрамва, та вземе и хапне.
Сигурна съм, че го обичаш, но просто помисли дали общуваш с него с любов. Не със "заповеди", нито с изисквания, със забрани или очаквания, а с любов.
Не мисля, че някой те осъжда, всички съвети според мен са добронамерени. Не си мисли, че има стереотипни деца, всички са много различни- избързват в едно, изостават в друго. И другото основно нещо- не го сравнявай с останалите. Ако имаш притеснения относно развитието му, говори с педиатъра, със специалисти, но да го сравняваш непрекъснато е пагубно и за него, и за теб.
За да те развеселя малко, ще ти кажа, че дъщеря ми до 10 години се е случвало да я храня
Просто е много злояда и след като ми писнеше да я чакам половин час да си изяде супата, взимах лъжицата и брояхме за мама, за тати... Аз го карах на майтап, тя се засрамва, та вземе и хапне.
Незнам вече точно в кое греша. А може би твърде много търся вината в себе си, а?! Изчетох доста литература и по-специално за тази негова възраст между 2 и 3 годинки. Затова и реших да действам с определени правила и да поставям граници. Както и да го погледнеш на нещата, тогава се стига до така наречените заповеди, а и съм сигурна че всички така процедирате. Едва ли някой гледа детето му как се лигави, а тя да му вика "недей бе маменце, знаеш ли колко те обичам". Казвате му, спри, стани, отстави и т.н. Е, това са заповеди! Понякога си мисля, че твърде много го разглезих от прекомерната си любов. Друг път си мисля, че той просто няма потребност да говори, реално всичко му е на тепсия, а аз 24 часа на пета му се въртя
Незнам, каквото и да си дрънкаме тук, има хора които са учили точно за това и е нужно да ги посетя. Искаше ми се да чуя други майчета с такива дечица, но явно няма други....
Благодаря на всички които се включиха
Незнам, каквото и да си дрънкаме тук, има хора които са учили точно за това и е нужно да ги посетя. Искаше ми се да чуя други майчета с такива дечица, но явно няма други....
Благодаря на всички които се включиха
Незнам, каквото и да си дрънкаме тук, има хора които са учили точно за това и е нужно да ги посетя. Искаше ми се да чуя други майчета с такива дечица, но явно няма други....
Е , разбира се, че има. Има си дори отделни теми за проблемни деца. Просто ти някак искаш някаква рецепта, която като ти я напишем да я изпълниш и детето ти да се промени в миг на око. Ами няма да стане. "Трудните" деца са си такива, това не е нещо като грип да си изпие лекарствата и да се оправи.
Просто се научаваш как да процедираш с него.
Но без специалист да го наблюдава да прецени какъв точно е проблема индивидуално, няма как да стане.
И да, от описанието ти се вижда, че детето ти е от "трудните", не си въобразяваш.
В никакъв случай не е нагло. Както и това, че ти си по изнервена, отколкото е нормално и трябва да вземеш някакви мерки също.
п.п. Пиша го като майка на трудно 5 годишно дете.
Едва ли някой гледа детето му как се лигави, а тя да му вика "недей бе маменце, знаеш ли колко те обичам".
А какво значи да се лигави? Аз мисля, че децата имат пълното право да се лигавят, нали са деца?
Ако прави нещо наистина негативно, можеш да му кажеш "Сега се държиш отвратително, но аз въпреки това те обичам." Пак е подобно на твоето предложение, но не е съвсем същото.
Аз за момента не приемам детето си за трудно, а за много емоционално и чувствително.
Знам, че това са различни неща, но ще ти кажа как премина живота ни досега.
На мен също ми беше много трудно както и на всяка друга майка, в този период.
ТЕжко раждане, малко бебе, мъки в кърменето, първият месец не наддаде, спадна, зверски колики, до посиняване и писъци, нон-стоп, захласване, рефлукс, като връх на всичко и запек. По цели нощи я носихме на ръце, като сомнамбули, тя ревеше. Нямах сили да мисля, тръгнах и на работа. След това от както стана на една бебешки пубертет, май по-отрано, от колкото трябва, писъци, тръшкания, пак носене по цяла нощ, не може да спи като хората, само се буди.
В момента, спи от две нощи горе долу спокойно, което е напредък. Никога през този период, даже не съм си помисляла да я натупам или да и кресна, може да съм ревяла от нерви, да съм се тресяла в банята, под душа, но никога детето не ме е виждало, нервна, викаща или биеща. Коства ми много усилия, но за мен това е начина,за моето дете. Много любов, даже говорене с любов, дори когато прави бели, просто с по-твърд тон. При моето заповеди не минават, баща и се е пробвал, става много зле, прави точно обратното, ако и се тросне, или леко повиши тон, ляга на земята и почва да се тръшка. Когато и говоря аз, никога не го прави, винаги когато забранявам, обяснявам, повтарям едно и също до втръсване, но не викам. И постепенно усещам промяна в детето,може би пораства, но е усмихната, игрива, почва да слуша, е има си и моменти на истерии, но е дете все пак. Когато се глези, аз се разтапям, когато и направя забележка, в първият момент, плаче и пищи, аз мълча, знам че нищо не действа в такива моменти, след малко идва гушва ме, успокоява се, целува ме, и отива да си играе.
Сигурна съм, че при всички майки е подобно. В твоя случай детето е сякаш затворено в негов свят, определено не е зле да се видите със специалист, но докато си изпускаш нервите, това няма да помогне на никого, детето няма да излезе от това състояние, или ще е поне за кратко.
Всичко се лекува със любов (нямам предвид болести), сигурна съм, че и майките на трудни деца, ще го кажат.
Всеки може да даде различни съвети, но и всяко дете е различно, никой не познава твоето по-добре от теб, и никой не може да ти даде рецепта, ние можем просто да кажем как е при нашите и ако ти намериш нещо сходно да го използваш.
За мен най-трудната професия е майка. До сега съм си решавала всички проблеми сама, от както имам дете, чета, търся, питам други майки, за всяко решение което взимам спрямо него, гледам да съм максимално информирана. Все пак срещу теб има характер, нищо че е мъничък
Но път е доста упорит, трябва да се оформи, без да се пречупи, това е най-трудното сякаш.
Пожелавам ти успех и много спокойствие
Знам, че това са различни неща, но ще ти кажа как премина живота ни досега.
На мен също ми беше много трудно както и на всяка друга майка, в този период.
ТЕжко раждане, малко бебе, мъки в кърменето, първият месец не наддаде, спадна, зверски колики, до посиняване и писъци, нон-стоп, захласване, рефлукс, като връх на всичко и запек. По цели нощи я носихме на ръце, като сомнамбули, тя ревеше. Нямах сили да мисля, тръгнах и на работа. След това от както стана на една бебешки пубертет, май по-отрано, от колкото трябва, писъци, тръшкания, пак носене по цяла нощ, не може да спи като хората, само се буди.
В момента, спи от две нощи горе долу спокойно, което е напредък. Никога през този период, даже не съм си помисляла да я натупам или да и кресна, може да съм ревяла от нерви, да съм се тресяла в банята, под душа, но никога детето не ме е виждало, нервна, викаща или биеща. Коства ми много усилия, но за мен това е начина,за моето дете. Много любов, даже говорене с любов, дори когато прави бели, просто с по-твърд тон. При моето заповеди не минават, баща и се е пробвал, става много зле, прави точно обратното, ако и се тросне, или леко повиши тон, ляга на земята и почва да се тръшка. Когато и говоря аз, никога не го прави, винаги когато забранявам, обяснявам, повтарям едно и също до втръсване, но не викам. И постепенно усещам промяна в детето,може би пораства, но е усмихната, игрива, почва да слуша, е има си и моменти на истерии, но е дете все пак. Когато се глези, аз се разтапям, когато и направя забележка, в първият момент, плаче и пищи, аз мълча, знам че нищо не действа в такива моменти, след малко идва гушва ме, успокоява се, целува ме, и отива да си играе.
Сигурна съм, че при всички майки е подобно. В твоя случай детето е сякаш затворено в негов свят, определено не е зле да се видите със специалист, но докато си изпускаш нервите, това няма да помогне на никого, детето няма да излезе от това състояние, или ще е поне за кратко.
Всичко се лекува със любов (нямам предвид болести), сигурна съм, че и майките на трудни деца, ще го кажат.
Всеки може да даде различни съвети, но и всяко дете е различно, никой не познава твоето по-добре от теб, и никой не може да ти даде рецепта, ние можем просто да кажем как е при нашите и ако ти намериш нещо сходно да го използваш.
За мен най-трудната професия е майка. До сега съм си решавала всички проблеми сама, от както имам дете, чета, търся, питам други майки, за всяко решение което взимам спрямо него, гледам да съм максимално информирана. Все пак срещу теб има характер, нищо че е мъничък
Но път е доста упорит, трябва да се оформи, без да се пречупи, това е най-трудното сякаш.
Пожелавам ти успех и много спокойствие
Даринка,
Няма нужда да заставаш на нож с другите майки, чието мнение не ти харесва. Предполагам, че всяка от нас по някакъв повод и в някакво време и степен е попадала в този водовъртеж нещата да не вървят и да се чуди какво става. Моите деца уж са от "стереотипните", но и на мен ми бяха избили чивиите по едно време навремето и бях много стресирана, гледах ги сама, имахме и сериозни здравословни проблеми, бабите далече, аз недоспала и не знаех какво да правя. И ми се струваше, че никой не може да ми помогне, защото "друг не знае какво ми е по цял ден с две породени". Мислех си, че едва ли не съм в най-тежкот положение на света, а децата"не слушат". В един момент сякаш нещо ме тресна по главата и осъзнах, че нещата тръгват от мен, а не от децата и че колкото по-изнервена съм аз, толкова по-непослушни изглеждат те за най-малкото нещо. Не съм търсила помощ от психолог, но изчетох много статии и книги по въпроса.
Та, затова де присъединявам към мненията на майките, които казват, че ти също имаш нужда от помощ или поне преосмисляне на положението и поведението си. Ясно е, че може да заведеш детето при психолог, но се възползвай и ти от услугите му и ще стане по-лесно. От твоите думи оставам с впечатленето, че детето има нужда от специален подход и може би насочени занимания. Затова не се затваряй в себе си, опитай да се успокоиш поне през част от времето с детето и виж какво ще се случи.
Няма нужда да заставаш на нож с другите майки, чието мнение не ти харесва. Предполагам, че всяка от нас по някакъв повод и в някакво време и степен е попадала в този водовъртеж нещата да не вървят и да се чуди какво става. Моите деца уж са от "стереотипните", но и на мен ми бяха избили чивиите по едно време навремето и бях много стресирана, гледах ги сама, имахме и сериозни здравословни проблеми, бабите далече, аз недоспала и не знаех какво да правя. И ми се струваше, че никой не може да ми помогне, защото "друг не знае какво ми е по цял ден с две породени". Мислех си, че едва ли не съм в най-тежкот положение на света, а децата"не слушат". В един момент сякаш нещо ме тресна по главата и осъзнах, че нещата тръгват от мен, а не от децата и че колкото по-изнервена съм аз, толкова по-непослушни изглеждат те за най-малкото нещо. Не съм търсила помощ от психолог, но изчетох много статии и книги по въпроса.
Та, затова де присъединявам към мненията на майките, които казват, че ти също имаш нужда от помощ или поне преосмисляне на положението и поведението си. Ясно е, че може да заведеш детето при психолог, но се възползвай и ти от услугите му и ще стане по-лесно. От твоите думи оставам с впечатленето, че детето има нужда от специален подход и може би насочени занимания. Затова не се затваряй в себе си, опитай да се успокоиш поне през част от времето с детето и виж какво ще се случи.
Всеки може да даде различни съвети, но и всяко дете е различно, никой не познава твоето по-добре от теб, и никой не може да ти даде рецепта, ние можем просто да кажем как е при нашите и ако ти намериш нещо сходно да го използваш.
Така е, затова съм и пуснала тема тук, за да чуя и други мнения, но няма да търпя обиди и обвинения. Не търся и поле за сражение с разни чели недочели и разбрали недоразбрали, затова ги моля най-учтиво да си спестяват коментарите. Неискам да заставам на нож с никого!
Тогава, когато занеса детето си на психолог терапията ще е обща, неотричам изобщо, че вероятно има дъски за дялане и у мен, дори съм сигурна в това. Но, нека този който се счита за безгрешен да хвърли първи камъка...
Сега бих искала да заключа темата, но незнам как. Ето отново имам нужда от помощ и не се притеснявам да поискам. Всъщност много ми хареса максимата която последната потребителка е написала като подпис в аватара си
Така е, затова съм и пуснала тема тук, за да чуя и други мнения, но няма да търпя обиди и обвинения. Не търся и поле за сражение с разни чели недочели и разбрали недоразбрали, затова ги моля най-учтиво да си спестяват коментарите. Неискам да заставам на нож с никого!
Тогава, когато занеса детето си на психолог терапията ще е обща, неотричам изобщо, че вероятно има дъски за дялане и у мен, дори съм сигурна в това. Но, нека този който се счита за безгрешен да хвърли първи камъка...
Сега бих искала да заключа темата, но незнам как. Ето отново имам нужда от помощ
и не се притеснявам да поискам. Всъщност много ми хареса максимата която последната потребителка е написала като подпис в аватара си
Нали не очакваш само ласкави отзиви по темата???
Всяка от нас която е писала тук е майка,всяко дете е различно и подхода е различен.
Никой не ти говори просто така,всеки изхожда от собствения си опит.Като търсиш съвети защо после се сърдиш?
Моето дете не е "трудно".
Темпрераментно е,палаво,чупещо всичко,крещящо и непрекъснато тръшкащо се.Не е проблем-това е част от развитието му и приемам характера му такъв какъвто е.Далеч съм от мисълта да го пречупвам,въпреки че не мога да си кривя душата,че на моменти не ми издържат нервите.
Чета по въпроса,наблюдавам и другите деца,обменям опит с родители и т.н.Приемам и критики-никой родител не е идеален.Няма и идеални деца.
Когато се научиш да приемаш това мисля,че ще ти олекне малко.
Всяка от нас която е писала тук е майка,всяко дете е различно и подхода е различен.
Никой не ти говори просто така,всеки изхожда от собствения си опит.Като търсиш съвети защо после се сърдиш?
Моето дете не е "трудно".
Темпрераментно е,палаво,чупещо всичко,крещящо и непрекъснато тръшкащо се.Не е проблем-това е част от развитието му и приемам характера му такъв какъвто е.Далеч съм от мисълта да го пречупвам,въпреки че не мога да си кривя душата,че на моменти не ми издържат нервите.
Чета по въпроса,наблюдавам и другите деца,обменям опит с родители и т.н.Приемам и критики-никой родител не е идеален.Няма и идеални деца.
Когато се научиш да приемаш това мисля,че ще ти олекне малко.