Поощрявате ли децата си да делят храна с други деца?

Мен ми е адски неприятно да черпят детето ми без да ме попитат. По едно време трябваше да спазваме диета без глутен, а по детските площадки се ядат само солети и бисквити. Децата на 2год са твърде малки, за да знаят разликата между глутенов и безглутенов хляб.
Иначе поощрявам да дава. Когато й даваме бонбони, които обожава, винаги й казваме да почерпи нас или който е вкъщи.

Ако родителите не са против,поощрявам ги да дават на останалите деца и от храната си,и играчките си.Не им давам да ядат нещо пред други деца,ако не могат да ги почерпят.Така мисля,че е редно.От малки да се учат да са добри и вежливи към околните.

Точно близалка не бих поощрявала да споделя. Вижда ми се нехигиенично да ближат 5 деца едно и също нещо. Поощрявам да дава солети, парчета ябълка и др. Ако детето до него е малко, питам майка му за разрешение. Може да е алергично към нещо от храната и ние да не знаем. Когато синът ми беше по-малък, ми беше много неприятно някой да му навира нещо в ръцете без да се консултира с мен.

да споделя, през последните няколко дни големият син сам взе инициативата да сподели храна с други и на мен лично ми стана много приятно, че се е научил на това

онзи ден му дадох сутринта стафиди и той изяде само няколко и каза, че иска да занесе останалите на Емануел в градината- и аз му приготвих 3 малки пакетчета (за него самия, за Емануел и за още едно приятелче- онова, за което стана въпрос в началото и който му даде бонбона).. днес като го прибирах от градина и бяха останали той и това другото момче, му дадох нарочно две малки бонбончета, за да го видя дали ще предложи едното на момчето или ще си ги изяде и двете- и той предложи веднага едното на приятелчето, дори преди още да захапе своето....но най-показателния случай беше, че като си тръгвахме, си взехме сбогом с една от помощник-преподавателките, на която и беше последен ден на работа-  и вече навън от градината с малкия и големия син получихме два шоколадови сладкиша от една позната, чието дете има рожден ден утре - и синът ми  се залетя обратно в градината да даде единия на тази преподавателка .... знам, много сладки неща се събраха, но не го ограничавам (стига да не е преди лягане) и се убедих, че синът ми вече свързва храната с приятелски чувства и че не мисли само за себе си ....макар че много обича сладко, не се лакоми- може би защото знае, че ако ме помоли за още и имам, ще му дам- т.е. не трябва да избира между себе си и другите, защото има за всички ... ако свърши от даден вид, знае, че ще му предложа нещо друго подобно- т.е. знае, че не го мотая/лъжа или ограничавам да яде нещо определено.... казвам го, защото се замислих за тези от вас, които забраняват или ограничават (прекалено) децата си- дали си давате сметка, че децата усещат тези неща и дали им оставате поле за социална инициатива.... много от вас звучат доволни от факта, че децата ви са приели безусловно дадената им дадена забрана или са научили какво да казват на другите деца- но не си ли давате сметка, че децата не правят нещата по собствена инициатива и не контактуват с останалите както те самите биха искали, че не разбират сложните ви съображения за вредата от ядането на захар или бацилите и т.н. а просто си траят, не проявават интерес към дадена забранена храна или изпълняват наученото как да се държат в дадени ситуации, свързани с предлагането, искането и приемането на храна? знам, че доста могат да кажат, че децата просто трябва да ви слушат и че каквото вие кажете е закон, и че вие знаете най-добре, а не пикльото/пиклата... но не експериментирате ли с децата си? не ги ли наблюдавате, не ги ли анализирате- не смятате ли, че имат характер и личност, свои желания и решения?  

staro-novo
 аз не налагам, а просто не предлагам ...на децата забележки в този случай няма да направя, а на теб както вече казах... децата са си деца, ако 2-3 години моето дете, поради моите съображения не яде сладко и прояде покрай някое друго дете( не майката на това дете), няма да хваля,ама няма и да критикувам...
а аз не мисля, че социалността се свързва с храната.. това ми напомня на празничните трапези -  всеки празник трапези, яде се до припадък, а домакинята 99% от времето в кухнята

Абсол.наблюдавам децата ни и ги уважавам като личности от момента в който ги видях, но има неща, с които комромис не правим,1 и най-важното от тях е безопасността им.
За моите разбирания,описаното "споделяне" на храна не е безобидно и безопасно нито за нашите деца,нито за тези, с които те биха "споделили" на свой ред, обяснила съм по-нагоре защо (съвсем не защото е сладко или защото са с мръсни ръце),и изобщо не подлежи на обсъждане,така както карането на колело с каска,возенето в кола само в столче,не-пипането на запалки и кибрити, не-тичането по паркинг и пр.
Има много други начини за общуване,и 2те ни деца нямат проблем със "социалната инициатива" без посредничеството на храната.
Сладко децата ни ядат всеки ден.

Не поощрявам детето ми да яде сладко и  - о, чудо, това изобщо не пречи на социалните й контакти и инициативи, има свои желания, решения и право на избор. 

Не. Много грозна и вредна традиция, от която ще трябва постепенно да се отучат черпещите.
1. Научила съм детето си да отказва предложената му храна. Винаги съм мразела настоятелните, които се опитват да набутат в ръката на детето ми парче тутманик, зрънчо или покафенял резен ябълка, преседял половин ден в буркан  Дори ми се е случвало да черпят детето ми, за да яде и нейното - егати нахалството! Или за да се научело нейното да черпи, моето трябва приеме скапания шит, който е взела на детето си, кубети например, е няма как да стане.
2. Много мразя като купя на детето си сладолед, да дойде някоя нахалница и да поиска да дам на внучето й да си близне. Как ще му дам да близне, откъде да знам какви бактерии мъкне това дете в устата си.
Единствено ако с някоя приятелка сме купили нещо на децата  - ядат заедно. Пуканки най-често.

значи нямаме спор- ти поощряваш детето си да споделя храна (не казвам, че трябва винаги да е сладка) и го учиш да не е егост...и резултата е, че тя е социална.... не знам дали за теб едното има връзка с другото- аз лично установявам за нашето семейство, че има... много е важно и как се възпитава човек да отказва учтиво- ние все още сме далеч от този момент, но днес имахме гости- едно приятелско семейство с момиче на около 8 години... големият ни син ми първо беше срамежлив и не контакуваше с нея, но след няколко часа го видях как взима инициативата и наля  кока-кола в две чаши от масата и каза, че едното е за нея, занесе чашите пред телевизора, където беше тя и й предложи едната... майка й установи, че чашата, която синът ми й предлага не е не дъщеря й (защотото нейната била вече до нея), но въпреки това поощри дъщеря си да му благодари- нищо, че тя не пипна чашата въобще...синът ми я подкани още веднъж и й показа къде я е оставил, и след това забрави ... на мен ми направи впечатление както, че той пак използва предлагането на нещо за консумация като средство за общуване, както и начина, по който датската майка възпитава детето си- не да отказва, не да го върне да й налее в нейната чаша или демонстративно да иде да си вземе сама кола, а просто да благодари за жеста и да остави нещата така, както са (пък ако й се допие кола, после незабелязано да иде да си налее, но за момента да си затрае) ... много ми хареса колко е елегантно, като възрастните биха реагирали- понякога като предлагаш на датчаните да опитат нещо, те си вземат в чинийката или ръката или в чашата, но не го изяждат/изпиват- и няма обидени домакини или подканвания от рода на *Ама, хайде, опитайте* или *Е, ама вие не искате да ми опитате специалитета* -  за тях е важен жеста- щом им е подадено, трябва да благодарят (на мел лично ми трябваше време да свикна с мисълта, че гостите не са си изяли храната въпреки, че я хвалеха- но е просто друг тип кулура на хранене) ... и аз се замислям, че трябва да почна да уча сина на това- дори и като не иска нещо, да благодари, че му се предлага или дори да си вземе, но да ми го даде аз да го държа, например, защото той не проявава интерес да го изяде, но за момента да изглежда за пред предлагащия, че си го запазва за по-късно .... знам, че звучи сложно, и като слушам коментарите тук и ситуациите, в които сте изпадали, трябва да се приготвя, че в БГ някои майки са навъсени, че на децата им се предлага храна, или децата им са научени да отрязват, нахокват или да се присмиват на децата, които си #просят# почерпка- и общо взето няма място за любезничене, ако нещо не е приятно или по вкуса на някой .... но пък предлагането на храна чувам, че е все още масово... докато ние сме в обратната ситуация в датската култура- предлагането е оскъдно и рядко, и етикета и социалните ритуали заемат голямо място при общуването ... а аз трябва да науча децата си и на двете култури, за да не са като #изпаднали германци# тук или в БГ .... сложно  

Дъщеря ми е все още малка, за да обяснявам тези неща, но дори и след време не бих настоявала да споделя храната си. В днешно време всеки е достатъчно свободен да прави избор, какво иска да яде, как да го яде и с кого да го яде. И на мен не ми е приятно, когато някоя майка или баба поиска от храната на детето ми, готова съм да го дам цялото, отколкото да дам да си гризне или близне. Наблюденията върхо дъщеря ми за сега са, че не проявява интерес към чуждото, може да пожелае същото, но го иска ново от магазина.
staro-novo, това, което си описала ме впечатли. Тези хора не знам как успяват да възпитават децата си по този начин, но мога само да им кажа БРАВО! Надявам се да се поучим от техният опит и да опитаме и ние.

тук от малки ги учат като стават от масата, да благодарят за храната, както и за всяко подадено нещо да благодарят- ние с мъжа ми не държим на чак такива неща, но в градината/яслата ги учат и им става безусловен навик-   и големия и малкия син (който е малко над 1,5 год) вече казват #Так# (мерси) като им подадеш нещо и са ни много смешни, но така трябва, така че ги поощряваме- но не го изискваме/ иначе съм гледала други родители да тормозят децата си, като са ни на гости, да ни благодарят за храната, преди да станат от масата.....
както и е тук прието, ако си на гости и децата искат нещо за пиене, ядене, игра, гледане и т.н.,  че те трябва да питат домакинята/домакина, а не майка си/баща си - но с това честно казано още се борим, защото големия син е по самообслужването и е горд, че може сам да си отваря хладилника (даже и да сме на гости- а ако трябваше да пита за нещо, ще умре от срам), и изпадаме малко в сконфузена ситуация, като домакините оставят шашнати - но ще трябва да го научим на етикета, де- просто няма да е нормално да го прави след 5 год. възраст.... но има надежда, гледам че почна да пита #Може ли# за много неща, за които не питаше преди- явно закалката от градината си казва думата

Не прочетох мненията преди мен, но ще го направя., обещавам
Искам обаче да отговоря, какво мисля аз. Според мен ситуацията е малко деликатна. Аз лично не насърчавам децата ми да черпят с нещата които ядат, от друга страна се старая да не ги поставям в такава ситуация, някой да ги гледа как ядат, ако евентуално обаче се случи така питам родителите, дали може да почерпят даденото дете/деца. Така съм инструктирала всички в семейството и децата вече самички се сещат да попитат дали може да почерпят другарчето си. НЕ ДАВАМ на децата под никакъв предлог да взимат храна от когото и да било без изрично да съм уведомена, аз или възрастният, който е стях и в случая поема отговорност за постъпката си! Може да ви се струва крайно, но едното ми дете е с тежка алергия, другото с друго заболяване и трябва да го пазим още повече. Е, може да си кажете, абсолютна параноичка! Може и да е така, но отсреща може да стои друго такова дете, вашето дете... В края на краищата децата не ходят с табелки от какво страдат. Това не значи че децата ми са стиснати, напротив те винаги са готови да дадат, въпроса е че другите "родители" трябва също да са съгласни с това

Няма за какво да се оправдаваш. Стопаните обучават кучетата си да не взета храна от други хора и не се оправдават. Защо децата трябва да са като просяци, а родителят да се оправдава за това, че не позволява детето му да взема чужда храна? Кое е по-важно - децата да се грижат за себе си и да слушат родителите си или да не изглеждат стиснати?

Ако се случи да яде нещо и има друго дете,го подканям,но той сам решава.Не одобрявам да се яде на площадките или там,където се събират повечко деца,както не одобрявам да черпят моето разни баби,лелички и майки с настоятелността си.Ако моето дете иска,ок,но ако няма желание се дразня да му бутат в ръцете.

аналогията с кучетата май ще предизвика реакции у пишещите:lol:

кое е по-важното между това да изглеждаш стиснат или да слушаш родителите си ли? ами зависи колко време си с мама и тати, и колко време прекарваш в друга социална среда, където имаш други стимули за действие или трябва да се впишеш в колектив- така че докато децата са малки и неотлъчно от вас или възрастен може едно да е важно, а като ги пуснеш навън и ги отделиш, започва друго да има значение- за самото дете говоря, защото получава друга обратна връзка кое е правилно и неправилно, и какво се очаква от него/нея... може ти самата да не усещаш разликата между домашната обстановка и живота в градината/училището, и да държиш на принципите на възпитание, но детето ти ще се почувства объркано- така че трябва или да го оборудваш (или подковеш, както казват някои тук) с много силни напътствия и да се надяваш, че ще те слуша безусловно, или да адаптираш инструкциите към новата обстановка и някои неща да се променят

а за това дали родителят трябва да се извинява за това, което е научил децата си- зависи от желанието да любезничиш или не.... аз ако имах някакви съображения за алергии и т.н. щях любезно да отказвам с усмивка наляво и надясно, без да се дразня какво правят другите, защото знам, че го правят от доброта/вежливост или в БГ-  разбиране за това, какво е културно и общоприето- така, че да, ще трябва да се оправдавам.... ако съм на обратната страна в ситуцията и предлагам, но ми се отказва, не че бих изисквала подобни извинения, но ще си направя извода по начина, по който ми се отказва за кулурата и възпитанието на отказващия (не че за някои от тях би имало значение, ако не се познаваме, а сме случайно на едно и също място, но дори и да са ми приятели, би ми направило лошо впечатление, ако са троснати, неутрални или надменни при отказа, а не се усмихнат или не обяснят защо)