Редно ли е мъжът ми и дъщеря ми да знаят, че съм осиновена?

Дори бегло не мога да си представя какво ти е ... 

Ако следваме това, което пише по дебелите книги ... уф.. я да не давам акъл, че аз може едно да сам прочела, друго да съм разбрала 

Струва ми се обаче, че животът си е твой и изборът си е твой ... да кажеш или не ... ако да кога да стане ...  поне на това имаш право, нали?
Обидно ще е да кажа - аз на твое място, защото не съм на твое място, но когато моята рана от подобен порядък закърви, аз съвсем честно си признавам - отивам на психолог.
Просто не съм способна да се справя сама  в подобни сложни ситуации... понякога ако напиша тук във форума идпадам в още по-дълбоки дупки и затова...

Но това съм аз... , със сигурност по-адекватни съвети ще получиш от децата, пишещи тук

Успех мила

Здравей и добре дошла
Преди време въпросите, които си задаваш изпълваха цялото ми съзнание. С тази разлика, че моите мисли бяха насочени към детето ми. Съпругът ми отдавна знае- той беше първият човек, с  когото споделих "тайната" си.
Моят конкретен отговор на въпроса ти е "ДА". Но това съм АЗ и това е МОЯТ отговор.
Фусси е права, че никой не е на твое място и не може да ти даде верния отговор. Аз само мога да споделя това, през което минах и което мисля.

Позволявам си да копирам част написаното от мен в подобна тема преди доста време (мисля, че темата беше  пусната от Hope).
"Първият човек, на когото казах, че съм осиновена почти веднага след като разбрах, беше съпругът ми. Тогава все още не бяхме женени, но връзката ни беше достатъчно силна, за да си позволя това. Никога не съм си мислила да крия от него. Скриването на подобно нещо, а и на каквото и да било друго, би могло да разруши не само моя вътрешен свят, а и света, които градим с любимия човек. Да кажа, че нямах притеснения как ще реагира- имах, разбира се. Но единственото, от което се страхувах е да не изпита съжаление към мен.  А и да не започне да съжалява за казани и неказани, за сторени и несторени неща.
 Моят съпруг никога не влезе "нахално" в тази част от живота ми. Но когато съм имала нужда да говоря с него за това винаги ме е подкрепял. Той нито веднъж, въпреки моето настояване, не си е позволил да ми дава съвети как да постъпя в една или друга ситуация, свързана с осиновяването ми. Просто е осъзнал, че няма как да преживее това, което аз преживявам и каквото и да ме посъветва, може и да сгреши. Но това, че е до мен, ме прави спокойна и щастлива. "

Виж що се отнася до детето... там ми трябваше много време и се борих с много страхове. Мислех за това кой е подходящия момент, коя е подходящата възраст.
Пропусках от страх и напрежение моментите, в които сме си говорили по един или друг повод за дечицата в домовете или за осиновените дечица, за да  разкажа на дъщеря си за себе си.
Отлагах от притеснение заради реакцията и разговора с майка ми - само знаех, че трябва да и кажа, защото тя е важна част от това и трябваше да знае за тези мои притеснения.
Страхувах се и да не пропусна момента, защото уча детето си да бъде открито и искрено, да си казваме всичко без притеснения. А самата аз не бях искрена с нея... Исках да съм сигурна, че ще ме разбере достатъчно добре (доколкото възрастта и позволява), да не я обърквам, да не я стресирам... Какво ли не ми минаваше през главата...
Преди около половин година говорих с майка ми. За мен този разговор беше изключително важен. Не исках да я наранявам и на двете ни е много трудно да говорим за това (и при нас може да се каже е почти тема табу). Отново прочетох в очите и страх, но каза, че решението е мое и щом мисля, че трябва да кажа на детето си, тя няма нищо против. (Е, искаше ми се да ми каже, че ме подкрепя и да го усетя, но разбирам колко мъчително е това за нея).
Преди около месец, когато по повод едно предаване по телевизията дъщеря ми започна да задава въпроси за осиновените деца и ми разказа отново за едно детенце от техния клас, събрах смелост и и разказах. Не съм си мислила, че ще ми е толкова трудно. А когато големите и зелени очи плувнаха в сълзи думите се заблъскаха в главата ми и силите ми стигнаха само да я прегърна. Когато се успокои си поговорихме. Казах и, че това е моята история и че е важно за мен тя също да я знае.
Не ме попита нищо. Но я познавам и знам, че ще има въпроси. Тя преживява и мисли всичко по своя начин и знам, че ще пита. Вече мога да и отговоря спокойно. Помолих я само да не тревожи баба си с въпроси за това.
Не знам дали "улучих" момента. Надявам се да съм намерила и точните думи. Мислех си през цялото време колко ли трудно е било на майка ми да събере сили да ми каже и осъзнавах, че в този момент не съм преживяла и малка част от това, което тя е преживяла докато е търсила думи и е набирала смелост...

За себе си съм разбрала, че всяка тайна, която крием , ни прави уязвими и ни кара да живеем в страх. А аз не искам. Не само заради себе си, а и заради любимите ми хора.

Дълъг стана поста ми, за което се извинявам
Чара, желая ти успех- каквото и да е решението ти. 

и аз като dudence ще ти кажа че мьжьт ми беше от пьрвите хора на които казах че сьм осиновена.Ние сьщо не бяхме женени тогава.Прие го нормално.Пьрвият човек на когото казах беше мои сьученик които работи в полицията.Тои беше човека чрез които открих жената която ме е родила.Когато за пьрви пьт отидох да я видя бяхме,аз ,този сьученик и сьпруга ми/тогава приятел/От тогава сьпруга ми е човека с когото мога винаги да поговоря на тази тема.Личи си че не е много сьгласен с някои от нещата които вьрша,но никога нищо не ми е казал.Не ме е спрял да правя каквото мисля за правилно.Сега след две срещи с жената която ме е родила аз реших да я уведомя че не искам повече контакти с нея и семеиствоо и в това число влиза и моя сестра.Единствения му коментар беше че момичето не е виновно и мога да си подьржам някаква врьзка с нея.Синьт ми не знае нищо защото е много мальк е и да беше по-голям сигурно пак нямаше да му кажа защото ме е страх да не каже нещо на баба си/жената която ме е осиновила/.Тя не знае че сьм тьрсила биологичното си семеиство.Отгледала ме е сама и няма да ме разбере никак.Ще ме сметне за неблагодарна и няма да ми прости никога т.е.познавам я добре и знам че няма дори да поиска да ме види.Единственият човек с които се чувствам спокоина е сьпруга ми.

      Здравей ,4ara !

  Вече си направила крачка, първата, и най-трудната, да споделиш с нас ,макар и анонимно .Не беше никак страшно, нали 

  Моят мъж знае, също преди да заживеем заедно , не съм мислела да крия от него това .Не е важно дали е редно или не, според мен , важно е ти как усещаш нещата , ако смяташ ,че тази тайна те задушава, кажи му! Сигурна съм, че абсолютно нищо няма да се промени от към отношението му към теб. Аз лично, когато се страхувам от нещо, разигравам в съзнанието си най-лошия му вариант , и после си казвам- "и какво от това?!"
   Момичета, това, че сме осиновени ,не ни прави никак по-различни от другите хора!!!Какво от това?! Ние сме тези, които определят отношението към осиновяването !!!Нямаме от какво да се крием и срамуваме , наистина!!!

В този момент правя втората крачка. Надявам се никога да не съжалявам за това. Мисля, че не трябва да се крия и че при Вас ще намеря приятелско рамо, на което мога да поплача, когато мислите ми бушуват и ме разяждат. Трудно ми е много в този момент, но след това което споделих с Вас, получих облекчение. За година и половина съм изчела почти всичко, написано от Вас. Повечето Ваши истории съм ги преживявала с Вас. Знам, че не съм единствена, че има хора с живот много по-тежък от моя. Някой ще кажат, какво мрънка тази - има хубав дом; семейство, което я обича; професия, която й носи удовлетворение; има всичко. Отстрани нещата изглеждат различно - в мен има празнина, празнина, която никога няма да запълня. Казвам никога, защото знам, че ако го сторя ще нараня хора, които обичам, на които разчитам и в които вярвам. А така ми се иска да прелистя тази страница от моя живот с лека ръка, просто да затворя очи и да забравя. Знам, че това не може да се случи - всеки трябва да си носи кръста.
Мила dudence , благодаря ти за всяка дума, която си се постарала да напишеш. Искам да споделя, че съм напълно съгласна с теб - не мога да продължавам да живея в страх. Ти си го казала на място - моята тайна ме прави уязвима и ми тежи. А как не искам да ме съжаляват, не искам да съм различна, не искам да гледат на мен, като на половин човек. Незнам как да постъпя, как да направя нещата по-лесни, как да се изразя, за да бъда разбрана. Искам детето ми един ден да не се срамува от мен, както аз го правя понякога.
Така е Fussii, живота си е мой, изборът също. Може би, трябва да се обърна за помощ към психолог, нещото което ме спира обаче е, че не искам да призная пред околните, че съм слаба, че съм объркана и уязвима. В очите на другите изглеждам различна - винаги съм се старала сама да се справя с проблемите, сама да се боря с трудностите. Може би ми е нужно време, време в което да обмисля как да представя нещата благоприятно, така че да няма негативни последствия. В едно обаче съм сигурна, че за да получа спокойствие трябва да се разкрия, трабва да споделя. В този момент имам чувството, че правя важна крачка в тази насока. Благодаря Ви че сте до мен .

    Добре дошла dona_korleone  !
 Аз също вярвам, че правиш голямата и вярната крачка в този момент !
  Преди време аз също мислех, че не ми е позволено да проявявам слабост , и смятах ,че с всичко трябва да се справя сама! Трябваше да ми се случат поредица от събития, вероятно за да осъзная, че аз съм просто човек , и имам право на цялата човещина на тоя свят!!!Не съм от желязо, не съм перфектна и не мога да контролирам всичко , аз съм просто жена!Също осъзнах, че нашите проблеми идват от нашите си ни глави, ние сме тези, които ги създаваме, значи пак ние сме тези, които ще ги преодолеем!

Ооооо мила 
Герой си ти... Добре дошла! Надявам се тук да намериш хора, пред които не се налага да си герой  Във форума пишат страхотни жени...
Дай лапа...

Dona_korleone


Без значение дали имаме хубав дом и семейства, които ни обичат, празнината, за която пишеш, е в нас и никога не може да бъде запълнена...Но не защото ако поискаме да я запълним ще нараним любимите си хора, а защото тя е част от нас. Понякога я оприличавам на дупка, която ме поглъща, а друг път на огромна вълна, която ме залива и завлича на дъното и ми трябват много усилия, за да се сетя, че мога да плувам и да излезна на повърхността да си поема дъх. И отново...и отново... А сили да изплувам ми дават любимите ми хора.  Уча се да живея с тази празнина, уча се да я приемам и колкото и да е голяма болката понякога, знам, че тя няма да ме убие.


Дона, ти не си половин човек и не бива да се срамуваш от себе си  . Пиша ти и си мисля, че може би всеки от нас преминава през тези състояния. Диваненце е права, че всички ние имаме право да бъдем слаби и че не бива да искаме от себе си да потискаме страховете и притесненията си. Трябва да позволим на децата в нас да поплачат понякога, да ги обичаме и да им дадем нежността, от която се нуждаят.

 

Седя на бюрото си и се отронва сълза!!! Прекрасни сте и Ви благодаря!

Днес ми изтича срок, а аз седя и се крия, че плача и естествено не пиша за работата. Нямам шеф, който да ми седи на главата и да ме държи да не рухна.

Мястото не е за" добре дошъл". По-добре да не беше за тук, но като си за тук, крепко те прегръщам.

Бъди внимателна и не се разкривай много. Доста мами доста помия изсипаха по нас.  Прекалиха и попрестанаха, но кога пак ще се ожесточат не знам. Не си рискувай дните и здравето.
Когато аз влязох ми писаха много хора и една жена ми каза, че не пише, защото няма сили да понесе това, което се изсипва.

За мъжа ти - трябвало е да кажеш преди да се обвържете. Не се укорявай ако не си могла или не си го осъзнала. След като не си го направила тогава и вече имате и дете - вече за никъде не бързаш. Когато и ако ти дойде лекота на душата да го кажеш му го кажи.
За децата - на лични ще ти напиша допълнително.

Пак 

А че не си половин човек е ясно, поне двама са в теб

Благодаря ти Miraetta за съветите !
Както писах и по-горе изчела съм повечето в този форум. Твойте постове неведнъж са ми били голяма утеха - сега мога открито да ти благодаря. Благодарност за всичко, което правиш, за времето, което отделяш, за всичките съвети и напътствия, които даваш. От доста време съм във форума, четях, започвах постове милиони пъти и се отказвах, не се решавах само заради причините, които изтъкваш и заради хората, които ме познават. Не мога повече да се крия, а и не искам. Идва момент, в който трябва да излезе всичко наяве. Толкова години трупах, трупах, че беше време да се вземе в ръце и да споделя. Искам да има хора до мен, с кито да продължа да обменям мисли и чувства. Не с кой и да е, а с някой, които е изпитал моята болка. Не ми се влиза в никому ненужни спорове, не искам да се въвличам в нечии конфликти, нямам право да съдя никого, надявам се и други да не си позволяват да съдят мен.

Здравей и от мен, Дона Корлеоне,

Нещо напоследък ми се беше отщяло да пиша, ама ти ме провокира с искреността и болката, която струи от постингите ти. Явно наистина много си натрупала в душата неизречени, затаявани с години чувства и мисли. Познато ми е това чувство на облекчение и близост, че си срещнал хора като теб със същата съдба, същата болка. Тук във форума чувствам много от момичетата като близки приятелки, въпреки че не съм ги срещала на живо. Но, както казва Мираета, и както сама си прочела, има и доста непремерени и злобни думи от мамите в съседния форум.

Малко по темата сега. Не посмях да кажа на първия си мъж за това, че съм осиновена. Беше ме срам, чувствах се втора категория, бях много млада и наскоро научила "новината". Винаги съм подозирала обаче, че свеки беше уведомена, но чест й прави, дума лоша не ми е казала, точно обратното и досега се държи с мен като с дъщеря.

На втория ми и сегашен съпруг му казах още като бяхме гаджета - реших, че не може истински отношения и любов да се градят върху лъжа или затаена истина, което донякъде си е вид измама. Ако ще ме обича, трябва да знае всичко за мен, така реших и мисля че бях права. Човекът реагира напълно нормално, даже в първия момент не можа да повярва. Сега понякога се шегувам се него - обикновено когато се чудим за това кое качество (физическо или по характер) от кого е взело детето - казвам му: "Ясна е само едната половина от рода на това дете." Казвам го с известна доза горчивина, защото от опит знам колко неща наследяват децата от нас, искаме или не. А възпитанието... възпитанието... не е ли само система от морални задръжки върху темперамента и характера, които са си вродени?

Затова леко ме натъжи, но ме и разсмя Дива-не с нейното:

 
Напротив, напротив, бих казала аз....различни сме. Мила Дива-не, хубаво е, че не си срещнала хорската злоба, сигурно не са ти казвали в очите "копеле". Ами, ако това са роднини, уж близки хора? Е, сега вече не ме е срам, но се чувствам различна, пък дори и с това, че съм 10 пъти по-ранима, по-чувствителна, следователно и по-слаба. Отне ми доста време, за да развия ответни стратегии. А на вас, сестрици, колко време ви трябваше? Успявате ли?

Така че разбирам въздържаността на Дона Корлеоне да сподели. Но, Дона, всъщност това може да бъде чудесен изпит на чувства и морал у човека до теб. Така че бих те насърчила да му кажеш в удобен момент.

Аз самата изчаках подходящ момент и казах и на децата ми, когато пораснаха, защото те имат право да знаят за произхода си.

   Ох ,Mina_B, как ми се искаше да не съм срещала хорската злоба! Точно сега това разказвах в съседната тема, изплува ми един спомен, ей така от нищото.Добре, че рядко се сещам за тези неща.
    Преди години , още първите пъти , в които децата не искаха да играят с мен, защото майките им казали ,че съм осиновена/ все едно прокажена, така го усещах тогава/ , просто плачех, майка отричаше и продължаваше да твърди, че не е вярно.Явно отричайки, си и мислела ,че ме предпазва , но всъщност удължи агонията ми, защото аз се оправдавах и убеждавах децата как това не е вярно.Уф, като се сетя сега, чак главата ме стегна.Нямах стратегия , не знаех, че трябва да се защитавам , но времето ме научи. Не показвах, че ме боли от факта ,че съм осиновена.Вероятно с годините ,след множество повторения / знаете силата на внушението/ ,към днешна дата , аз наистина не изпитвам болка в подобни ситуации .Когато не знам какво да кажа , просто казвам истината.Аз поставям хората в неудобно положение, не те мен.И вече не изпитвам този бяс и хаос в главата си, не се гневя, отговарям гордо и надменно.Гледам на тези хора като на мижитурки, това е, така правя аз.

Мъжът ми знае отдавна.
Не мисля да крия и от детето си ,но държа да го научи от мен самата!

Здравейте.
Пише ви един баща който се учи да обича,разбира и помага на дъщеря си, в което вие много ми помагате.
quote author=Дива-не link=topic=379570.msg10494235#msg10494235 date=1236925794]    
   Момичета, това, че сме осиновени ,не ни прави никак по-различни от другите хора!!!
[/quote]
Дива-не не си права по различни сте. Вие сте " СПЕЦИАЛНИ", ВИЕ НИ ДАРЯВАТЕ С НЕЩА КОЙТО НИКОЙ ПОВТАРЯМ И ПОТРЕТВАМ НИКОЙ НЕ МОЖЕ. Затова относно благодарностите ние осиновителите сме тези който трябва да сме ви много ама много благодарни че ви има ,че сте до нас, че сте част от нас. Хляб и подслон все ще може някой да ти даде, но това което ни давате вие НИКОЙ не може.

По темата лично  не  мнение. Истината и само истината нищо друго не сближава или разделя хората  както истината. А БЕ вие да не сте направили нещо лошо , че да го пазите като дълбока тайна, ако има някой който трябва да пази тайна то това не сте вие.
Прекрасни сте , помагате ми да погледна света през очите на моето дете.

Хайде сполай ви, че си поревaх и аз. НО ТОЛКОВА МЪКА ИМА ИЗ ВАЩИТЕ ПОСТОВЕ

Здравей Mina_B!
В описаните от теб причини, в първата част на твоя пост, виждам голяма част от страховете си -с тази разлика, че не съм прекалено млада и знам "новината", вече повече от 20 години.
За съжаление няма роднина, от страна на мъжа ми, който да е посветен в моето минало. По мое мнение никой от тях няма негативно мнение относно осиновяването, или поне не е изразявал подобно в прав текст. Често в различни разговори за общи познати, моята свекърва (човек, с когото се разбирам отлично) не веднъж е вмъквала термина - "взето" (разбира се, не умишлено). Например: Познаваш ли на Спаска сестра й, нейното момче е "взето". Ето в такива моменти чувствам, че се задушавам и точно тези моменти ме карат да крия - чувствам се различна, чувствам се, както ти споменаваш - "втора категория".
Със съпругът ми сме заедно от 15 години - изпитвала съм неведнъж чувствата и морала му. Провеждали сме десетки разговори на тема осиновяване, но аз никога не съм намирала подходящия момент и нужните ми думи, за да споделя. Не знам дали въобще някога ще се осмеля да направя това, въпреки желанието ми да се избавя от "тайната" на живота си.

Оффф, мила !!! Описала си моето детство. Никога няма да забравя тези моменти - денят, в който мое съседче, призоваваше останалите деца да не играят с мен, защото съм осиновена; часовете прекарани до прозореца, наблюдавайки игрите на мойте връстници; миговете, в които излизах с надежда, че този път няма да се опразни детската площадка при появата ми. Върна ме обратно в ония нерадостни, изпълнени с болка и страдание мигове. Колко много въпроси имах, колко объркани бяха представите ми, колко неясен, непоносим и тъжен ми се струваше живота. Сега не съм тъжна, даже главата не ме стяга - отдавна претръпнах, примирих се вътрешно. Здравей обичащ татко !
Не мога да не напиша няколко реда по повод силните думи от твоя пост. Прекрасно е, че има хора като теб - хора, който са от другата страна, но разбират, съчувстват и могат да отворят сърцата си за такива като нас. Вие сте не по-малко "специални"- готови безвъзмездно да дарите грижа, любов, дом и семейство. Много са усилията, много са жертвите, много са трудностите и болките, които преживявате с нас, но аз съм сигурна, че всичко си заслужава.
Сигурна съм, че един ден в очите на вашите деца  ще видите огромната любов и признателност, която заслужавате.   

Здравей Дона!
За болката... как я мразя тази болка. Ама й позволих да съществува - не я отричам вече. Изрових си главата от пясъка - и я вдигнах. И виждам двете си прекрасни деца. И моля Бог да даде души и сърца на хората, а и повече нежност в душите, та да нараняват по-малко.
Не зная аз ли изпитвах тяхната болка, те ли усещаха моята, но изживяхме безумно тежък период. А бяха толкова малки. Бях до тях, а хората от този форум - бях сред тях. Такива, каквито са. И това всъщност е важното, според мен - да не си сам, когато всъщност си най-самотен.

Дона какво стана?Каза ли на мьжа си?Моля за извинение,но сьм голяма любопитка

Това ли е най-важното?

Не съм, не мога да го направя - не съм готова да споделя и незнам дали някога ще почувствам, че е дошъл този момент. Калина е права, май това не е най-важното. Бъдещето е пред нас и се надявам някой ден да събера куража и да го направя - само живи и здрави.

Ти сама ще усетиш кога е дошъл момента... може да се случи и без да го мислиш предварително  Що е време - все е пред нас 
Иначе това което казва Калина напълно се съгласявам с него - и при мен е така ... а най-боли от това, че не мога да я взема от детето ми, та да ме боли мен, а не него ... само мога да се моля, да се науча да разпознавам приливите й, та поне тогава да съм на крачка зад него до дясното му рамо  - готова за прегръдка и подкрепа

П.С
а какъв шкаф ще ти пусна в понеделник  на лични... последната ми декупажна творба  - понеже умря циганката дет ме хвалеше 

Със сигурност ще дойде и този момент, ти ще го усетиш!

Дона, желая ти да намериш сили и спокойствие да споделиш с любимите си хора.
А моментът...май никога не сме готови за него, но той сам ни подсказва, че е дошъл.

Прегръщам те!

за момента и аз както всички ще кажа че времето само ще си дойде.Аз те попитах понеже имам колежка която е в ситуация като твоята.Чете тук но не се решава да пише,та тя каза че ако разбере че при теб нещата са се развили както трябва и тя ще се престраши да каже на съпруга си.Много пъти сме си говорили с нея на тази тема.Тя се страхува да не се промени нещо в отношенията им.Винаги съм и казвала(понеже познавам съпруга и) че ако наистина нещо ще се промени то ще е че ще я обича повече Вярвам че и при теб ще е така

Въпреки, че и аз съм изстрадала хорското неразбиране и детските подигравки и отритване защото съм осиновена, все едно крастава........, но никога не съм се срамувала от това.Никога и от никого не съм го крила, стига да стане въпрос, естествено че не бия тъпана просто ей така, като първа реплика при запознанство.Съпругът ми разбра още докато бяхме гаджета и го прие съвсем нормално.Децата ми знаят от момента в който порастнаха до толкова, че да водиме откровени разговори и да споделяме значими неща.Когато стигнах до първият открит разговор по темата с майка ми /преди три години и половина/ децата ми присъстваха на него, тя за първи път разказа истината около моето осиновяване на мен и двете ми дъщери.
Един съвет-отърси се от притеснението и срамът, нямат място в душата ти, с нищо не си виновна или по-недостойна, напротив.Не бива да криеш от съпруга си, това е нещо много важно и съществено от живота ти и за него би било адски болезнено да разбере, че не си му гласувала доверие да преминете през болезненият ти път заедно.
Колкото до празнотата, надали ще я превъзмогнеш, защото за съжаление това е нещо, което ни е отредено да ни съпровожда през целият ни живот от жените, които и в момента в който са ни изоставили.

Благодаря Ви момичета, за цялата сила и кураж които ми вдъхвате    .
Ще си призная - не съм влизала скоро, въпреки че във вашата компания се чувствам, като в свои води. Не участвам редовно, защото в много от текстовете, написани от Вас, виждам своето минало, своите тревоги, мисли и впечатления (и то точно тези, които искам непостижимо да изтрия и безвъзвратно да забравя).
Направих го преди седмица - споделих, по-скоро изтърсих "новината" по средата на разговор, свързан с редовното боледуване на дъщеричката ни. Мъжът ми три пъти повтори, че в нашите фамилии няма роднини с алергии и как така детето е толкова алергично. Тогава го изръсих, незнам как стана, някак спонтанно и необмислено. Реакция нямаше, все едно нищо не съм казала - прегърна ме, усмихна се и спомена, че продължаваме напред - заедно. Каза, че ще справим с всичко. Олекна ми, почувствах се окрилена и някак пречистена. Не сме говорили повече на тази тема, не ме попита дори защо не съм го информирала по-рано, не ме обвини в лицемерие, или лъжа. Веднъж само се пошегува, че се радва, че не съм взела гена на майка ми (която и според него е страхотен човек, но понякога го тормози с различни задачки) и това е. Информирах Ви, като искам да споделя, че от този момент насам все ми изникват думите на калин@ : " вече няма да се чувствам сама, когато съм най-самотна". Благодаря на всички Вас от сърце, за съветите, за споделените мисли и разказаните съдби. Въпреки че всеки прочетен и написан тук ред е много емоционален за мен, обещавам да съм по-редовна.
Fussii , аз вече те похвалих за шкафа в Декупажа, но ще повторя - чудесен е   , имаш страхотни умения, усет и вкус. И срещу Вас да тичам, никога няма да стигна майсторската Ви класа, на теб и на останалите талантливи дами .

Dona, разплака ме, ей, момиче 
Браво, мила! А съпругът ти- чудесен е. Един обичащ и подкрепящ мъж не може да реагира по друг начин.

Ще се радвам да пишеш по-честичко 

Дона,   

Dона Мафиозо ,

Сега мога да ти кажа вече спокойно, че е възможно да си се страхувала
 не точно и не само
от евентуална негова реакция, а не по-малко от собственото си усещане, че след като го кажеш на човека, с когото си предприела най-сериозните стъпки в живота си, чувството за известна нереалност на ситуацията няма как да не намалее и ти си се опасявала и от това ти какво ще усетиш като се изправиш пред тази реалност.

Така стават нещата по-реални и за теб в и това наистина има и елемент на заплаха, ако не ти се е случило.
Така те усетих аз, а може и да греша и  може и да не се отнася за теб.


Надали цивилизован мъж би се разделил с теб или би ти устройвал сцени поради тази причина, та заплахата и смущанието не се дължат само на това на 100 %. 
А от Фусси и Калина@ и други мами научихме толкова много 

dona_korleone ,
трябва да си щастлива, че имаш такъв прекрасен партньор в живота до себе си. Дай боже всекиму..........................
Радвам се, че си намерила душевен мир най-после и ще спрат терзанията ти, надявам се и незаслуженият срам ще ликвидираш също така изведнъж и с лекота.
Успех!

Благодаря Ви още веднъж момичета, за съпричастността и за хубавите думи      !!!
Така е marypopins имам голям късмет с него, нали знаеш Господ взима, но и дава. За щастие, при мен малко е взел, доста е дал. Въпреки всичко, което ми се е случвало през годините мога смело да заявя, че съм благодарна на съдбата си и щастлива от живота си. Сега, като се връщам назад и се питам, на колко негативни неща съм се подлагала без да е имало никакъв смисъл. А на колко още можех да се подложа  ??? В този ред на мисли, наистина ми поолекна, въпреки че празнината винаги ще стой в мен. Ето пак се започва . В началото на поста си бях толкова ентусиазирана и вдъхновена, в момента отново ме обзема негативизъм и онези мисли отново започват да бушуват в главата ми. Тези дни се чувствам някак объркана, знам причината, наближава рождения ми ден - това за мен е най-ужасния ден в годината. Не съм празнувала много отдавна, откакто напуснах семейното гнездо (повече от 13 години). Въпреки, че се стремя да го смятам за най-обикновен ден (като всички други), седмица преди и след него се чувствам странно - объркана, отпаднала, разконцентрирана. Питам се едно: Само при мен ли е така?
Сега погледнах, че има цяла такава тема. Отивам да Ви чета.

За съжаление празнината е нещо, което ни е писано да носим винаги в себе си, но трябва да го преодолеем някак и да гледаме напред.

Тази празнина... Аз се докоснах до нея чрез децата си. Потъваш. Вкопчваме се четиримата един в друг - засега. В началото не пусках тате. Сега и той говори за това. По неговия начин. Май там е спасението - да пуснеш някой да се потопи с теб в онази пустош. Сам е страшно - дори и да си отстрани. Питам се, дали с времето тази пустош ще се позапълни и ми се ще да вярвам, че в нея ще остане усещането, че не си сам, че семейството е на другия край на връвчицата и когато като барон Мюнхаузен се измекнеш сам за косата - там ще те чака обич и разбиране, доверие и опора.
 

имам въпрос относно непълното осиновяване. много прочетох относно непълното осиновяване, но има неща, които не са ми ясни. дали ще има някой, който да може да ми отговори? ще поставя първо казуса на кратко. става въпрос за мой познат, който има дете и това дете му носи името, т.е. той си го е признал. от няколко години не живее с майката на детето си и детето си и в момента водят дело за издръжка и свиждания и т.н. междувременно майката се е събрала с друг мъж и му родила друго дете - от другия мъж де, но иска вторият мъж да осинови непълно първото и дете- т.е. детето на моя познат. е питам ако това стане - биологичният баща какви права ще има - ще може ли да вижда детето си и да дава разрешението си например, ако детето му излиза в чужбина или това влиза в правомощията на осиновителя и какви задължения ще има - т.е. освобождава ли се от издръжката или осиновителят поема изцяло издръжката на осиновеното дете? питам, защото от всичко, което прочетох, това не ми стана ясно и може би ще трябва да ми каже някой с опит по въпроса.

     milea , и аз да те попитам, защо не си отвори нова тема, а спамиш тази, че и заглавието и е сменено?!

Това е смисълът на живота, мила - въпреки всички трудности, които се изправят на пътя ни да гледаме и вървим напред.
Kalin@ , думите ти винаги ме разчувстват  - толкова истина има в тях. Благодаря ти за всеки споделен ред И на мен ми се ще да вярвам, че:
milea, за съжаление нямам отговори на твоите въпроси, може би наистина е по удачно (както Дива-не те е посъветвала) да си отвориш нова тема, така може би по-успешно ще се намери някой, който да ти даде нужната информация.

4ara, много трудно се живее в тайна от такъв мащаб. Аз съм като теб. С тази разлика, че родителите ми не ме искат и единият никога не ме забелязваше, а другият ме обвиняваше за всичко. У нас никога не се  говорело за това, че съм осиновена, но тогава, когато научих, аз го приех съвсем спокойно. Беше добре от гледна точка на това, че намерих обяснение на неща, които са ме учудвали много пъти, а не знаех защо става така.
От мига, в който разбрах, аз свободно говоря за това. Дори, смятам, на моменти твърде свободно, за "финия" вкус на околните, които не го приемат спокойно за разлика от мен, все едно касае тях. Съзнанието на хората е обременено от времето, когато "осиновен" беше дума, която се шепне и се казва на тъмно, която звучи като клеймо или като присъда. Затова някои хора все още трудно признават, трудно говорят и трудно слушат за това. Не виждам причина да криеш от най-скъпите си хора, но разбира се решението е твое и само твое. Ние и двамата със съпругът ми сме осиновени и всеки знае всички подробности за другия, който самият той знае за себе си. живеем съвсем спокойно и в мир с това. Децата ни също знаят, че родителите им са осиновени, но никога не сме си и помисляли да споменем дори, че бабите и дядо им не са им такива, защото ние не сме им родни деца. Друг е въпроса, че въпросните баби и дядо, явно не ги смятат за свои внуци и в това отношение напълно опровергават твърдението, че внуци се обичат повече от децата.
това имам да кажа по въпроса. Осиновяването не е нещо, от което да се срамуваш и да се страхуваш, за да криеш старателно. Това е просто част от живота.
 

Вече не съм сигурна! Душата, макар и да не може да се пипне, е част от човешкото тяло. Както знаем тялото ни има способността за затваря всяка рана и да регенерира тъканта. Идва момент когато толкова много прекрасни неща се случват на човек, че той няма място къде в душата и сърцето си да ги складира. И тогава започва да слага където намери място, където има празнини, които започва да запълва. От скоро мисля така, но е така! Празнините се запълват, при някои хора може да е с паяжина и прах, при други с излишни емоции, които са подслонили в тази празнина, но тя не е вечна. Обаче това е така само, ако искаш да я усетиш някога запълнена! Ако непрекъснато дълбаеш в нея, от празнина може да се превърне в бездна и да те погълне!

Мисля,че това как нашите родители приемат свойте внуци опира до това какви хора са те самите или до характера им.Моята свекърва е родна майка на съпруга ми.Живеем в един и същи град на около 30 мин разстояние.Синът ми е на 3г и 6м и до сега го е виждала максимум 5 пъти за цялото това време.Майка ми-която ме е осиновила гледа сина ми от както той навърши 20 дни до ден днешен.Сигурна съм че го обича повече отколкото обича мен.Бижу,не се притеснявай мисля че като пораснат достатъчно децата сами ще намерят начин да им влезнат под кожата

kristti , синовете ми са на 19 и на 16 години...

Мила Бижу,
Доняъде и аз подкрепям тази мисъл, обаче има моменти, когато това запълнено със "съединителна тъкан" място наболява, къде тъпо, къде по-остро. Травмата си остава, независимо че сме положили усилия да не задълбаваме и да гледаме напред към "положителните неща", както казва Н.В.
А понякога, в момент на слабост, направо ми се отваря една черна врата в душата и оттам лъха леден студ и самота. Как мразя тези моменти, рядкост са, но ги има.
Като цяло, считам, че ние сме доста по-раними от останалите, това ни е слабо място.

Вчера вечерта, след като минах през този форум, имаше такъв момент. Седнахме снощи с мъжа ми в квартално заведение на по чашка бира (аз - вода ), минаваха възрастни семейни двойки, тръгнали на разходка и се сетих за майка ми. Стана ми жал за нея за момент. Но чувството вече е някакво такова, като за всеки самотен възрастен човек, който срещам в ежедневието си, а не като към майка. Живеем на 15 минути разстояние едни от други и за тази една година откакто изобщо не се виждаме или чуваме, я срещнах само веднъж и тя ме подмина. Сетих се как нейният роден баща постъпи с нея и другите си деца по същия начин приживе. Как ги натири и как майка ми, сестрите и братята и казваха: "Ние нямаме баща!". Как можа да се изкриви до толкова съзнанието и, че не можа да се поучи от грешката на баща си, а постъпи точно като него?! Но предвид това, че съм осиновена, околните намират някакво оправдание за нея в този факт. Тя много пъти е подхвърляла, пак на онзи принцип за снахата, че чуждото свое не става! Чуждото, естествено съм аз. 
Но тези, все по-миниатюрни, моменти на тъга, с времето избледняват все повече и повече. С тенденцията да изчезнат напълно. Когато нещо, което зависи от добрата воля на двама души, не се случва поради избора на единия от тях, не виждам смисъл другият да драпа и да настоява за каквито и да било отношения. А пък да страда заради решението на другия, който не го иска, няма никакъв смисъл, освен ако човек не е избрал мъченичеството за свои начин на живот и не намира достатъчно смисъл в други неща, за да живее щастливо и пълноценно.

Много жалко Бижy
а дали не се наказва за нещо, което смята че е сгрешила?

marypopins, не разбирам въпросът ти! Коя от двете ни ти изглежда по-наказана?

Имах предвид, че може да се чувства виновна за отношението и към теб, но да е прекалено горда и не знае как да се извинии,как  да поднови контактите си с теб
Има хора, които наистина не знаят как да поправят стореното, нямат сили да подадат ръка, измъчват се, но се държат като непукисти
А иначе е ясно, че ти си наказаната в случая
Не оправдавам майка ти, просто разсъждавам, та евентуално ако мога да бъда полезна

Бижу,

Искам само да отбележа, че  От постовете ти личи, че до голяма степен си в мир и хармония със себе си, въпреки нещата които ти се е наложило да преодолееш. Моите уважения, че си успяла да постигнеш такова състояние на духа. Моята абсолютна подкрепа и за следните ти постове, в които виждам собствения си житейски опит:
 
"Ако непрекъснато дълбаеш в нея, от празнина може да се превърне в бездна и да те погълне!"

"Когато нещо, което зависи от добрата воля на двама души, не се случва поради избора на единия от тях, не виждам смисъл другият да драпа и да настоява за каквито и да било отношения. А пък да страда заради решението на другия, който не го иска, няма никакъв смисъл, освен ако човек не е избрал мъченичеството за свои начин на живот и не намира достатъчно смисъл в други неща, за да живее щастливо и пълноценно."

Sislie  ,

Не питам Бижу (Бижу  ), а теб.

Питам се, наистина ли едно такова отношение към майката - осиновителка  (пълен игнор  от страна на порастналата и осиновена дъщеря) ти допада и печели твоето възхищение ?
За протокола: Майката е остаряла, но нищо престъпно или жестоко не е направила на дъщеря си.

Не питаш мен, но това го усещам като обвинение кам мен, защото това са нашите отношения. Този "игнор" е последната фаза на емоции, преминали през страх, мъка, тъга, бяс, молба, примирение и безразличие, от отношението и към мен и към самата нея.

Ако разбира се не смяташ за проява на жестокост тормоза, който съм получавала през целия си живот, кото през последните години се превърна в издевателство.

Как да те укорявам и защо, като знам на какъв огън се печеш ...
И не си единствена, далеч не си единствена ...  , подложена на подобно отношение ...
Официално това не се счита за жестокост и не е престъпно да ти показва, че не те харесва, не те приема и не желае да има връзка с теб.
Жената няма вече за пред кого да изгражда образ и е свободна да изразява чувствата си или е свободна поради някакви си други нейни причини.


Бижу,

Питам авторката.

Мариета  ,

Мисля, че ясно съм се изразила. Втората част на цитата важи за всяка ситуация, която засяга отношениета на двама души.  Тук не става дума за "игнор", а за приемане на нещата такива, каквито са, когато си изчерпал всички средства за установяване или подобряване на отношения с друг човек.
Разбира се, майката не е "друг човек", майката е единствената трайна, истинска константа в живота на веки човек. Поне моята е такава и аз се опитвам да бъда такава за моето дете. Но хора и ситуации всякакви, майки също, така че напълно приемам подхода на Бижу - когато си изчерпал всички ресурси за промяна на положението, по-добре е да го приемеш такова, каквото е и да намериш начин да постигнеш "вътрешен мир".  Последното е много изтъркано, но поне за мен е много важно да бъда в хармония със себи си.
Мариета, аз не съм жесток и безчувствен човек, която ще подмине стара и немощна жена с безразличие. Нито ми е приятно, че има такива примери в живота на крайна отчужденост между деца и родители. Не си прави грешни изводи, не ми вменявай чужди вини. Ситуацията в живота на Бижу обаче е такава (до колкото разбирам), че нищо друго не й е останало освен да приеме нещата такива, каквито са. И да продължи напред.
Надявам се, някой ден мненията ни да се срещнат някъде. Не за друго, ами защото изглеждаш мислещ и чувствителен човек, а аз обичам да контактувам точно с такива хора За сега не се получава, но съм далеч от етапа да приема нещата, такива каквито са. Имам още търпение и арсенал от средства, с които да опитвам отново и отново

Sislie,

За мен лично се получава нормален диалог с теб и  проблем нямам и нямам и спомен да съм се конфронтирала.
Исках да съм сигурна, че съм те разбрала правилно, и ти ми отговори, че е така.
Значи за теб са в по -голяма грешка хората, които и след " емоции, преминали през страх, мъка, тъга, бяс.." от издевателствата на възрастни родители продължават ежедневно да демонстрират почит и грижи към възрастни и дори може би вече деградирали от болести, характер и какво ли не, родители, с цената на вътрешното си душевно равновесие.
Значи ако за да има връзка от детето се изисква 100 % усилия, а насреща няма никакви, то връзката не си струва да бъде поддържана, пък била тя и с майката.
Исках да сравня и да знам кое се предпочита от мамите. Никого не упреквам. Най-малко Бижу или теб.
 

Хммм Мира виж, предпочита се това, което си видял в семейството си. Май не е толкова просто мисля аз... ще дам пример... личен, защото както повечето хора изхождам от себе си.
В моето семейство (включвам и това на мъжа ми) има едно нещо ... малко съм тъпа днес и ми бягат думите ... аз ще го нарека "дресировка". Та в нашето семейство, описаната от Бижу история е много трудно да се случи... независимо дали детето е рождено или осиновено, дали майката е рождена или осиновителка.  Просто ние сме дресирани(казвам го с огромна горчивина), че това е изключено, дресираме и децата си така . Майката не може и да си помисли, че ще си подмине детето на улицата, а на детето няма как дори да му хрумне, да не "се държи прилично" (ето точните използвани думи у нас "Дръж се прилично"  ) с родителите си.

Любов, привързаност, емоция, нежност, милост може и да няма от едната страна, може и едната страна да не изпитва нищо такова към другата, но и двете страни "дават грижата, която се очаква".
Казвам го с огромна болка и обида като "дете на отхвърлено дете". Не мога да дам сега детайли, защото това е историята на моята отхвърлена майка (вкл. опит да бъде дадена за осиновяване)и няма да е порядъчно да я разказвам.
Примера със свеки и нейната майка също нямам право да разказвам, но той също е драстичен. И пак от страна на свеки има стриктно изпълнение на "това, което се очаква" от една дъщеря.
Бижу казва Абсолютно съм съгласна са нея ... била съм свидетел на такова нещо. Участниците - баба, мама, аз спорадично. Вярвайте ми - истински ад е да гледаш как майка ти се гърчи и как я боли и как в същото време и трите (баба, мама и аз  с ентусиазъм "като войници правим това което се очаква")

Като човек по някакъв начин участник/свидетел  в такъв въртоп и като човек изпитал лично само единия начин,  категорично бих казала, че предпочитам моя модел... Отвърлящата страна, колкото и да отхвърля, пази поведение, а отхвърляната страна, въпреки понякога неизмеримата болка също пази поведение.  Имали сме ужасни драми отвътре. Отвън - "Добър ден, благодаря, довиждане, приятен ден, всичко хубаво ..." На някои може да се стори лицемерно, гадно и отровно, но това е моето семейство и аз предпочитам този начин на отнасяне помежду ни.

Всяко семейство е различно. Дано си ме разбрала ... личната си история ще ти разкажа лично  

Сега чета внимателно и Сисли, която казва, че най-важното за нея е да е в хармония със себе си. Абслютно вярно!!!

Обаче ние "дресираните" е изключено да бъдем в хармония със себе си, в ситуацията на Бижу. И като майка и като дъщеря/дете.

Подобен  модел налагаме и в отношенията си с останалия свят. Пример, който цял живот ще давам

На море ходим от години на едно и също място с едни и същи хора. Случи се така, че с група от тях,  ужасно, дори уродливо се развалиха отношенията ни. На следващата година след събитията, естествено, отново се засичаме на същото море. На "дресираната Фуси" и през ум не и минава да не каже "добър ден". Двама души от "вражеската група"   демонстративно не поздравяват, минават на другия тротоар, когато ние седнем на обща маса - стават и излизат. И всеки път, когато се срещнем, те се фръцват, на мен цялото ми същество иска да се фръцне, но устата сама ми се отваря и въпреки волята ми казва "добър ден". И така...

Хммм, цял живот ме е страх да не пренеса това което съм видяла в рожденото си семейство, в семейството, което създадох преди 14 години. Освен всичко друго, майка ми е готова методично да "изреже" от мен ген по ген всичко, което съм наследила от баща ми и на моменти се отнася с мен по най-брутален начин само заради това, че в поведението си приличам повече на баба си (свекърва й), отколкото на нея. А моите деца не носят и грам мои гени........

Наистина не е просто и това какво ще бъде поведението на даден човек при определена ситуация зависи от много "предистория" (включваща възпитание, личен опит, моментно емоционално състояние и т.н.)

Според мен отношенията между Бижу и майка й са стигнали до естествения си край при тези обстоятелства, които описва. Нещо като неофициално разсиновяване по взаимно съгласие, доколкото разбирам. В една друга тема май повечето от нас се съгласихме, че това е по-доброто, отколкото "ужас без край". Пък и така Бижу е много по-полезна на настоящото си семейство, което е създала по личен избор  

О, не! Ти какво мислиш, че като дете, преди да се осъзная и да се прояви бунтарския ми дух, който застана изцяло срещу тиранията (защото поведението на мама към мен, не може да се нарече по друг начин, освен така), не съм била дресирана!? Бях като роботче. Ставам сутрин, оправям легла, мета (не даваше да ползвам прахосмукачка, за да се науча как се чисти без нея), пазарувам, готвя и ако има нещо за пране, пера за разкош. А вечер очаквам с "нетърпение" порицанията, че съм некадърна и нищо не съм направила така, както тя иска да бъде направено... И това беше до момента, когато (сигурно на 16 г. бях) ми писна и хванах пръчката, която ме шареше редовно на райета, счупих я и и хванах ръцете. Обещах и, че ако се опита да ме удари още веднъж, това ще и е за последно и няма да ме види повече. Боят беше до тук! Но се започна с психо атаките. Това е много по-страшно! Продължи твърде дълго и измъкването от него е като да се опиташ да излезеш от лепкаво блато, което иска да те погълне. Но се излиза. С инат ако щете, с безумно желание за свобода на душата. И всичко това е благодарение на едно нещо, за което си давам сметка ей сега, докато пиша. Съпругът ми е човек който ми има огромно доверие, всичкото доверие на света! Никога не ме  подценил за нищо, никога не ме е обидил, никога не е изисквал от мен или заповядвал, или поставял ултиматуми, никога не ме е лишил от правото ми на лична свобода. И всичкото това ми е показало как всъщност трябва да се чувства една личност в отношенията си с другите хора. Това ме накара да осъзная, че не съм дресирано животинче, което изпълнява команди за храната си и леглото си! Да, бавно става осъзнаването и измъкването от хватката на такава психо атака, защото е от майка, а там чувствата са подсъзнателни и просто заложени от природата (без значение рожден на или не е майката), те са даденост. Но когато всичко това е придружено с отношение, което няма нищо общо с майчинското отношение, изведнъж човек се пробужда от унеса, тъй като стремежа към свобода е по-силен от всичко! А когато се достигне до фазата на безразличие, колкото и клиширано да звучи, значи си приключил с лечението. И така аз пожелах да се освободя от клетката, в която ме е натикала мама и да полетя, образно казано. Когато човек се учи сам да лети е трудно. Когато го учи майката е по-лесно. Затова аз се стремя да науча своите деца. Затова (писала съм го много пъти) се заклех никога и в нищо да не съм като нея!

Мариета,
Тук не става въпрос за грешка или не. Всеки избира сам модела си на поведение според възпитанието и вътрешното си усещане.
Нито едното, нито другото е грешка - просто личен избор.
Пак повтарям "да приемеш нещата, каквито са" не означава да игнорираш, да проявяваш жестокост и т.н. спрямо наранилия те човека, а въпреки случилото се да намериш вътрешен мир. Да приемеш, че ако се наложи ще полагаш грижи за този човек, въпреки че между вас не се получава и това ДА НЕ ТЕ ИЗЯЖДА ОТ ВЪТРЕ. Да приемеш, че ще кажеш "добър ден" на някой от "враждебния лагер" и ТОВА ДА НЕ ТЕ ТОРМОЗИ. ДА ПРИЕМЕШ, ЧЕ МАЙКА ТИ НЕ ТЕ ОБИЧА и от това да не полудееш! За това идеше реч. В даден момент човек стига прага на своите сили и за да запази душата си, разсъдъка си, трябва да постигне вътрешен баланс.
Разбира се, че винаги си заслужават по принцип усилията между майка и дъщеря. Не на 100, на 1000%. Обаче, какво да посъветваме Бижу, до къде стигат нейните сили и търпение, до колко може да издържа! И тя е човек, в крайна сметка, и след като е намерила начин да продължи живота си и не се е сринала, въпреки случилото се, ЕСТЕСТВЕНО ЧЕ Я АДМИРИРАМ.
Що касае личния пример, отношенията в моето семейсто и между моите роднини са топли, близки и сърдечни. Нямам друг модел, изграден в семейството, освен този. Не ми се иска да си представя какво изпитва човек, когато собствената му майка издевателства над него.
И изобщо вярвам, че човек трябва да се държи като такъв в живота си, пък оценката да остави на този над нас.

Отговарям от свое ЛИЧНО име, защото както казах, съм била свидетелоучастник в подобно нещо.
Сисли, не става въпрос да те изяжда от вътре, а така да те боли, че на 57 години да плачеш като малко изгонено на улицата дете и в същото време да тичаш  с канчетата храна и искрено да се надяваш на майка ти да и хареса какво си сготвила. Който не го е видял не знае какво е ...


Отношенията, между майка ми и баба ми са едно от нещата, които ми помогнаха да разбера раната на моето дете. Затова една година ходих като болна... Няма как да  мине такова нещо...
Иначе който познава мама, никога през ум няма да му мине през какво минаваше 60 години - весела, енергична, със страхотно чувство за хумор.

Фуси, разбирам...
  Болката разяжда човека.
За мен това, което си описала е прекалено....но майка ти така го чувствала, така й е било на сърцето, така го е правила...
Аз бих носила храна, но без останалото. Иначе ако до 57 години се мъча така (може и слаба психика да имам, не знам, до сега никой не ми е казвал такова нещо) - няма да издържа, буквално ще откача....

Всичко това съм приела и съм в мир със себе си! Ако ми се наложи, никога няма да се чувствам като майката на Fussii. Не ми пука какво ще помисли за храната или за грижите ми. Аз ще я нахраня и ще се грижа за нея, ако остане на моите грижи(което няма да се случи докато е жив баща ми и дано още дълго време да е!), защото така чувствам, че е редно да направя, а не за да предизвикам благодарност или обич към мен, тогава, когато най-сетне ще и стане ясно, че наистина има нужда от мен и грижите ми.

Ох ,много тягостна е станала темата .
Стана ми много тъжно ,прочитайки за детството на Бижу....

Чета ви отстрани и прави впечатление, че доста се подкрепяте. Явно преминавате през едни и същи етапи и реакциите ви са сходни. Това ме навежда на мисълта, че няма как емоциите ви да бъдат разбрани от близките, ако не бъдат обяснени. Безрезервно човек може да се разкрие (а според мен и трябва) само пред детето си, а колкото до другите роднини... Там вече наистина е по лична преценка и според искреността на отношенията. 

Не мисля, че подкрепата е защото преминаваме през едно и също. По скоро е защото всеки от нас разбира какво усеща другия. Може би по този повод на мен ми е по-лесно и получих такова отношение от съпруга си, което ме извади от унеса ми, защото и той е като мен. Но пък на него никога не му е било проблем и не е влияло на живота, самочувствието, и каквто и да било в отношението му с хората, и към света, за разлика от мен и от всички вас, които сте като мен, и се чувствате така.

Бижу

Сисли,

Говорим за неща, които не си видяла и дай Боже да не видиш:

1) Психотормоз от хора, към които изпитваш благодарност и си привързан. Човек може да бъде зарязан. Тук деца бол - пример за това. Всеки, който ни води до дискомфорт, може да бъ де зарязан в името на душевния конфорт - ОК, но аз не мога.
"Хватката на такава психо атака, защото е от майка.. ", както точно се озразява Бижу,  приложена към осиновено дете, е нещо специфично и дано е рядкост. Конкретиката не е за пред хора.

Който е минал праз това, няма да го забрави и  няма  нужда да му разказвам аз.
Който не го е изпитал - не би повярвал и пак няма нужда да се разказва.

2) Гледане на възрастни хора - постоянно и лично от теб като едновременно гледаш деца, съпруг и работа, а не посещения един път седмично или да си гледала как майка ти гледа баба ти.
 Гледането на възрастни и болни хора с емоционална специфика, в представите ти се изчерпва в носене на храна  -  дай Боже всичко да е наред и с тази представа да останеш.

Бижу и други и нищо да не ми кажат пак съм щастлива, защото знам, че има някой някъде, с когото може да се помълчи и да ти олекне.
И на мен като ми звънят често си помълчаваме.
Който е минал праз това, няма да го забрави и  няма  нужда да му разказвам аз.
Който не го е изпитал - не би повярвал и пак няма нужда да се разказва.

Реално сме многодетни мами и майтапчийки.
Май по-разумните не споделят.

Ето това ме мъчеше най-много преди години! Защото никой не ми вярваше. Защото то не е за вярване и хората мислеха, че си измислям. Нямаше на кого да споделя и да ме изслуша без да обвинява мен, да ми повярва. Само една жена, която почина преди няколко години, наша съседка, ме срещна и думите и бяха: "....., все съм си мислела, че ти си лоша, че се държиш ужасно с майка си! Какви неща е разказвала за тебе... И аз си мислех, че ти си лошата, докато не разбрах наистина майка ти какъв човек е! Такива злини ми направи, такива лъжи и сплетни наговори, че уволниха дъщеря ми заради нея! Толкова мил и симпатичен човек се представя пред хората, че по нищо от вида и не личи, че е истински демон. Как си търпяла дете, толкова години? Сега разбрах че всичко е лъжа и е било точно обратното!". Жената е мъртва, кълна се в паметта и, че това бяха думите и.


На кой му пука за разума! Когато правиш всичко само с разум, животът е скучен.

Мариета дай боже да не видя нито аз, нито който и да било друг!
Всеки, който ни води до дискомфорт, може да бъ де зарязан в името на душевния конфорт - ОК, но аз не мога. - Психотормоза не причинява дискомфорт, а тормоз. И на тоя тормоз човек даяни до време - "извинявай за френския". И понякога, за да спаси сам себе си (все пак инстинкта за самосъхранение е голяма сила) зарязва ТОРМОЗИТЕЛЯ СИ. Което все пак е нищо в сравнение с причиненото му.  Да, хватката е ясна и за това на Бижу или други момичета с подобна съдба им трябва време да се откопчат от нея. Но го правят, иначе нямат много преспективни алтернативи пред себе си.
Аз все пак никъде не говоря за зарязване в постовете си по темата, но както и да е.

2)Гледането на възрастни и болни хора с емоционална специфика, в представите ти се изчерпва в носене на храна  -  дай Боже всичко да е наред и с тази представа да останеш. - Не, не ми се изчерпва, Мариета,  просто взех повод от примера на Фуси " а така да те боли, че на 57 години да плачеш като малко изгонено на улицата дете и в същото време да тичаш  с канчетата храна и искрено да се надяваш на майка ти да и хареса какво си сготвила. Който не го е видял не знае какво е ..."с който онагледи отношенията между майка й и баба й.

Да, Господ или съдбата или някоя друга висша сила са били милостиви към мен до сега и са ми спестили някои болки, страдания, разочарования, ...за което съм много благодарна. Но това не означава, че чуждите такива са ми безразлични.

Има, има смисъл да се разказва. Има кой да ви разбира и да се учи от вас.
Бижу, Мираета 

Fussii,
напълно разбирам описаното от теб, защото и аз бях дресирана така години наред, но в момента в който успях да извоювам независимост, да изхвръкна от дома и да създам свое семейство, веднага надигнах робски сведената си главица и отворих една уста и не спрях до ден днешен да отстоявам своето.Дори на моменти го отстоявам маниакално пресилено, дори на моменти е повече на пук на майка ми от колкото в разумни граници, но така го чувствам и така го правя.
Затова ме учуди поста ти, тъй като от форума съм останала с впечатление че ти си най-непримиримата волна птица и не оставяш длъжна никому.Всичко друго бих повярвала, но не и че си дресирана.Като се замисля обаче и ти може би си така непримирима като мен, точно защото и ти си била дресирана.Явно това неизказано в къщи неудовлетворение и несъгласие ни кара да сме така диви извън семейството, че нали в къщи не е редно да опонираш на родител....................................но стискайки зъби се заричаш никога, никому другиго да не позволиш подобно изтезание над душата ти.
Какво ли не съм изтърпяла на гърба си и аз,  колко сълзи съм проляла.....................Интересно обаче, като стане въпрос за гледането на остарелият родител-дори най-големият тиран да е бил, не бих могла да го оставя, ще се грижа да е сит и здрав, но надали повече от това ще се престаравам ако миналото с него е било като при Бижу.

Не мога да се включа в темата ,чета я ,но за ситуации ,които не съм изпадала ми се струва нередно
да давам мнение.
Съпреживявам иначе всяка споделена история и я препрочитам ,но не от любопитство.Много ме развълнуваха
разказите ви.Вие ,както винаги сте невероятни ,момичета.
Възхищавам ви се