Редно ли е мъжът ми и дъщеря ми да знаят, че съм осиновена?

  • 8 685
  • 69
  •   1
Отговори
# 30
  • София
  • Мнения: 1 444
dona_korleone ,
трябва да си щастлива, че имаш такъв прекрасен партньор в живота до себе си. Дай боже всекиму..........................
Радвам се, че си намерила душевен мир най-после и ще спрат терзанията ти, надявам се и незаслуженият срам ще ликвидираш също така изведнъж и с лекота.
Успех!

# 31
  • Мнения: 320
Благодаря Ви още веднъж момичета, за съпричастността и за хубавите думи  bouquet  bouquet  bouquet!!!
dona_korleone ,
трябва да си щастлива, че имаш такъв прекрасен партньор в живота до себе си. Дай боже всекиму..........................
Радвам се, че си намерила душевен мир най-после и ще спрат терзанията ти, надявам се и незаслуженият срам ще ликвидираш също така изведнъж и с лекота.
Успех!

Така е marypopins имам голям късмет с него, нали знаеш Господ взима, но и дава. За щастие, при мен малко е взел, доста е дал. Въпреки всичко, което ми се е случвало през годините мога смело да заявя, че съм благодарна на съдбата си и щастлива от живота си. Сега, като се връщам назад и се питам, на колко негативни неща съм се подлагала без да е имало никакъв смисъл. А на колко още можех да се подложа  newsm78??? В този ред на мисли, наистина ми поолекна, въпреки че празнината винаги ще стой в мен. Ето пак се започва #2gunfire. В началото на поста си бях толкова ентусиазирана и вдъхновена, в момента отново ме обзема негативизъм и онези мисли отново започват да бушуват в главата ми. Тези дни се чувствам някак объркана, знам причината, наближава рождения ми ден - това за мен е най-ужасния ден в годината. Не съм празнувала много отдавна, откакто напуснах семейното гнездо (повече от 13 години). Въпреки, че се стремя да го смятам за най-обикновен ден (като всички други), седмица преди и след него се чувствам странно - объркана, отпаднала, разконцентрирана. Питам се едно: Само при мен ли е така?
Сега погледнах, че има цяла такава тема. Отивам да Ви чета.

Последна редакция: чт, 14 май 2009, 17:12 от dona_korleone

# 32
  • София
  • Мнения: 1 444
За съжаление празнината е нещо, което ни е писано да носим винаги в себе си, но трябва да го преодолеем някак и да гледаме напред.

# 33
  • Мнения: 2 084
Тази празнина... Аз се докоснах до нея чрез децата си. Потъваш. Вкопчваме се четиримата един в друг - засега. В началото не пусках тате. Сега и той говори за това. По неговия начин. Май там е спасението - да пуснеш някой да се потопи с теб в онази пустош. Сам е страшно - дори и да си отстрани. Питам се, дали с времето тази пустош ще се позапълни и ми се ще да вярвам, че в нея ще остане усещането, че не си сам, че семейството е на другия край на връвчицата и когато като барон Мюнхаузен се измекнеш сам за косата - там ще те чака обич и разбиране, доверие и опора.
 Hug

# 34
  • Мнения: 3
имам въпрос относно непълното осиновяване. много прочетох относно непълното осиновяване, но има неща, които не са ми ясни. дали ще има някой, който да може да ми отговори? ще поставя първо казуса на кратко. става въпрос за мой познат, който има дете и това дете му носи името, т.е. той си го е признал. от няколко години не живее с майката на детето си и детето си и в момента водят дело за издръжка и свиждания и т.н. междувременно майката се е събрала с друг мъж и му родила друго дете - от другия мъж де, но иска вторият мъж да осинови непълно първото и дете- т.е. детето на моя познат. е питам ако това стане - биологичният баща какви права ще има - ще може ли да вижда детето си и да дава разрешението си например, ако детето му излиза в чужбина или това влиза в правомощията на осиновителя и какви задължения ще има - т.е. освобождава ли се от издръжката или осиновителят поема изцяло издръжката на осиновеното дете? питам, защото от всичко, което прочетох, това не ми стана ясно и може би ще трябва да ми каже някой с опит по въпроса.

# 35
  • Мнения: 625
     milea , и аз да те попитам, защо не си отвори нова тема, а спамиш тази, че и заглавието и е сменено?!

# 36
  • Мнения: 320
За съжаление празнината е нещо, което ни е писано да носим винаги в себе си, но трябва да го преодолеем някак и да гледаме напред.
Това е смисълът на живота, мила - въпреки всички трудности, които се изправят на пътя ни да гледаме и вървим напред.
Тази празнина... Аз се докоснах до нея чрез децата си. Потъваш. Вкопчваме се четиримата един в друг - засега. В началото не пусках тате. Сега и той говори за това. По неговия начин. Май там е спасението - да пуснеш някой да се потопи с теб в онази пустош. Сам е страшно - дори и да си отстрани.  Hug
Kalin@ , думите ти винаги ме разчувстват  Hug- толкова истина има в тях. Благодаря ти за всеки споделен ред И на мен ми се ще да вярвам, че:
с времето тази пустош ще се позапълни и ми се ще да вярвам, че в нея ще остане усещането, че не си сам, че семейството е на другия край на връвчицата и когато като барон Мюнхаузен се измекнеш сам за косата - там ще те чака обич и разбиране, доверие и опора.
 Hug
milea, за съжаление нямам отговори на твоите въпроси, може би наистина е по удачно (както Дива-не те е посъветвала) да си отвориш нова тема, така може би по-успешно ще се намери някой, който да ти даде нужната информация.

# 37
  • Мнения: 17 546
4ara, много трудно се живее в тайна от такъв мащаб. Аз съм като теб. С тази разлика, че родителите ми не ме искат и единият никога не ме забелязваше, а другият ме обвиняваше за всичко. У нас никога не се  говорело за това, че съм осиновена, но тогава, когато научих, аз го приех съвсем спокойно. Беше добре от гледна точка на това, че намерих обяснение на неща, които са ме учудвали много пъти, а не знаех защо става така.
От мига, в който разбрах, аз свободно говоря за това. Дори, смятам, на моменти твърде свободно, за "финия" вкус на околните, които не го приемат спокойно за разлика от мен, все едно касае тях. Съзнанието на хората е обременено от времето, когато "осиновен" беше дума, която се шепне и се казва на тъмно, която звучи като клеймо или като присъда. Затова някои хора все още трудно признават, трудно говорят и трудно слушат за това. Не виждам причина да криеш от най-скъпите си хора, но разбира се решението е твое и само твое. Ние и двамата със съпругът ми сме осиновени и всеки знае всички подробности за другия, който самият той знае за себе си. живеем съвсем спокойно и в мир с това. Децата ни също знаят, че родителите им са осиновени, но никога не сме си и помисляли да споменем дори, че бабите и дядо им не са им такива, защото ние не сме им родни деца. Друг е въпроса, че въпросните баби и дядо, явно не ги смятат за свои внуци и в това отношение напълно опровергават твърдението, че внуци се обичат повече от децата.
това имам да кажа по въпроса. Осиновяването не е нещо, от което да се срамуваш и да се страхуваш, за да криеш старателно. Това е просто част от живота.
 Hug

За съжаление празнината е нещо, което ни е писано да носим винаги в себе си, но трябва да го преодолеем някак и да гледаме напред.
Вече не съм сигурна! Душата, макар и да не може да се пипне, е част от човешкото тяло. Както знаем тялото ни има способността за затваря всяка рана и да регенерира тъканта. Идва момент когато толкова много прекрасни неща се случват на човек, че той няма място къде в душата и сърцето си да ги складира. И тогава започва да слага където намери място, където има празнини, които започва да запълва. От скоро мисля така, но е така! Празнините се запълват, при някои хора може да е с паяжина и прах, при други с излишни емоции, които са подслонили в тази празнина, но тя не е вечна. Обаче това е така само, ако искаш да я усетиш някога запълнена! Ако непрекъснато дълбаеш в нея, от празнина може да се превърне в бездна и да те погълне!

Последна редакция: вт, 16 юни 2009, 20:15 от Бижy

# 38
  • Мнения: 1 418
4araДецата ни също знаят, че родителите им са осиновени, но никога не сме си и помисляли да споменем дори, че бабите и дядо им не са им такива, защото ние не сме им родни деца. Друг е въпроса, че въпросните баби и дядо, явно не ги смятат за свои внуци и в това отношение напълно опровергават твърдението, че внуци се обичат повече от децата.
това имам да кажа по въпроса

Мисля,че това как нашите родители приемат свойте внуци опира до това какви хора са те самите или до характера им.Моята свекърва е родна майка на съпруга ми.Живеем в един и същи град на около 30 мин разстояние.Синът ми е на 3г и 6м и до сега го е виждала максимум 5 пъти за цялото това време.Майка ми-която ме е осиновила гледа сина ми от както той навърши 20 дни до ден днешен.Сигурна съм че го обича повече отколкото обича мен.Бижу,не се притеснявай мисля че като пораснат достатъчно децата сами ще намерят начин да им влезнат под кожата Hug

# 39
  • Мнения: 17 546
Бижу,не се притеснявай мисля че като пораснат достатъчно децата сами ще намерят начин да им влезнат под кожата Hug
kristti , синовете ми са на 19 и на 16 години... Simple Smile

# 40
  • Мнения: 115

Мила Бижу,
4ara,
За съжаление празнината е нещо, което ни е писано да носим винаги в себе си, но трябва да го преодолеем някак и да гледаме напред.
Вече не съм сигурна! Душата, макар и да не може да се пипне, е част от човешкото тяло. Както знаем тялото ни има способността за затваря всяка рана и да регенерира тъканта. Идва момент когато толкова много прекрасни неща се случват на човек, че той няма място къде в душата и сърцето си да ги складира. И тогава започва да слага където намери място, където има празнини, които започва да запълва.
Доняъде и аз подкрепям тази мисъл, обаче има моменти, когато това запълнено със "съединителна тъкан" място наболява, къде тъпо, къде по-остро. Травмата си остава, независимо че сме положили усилия да не задълбаваме и да гледаме напред към "положителните неща", както казва Н.В. Wink
А понякога, в момент на слабост, направо ми се отваря една черна врата в душата и оттам лъха леден студ и самота. Как мразя тези моменти, рядкост са, но ги има.
Като цяло, считам, че ние сме доста по-раними от останалите, това ни е слабо място.

# 41
  • Мнения: 17 546
Доняъде и аз подкрепям тази мисъл, обаче има моменти, когато това запълнено със "съединителна тъкан" място наболява, къде тъпо, къде по-остро.
А понякога, в момент на слабост, направо ми се отваря една черна врата в душата и оттам лъха леден студ и самота. Как мразя тези моменти, рядкост са, но ги има.
Като цяло, считам, че ние сме доста по-раними от останалите, това ни е слабо място.
Вчера вечерта, след като минах през този форум, имаше такъв момент. Седнахме снощи с мъжа ми в квартално заведение на по чашка бира (аз - вода Laughing ), минаваха възрастни семейни двойки, тръгнали на разходка и се сетих за майка ми. Стана ми жал за нея за момент. Но чувството вече е някакво такова, като за всеки самотен възрастен човек, който срещам в ежедневието си, а не като към майка. Живеем на 15 минути разстояние едни от други и за тази една година откакто изобщо не се виждаме или чуваме, я срещнах само веднъж и тя ме подмина. Сетих се как нейният роден баща постъпи с нея и другите си деца по същия начин приживе. Как ги натири и как майка ми, сестрите и братята и казваха: "Ние нямаме баща!". Как можа да се изкриви до толкова съзнанието и, че не можа да се поучи от грешката на баща си, а постъпи точно като него?! Но предвид това, че съм осиновена, околните намират някакво оправдание за нея в този факт. Тя много пъти е подхвърляла, пак на онзи принцип за снахата, че чуждото свое не става! Чуждото, естествено съм аз.  Simple Smile
Но тези, все по-миниатюрни, моменти на тъга, с времето избледняват все повече и повече. С тенденцията да изчезнат напълно. Когато нещо, което зависи от добрата воля на двама души, не се случва поради избора на единия от тях, не виждам смисъл другият да драпа и да настоява за каквито и да било отношения. А пък да страда заради решението на другия, който не го иска, няма никакъв смисъл, освен ако човек не е избрал мъченичеството за свои начин на живот и не намира достатъчно смисъл в други неща, за да живее щастливо и пълноценно.

# 42
  • София
  • Мнения: 1 444
Много жалко Бижy
а дали не се наказва за нещо, което смята че е сгрешила?

# 43
  • Мнения: 17 546
marypopins, не разбирам въпросът ти! Коя от двете ни ти изглежда по-наказана?

# 44
  • София
  • Мнения: 1 444
Имах предвид, че може да се чувства виновна за отношението и към теб, но да е прекалено горда и не знае как да се извинии,как  да поднови контактите си с теб
Има хора, които наистина не знаят как да поправят стореното, нямат сили да подадат ръка, измъчват се, но се държат като непукисти
А иначе е ясно, че ти си наказаната в случая
Не оправдавам майка ти, просто разсъждавам, та евентуално ако мога да бъда полезна

Общи условия

Активация на акаунт