Редно ли е мъжът ми и дъщеря ми да знаят, че съм осиновена?

Бижу,

Искам само да отбележа, че  От постовете ти личи, че до голяма степен си в мир и хармония със себе си, въпреки нещата които ти се е наложило да преодолееш. Моите уважения, че си успяла да постигнеш такова състояние на духа. Моята абсолютна подкрепа и за следните ти постове, в които виждам собствения си житейски опит:
 
"Ако непрекъснато дълбаеш в нея, от празнина може да се превърне в бездна и да те погълне!"

"Когато нещо, което зависи от добрата воля на двама души, не се случва поради избора на единия от тях, не виждам смисъл другият да драпа и да настоява за каквито и да било отношения. А пък да страда заради решението на другия, който не го иска, няма никакъв смисъл, освен ако човек не е избрал мъченичеството за свои начин на живот и не намира достатъчно смисъл в други неща, за да живее щастливо и пълноценно."

Sislie  ,

Не питам Бижу (Бижу  ), а теб.

Питам се, наистина ли едно такова отношение към майката - осиновителка  (пълен игнор  от страна на порастналата и осиновена дъщеря) ти допада и печели твоето възхищение ?
За протокола: Майката е остаряла, но нищо престъпно или жестоко не е направила на дъщеря си.

Не питаш мен, но това го усещам като обвинение кам мен, защото това са нашите отношения. Този "игнор" е последната фаза на емоции, преминали през страх, мъка, тъга, бяс, молба, примирение и безразличие, от отношението и към мен и към самата нея.

Ако разбира се не смяташ за проява на жестокост тормоза, който съм получавала през целия си живот, кото през последните години се превърна в издевателство.

Как да те укорявам и защо, като знам на какъв огън се печеш ...
И не си единствена, далеч не си единствена ...  , подложена на подобно отношение ...
Официално това не се счита за жестокост и не е престъпно да ти показва, че не те харесва, не те приема и не желае да има връзка с теб.
Жената няма вече за пред кого да изгражда образ и е свободна да изразява чувствата си или е свободна поради някакви си други нейни причини.


Бижу,

Питам авторката.

Мариета  ,

Мисля, че ясно съм се изразила. Втората част на цитата важи за всяка ситуация, която засяга отношениета на двама души.  Тук не става дума за "игнор", а за приемане на нещата такива, каквито са, когато си изчерпал всички средства за установяване или подобряване на отношения с друг човек.
Разбира се, майката не е "друг човек", майката е единствената трайна, истинска константа в живота на веки човек. Поне моята е такава и аз се опитвам да бъда такава за моето дете. Но хора и ситуации всякакви, майки също, така че напълно приемам подхода на Бижу - когато си изчерпал всички ресурси за промяна на положението, по-добре е да го приемеш такова, каквото е и да намериш начин да постигнеш "вътрешен мир".  Последното е много изтъркано, но поне за мен е много важно да бъда в хармония със себи си.
Мариета, аз не съм жесток и безчувствен човек, която ще подмине стара и немощна жена с безразличие. Нито ми е приятно, че има такива примери в живота на крайна отчужденост между деца и родители. Не си прави грешни изводи, не ми вменявай чужди вини. Ситуацията в живота на Бижу обаче е такава (до колкото разбирам), че нищо друго не й е останало освен да приеме нещата такива, каквито са. И да продължи напред.
Надявам се, някой ден мненията ни да се срещнат някъде. Не за друго, ами защото изглеждаш мислещ и чувствителен човек, а аз обичам да контактувам точно с такива хора За сега не се получава, но съм далеч от етапа да приема нещата, такива каквито са. Имам още търпение и арсенал от средства, с които да опитвам отново и отново

Sislie,

За мен лично се получава нормален диалог с теб и  проблем нямам и нямам и спомен да съм се конфронтирала.
Исках да съм сигурна, че съм те разбрала правилно, и ти ми отговори, че е така.
Значи за теб са в по -голяма грешка хората, които и след " емоции, преминали през страх, мъка, тъга, бяс.." от издевателствата на възрастни родители продължават ежедневно да демонстрират почит и грижи към възрастни и дори може би вече деградирали от болести, характер и какво ли не, родители, с цената на вътрешното си душевно равновесие.
Значи ако за да има връзка от детето се изисква 100 % усилия, а насреща няма никакви, то връзката не си струва да бъде поддържана, пък била тя и с майката.
Исках да сравня и да знам кое се предпочита от мамите. Никого не упреквам. Най-малко Бижу или теб.
 

Хммм Мира виж, предпочита се това, което си видял в семейството си. Май не е толкова просто мисля аз... ще дам пример... личен, защото както повечето хора изхождам от себе си.
В моето семейство (включвам и това на мъжа ми) има едно нещо ... малко съм тъпа днес и ми бягат думите ... аз ще го нарека "дресировка". Та в нашето семейство, описаната от Бижу история е много трудно да се случи... независимо дали детето е рождено или осиновено, дали майката е рождена или осиновителка.  Просто ние сме дресирани(казвам го с огромна горчивина), че това е изключено, дресираме и децата си така . Майката не може и да си помисли, че ще си подмине детето на улицата, а на детето няма как дори да му хрумне, да не "се държи прилично" (ето точните използвани думи у нас "Дръж се прилично"  ) с родителите си.

Любов, привързаност, емоция, нежност, милост може и да няма от едната страна, може и едната страна да не изпитва нищо такова към другата, но и двете страни "дават грижата, която се очаква".
Казвам го с огромна болка и обида като "дете на отхвърлено дете". Не мога да дам сега детайли, защото това е историята на моята отхвърлена майка (вкл. опит да бъде дадена за осиновяване)и няма да е порядъчно да я разказвам.
Примера със свеки и нейната майка също нямам право да разказвам, но той също е драстичен. И пак от страна на свеки има стриктно изпълнение на "това, което се очаква" от една дъщеря.
Бижу казва Абсолютно съм съгласна са нея ... била съм свидетел на такова нещо. Участниците - баба, мама, аз спорадично. Вярвайте ми - истински ад е да гледаш как майка ти се гърчи и как я боли и как в същото време и трите (баба, мама и аз  с ентусиазъм "като войници правим това което се очаква")

Като човек по някакъв начин участник/свидетел  в такъв въртоп и като човек изпитал лично само единия начин,  категорично бих казала, че предпочитам моя модел... Отвърлящата страна, колкото и да отхвърля, пази поведение, а отхвърляната страна, въпреки понякога неизмеримата болка също пази поведение.  Имали сме ужасни драми отвътре. Отвън - "Добър ден, благодаря, довиждане, приятен ден, всичко хубаво ..." На някои може да се стори лицемерно, гадно и отровно, но това е моето семейство и аз предпочитам този начин на отнасяне помежду ни.

Всяко семейство е различно. Дано си ме разбрала ... личната си история ще ти разкажа лично  

Сега чета внимателно и Сисли, която казва, че най-важното за нея е да е в хармония със себе си. Абслютно вярно!!!

Обаче ние "дресираните" е изключено да бъдем в хармония със себе си, в ситуацията на Бижу. И като майка и като дъщеря/дете.

Подобен  модел налагаме и в отношенията си с останалия свят. Пример, който цял живот ще давам

На море ходим от години на едно и също място с едни и същи хора. Случи се така, че с група от тях,  ужасно, дори уродливо се развалиха отношенията ни. На следващата година след събитията, естествено, отново се засичаме на същото море. На "дресираната Фуси" и през ум не и минава да не каже "добър ден". Двама души от "вражеската група"   демонстративно не поздравяват, минават на другия тротоар, когато ние седнем на обща маса - стават и излизат. И всеки път, когато се срещнем, те се фръцват, на мен цялото ми същество иска да се фръцне, но устата сама ми се отваря и въпреки волята ми казва "добър ден". И така...

Хммм, цял живот ме е страх да не пренеса това което съм видяла в рожденото си семейство, в семейството, което създадох преди 14 години. Освен всичко друго, майка ми е готова методично да "изреже" от мен ген по ген всичко, което съм наследила от баща ми и на моменти се отнася с мен по най-брутален начин само заради това, че в поведението си приличам повече на баба си (свекърва й), отколкото на нея. А моите деца не носят и грам мои гени........

Наистина не е просто и това какво ще бъде поведението на даден човек при определена ситуация зависи от много "предистория" (включваща възпитание, личен опит, моментно емоционално състояние и т.н.)

Според мен отношенията между Бижу и майка й са стигнали до естествения си край при тези обстоятелства, които описва. Нещо като неофициално разсиновяване по взаимно съгласие, доколкото разбирам. В една друга тема май повечето от нас се съгласихме, че това е по-доброто, отколкото "ужас без край". Пък и така Бижу е много по-полезна на настоящото си семейство, което е създала по личен избор  

О, не! Ти какво мислиш, че като дете, преди да се осъзная и да се прояви бунтарския ми дух, който застана изцяло срещу тиранията (защото поведението на мама към мен, не може да се нарече по друг начин, освен така), не съм била дресирана!? Бях като роботче. Ставам сутрин, оправям легла, мета (не даваше да ползвам прахосмукачка, за да се науча как се чисти без нея), пазарувам, готвя и ако има нещо за пране, пера за разкош. А вечер очаквам с "нетърпение" порицанията, че съм некадърна и нищо не съм направила така, както тя иска да бъде направено... И това беше до момента, когато (сигурно на 16 г. бях) ми писна и хванах пръчката, която ме шареше редовно на райета, счупих я и и хванах ръцете. Обещах и, че ако се опита да ме удари още веднъж, това ще и е за последно и няма да ме види повече. Боят беше до тук! Но се започна с психо атаките. Това е много по-страшно! Продължи твърде дълго и измъкването от него е като да се опиташ да излезеш от лепкаво блато, което иска да те погълне. Но се излиза. С инат ако щете, с безумно желание за свобода на душата. И всичко това е благодарение на едно нещо, за което си давам сметка ей сега, докато пиша. Съпругът ми е човек който ми има огромно доверие, всичкото доверие на света! Никога не ме  подценил за нищо, никога не ме е обидил, никога не е изисквал от мен или заповядвал, или поставял ултиматуми, никога не ме е лишил от правото ми на лична свобода. И всичкото това ми е показало как всъщност трябва да се чувства една личност в отношенията си с другите хора. Това ме накара да осъзная, че не съм дресирано животинче, което изпълнява команди за храната си и леглото си! Да, бавно става осъзнаването и измъкването от хватката на такава психо атака, защото е от майка, а там чувствата са подсъзнателни и просто заложени от природата (без значение рожден на или не е майката), те са даденост. Но когато всичко това е придружено с отношение, което няма нищо общо с майчинското отношение, изведнъж човек се пробужда от унеса, тъй като стремежа към свобода е по-силен от всичко! А когато се достигне до фазата на безразличие, колкото и клиширано да звучи, значи си приключил с лечението. И така аз пожелах да се освободя от клетката, в която ме е натикала мама и да полетя, образно казано. Когато човек се учи сам да лети е трудно. Когато го учи майката е по-лесно. Затова аз се стремя да науча своите деца. Затова (писала съм го много пъти) се заклех никога и в нищо да не съм като нея!

Мариета,
Тук не става въпрос за грешка или не. Всеки избира сам модела си на поведение според възпитанието и вътрешното си усещане.
Нито едното, нито другото е грешка - просто личен избор.
Пак повтарям "да приемеш нещата, каквито са" не означава да игнорираш, да проявяваш жестокост и т.н. спрямо наранилия те човека, а въпреки случилото се да намериш вътрешен мир. Да приемеш, че ако се наложи ще полагаш грижи за този човек, въпреки че между вас не се получава и това ДА НЕ ТЕ ИЗЯЖДА ОТ ВЪТРЕ. Да приемеш, че ще кажеш "добър ден" на някой от "враждебния лагер" и ТОВА ДА НЕ ТЕ ТОРМОЗИ. ДА ПРИЕМЕШ, ЧЕ МАЙКА ТИ НЕ ТЕ ОБИЧА и от това да не полудееш! За това идеше реч. В даден момент човек стига прага на своите сили и за да запази душата си, разсъдъка си, трябва да постигне вътрешен баланс.
Разбира се, че винаги си заслужават по принцип усилията между майка и дъщеря. Не на 100, на 1000%. Обаче, какво да посъветваме Бижу, до къде стигат нейните сили и търпение, до колко може да издържа! И тя е човек, в крайна сметка, и след като е намерила начин да продължи живота си и не се е сринала, въпреки случилото се, ЕСТЕСТВЕНО ЧЕ Я АДМИРИРАМ.
Що касае личния пример, отношенията в моето семейсто и между моите роднини са топли, близки и сърдечни. Нямам друг модел, изграден в семейството, освен този. Не ми се иска да си представя какво изпитва човек, когато собствената му майка издевателства над него.
И изобщо вярвам, че човек трябва да се държи като такъв в живота си, пък оценката да остави на този над нас.

Отговарям от свое ЛИЧНО име, защото както казах, съм била свидетелоучастник в подобно нещо.
Сисли, не става въпрос да те изяжда от вътре, а така да те боли, че на 57 години да плачеш като малко изгонено на улицата дете и в същото време да тичаш  с канчетата храна и искрено да се надяваш на майка ти да и хареса какво си сготвила. Който не го е видял не знае какво е ...


Отношенията, между майка ми и баба ми са едно от нещата, които ми помогнаха да разбера раната на моето дете. Затова една година ходих като болна... Няма как да  мине такова нещо...
Иначе който познава мама, никога през ум няма да му мине през какво минаваше 60 години - весела, енергична, със страхотно чувство за хумор.

Фуси, разбирам...
  Болката разяжда човека.
За мен това, което си описала е прекалено....но майка ти така го чувствала, така й е било на сърцето, така го е правила...
Аз бих носила храна, но без останалото. Иначе ако до 57 години се мъча така (може и слаба психика да имам, не знам, до сега никой не ми е казвал такова нещо) - няма да издържа, буквално ще откача....

Всичко това съм приела и съм в мир със себе си! Ако ми се наложи, никога няма да се чувствам като майката на Fussii. Не ми пука какво ще помисли за храната или за грижите ми. Аз ще я нахраня и ще се грижа за нея, ако остане на моите грижи(което няма да се случи докато е жив баща ми и дано още дълго време да е!), защото така чувствам, че е редно да направя, а не за да предизвикам благодарност или обич към мен, тогава, когато най-сетне ще и стане ясно, че наистина има нужда от мен и грижите ми.

Ох ,много тягостна е станала темата .
Стана ми много тъжно ,прочитайки за детството на Бижу....