...Ето това е проблемът - остарелите практики в училище...
В какъв смисъл "остарели".
"Практиките" са или лоши, или добри.
И щом откакто взеха да се "подновяват" децата все повече не знаят и не искат да знаят, или това е целта на "подновяването на практиките" или те се правят от мекерета съвсем случайно.
Ето как Вазов описва "различните практики"
.После може да обсъдим защо едната е именно на Кириак Стефчов
Цитат
Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса крака и взе да гледа намусено високомерно Той слушаше разсеяно, а повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежително. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие. Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледаше надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва по френски. Учителят се извърна надясно и повтори поканата на Стефчова. Той прие и помести стола си по напред.
Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въпрос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше.
- Да си иде - каза той сухо на учителката, - извикайте друга.
Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра:
- Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка.
Рада с глух глас произнесе друго име.
Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов й зададе друг въпрос. Тоя път момичето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бега, та се скри при майка си. Всички чувствуваха мъка и товар на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето дете.
Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото й, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите й. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите, идеше й да заплаче с глас - и едвам се удържаше.
Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние по дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващето лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи се устремиха напред. Из публиката излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо:
- Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и ученици от V клас. Пожалейте тия неопитни деца.
Па като се обърна към Рада, попита:
- Госпожице, позволявате ли?
И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече девойчета.
Общо облекчение се почувствува. Съчувствен и одобрителен шум посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички симпатии. Пуснатата от Хаджи Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата. Лицата на зрителите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен.
Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата.
Повикаха другото девойче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си.
Тогава всички тия деца, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички; те се запрепираха коя да излезе по напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха...
Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въпрос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше.
- Да си иде - каза той сухо на учителката, - извикайте друга.
Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра:
- Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка.
Рада с глух глас произнесе друго име.
Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов й зададе друг въпрос. Тоя път момичето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бега, та се скри при майка си. Всички чувствуваха мъка и товар на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето дете.
Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото й, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите й. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите, идеше й да заплаче с глас - и едвам се удържаше.
Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние по дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващето лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи се устремиха напред. Из публиката излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо:
- Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и ученици от V клас. Пожалейте тия неопитни деца.
Па като се обърна към Рада, попита:
- Госпожице, позволявате ли?
И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече девойчета.
Общо облекчение се почувствува. Съчувствен и одобрителен шум посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички симпатии. Пуснатата от Хаджи Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата. Лицата на зрителите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен.
Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата.
Повикаха другото девойче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си.
Тогава всички тия деца, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички; те се запрепираха коя да излезе по напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха...
