Как реагирахте на резултата, че сте бременни? Бяхте ли в депресия?

A защо не приемете ,че има хора по-нерешителни и по-чувствителни?
Факта че пита и по нейните думи осъзнава за наличие на  проблем(какъвто и да е) означава че има нещо в главата  
  Според мен решението да родиш или абортираш е еднакво трудно ...ако не е желано.Странна ми е точно тая нейна решителност да направи аборт.

Съвета ми е -говори с живи хора,приятели ,професионалисти ...бъдещ татко.
Късмет!

Когато втория път разбрах, че съм бременна, наистина ми се плачеше, дни наред бях като в дупка, не можех да си представя как ще го съобщя на майка ми...Но всичко това отминава, правилното решение винаги е да задържиш бебчо и да му дадеш шанс да се роди. Няма да съжаляваш!

Аха, изпаднах в депресия и бях толкова сърдита на НЕГО, като че ли аз самата не съм присъствала когато се е случило. Но после нещата се промениха

Наличието на проблем е точно отсъствието на нещото в главата. Бих приела че проблема е в мъжа ако не бяха изказванията за родителите, но уви. Такава инфантилност аз не разбирам.

Преди да родя имах друга бременност която завърши за съжаление със спонтанен аборт. Нямах още брак, нямах и 20 г. навършени, а майка ми разбра дори преди гаджето. Когато бърза помощ ме разкарваше посред нощ по всички родилни домове, където отказваха да ме приемат за задържане защото е започнал аборт, с ридания съм целувала краката на лекарите да направят нещо и да спасят бебето.

На 27 да ти минават мисли за аборт при първа бременност, определено нещо трябва да ти хлопа.

                     Баща ти е починал преди 2 месеца,а сега ти си бременна.Дали по някакъв начин не се връща при тебе?Един живот е свършил,друг се заражда...Помисли върху това.И време е да порастнеш,ако изобщо някога това стане.Аколкото до майка ти-след като едно дете живее в тебе,май природата ти дава знак-ти да си майката.

Ти говориш все едно въпросът е на живот и смърт, все едно трябва да направя нещо, за да спася неговия живот. В такава ситуация, да, бих направила всичко, но за щастие не се е налагало ...
И не бих намеслвала детето като средство да доказвам любовта си към него, поставям граница м/у нашите чувства, м/у нас двамата и страничните, едно от които е детето. Към него също изпитваме чувства, но те не променят другите, един към друг.
Затова си мисля, че и терзанията на авторката не са свързани с мъжа й ...

Сина ми не беше планувам. Искахме дете, но щяхме да бебеправим година по-късно по план... Да, ама не, нашия човек от самото начало си е със собствено мнение!  

Плаках като магаре! Направих си два теста през няколко часа за един и същи ден... Резултата - все един и същ. Втората черта се появяваше мигновено... Три дни съм ревала ужасно много. Бях уплашена, неподготвена, имах други планове, не знаех как да кажа на нашите, те и без това едва преглътнаха факта, че съм се оженила на крехката възраст от 21 години! Абе лудница беше. Минаваха ми дори страхливи мисли да го махна... Но дълбоко в себе си знаех, че няма да го направя. Срам ме е да си кажа какво съм говорила на мъж ми, чувствах се ужасно отчаяна.

Седмица след заветния тест вече нямаше и следа от тези чувства. Бях на седмото небе, че ще ставам майка. До последно си имах разни съмнения, че няма да се справя, че не съм готова, че не го искам. Но бяха повърхтностни страхливи мисли, лишени от истинско съдържание. Сега с нетърпение чакам да минат още 6 месеца да започнем да работим по второто бебче! Отново имам разни съмнения и планове, естествено, колеблив човек съм като цяло. Но отново дълбоко в себе си знам, че не са истински.

Аз никога не съм подкрепяла аборта и в случая също не те съветвам да направиш аборт. Нито пък вярвам, че бебетата стават случайно. Те винаги са искани, макар и не съзнателно.
Дай си малко време и тогава прави категоричните решения. Първичната реакция не винаги е най-правилната.  И имай предвид, че таткото на детето също има право да участва в това решение. Той не е само донор!

Успех, каквото и да решиш!  

Не е въпрос на доказване на любов това. Колко връзки съм имала, истинските чувства винаги ги разбирам по изгарящото желание да имаш дете от този човек. Не за доказване, не за подарък на него... То е като дар от Господ, частица от теб и от него, която да пребъде и тогава когато ви няма. Вашата рожба която да ви свързва, плод на любовта ви. Това е нормално чувство и заложено ни от природата. И когато го имаш това чувство, нищо не може да те изплаши, а ако те плаши трябва да се замислиш това ли е правилния човек.

Може да е нормално, но в мен не е заложено 

  Във всички е заложено. Не си си попаднала на точния човек да видиш тогава що е то обсебващо желание да родиш от него...

Когато преди 11 години видях двете чертички ( макар разбрах доста преди това от сутрешното гадене ) не реагирах никак. Правихме го умишлено но все не ставаше и аз бях решила че няма да се случи. Изобщо нямах и на идея как се гледа бебе, а и не бях виждала новородено. Родителите ни непрекъснато ни повтаряха да се пазим, че сме млади ( 20 г. ), че нямаме работа и нямаме къде да живеем, а и аз бях трети курс в университета. За нас всичко беше като на шега. В момента в който осъзнах обаче че ще имам дете изпаднах в ужас. Не можех да приема новото си положение. Не исках да лежа в болница, не исках да повръщам непрекъснато, не исках да ми расте корема. Обаче на пук на всички които ме натискаха да го махам аз го задържах и сега имам страхотен 10 годишен син. Сега на 32 години вече знам че искам още едно дете ( макар че след раждането реших че второ гледам но не раждам, а след първата година реших че нито раждам нито гледам), знам че го искам точно от съпругът ми който не е биологичен баща на детето ми, но му е повече от баща, и знам че тогава когато стане ние ще сме най щастливото семейство защото и тримата искаме бебе.

Ре6ението си е твое, достатъ4но си голяма и зряла за да си в състояние да го вземе6..., Моми4етата ве4е са ти написали, 4овек предполага Господ разполага...
Това 4е се га  има6 две 4ерти4ки и не иска6 беб4е, не озна4ава 4е после когато иска6 беб4е и 6те може6 да има6 две 4ерти4ки.....Децата  в пове4ето слу4аи идват когато те изберат , а не когато ние  ре6им....

  седях и гледах теста с 2те черти .....никакви мисли в главата ми блокирах просто, макар че беше планувано...трябваха ми няколко дена да схвана какво точно ми се случва.

Ами ние си го бяхме планирали, опитите продължиха 4 месеца. Бяхме много щастливи, когато видяхме 
По едно време изпаднах в депресия, постоянно ревях (много нетипично за мен). Но мисля, че това се дължеше на хормоните.

Съдиш по себе си, както всеки човек всъщност  
На точния съм попаднала и ако беше вярно, че това е заложено, досега да съм родила 10