Обичате ли стихове? - 7

Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене -
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама -
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа - в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи -
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми...
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
"Къде си?
Не ме оставяй сама!"

 

http://www.youtube.com/watch?v=Ln5CaIq5XKo&feature=related

 Обичате ли стихове? - 7  : Събота, 09 Януари 2010, 00:07 
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене -
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама -
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа - в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи -
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми...
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
"Къде си?
Не ме оставяй сама!"

 
Не си сама,мила...

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...

Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...

Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.
Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

И аз...но за среща доживотна.

Ти си отново добър и ласкав.
И мойта злопаметност не върви.
И аз си надявам щастливата маска.
Ала душата кърви.

Ала душата по свои закони
блъска се в кръг горделив.
Как доброто човек да запомни,
като злото боли?

И кръгът е затворен. Няма пролука!
Напразно си ласкав - мисля със жал...
Но като искаш - опитай! Наслука!
Все пак е душа...

Може, заплетена в нежните орбити
на твоите днешни слова,
кръга си да счупи душата ми, гордата.
Знам ли? Душа е това...

Цветовъртеж
 Хищен поглед в деколтето
и разпалва се пожар.
По-надолу нежно цвете
чака своят градинар.

То усеща топлината,
но бушува луд стремеж.
Най-полезен за цветята
е един цветовъртеж.

Амбициран до заблуда,
от желания - пиян
кацнах като пеперуда
сам на цветето - капан.

И сервира ми съдбата
истината недобра:
„Щом си роб на аромата -
ще си жертва на цветя!”
 Грешник
Нека Бог да ме съди накрая -
може би аз все още греша,
нека целия грях опозная,
нека ада си сам избера.

Да науча какво е успеха
 и какво е - да бъда презрян,
бих превърнал надеждата в дреха,
самотата си - в дим от тамян.

По човешки аз грешник съм, зная,
а не мога да бъда и друг -
щом мечтите ме носят към рая,
а живея във ада си тук.

Между тази дилема се люшкам.
Накъде ще ме тласне страстта?
А съдбата - развързано куче,
ме пресреща и връща в греха.
 Сянка
 За петите ми вкопчена здраво,
все до мене със стъпките верни
 се поти през горещото лято,
през студената зима трепери.

Неотлъчно след мен се извива
 мойта спътница, гола и боса,
и във църквата с мен се отбива,
и във кръчмата сяда до масата.

Мълчалива, безшумно ме следва,
помъдрява от моите грешки,
не заменя провал за победа,
а ме стиска във своите клещи.

Най-безстрашната спътница моя
 колко пъти от мрака умира,
но възкръсне ли - слънцето моли
да ми грее в живота неспирно.
 Лунословие 1
 Дали луната всяка нощ ме гледа
 през процепа на плътното перде
и силната любов я прави бледа
пред моя сън спокоен на дете?

Дали събира всяка нощ звездите
 да им говори шепнешком за мен
 и топло ме целува по мечтите,
за да съм силен следващия ден?

Дали на облаците моя сън разказва
 и ги разпръсква в чужди небеса?
Дали и през деня не ми показва
най-вярната посока на света?

Не знам дали луната ме обича,
но образът й с нежност ми шепти,
когато тайничко през процепа наднича:
„Спокоен спи, спокоен спи, спокоен спи…”
Дъжд
 Изплака се до истина дъждът.
Клавишите просвирваха минорно,
а тялото-оставена следа,
се гърчеше горчиво и бездомно.

Подлъганата пръст се съюзи
с намръщените облаци в небето-
за първи път с дъжда изневери
на своето прекрасно бяло цвете.

А локвите тактуваха греха
 под палката на вятър-диригент.
Студено бе.На слънцето смехът
се криеше от другите и мен.

Концертът беше твърде прозаичен,
капчуците прецеждаха водата
със думите: „Обича ме!Не ме обича!”
и миеха в очите ми тъгата.
 Страх от грях
 Един човек на Бога се помолил:
„Прости ми,Боже,мойте грехове,
подведен бях,но ти си ми опора,
излъган бях от твойте врагове…”

Бог прощавал грешки непростени
и на човека също Той простил.
А тоя,що бил паднал на колене,
приискало му се - и пак сгрешил.

Отново пред Всевишния застанал
и пак се молил със сълзи в очи.
Но новият му грях останал
в сърцата чужди вечно да боли.

Човек без грях- уви,не съществува.
Днес всеки има някой собствен грях.
Но кой от нас пред Бог не се преструва?
И кой,преструвайки се,не изпитва страх?!
 Вятърна мелница
 Като вятърна мелница самотата ме гали
 и скрибуцат с надежда всички стари мечти.
Сякаш пак съм до теб,ала всъщност едва ли
ще посегнеш към моята тайна врата.

Само в мислите крехки като ново начало
 аз те пускам свенливо и оставам без дъх.
В самотата се вглеждам-самота огледална.
От пропукана вяра теква първата кръв.

Аз съм вятърна мелница-ти си топлият вятър,
аз роден съм самотник-ти пък си самота.
Аз-играна пиеса в житейския театър.
Ти-посята в пустиня зелена трева.
 Капан
Пак е вторник! Потта пак тече!
Пак във мене се гмуркат въпроси
 и кълват като гладно врабче:
търсят отговор - крехки и боси.

Докога ще боли съвестта?
Изкупител на грях ли съм само
 или извор за жива вода?
А лекарство за съвести няма!

Аз превръщам се бавно в робот -
сякаш пътят отдавна избран е…
и ме люшка морето-живот,
съвестта ми щом пристан си няма.

И изгарям в нелумнал пожар.
Но какво от това, че изгарям,
щом се хващам сам в своя капан,
а се мъча от там да избягам!

автор Валентин Йарданов

***
"До утре" - ми каза -
"и сякаш нищо не е било".
"До утре" - отвърнах.
Но така и не казах,
че очите ми не могат
никога да те гледат
сякаш нищо не е било.
Могат - сякаш нищо няма да бъде.

***
Вървейки до теб,
сърцето ми пее.
Сякаш цялата светя,
а на челото ми -
с главни букви -
пише "КРАСИВА".
Колко ли първи погледи
са се влюбвали в мене...
неподозиращи, че страдам
от любовно късогледство.

           Миг на вечност

   Песента на колелета стари
   Тропащи по калдаръм разбит
   Някой някого и тук превари
   пътят е широк, а входа скрит.

   Вечна плаче тишината
   сграбчена от теб със вик
   късен порив към земята
   търсещ топъл звезден миг.

   Плач на бебе...Вик на старец...
   миг на щастие и черна паст.
   Ден на милост и терзания
   гнила плът воняща в късен час.

   Тъжен край и път на колелета
   вечен миг изплакан във нощта...
   писък на умиращ лебед
   вечност скрита до една звезда.

      Лично творчество

Кръстопътят пред теб е -
объркан стоиш
в главата ти хиляди спомени,
и се питаш сега накъде да вървиш,
с куп мечти неразбрани ,прогонени.

Разминаване!
Някой оставя следа.
Разминаваш се с друг по нататък.
Бориш се с някаква смешна вина,
но пътят не става по лесен и кратък.

Търсиш нещо загубено в теб
да се върне и да възкръсне,
търсиш някой заминал си днес
и сърцето ти бавно се къса

Бягаш от себе си-смешно нали!
Хората винаги бягат
Бягат ,защото отново боли,
бягат ,защото пропадат......

Ти имаш избор да бъдеш-да си!
Нанякъде пътя да хванеш,
имаш избор на още мечти,
имаш избор дори да останеш.

Нещо, което е по-различно, но адски много ми допадна и адски "свое" го чувствам.

терасирани не_обяснения в още едно меко съмване

той не ми е казал
Господи, колко си хубава
по скоро би си изпържил и езика и би
го изял на вечеря
но тайно наблюдава формите ми и ми дава различни имена
по принцип
ала не умалителни
би ме държал в шепите си като сняг докато се оттече от дланите му
и последната ми капка
би се наричал чадър, пачуърк или спасително одеало
аз бих казала само
късогледа съм
и това е


не, не ми е казвал
Авива, mon amur, но го е казал наум поне няколкостотин хиляди
пъти
той не ме е държал за ръка, но ми е бърсал сълзите в мислите си
всеки ден и всяка следваща вечер
докато е вървял насън в празните ми стъпки
знам че съм разцъфвала в ъгълчето на устните му без
да съм давала пет пари
докато ми е давал себе си безвъзмездно

нищо не ми е казвал
нито тревогите си нито опасенията нито мечтите си
имало музика подходяща за такива ситуации
и в дрезгавият му гърлен глас
каращ глезените ми да откриват небеса, не е имало по меко утро
и по нежно съмване
по тихи нощи
и по гальовни луни
които да пилея по безпощадно


не, кой какво казва е без значение
всеки може да каже всичко без да вложи душата си
бърз галоп по буквите
в още едно нищонеказване

затова той, той не ми е казал нищо, освен
здравей, малка моя.

midnight_witch

Да се похваля и тук- първата ми стихосбирка е факт Страшно се вълнувам

Почернен ден

Той всъщност почна ясен. И просторът
излъчваше безкрай светлина.
Но най-случайно срещнах тъмни хора.
И от това денят ми почерня.
От тъмни думи, тъмни и ужасни,
от хорска злост - забита като нож,
над мен внезапно слънцето угасна.
И уж бе ден, а мигом стана нощ.
Но мисъл като лъч полека-лека
във мен отвори прорез просветлен:
ах, струва ли си мрак от два човека
до помрачи един човешки ден?
Един ден и без туй ще ми е тъмно...
Човек с душманин е човек богат!
И изведнъж в душата ми се съмна,
Я гледай: бял ден! Бял човешки свят!
                                    Дамян Дамянов


ellyst , поздравления !!!