Ако знаехте.......

Дай Боже никому не се налага да прави този избор Тея....
Аз и амниото по тази причина отказах.

Много много труден въпрос задаваш.....

Ех Теичка ами то ситуацията се усложнява - едно е да го решиш ако си забременял от първия опит и съвсем друго ако това дете е заченато след месеци или години усилия, или с помощта на инвитро ... та мисълта ми е че всеки гледа от неговата си камбанария горе долу както се гледа на едно нежелано бебе и на едно отдавна чакано - диапазона на реакции е адски широк ... Аз не мога да кажа еднозначно за себе си да или не - вероятно ако е страшна малформация нещо непоправимо или безкрайно утежняващо живота на едно бъдещо дете ще предпочета да му спестя това, но дано никога не ми се налага да правя този избор защото живота ни е достатъчно сложен. Искам просто едно /две, три или повече/ нормално бебе с всичките обичайни за бебетата проблеми. Ех мечтииииииииии.....

Не са мечти и всичко ще си дойде с времето!
 

А и човек е така устроен, че като иска нещо и се бори и бори и бори за него...  Не приема най-страшното дори и когато то се случи. Не приема, че и на него се случват понякога ужасни неща. Но слава Боги, мозъка така ни е направен, че с времето силните положителни и приятни спомени остават, а лощите избледняват. винаги съм мислела, че това да искаш деца е свързано с инстинкта за самосъхранението...нещо което да те продължи... и си готов да се бориш винаги  за да го получиш и предпазиш. Затова и майчината болка е най-силната, защото това е противоестествено, но все пак е част и от живота ни....

Аз не смея и да мисля за лощите неща. Така страха съвсем ме срива. Аз да се похваля, че пак момченце ще си имам Последния скан мина много добре - всчико си му беше наред на бебчо, но размерите които измериха показаха че бебето е с 3 седмици по малко отколкото трябваше да бъде според последния скан..... и моята коса  ....прибрах се у дома и си казах, че просто ще е дребно бебе. Мозъка ми не позволява да мисля нищо друго. Добре,че никой от лекарите не изказа и май малко съмнение.... Аз за себе си реших, че ще имам едно здраво момченце, а вярвата в победата е половин победа, нали?

Мила Тея, знаеш ли, че тези мисли са ми познати... точно това и аз си мислих..виновна е лекарката, че не се е усъмнила в наличие на малформация и го разбрахме, когато се роди... НО ако беше се разбрало преди това..какво щяхме да направим... дали нямаше цял живот да се виним и да се съмняваме, че сме взели правилното решение и не сме дали шанс за живот на любимото същество... щяхме... сега поне знам, че сме го обичали докрай и продължаваме...

Скъпа Тея,
освен за мен това лято бе изпълнено с безкрайна мъка и за една от най-любимите ми приятелки. В края на пети месец установиха, че бебето има проблем, който дава само лоши прогнози за оцеляването и пълноценното му съществуване. Без да се замисля тя го махна /а знаете, че в 6ти месец то вече си е раждане, а не аборт.../направо УЖАС!
Аз я подкрепям в решението й на 100%. Тръпки ме побиват само при мисълта, че може да се случи на всеки... но си мисля, че това е най-правилното решение - и за нея, и за човечето, и за мъжа й...

Irini, и аз така си мисля, незнам де, но ако мога да спестя мъката бих го направила от рано. Когато си  го видял, помирисал, гушкал, ве4е е по4ти невъзможно да кажеш Да, спрете му дишането. Ох, кофти тема е но, знам, 4е така много от нас ще има с кого да споделят.

Деси, супер новини, мом4енце.Не си пълни главата с лоши мисли, сега е нормално ехото да изостава, а и кой знае как са погледнали, тва са неща които не бива да те тормозят, макар да те разбирам напълно. Ти се гевези сега, мисли за именце, 4е после ще дойдат най сладките безсънни нощи. 

В Бг даже не е разрешено такова нещо, ние с мъжа ми като видяхме  че бебето си отива помолихме доктоrите да спрат апаратурата и да му спестим агонията, но това се води евтаназия и у нас не може. Стояхме и чакахме края...
Тея, за  огормна болка на семейството ми се случи това , за което питаш и в двата варианта - едно починало бебе и едно с увреждания. С тази разлика, че уврежданията не бяха перинатални и не можеше да ги предотвратим, получиха се от 2-месечния престой в кувьоз.
Ти изгуби бебчо и разсъждаваш от позицията "само да е живо, пък каквото  ще да е", а аз всеки ден гледам как детето ми не може да извърши елементарни движения и се измъчва, и аз се измъчвам, че не мога да му помогна. Писах някъде - тази болка бавно те убива, ден след ден, а другата е веднъж - раздираща и непоносима в началото и затихваща с времето. Може да е грях, но мисля, че едното ми дете се отърва, а с другото ще страдаме заедно цял живот.
Мисля, че трудността на решението за аборт на увреден плод е най-вече във вероятността това да е медицинска грешка и жената да живее със съмнение или вина, че е "убила" здравото си дете.

Наистина,Тея,много трудни въпроси задаваш...
Мисля ,че всяка майка си ги е задавала.Аз също.
И отговора,който съм намирала досега беше : Да,бих се съгласила да прекъснат бременността ми.
Но сега вече е друго.След сблъсъка ми с някои от "най-добрите специалисти" не бих имала пълно доверие никому.
Ами ако са сгрешили?
Ако има и 1% вероятност да са сгрешили?
Имам колежка от института.Нейното бебе нямаше сърдечна дейност.На следващия ден трябваше да направи аборт.
Е,това дето нямаше сърдечна дейност сега е на 3 годинки беснотия.

сърцето ми се сви при мисълта, че и при мен може да е било....офффф

Иринии,гледай напред!
Всички трябва да гледаме напред.
     

Много пъти сме коментирали тази тема в семейството ни.
Какво ли щях да направя ако беше се видяло още тогава че Преслава е с тежки малформации?Дали щях да направя аборт??
Незнам когато вече имаш коремче и си усетил малкото човече там и изведнъж......... Мисля че не бих рискувала да я родя,но не казвам че щеше да бъде лесно да преживея и аборта.
След като съдбата така е пожелала да се случи болка има и в двата случая,но да чакаш дете девет месеца и ден преди да се роди да разбереш че е обречено е по тежко.
Незнам, но се надявам съдбата да ни донесе повече късмет на всички нас,мамите от нашия форум 

Оххх миличка, не се замисляй и не съжалявай за нито едно твое решение...Тогава сърцето ти е искало точно това, което си направила и няма смисъл да се упрекваш...направила си това което си чувствала на момента. В никакъв случай решението ти не е слабост, напротив ти си една смела жена, защото ти си майка на ангел и знам, че Бог ще те възнагради един ден 
Целувам те 

Мислила съм си - но най-вероятно щях да направя аборт...Не искам да си представям дилемата или това,което ще ме мъчи цял живот след такова решение...Но знам едно със сигурност - че ако ми се беше случило да си родя дете с някакви малформации,щях да си го взема - никога не бих могла да го оставя...
Ох,много е тежко...
Малко по темата - в болницата лежах с една мама,на която предишната бременност е била с близнаци и в 3-тия месец открили,че едното е с аненцефалия.Иронията на съдбата е,че така и не могло да се установи дори с 3Д ехографията дали близнаците са еднояйчни или двуяйчни и съответно да се прецени дали другото бебе е също с увреждания.Казали й бяха,че бебето с аненцефалия ще почине веднага след раждането,а другото,ако е здраво,ще си е нормално - но не давали никаква гаранция дали е здраво,трябвало да чака амниоцентеза (знаете - резултатите стават към 18-та седмица).И тя беше избрала да направи аборт.Ужасно е да си пред такава дилема и да знаеш,че може би убиваш и здраво желано дете покрай това,което не може да оцелее...
Иринии,и аз много пъти съм мислила дали все пак и при мен не е било грешка липсата на сърдечна дейност - независимо че изчакахме около седмица (бях в 10г.с.) и независимо че резултатите от хистологията бяха за некротични изменения (т.е. мъртъв плод)...просто никога не можеш да се отървеш от тези мисли...

Тея, миличка , аз като препатила ти отговарям....
Много ми е трудно да го пиша....
При първата ми бременност в 7-я мес. откриха, че бебето ми е с хидроцефалия.......много трудно ми беше , но ми предизвикаха раждане......ох, трудно е , но по-добре ли е , ако бях решила да го оставя да се мъчим всички.....

Мила, наистина е труден и изпълнен с мъка въпросът. Според мен, всеки трябва сам да реши какво да стори в такъв момент, дай Боже на никого да не се налага, но така или иначе, животът ни подлага на такива изпитания. Аз също съм препатила много, загубих бебче като теб...след като го бях гушкала и след като вече имах кураж и вяра, че ще се оправи...
Доколкото се познавам на този етап, от житейския опит който натрупах, не бих махнала такова дете. Бих му дарила цялата си любов, бих дала себе си...сигурно се вижда крайно за някой, но това си е мое мнение. Не вярвам в случайностите, а в силата ни да се изправяме след такива падания.
Прегръщам ви всички и някак съм по-спокойна , намирам утеха в този форум...

Ох, знам ли! ние разбрахме една седмица преди да родя. събра се консилиум от лекари, за да решат, ако се потвърди диагнозата, какво ще правим! според мен решението е еднакво трудно и в началото на бременността и в последните месеци. Само помня, че дойде социален работник да пита ще оставим ли детенце в институция! категорично отказахме и двамата. подписахме, обаче, декларация да не се подлага на интензивни грижи - изкуствено дишане и пр., защото всичко се потвърди след раждането.
Прегръщам ви!

Аз писах и в темата която дискутирахме в Родители в чужбина и предполагам повод на Тея да повдигне въпроса тук сред нас.
Бях толкова луднала да имам здраво дете, че с щерката си правих амниоцинтеза. Тя излезе отрицателна - т.е. всичко си беше нормално.
Сега не знам какво бих направила тогава, ако резултата не беше такъв
След това като забременях с сина бях решила за себе си че каквото и да е ще си го гледам. Толкова много исках 2деца, че дори не се замислях за мъката трябваше да преживея ако не беше здраво. За мен беше достатъчно да виждам слънцето в очите и да се радвам на смеха му, още повече, че можех и да не го износя.
Сега не знам какво бих направила - имам 2 деца и ако при следваща желана от всички нас бременност се случи нещо подобно, почвам да се терзая дали да причиня страдание на цялото си семейство.
Защото да гледаш дете с увреждане независимо къде по света е просто голямо напрежение и ежедневна борба. После се сещам за Искрица Надежда и си викам - защо тя да може а аз да не мога?
Ей такива мисли ми се въртят в главата.
Но докато не опре ножа до кокала едва ли ще знаем как да реагираме на момента.
Желая на всички много душевни сили за да преборим мъката и да се надяваме на по добро!

Много труден въпрос, особено ако веднъж си раждал и си познал чудото на новия живот.
Мъжа ми е (умерено  ) вярващ и не би позволил някой да "изграе" ролята на господ и да решава кой зародиш има право на живот и кой не.
Бях споменала, че като се роди бебо номер 2 (но не преди) имаше съмнения за синдрома на даун и докато чакахме (близо месец) резултатите от хромозомния тест, си мислех разни неща, но най-ми беше мъчно да си предствя какво ще стане с едно детенце с проблеми след като родителите му починат, това, че другите деца ще си хванат пътя в живота, а в моята глава все се въртеше наптрапчивата мисъл, ами тогава кой ще се грижи за специалното дете?
Докато чакахме, акушерката ми каза за нейна позната, която е знаела, че риска й за Даун е 1:2, но си го е родила, и го гледа, даже искала второ, макар че сега знае, че е носителка на хромозомната аномалия: това ме учуди като малко крайно.

Мили мами, надежда винаги има. Моя позната след три спонтанни аборта и години очакване ражда момченце. Можете да си представите колко желано и обичано бебе беше. А беше, защото цялото семейство катастрофира и детенцето загина. Бе на 6 или осем месеца. Традегия, съизмерима с вашите. Родителите бяха сринати. Както някоя от вас писа "времето лекува", макар и бавно и мъчително. Сега си имат момченце, вече на 4 години. Да им е живо и здраво! Така че, не преставайте да вярвайте във вашето щастие, колкото и изстрадано да е то!

Добре ,че нищо не знаех! Мазнейкова писала някаква диагноза, майка ми я прочела, намерила я  в Интернет и аз се чудя защо вдига кръвно , защо вдигна кръвна захар, а тя от притеснение.  Прочела, че с тази диагноза може да е с кисти в мозъка, 100% неврологичен дефицит, хидроцефалия и преживяемоста е най-много една година. Хубавото беше ,че не ми предложиха да го махна защото изобщо не знам дали бих се решила, бях в 7-ми месец. Добре и , че майка ми скри от мен диагнозата и си карах бременноста в блаженно неведение, само се чудех защо ме ръчкаше да ходя често на прегледи и мерене на тоновете. Разбрах за тези съмнения месец след като се роди бебо жив и само с леко изтъняло легенче на десния бъбрек.

Аз така и не се зарадвах на бременноста си,още в 4 месец след изследване за Даун се оказа ,че рискът при мене е много голям.Почнахме да ходим при всякакви специалисти всички отричаха диагнозата ,но тази мисъл ме тормозеше до самото раждане.Ако някой беше потвърдил диагнозата сигурно щях да направя аборт.А сега си имаме една малка госпожица.

Тея тази тема е адски болезнена за много от нас и мен тези въпроси ме вълнуват от самото раждане, дали ако знаех щях да направя аборт или да приема  риска, но си мисля че може би болката от аборт щеше да е по малка отколкото да гледаш как бебчето ти се бори с живота. И дали някой лекар не е решил сам и да е спрял апаратурата като е видял че няма смисъл, защото и днес още не мога да се примеря с моите мисли как час преди това всичко беше наред а час по късно ти казат че бебчо е починал.
Да може би аборта е по-малката болка, защото само жени родили и видяли бебчетата си как се борят за всяка глътка въздух биха се съгласили с мен че няма по голяма болка от това да гледаш собствното си дете как се мъчи и как нито ти нито някой друг  можете да му помогнете, огромната болката за една майка е не физическата изпитвана от нея а болката че е безсилна да помогне на детето си.
Да бих предпочела аборт ако знаех че бебчето ми ще страда така /извинявайте милички които сте го преживели/

Аз слава богу нямам опит, но покрай ходенето по болниците и от ужаса, който преживях дори когато нямаше голяма опасност за бебето, но гледайки го зад стъклото на кувьоза да лежи малко и безпомощно и набодено с игбли...
Ако имам право на избор и не ме е страх, че диагнозата е лекарска грешка - бих предпочела АЗ да страдам, а не ДЕТЕТО ми после! По-добре да поема аз товара, а не да гледам как с години страда малкото създание - защото в болницата се нагледах на страдание детско и то ми стига за целия ми бъдещ живот! А смея да твърдя, че има и много по-тежки случаи от ДЦП и парализа и дай боже да не ни се налага да ги виждаме!
Аз бих избрала аборта, но дано не ни се налага да пишем от личен опит!
Много тежка тема! МЪчителен избор и няма съдия който да даде отговор кое  е правилно - за всеки случай това е индивидуално и лично решение!

Тази тема ми припомни думите на зълва ми:Ех,ако знаехме ,дори и в 7-ми месец можеше да се направи нещо В първият момент въобще не схванах за какво ми говори     Но-по късно и аз размишлявах върху тази тема.Детето ми нямаше никакъв шанс,но имаше шанс да разберем ако ни бяха насочили да направим необходимите изследвания и можеше да стане и в ранна бременност.И в този случай колкото и да ми е странно да го призная ще кажа -да ,бих направила  аборт. Никога няма да забравя мъките на детето ми и ще нося угризения и болка в душата си докато съм жива.А можеше да не се случва.

Мисля, че нямаше да искам да направя аборт. Сега се опитвам пак да забременея и все си задавам въпроса: ако това е последния ми шанс за бебе и то е увредено как да постъпя? При всички положения ще страдам цял живот. Абе от 2 месеца все едни черни, черни мисли. То сигурно защото бебето не идва. Ох, нещо почва да не ме свърта. 

Труден въпрос наистина Тея. Аз ти се възхищатавам, че не си прекъснала бременността си. Незнам какво щях да отговоря преди загубата на близнаците ми миналата година, но сега ти казвам НИЩО не може да ме накара да прекъсна бременност!! Трудно било да гледаш дете с недъзи, а лесно ли е да го убиеш??
Много прегръдки  и скоро да се радваш на бебенце и ти!! 

Ужасно е когато си пред вратат на рехабилитационната стая, тя е затворена, а зад нея твоето дете, което е на месец-два реве и пищи, къде от болка къде от страх. Това е нищо в случаи на леки проблеми, които отшумяват, но представете си го с години... когато детето ви страда месец след месец, ден след ден и всеки следващ ден му носи болка!
Нима не бихте му я спестили? Кой заслужава да живее в страдание? Вие бихте ли издържали да се мъчите и агжонизирате всеки ден?
Кому е нужно това - на малкото подложено на страдание или на нас - защото нямаме сили да вземе тежкото решение в свои ръце...
Жесток избор, ноза мен той има само едно решение, продиктувано от любов и желание да поемеш ти болката, но да не позволиш на детето си да се мъчи...

Тея, има толкова много ако.
Аз, таткото, бабите и дядовците, хората които ни обичат и пред чиито очи сме расли. Дано не се налага да правим избор.
Карен е права от гледна точка на нейното изстрадалало сърце. Само тя знае каква й е.

....ще си позволя да напиша тук това, което си мисля често...и което не смея дак ажа на глас дори пред себе си.
Обичам децата си безумно...но ако знаех, че Диана ще се мъчи така...ако го бях разбрала навреме...може би щях да взема трудното решение да не се ражда.

Знам, че може би звучи гадно...всеки пък, когато мнетази мисъл пред умът ми - потичат сълзи,  но много по-ужасно е, когато си мисля за живота, който и предстои... Живот в който винаги ще е зависима от някой... и този някой може би ще е сестра и... Живот, на който не знам дали ще може да се радва или просто ще съществува физически...

Ако можех да спестя това и на двете...бих го направила, да!

И все пак...в мен има надежда...и винаги ще има. Веднъж родена...тя е мое дете и винаги ще правя всичко по силите си в опитите си да и помогна....

Пък каквото сабя покаже.

...дано ме разберете правилно...

Реза  невероятено силен 4овек си. Да, разбирам те много добре. Не е лесно, какво говоря, адски трудно е да се вземе правилното решение.
 

Фиди...всеки може..
И аз преди често си мислех за Искрица и се възхищавах как е успяла да се запази като страхотен човек.
Истината е...че когато такова нещо ти дойде до главата...има две възможности. Или да гледаш детето и да му дадеш всичко....или да го оставиш.

...да го оставиш...на кой? В дом, където ще го убият бавно..или не толкова бавно? Където никой няма да го погалии да му каже мила дума? Където никой няма да забележи красивите му очи и няма да знае какво обича да яде...защото на никой не му пука за поредния "брак"..?

Не...определено не мога да направя такова нещо.

Мога да се грижа за това дете...да го обичам, да се надявам завинаги... за него.
А надеждата е една така променлива...
В началото се надавях всичко да е грешка...после се надявах грешката да може да се поправи без последици...след това се надявах поне донякъде да се поправи...а сега дори не знам каква е грешката. Нищо не знам.

Страх ме е че накрая ще ми остане само надеждата...някак си така да станат нещата, че децата ми да не страдат. Знам, че това не е възможно. Каквото и да стане...животът никога вече няма да е толкова прекрасен....винаги всеки от нас ще има една мисъл, която няма да му дава мира...

Освен ако не стане чудо.

От тази моя камбанария...казвам, че....да...случва се да има лекарска грешка и при лоши изследвания да се роди здраво бебе...и наистина МНОГО се радвам за всеки един такъв случай....радвам се, когато деца с проблеми ги преодоляват и продължават живота си като осъзнати и пълноценни хора....

...но ако можех...ако знаех какво ще стане с безпроблемната ми втора временност...бих я прекъснала без колебание.

Само че...човек никога не знае... затова разбирам и хората, които не биха рискували.

Тъй че...на никого не пожелавам да му се налага да бъде толкова силен...

Момичета, простете че ще разводня темата,но
миличка Реза, всичко ще се нареди - господ взема, но пък винаги подава ръка на ощетения и съм сигурна, че едно по едно нещата се нареждат! В тези случаи като твоя и на искрица - изпитанието е за вас и съм сигурна, че такива прекрасни хора като вас ще се справят... А малките златни слънчица съм сигурна, че отдавна са под Неговото крило и той е поел своята глижа за тях... А пък надеждата, че чудо ще стане... ми те стават всеки ден! Може би и при теб ще дойде! Много те прегръщам    имай вяра, а аз вярвам във вас с малката! 

И аз доста мислих по тоя въпрос след като детето ми се роди с увреждане. Слава богу не е непоправимо.
Мислех си дали ако знаех предварително бих направила аборт. Като знам какво преживях първия месец... Наистина болката да гледаш детето си и да не можеш да му помогнеш... От друга страна знам че детето просто ще свикне и надявам се ще продължи да се развива съвсем нормално. Но трябва да мине време... Това е мисълта, която ме успокоява, че детето ми няма да се измъчва.
Когато нещо такова ти се случи - никога не си подготвен за него.
Каквото и да казваме и мислим не е ясно какво бихме направили ако знаехме...
За себе си предполагам, че щях да го родя. Но ако имаше опасения за нещо, което няма да му позволи да си изживее живота пълноценно - едва ли...
Мен дори и сега ме е страх да си помисля за втора бременност...

Bihte li napravili abort v treti trimester ako znaehte ceh bebeto vi ima mozachna malformacia + club foot.  (tova ne e provokacia, nito niakakvo predizvikatelstvo ili shega)

да!

Никога не съм попадала пред тази дилема и дай Боже да не ми се налага (както и на всички), но бих махнала плода, докато е още в мен. Няма да имам сили да го задържа и да се боря години наред с недъзите му. Просто не съм толкова силна. Винаги съм се възхищавала на тези майки, но аз не съм като тях. Не мога да гледам как детето ми страда, как целият живот му преминава по лекариски кабинети, лекарства, терапии ... мъки. Не бих могла.

Подкрепям отговорилите мами, но направи всичко, за да си сигурна в диагнозата. Ако трябва, консултирай се и с други лекари. Защото познавам хора, официално отписани от лекар, които са живи и здрави години след "фаталната" диагноза.

MIslite li che ima na sveta lekar, koito bi se navil da pravi abort v treti trimestar ako ne beshe 100% siguren

За съжаление не само мисля, но знам, че има такива лекари!!

Некадърници и безхаберници има навсякъде (особено в безнаказната ни държава), дори сред лекарите. Така че поразпитай за надежден лекар, в който от опит твои приятели, познати и т.н. вярват (можеш да погледнеш тук в Здравен справочник белите и черните списъци) и се консултирай с него. Успех!

Club foot неможе да ме накара да прекъсна бременноста си поради простата причина, че има начин, по който да се оправи крачето. http://www.drfoot.co.uk/club%20foot.htm !!!

ЗАбравих да кажа, че дъщерята на братовчедката на баща ми се роди с club foot, а сега е съвсем нормално 11 годишно мимиче!

problema e v mozaka , chetete vnimatelno

Именно.
Затова отговорих по този начин.
Физически недъзи се преодоляват...понякога и без следа, но когато проблемът е в мозъка... ситуацията е различна.

Ами дано не ми се случва да правя такова решение, но сега бих отговорила НЕ, не бих ! :hug

Извинявай за объркванет. Поправих го!

Мен едно нещо много ме притеснявя....Думичката АБОРТ.
Не говорим за предизвикване на раждането, а за съвсем различно нещо нали?
Да оставим настрана детето, ама за майката някой дава ли си сметка какви са последствията? Едно е това да се случва до 20 седмица, друго е след това...

От гледна точка на шанса майката да има отново здраво дете и най важното да е способна да го износи до аборт не трябва да се стига в никакъв случай....Предизвиканото раждане е единствената алтернатива в този случай.
И тогава дилемата би била много по страшна - детенцето така или иначе ще се роди живо, а на съвестта и ще тежи и това, че е докарала още неприятности и страдание от това, че е недоносено.

А абортите в 3ти триместър са забранени и по медицински причини. Много, прекалено рисковано е да си отрежеш шанса да имаш успешна бременност в последствие...

От тази гледна точка аз съм против детето да се абортира толкова късно.

bybi
съжалявам ако това стои като дилема пред теб
ако е мозъчно увреден плода - да, мисля, че бих го махнала
но ако не си  сигурна за себе си - иди в някоя криника или училище за такива деца /с мозъчни увреждания/ и реши сама за себе си
мисля, че човек дължи това на бъдещото си дете - защото ако обичаш някого не би му причинил болка
Андерсен имаше такава приказка - как смъртта взима бебето на една майка.Тя с цената на много жертви открива градината на Смъртта и пристига там преди нея. Заплашва Смърт, че ще счупи някое цвете - символ на нечий човешки живот, ако тя не върне детето й. Тогава смъртта й показва два живота - единия щастлив и изпълнен с радости, а другия - мизерия, тъга и безнадеждност. Смъптта казва на майката, че една от двете съдби е на детето й и я пита дали да й го върне. Съкрушена, любящата майка не смее да вземе своето дете, защото се опасява, че лошата съдба може да го сполети и това да е живота му....
Да, ако и аз знам, че детето ми може да живее в болка, скръб и тъга - по-скоро ще се лиша от него!

Деси, ти си много права, но за да го предложи ЛЕКАР значи има много сериозни основания и знае какво прави.
НО!!! Задължително още поне една инстанция - още поне едно мнение!
Задължително!!!!

Преди години на една позната в Париж и се наложи да предизвикат раждане поради сериозни мозъчни увреждания на плода.
Лекарите направиха така, че детето да не се роди живо, въпреки, че беше жизнеспособно.
Не ми се изпада в подробности как точно...

Това, което исках да кажа всъщност е, че в този момент майката има нужда от психолог.
Именно за да се избегне неминуемата депресия, която следва едно такова нещо.
В БГ няма такава практика за съжаление.
Никой не мисли за това как се чустват родителите, как се справят със неизбежните самообвинения, как се отразява това на семейството и другите деца в него.
Дълго време на много от нас са им насаждани определени норми на мислене и когато човек се изправи пред подобна ситуация...не рядко се сблъсква със собствените си предрасъдъци.
А такива не трябва да има. Всеки човек е една индивидуалност. Някой може да реши да роди детето...независимо какво е то. Друг може да пожелае обратното.

Според мен важното в такава ситуация е решението да бъде взето осъзнато...а не под влияние на мисли "аз не мога да убия детето си...така не се прави" или "не, аз не мога да гледам това дете, въпреки че го искам, защото ме е срам от хората"....

И аз безкрайно се радвам, че този форум съществува...той до голяма степен поема и тази функция... на една огромна групова терапия. Всички имаме нужда от нея.
За да се запазим като пълноценни хора, за да запазим семействата си и психиката за здравите си деца...

Да...специалните деца  имат нужда от цялата ни обич...и ние им я даваме.
Но нека не забравяме и другите си деца. Те имат не по-малко специално място в живота ни...

За съжаление се случват генетични "бъгове"...ако се хванат навреме...ако шансът семейството да има здрави деца след време е голям...струва си да се замисли човек.
Какво ще направи, защо ще го направи и готов ли е да живее с последствията от това решение...независимо какво е то.

Ако има мозъчно увреждане детето по добре да се предизвика раждането. То наистина не се води аборт след шестия месец.
Човек е способен на невероятни неща, когато се наложи. И може да намери сили да гледа такова дете. Не мисля че това е проблемът. Но детето няма да живее добре...
Разбира се всеки си има мнение.
Но трябва диагнозата да е сигурна. Ако такова нещо съществува...

Za tezi, koito chetat angliiski

http://bbs.babycenter.com/board/pregnancy/pregnancygrief/4293

http://www.aheartbreakingchoice.com/index.html

predizvikanoto rajdane se vodi vid abort

В 5 месец ми казаха , че бебето ми е хипотрофия. До като родих диагнозата беше хипотрофия на плода. В осмия месец 2 дни преди да родя ми казаха , че развитието му отговаря на 6 месечен плод. Подготвена бях , че ще е с много умвеждания - физически и умствени. В
АГ - то ми заявиха , че това нещо едва ли ще оживее , ако нямам късмет. Родих дребен, ЗДРАВ мъж, който нямяше и следа от увреждане.И светилата грешат , докторите - също.

quote author=bybi link=topic=45256.msg934410#msg934410 date=1130339855]
predizvikanoto rajdane se vodi vid abort

Според думата аборт е много грозна. Прекъсване на бременност поради здравословни причини за мен не аборт, затова се нарича termination, a ne abortion!. Аз съшо съм членка на Baby center борда, който е страхотен за мен.

Аз не мисля, че да спасиш едно дете от доживотно страдание можеш да го класифицираш убийство, какното за мен е аборта.
biby ти съвет ли искаш, или да ни кажеш нещо или? не разбирам мотивите ти ...
Реза ти го е казала най-добре - трябва майката сама да стигне до своите заключения. Но не можем да я виним каквото и да реши.
Само аз лично препоръчвам да иде да речем в клиниката на Чавдаров за деца с ДЦП и да види през какво минават малките - а все пак има и много по-страшни дефекти и увреждания от ДЦП-то
Хубаво е човек да се отърси от наложените от обществото предубеждения и трезво да прецени може ли и дали ще се  справи ако остави или махне бебто.
Но както аборта за някои е убийство, така за мен САМОЦЕЛНОТО решаване да ЗАДЪРЖИШ едно дете, което при нормални условия не би оцеляло е личен егоизъм и желание ти да облекчиш съвестта си, но по този начин караш детето ти да плаща твоята слабост... Лично мое мнение.

Съгласна съм, че всеки има право на личен избор и не съдя никой за избора, който са/биха взели или ще вземат! Уважавам мнението на всеки и куражът, който трябва да вземеш кой да е от двата избора!
Bybi i aз не разбирам съвет, мнение или нещо друго искаш. 

Iskah da chuia mnenia na razlichni hora - nali takova e i zaglavieto na temata  "Ako znaehte..." . Syveti za takiva neshta nito se iskat nito se davat - no mneniata sa neshto drugo. A mneniata doniakade pokazvat i kakva bi bila reakciata na edno obhstestvo pri podoben problem.

Тея, съжалявам, че те връщам назад.
Някога преди време ти не спомена ли, че сте ходили в друг град  на амниоцентеза и резултатите не били добри?

Lali, da vav Vlaencia mi praviha amniocenteza i magniten rezonans. Pokaza, 4e ima otkloneniq v normata, nqkakvi si mozaiki, kakto i desniqt ventrikul na mozaka be6e na limita. Mnogo e trudno da vzeme6 takova re6enie, naistina. Govorih togava s prenatalnata specialistka kakto i s neonatolozi, obsajdaha dosta. Samite te postavqt vsi4ko na kantara i ti obqsnqvat v edin kabinet, sabrani ekip ot lekari, ako izleze tova, kakvo sledva, ako e onova, kakvo sledva.......podpisah, 4e ne sam saglasna na abort, koeto re6enie si be6e li4no moe, ne sa mi kazali, po-dobre da go mahmen, moje i da ima6 problem. No govorihme i za tova, az bqh v 20 sedmica, bqha super mili, otgovarqha mi na vsi4ki glupavi vaprosi ot moq strana, vijdaha ot4aqniteto mi. Vsa6nost na snimkite pokzava6e savsem zdrav plod, i zaklu4enieto ot amniocentezata be6e, 4e vsi4ko e OK, v kraina smetka. Bqh mnogo obarkana. I sam 4uvala za mnogo slu4ai, pri lo6o postavena diagnoza da se rodi zdravo dete. Ne e lesno da se vzeme re6enie de, kakvoto i da e to. Ima prekaleno mnogo ako....

Аз затова такива изследвания не правя. Аз съм вярваща и за мен Господ ни дава само колкото можем да понесем. И това което ни се полага.

А за случая на Биби - аз бих износила и родила детето. ДАНО  никога не ми се налага да правя този избор или да го изпитам на гърба си 

Аз също се печа на този огън, тези седмици докато направя амниоцентеза, сигурно ще се побъркам от притеснение.....Понеже имам здраво дете на 15 години, колкото и трудно да ми е, ако има проблем с изследванията и покажат, че детето няма да е здраво, ще го махна колкото и трудно да ми е. Не бих го подложила на такива страдания.
Искам също да кажа, че напълно подкрепям постинга на catnadeen

Pri nas vsichko zapochna vc 16 sedmica kogato vidiaha liav club foot  - napravihme vednaga amniocenteza i rezultatite biaha dobri - niakakvi hromozomni anomalii - drebna izolirana malformacia.  Posle obache se vidia i mozachna malformacia + uvelicheni ventrikuli - kato diasnata e 2.5 pyti po goliama ot granichnata stoinost - polovinata hemisfera izglajda cherna - i az go vidiah dori . NApravihmevtori ehograf v specializirana bolnica + magniten rezonans - vsichko se potvyrdi , daje beshe zapochnala degeneracia za bialata materia. Vsichki izsledvania sa nezavisimi i ne se dava predvaritelna informacia na tezi, koito gi praviat. OShte sled ehografskia pregled mi organiziraha sreshta s genetichni i vsiakakyv vid konsultanti + psiholozi- prognozite sa mnogo loshi no nishto ne e 100% siguro - mojelio da byde i leka forma  - iasno e obache che uvrejdane shte ima. Samnioavat  se, che e sindrom  no ne moje oshte da se kaje kakyv. Vednaga zapochnaha da mi obiasniavat kak za takiva sluchai zakona predvijda " da se prispi bebeto in utero" za da ne strada i vse v tozi duh - no ne me zadyljavaha s nishto . Mojelo da si go rodia i da sii go gledame ako ojivee i kolkoto dylgo zjivee  - imali resursi za operacii. Osven tova smiatat che shte e zasegnata i funkciata na drugi organi. Sluchaia mina i prez etichen komitet - vsichko tova za 10 dni.
Jiveia v chujbina  - tuk e druga procedurata

Bibi, kakwo stana? Nadqwam se si dobre ve4e...

oshte nishto en e stanalo, no shte stane

Биби, кавото и да решиш от мен имаш една огромна 

Постъпи така,както в момента смяташ,че е правилно и не се връщай назад!

Bybi, стискам палци вси4ко да мине по вода, ти да си добре. Горе главата, знам, трудно е. Пиши когато намериш сили. Голяма прегръдка от мен.

bybi желая ти да вземеш най-правилното за ТЕБ решение! То ще бъде ПРАВИЛНОТО решение, защото в случая ти и мъжа ти сте най-важните - вие сте тези които ще поемете товара от решението затова само се моля да имате сили да го вземете!

Тея, наистина в твоето положение е било трудно да вземеш тогава решение, но мисля, че си постъпила правилно, защото опита, даде шанс на Луис Даниел.
Иначе винаги щеше да се съмняваш, че постъпваш неправилно.
При колеблива диагноза, без категоричност за малформации предполагам, че и аз бих го задържала.
Много съм възрастна, ако забременея трябва да правя амниоцентеза.
В началото на опитите ми за забременяване /преди година и осем месеца/ бях абсолютно убедена, че ще направя амниоцентеза.
Тогава си мислех - какво толкова, ако е категорично увредено, ще го махна.
Сега обаче не съм убедена, че ще направя амниоцентеза.
Как се променят нещата...
Може би както казва Деси, Бог ще ми изпрати толкова, колкото мога да понеса...

Bybi, бъди силна!

  за  Bybi.

Абсолютно! И аз съм на същото мнение ве4е. Живот и здраве, само да стане, когато му дойде времето или реда, не бих направила амниоцентеза.

Наложи се един път да бъдем в една и съща стая за рехабилитация - моето бебе и момиченце на 12г. Красиво! НЕжни сиво-зелени очи и бледо много красиво личице. Усмихнато като ангелче. Аз възкликнах "Колко е красива, сладураната!"
Нямате си на представа с каква мъка и болка нейната невероятна любяща майка каза - "ДА красива, но само това..."
Толкова болка имаше в гласа й, толкова изстрадана любов! След като тази дребна женица вдигна на ръце своята неподвижна и неосъзнаваща нищо дъщеря /която беше по-висока от нея/ и я намести на количката, тя я погали и извърши всичко с огромна любов, но само ако можехте да усетите цялата сила с която тая силна и препатила жена желяеше да не слуша повече сърцераздирателния рев на детето докато то прави упражнения! Само ако можеше да не страда детето й - тя би била готова на ВСИЧКО!
ЗАтова твърдо съм против геройско желание да се подлага детето на страдани!
Тея, прости ми, но ако се върнеш назад в най-тежките си моменти - ти имаше моменти когато желаеше само малкото ангелче да е добре и да не страда повече!
Нима трябва да се стига до момент,когато майката съжерява, че детето й страда поради нейната нерешителност? НИма не е по-добре майката да страда, че няма дете, а не да го подлага на страдание него? Нима риска си струва?
Допитайте се до майките на специалните децза! Докоснете се до живия опит на майки които са нямали избор!

Първо искам да споделя , че нямам сили да влизам тук и това ми е първото влизане и понеже темата е интересна искам да споделя и аз...Ами моето първо дете е с хромозомна болест, та за второто си правих амниацентеза, бях го решила много преди да забременея, още като ми казаха за сина ми. С бременноста нещата се развиха така: в 9-10 седмица прокървих и имаше вероятност да се загуби бебето. Първата ми мисъл ,въпреки че е много желано и половин година пих лекарства да стане ,беше- ако е с увреждане по- добре сега да го загубя!Втората пък беше, ако го загубя сега няма как да разбера нормално ли е било или с увреждане и т.н. А ако имам сериозни основания , потвърдени от компетентен лекар , че бебето ми може да е с проблеми ще направя аборт, сигурна съм!И ми се струва груба грешка да се даде живот при тези обстоятелства!

Е, едва ли някой ще даде живот на бебе с категорично видими дефекти дори на видеозон.
Става въпрос за колеблива диагноза, когато дори лекарите не са сигурни.

До колкото изчетох написаното от bybi сигурно е че ще има увреждане, не е ясно в каква степен.Аз лично не бих рискувала.

bybi ако имаш желание и възможност можеш да погледнеш и тук какво споделят майките на специални деца - някои от тях са с леки проблеми /въпреки, че ужаса през който съм мина си го знам само аз въпреки, че сега детето е добре - и опасенията си ми остават/, има и с доста сложни диагнози - дано повече от тях се включат по този толкова деликатен и изкл сложен и много тъжен въпрос
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=50121.30

Моми4ета, искам да си дадете мнението какво Вие бихте направили.
Искам да кажа също, 4е това решение е строго индивидуално, и е много трудно за самата майка.
Аз ли4но преживях най дългите 10 дена през живота ми, когато 4аках резултатите от амниоцентезата, и вярвайте ми подготвях се психи4ески да ми кажат, по добре да родиш сега бебето....така и не разбрах какво решение щях да взема, защото ми се обадиха по телефона и ми съобщиха, 4е резултатите са добри, и аз като удавник за сламка....ревах от радост. Казах, край на мъките.
Както каза Лали "едва ли някой ще даде живот на бебе с категорично видими дефекти дори на видеозон". Това е едно много трудно за майката и индивидуално решение. Когато аз родих, ме предупредиха за последствията, много тежки щяха да бъдат, пак незнах къде съм, и въпреки вси4ко не исках да умира, молех се и казвах "Господи направи така, 4е бебето ми да е добре" И той го прибра при себе си. Не съм толкова силна да взема май решение, оба4е и съм наясно, 4е ако съм искала бебето ми да оживее не е било за 4иста съвест, а защото много го оби4ам.

Темата не е никак лека и аз мислих да не се включвам,но все пак ще кажа и моето мнение.
Изкарах бременност без никакви проблеми,всички изследвания бяха идеални,показателите на видеозона също.Никой за секунда не предположи,че има проблем.Затова,когато родих детенцето си и се разбра,че е с увреждане,новината за това ме удари с голяма сила и живота ми се преобърна в съвсем непредвидена посока. Изпитвах огромно отчаяние от последвалата диагноза и невъзможността да приема думите на лекарите за безнадеждността на детето ми и липсата на шанс.Гледаха бебо на ултразвук и казаха че има две големи кисти в мозъчето и това подтиска сукателен и гълтателен рефлекс, а същевременно бебчето ми започна да прави гърчове, назначиха му противогърчови медикаменти и го сложиха в кувьоз. Ходихме на скенер по спешност и там още повече ни обезвериха. Казаха, че кистите са много и са се образували на място, където няма мозъчно вещество. Не знам как не умрях още тогава?...Не можех да мисля за нищо друго- само Калоянчо ми беше пред очите- мъничък, безпомощен...а толкова красив и оформен-нищо не показва да има проблем. Питах се какво стана, Господи и защо така се обърка живота ми- само за един ден.Преведоха Калоян в Педиатрията в София, където беше няколко седмици, съвсем самичък. А мен ме пускаха при него само за около 10 мин два пъти седмично. Накрая лекарите ни казаха, че няма смисъл да го държат повече, защото нищо не могат да направят в този случай. И ни препоръчаха да го дадем в дом, за да не си проваляме живота. Ето това и досега не мога да го разбера. Как хората могат да разсъждават по този начин?! Та това е моето дете,което обичам от мига, в който разбрах, че расте в мен. Никога дори за секунда не съм си помислила да го захвърля в някой дом на произвола на съдбата, само защото не се е родил здрав.Та това не е стока то магазин, за която си имал някакви очаквания, а е излезнало друго...и разбирайки това да я върнеш. Каквото и да се случи с детето ми, колкото и да ми е трудно, аз съм човека, който винаги ще бъде до него и ще се старая да правя живота му по-добър и по-щастлив.
Започнахме да обикаляме всички специалисти-невролози, за които чувахме, но отвсякъде едно и също...никой не ни даде грам надежда...всички твърдо заявиха, че бебчо най-вероятно ще почине до два месеца, а ако случайно оцелее, няма да е пълноцененчовек. Към диагнозата му Мултикистична енцефалопатия, бяха прибавени епилепсия-Синдром на Уест, Квадрипареза, Микроцефалия, а също така ми казаха, че не вижда и не чува. Започнахме с много бавни стъпки да се учим да яде, да гълта...в началото успяваше да изпие едва 5мл мляко и то за около 30-40мин, но това не ме обезсърчи, а напротив...полека започна да приема повече, докато накрая си изпиваше необходимото количество. И докторите не можеха да повярват. Всеки напредък, който постигахме ставаше след много усилия от моя страна, но и благодарение на борбеността на малкото човече и неговия хъс за живот. Въпреки всички болки, които бе принуден да изживее, въпреки че на моменти живееше почти без въздух,никога не се предаде. Усещах силния му дух в малкото и крехко телце и това още повече ми вдъхваше Вяра, че той ще се справи.
В момента моя малък голям мъж е на 2г. и 5мес.Едно красиво слънчево детенце с бъдеще пред себе си и шанс в живота. Гърчовете постепенно отшумяха и в един прекрасен ден просто не се появиха повече. Все още има леко повишен тонус, който е много слабо изразен. Всеки ден,откакто се е родил правим упражнения и масажи с рехабилитатор и той много ги харесва. Опитва се да пълзи, като понякога много добре се справя, крачетата движи свободно (доскоро все още бяха изпънати и твърди), ръчичките също са отпуснати.Две години той не мърдаше на килограми-седеше си все 5кг,а сега изведнъж за няколко месеца напредна и сега вече е 9кг и 80см. Посветила съм се на бебо за момента и това не ми тежи. Винаги съм се чудила на хората, които ме питат не ми ли е трудно и казват че си опропастявам живота, че на мое място не биха могли да издържат и сигурно биха го оставили в дом. Какво трудно и ненормално може да има в нещо, което е най-естественото на света-една майка да се грижи за детенцето си, още повече и болно, нима ще го захвърлиш и ще си гледаш живота. Какъв живот ще е това? Да! Беше ми много тежко в началото, защото никой не ме подкрепи от близките ми- всички бяха против мен, но това като че ли ми даваше още повече сили. Много странно, колкото повече хора бяха против мен, толкова по-силна и уверена в себе си ставах..Сестрите и докторите ме гледаха, като някоя луда, която ще направи най-голямата глупост в живота си и питаха "Ама наистина ли ще го взимаш у вас”...Боже Господи! Питах се това реалност ли е,случва ли ми се наистина и къде се намирам...защо съм сама...но слава Богу...успях да преодолея този период.....от както съм го родила, не слиза от ръцете ми, ето сега пиша с една ръка, а с другата го държа, до скоро не излизах никъде от апартамента...но това изобщо не ми тежи, напротив аз съм много щастлива с него, дори бих казала, че по-щастлива от сега не съм била никога преди. Разбрах, че човек се нуждае от съвсем малко за да се чувства добре, радвам се на най-малкото, което бебчо успява да направи, щастлива съм че е тук, до сърцето ми и прогнозите за неговото бъдеще и живот не се сбъдват. А всъщност... Майчината любов е велика сила- сигурна съм в това, както съм сигурна, че той ме усеща и разбира, не спирам да се моля на Господ и много пъти вече имам знаци, че молбите ми са чути. За секунда не съм си позволила да мисля, че детенцето ми няма да се оправи, дори и при най-безнадеждните прогнози, в сърцето си аз някак си знаех, че няма да е така, както казват и ВЯРВАХ, въпреки всичко и всички!
Заредена съм с много сили и оптимизъм и нищо не може да ме накара да се огъна...Имам много Вяра, Надежда и Любов и вече почти не се съмнявам, че ще преодолеем всичко и ще станем още по-силни...Сега разбрах много ясно, че е абсолютно вярно твърдението ”Това,което не ни убива,ни прави по-силни!”. Свидетел съм всеки ден на чудото, което се случва с детенцето ми и се радвам да го споделя с вас. Мили мами, силата на майчината любов е безгранична и нищо не може да и попречи!!! Много, много ми се иска да вдъхна вяра и на други майки...винаги има надежда... човек никога не трябва да се предава.Животът ни поднася понякога доста неприятни изпитания. Много е важно в такъв момент да намериш хора, които те подкрепят безрезервно и да не падаш духом. Дори и след най-черната нощ, винаги изгрява слънце. За човешкия дух няма невъзможни неща, няма непреодолими прегради. Никога, за нищо на света не трябва да се предаваме. Винаги от всяка ситуация има изход ….има и верен път…само трябва да успеем да го видим. Може както някои ми казват, Калоян да е роден под щастлива звезда….незнам…това само времето ще покаже, но надали това е основното, което го върна към живот и му дава сили да се бори….Ако бях продължила да се доверявам на Традиционната медицина , сигурна съм, че сега щеше да е съвсем друго дете, ако въобще беше оцелял дотук…казвам го с чиста съвест, защото вече познавам достатъчно родители, които имат деца с подобни проблеми и виждам колко агресивно действа медицината, а това така наречено лечение повече вреди, отколкото помага, за огромно съжаление.
Знам също така колко от изследванията на плода са грешни или неправилно разчетени и че има случаи,когато са виждали,че детето има увреждания,а се ражда съвсем здраво детенце.Много рядко със сигурност може да се каже какво е увреждането.Има такива случаи,но  повечето пъти,когато увреждането е  наистина голямо,то просто е несъвместимо с живота и природата сама се опитва да се справи,чрез спонтанен аборт или преждевременно раждане.Не мисля за себе си,че бих могла да взема такова решение,особено и след като попаднах на един сайт,в който имаше много снимки на абортирани деца както и след като виждам как едно съвсем безнадеждно дете оборва и най-големите светила в неврологията чрез развитието си.
Не бих обвинила никоя жена,взела подобно решение ,защото това е личен избор и всеки трябва сам да го изживее.Само искам да ви кажа: Не се предоверявайте на лекарите, защото и те са хора и правят грешки, а се вслушайте и в сърцето си, когато става въпрос за вашата рожба. Защото както е казал Галилео: "Не можеш да научиш човека на нищо. Можеш само да му помогнеш да го открие вътре в себе си." Коя пътека ще изберете, решавате само вие. Важното е да осъзнаем, че никой друг не може да направи това, което самите ние можем да направим за себе си. Другите могат само да ни подкрепят в нашия път към изцелението. Но пътя изминаваме ние.

Съпричастна съм с огромната болка,която сте били принудени да изживеете и се моля всички вие да получите нужната доза щастие в живота си.
Обичам ви 

И аз се питах същото, когато в 21 г.с. ми направиха амниоцентеза. Резултатите трябваше да излязат 24 г.с. За какво беше нужно?! Така или иначе нямаше да убия сама детето си. Втората бременност реших да не правя генетични изследвания.

И аз съм си задвала този въпрос - ако знаех...
Мисля, че ако знаех за цепнатината на небцето, нямаше да направя аборт, защото това е нещо, което се лекува оперативно.
Тази цепнатина не се е видяла на видеозон, а не я видяха и на живо, първите 3 дни се опитвахме да се кърмим, и той само мляскаше с уста, и не усещах да засуква истински, после се оказа, че не прави вакуум заради небцето.
После се случиха куп обърквания, задавяне с мляко, недомислици относно храненето му,  нежелание на лекарите да вземат отношение. Детето било мое, проблема бил мой.
После ходене на рехабилитация, което май е задълбочило проблема му.
Сега небцето е оперирано и той се храни прекрасно, но има голямо изоставане в психичното развитие. На 2г 7мес не говори нищо, издава бебешки звуци от типа "мамамама" и "бабабаабебебеееееее", иска да си играе само с търкалящи неща...
Другите деца с цепнатина на устната и небцето не са така - може да имат лек говорен дефект, но не изостават.
За него казват, че има сензорно-интегративна дисфункция - не осмисля  добре това, което вижда и чува. Можело да мине, можело и да не мине.
Ако знаех за това, бих направила аборт, макар по принцип да съм против абортите.
Но веднъж родено, детето го има. Той е един сладък, с бузки, пухести къдрици и е много миличък, като протегне ръце и се сгуши. Как да го остави човек такъв един гушливец...
Не знам дали ще се научи да мисли като нас, но той е дотолкова човек, че може да обича.
Гледането на такова дете обаче е адски гадно. Не заради обществото, не ми пука какво ще кажат. Заради лекарите, които уж би трябвало да помагат, а само всяват смут. От началото бяха едни спорове за тази сонда - той не можеше да се храни, а на докторите не им пукаше. Не смееха да поемат отговорност за него. Една дори ме обвини, че ме мързи да си гледам детето. Плашенето, че  няма да проходи, което беше практика в клиниката на Чавдаров, и многозначителното мърморене, че детето има сериозни проблеми. Е, в крайна сметка ги зарязах в един момент, защото повече травматизираха детето, и той си проходи и сам. Сега водим драматични борби с яслата. Не го искат, защото плаче много, ляга на пода и се тръшка и не дава лелите да го обличат.
А специалистите казват, че е хубаво да ходи на ясла. Да свиква с деца.
Все чакаме, че "като мине операцията", "като проходи", като стане на 2 години и тн нещо ще се подобри. Ами едно се подобрява, появява се друго, общото усещане е, че не става по-лесно.
На моменти просто не ми се живее.
А относно това, което понякога предлагат в такива случаи - да се остави детето в дом - не мисля, че това "оправя живота". На мен за яслите ми беше така свито - дали ще ми го гледат, дали ще са добри с него... Какво остава да го оставя някъде, където кой знае как ще го гледат и никой няма да го обича. Няма вариант, в който да не мисля за него, и единствено оправяне на живота е неговото излекуване, възстановяване... или поне да виждам, че се усмихва и изглежда щастлив от това, което има.

firebird мила , много са ми познати твоите тревоги , и ние вървяхме по същия път! Нещата се пооправят все към по-добро, вече е на градина и там нямаме проблеми, но все още не съм сигурна дали ще наваска пропуснатото и дали ще ходи на нормално училище с връстниците си и това ме побърква! Преди имах планове за живота си а сега не смея да планирам нищо !
Откакто имам второ дете ,истинско съкровище , осъзнах колко съм се мъчила с първото си! Някакси всичко съм го правила ,защото трябва и не съм се замисляла че е можело и да не е така, а покрай тревогите и ежедневните проблеми не ми остана време да се радвам на детето си! Това го осъзнавам чек сега и ми е много болно!

И аз съм влизала във форума за деца с увреждания,и искам да изкажа на всички майки на такива дечица голямото си възхищение за огромните усилия,които полагат ежеминутно .
Верно,че най-естественото нещо за една майка е да се грижи за своето дете и да го обича.
Искам да изкажа и своето съчувствие към вашата болка,въпреки че след това,което преживях ,имам чувството че в сърцето ми няма място за още и още съпричастие към чуждото нещастие...
Моето дете се роди без такива вродени малформации.Но тежката инфекция,която изпита през краткия си живот,беше довела до страшни вътрешни поражения.Признавам,че отивайки до интензивното,слушайки обясненията на докторите се запитах:а ако оживее,какви последствия би имало това върху него?Запитах и докторите и отговора беше - ужасни...Ако беше се преборил,ако беше оживял,сега и аз щях да съм една от вас,само че по друга причина.
Въпреки огромната мъка,която изпитвах, си помислих и за последствията...и за моя бъдещ живот.
После,като прочетох какво пише в аутопсионния протокол,нищо че повечето неща са ми неясни,разбрах какво му е било причинено.Огромно страдание,буквално разкъсване на парченца на вътрешните органи...
Човек си мисли едно,а когато нещастието действително му се случи,тогава няма гаранция че така ще постъпи,но все пак си мисля,че ако увреждането беше вродено,щях да направя аборт.

нямам отговор на този въпрос...мислила съм много пъти...дори преди 2 седмици си говерихме с мъжа ми по темата...не знам какво бих направила. надявам се никога да не ми се налага да вземам подобно решение
преди да родя Ния си мислех, че ако имам открият малформации, ще направя аборт. абсолютно без никакви колебания. обаче преди да родиш имаш много твърди мнения по хипотетични въпроси...
Ния се роди в 8-ми месец. дълго време не знаехме дали няма да е с увреждания, в каква степен и т.н. месеците рехабилитация в клиниката на Чавдаров промениха много неща. никога няма да забравя едно момиченце с ДЦП, което се опитваше бързо да качи стълбите, защото закъсняваше за час. още го чувам да казва почти разплакано "Ще закъснея!". никога не съм виждала толкова човешка болка, събрана в простото изречение "Ще закъснея". никога няма да забравя как погледнах мъжа си и видях че се обръща, за да не види детето сълзите в очите му...ето, и сега се разревах...
но има и много деца, които се възстановяват, въпреки тежките прогнози....да не говорим за лекарските грешки...наистина не мога да дам твърд отговор какво бих направила. вярвам, че ако на детенцето му е отредено да живее, Бог ще ми помогне да взема решението да го оставя и обратното. надявам се на никого да не се налага да се изправи пред такъв избор.

Искрица надежда - никога не съм срещала по-силен дух в някой.Възхищавам ти се!

На няколко пъти препрочитам това, което сте споделили в тази тема момичета. Имам много какво да кажа по въпроса, но едва сега се осмелявам да го направя. Възхищавам се на майките гледащи дечицата си с увреждания. Възхищавам се и на вас, загубили децата си след раждането, незнаейки че имат някакви малформации и нямат почти никакъв шанс за живот. Какъв ужас сте преживели, гледайки ги как умират...Ами ако аз не знаех?
 Всички тези истории само ме убеждават, че съм взела правилното решение. Някой може и да го нарече убийство, но за мен аз спасих детето си от мъките. Дори да беше оживял моят малък Виктор, какъв живот щеше да има. Живот изпълнен с болка. Първата ми реакция когато разбрах, че Вики има тежка малформация на сърцето беше - аз не мога да убия детето си. След като картината ми се изясни и превес взеха не емоциите, а разума. Една сутрин се събудих с решението. Докторите казаха, че дори и на тези седмици (28-30г.с.) ако има сили, ще оживее. При последната пренатална диагностика, която му направиха се оказа, че детето се влошава, увреждането засягаше вече и други органи и имаше вероятност да почине в мен. Родих красиво момченце, наполовина розово, другата част синя. Не изплака... Имаше си всичко с изключение на здраво сърчице... Веднага ми го взеха... И нищо повече не споменаха за него...

Когато следвреме си взех протокола от аутопсията разбрах, че е живял 40 минути с глуха сърдечна дейност. Не са го поддържали изкуствено. Всичко друго здраво, само сърцето му е било с толкова много дупки... не помня точната диагноза, мина толково време. Докато се гърчех от болка в болницата докато го раждах се молех дано не оживее, да не се мъчи горкото. Представете си - добре,  донося го, оживее 3 месеца на апарати, съберем пари за операция в чужбина, минат 1, 2, 3 не знам колко биха били нужни, пие лекарствата нужни му да живее.... и един прекрасен ден когато е достатъчно голям да се обърне и да ми каже: Майко, защо си ме родила да се мъча? Тези мисли ме накараха да взема трудното решение. Дано съм била права.


P.S. Съжалявам ако с думите си съм наранила някоя от вас!

Искрица Надежда...ти си наистина море от сила и майчин пример....сигурно пиша недостатъчни неща, но изчетох постинга ти и не мога да остана равнодушна...разтреперих се и ме жегна някъде много дълбоко...
Желая ти от все сърце много здраве за теб и дечицата ти и все повече нови покорени хоризонти!!! Заслужаваш много повече...

и аз прочетох постинга на искрица и плаках .прекланям се пред тази жена и всички като нея.не мога да намеря думи.....искрица и темата ми напомниха за един филм по холмарк,където една майка и казаха че бебето и е с малформации и е най-добре да абортира.съпругът и също настояваше за това и след като тя категорично реши да го роди-той я напусна.детето беше обречено,но тя му даде всичко от себе си,за да изживее пълноценно няколко години живот.най-голямото и щастие беше когато успяваше да предизвика  малко радост и усмивка на детенцето си и бързаше да му покаже колкото може повече красота от света,в който то остана за кратко.
 съжалявам ако разводних темата.

Преди 2 седмици аз направих аборт заради открити малформации на плода. Бях в 18 г.с. Аномалиите били толкова сериозни, че не му давали никакви шансове за живот - най-често бебетата, родени с такива недъзи, живеели ден-два... 5 лекари от 3 независими институции потвърдиха това. Открих един сайт на родители на такива деца - все пак (в Англия и САЩ) има жени, които въпреки неблагоприятната прогноза решават да родят... и дни преди раждането подготвят погребението... Аз не мога така... Преживях (и още преживявам) тежко аборта (за мен си е загуба!), а не мога да си представя колко по-съсипана бих била да нося още 5 месеца обречено дете, което да умре след раждането... След като бебето нямаше да има никакъв шанс, реших да пощадя психиката си, за да мога да бъда колкото се може по-пълноценна съпруга и майка (имам едно 2-годишно здраво и хубаво детенце) и да мисля отново за забременяване.

Много съжалявам за това, което те е сполетяло, но за мен ти си направила най-доброто и за детето и за себе си. Поздравявам те за смелостта, знам колко трудно се взима това решение. А представи си да не знаеше нищо и да ти почине в ръцете...
Извини ме rumche за въпроса, но какви бяха уврежданията на плода. Аз съм преживяла това. Да не се повтарям малко по-назад в темата съм споделила моя случай.

Ellynor, благодаря ти за съчувствието и разбирането! Искрено съжалявам и за твоето детенце, както и за децата на всички от форума!

Моето бебе беше диагностицирано със Синдром на Потър (Potter's syndrome) - неразвити бъбреци. От това, което намерих в Интернет, по-точната диагноза е по-скоро Potter's sequence - някакъв проблем с отделителната система (бъбреците му изглеждали добре), заради който не е успявало да изхвърли никаква урина - пикочният му мехур бил надут, имало течност и в другите органи от отделителната система. От това съм нямала почти никакви околоплодни води (които по принцип се образували от изхвърлената от бебето урина), заради което белите дробове не можели да се развиват. Причината за смъртта на бебета с такива проблеми била именно невъзможността им да дишат след раждането; умирали най-често ден-два след раждането, както писах по-горе. Затова увреждането го определят като фатално и лекарите препоръчват аборт.

Мисля, че дилеми как да постъпя бих имала ако някой от лекарите се беше усъмнил в диагнозата или в сериозността на аномалиите. Всички обаче бяха категорични.

По повод на въпроса за или против абортите при открити аномалии разговарях със зълва ми, която е холандка и която работи с деца с умствени и физически увреждания. Хареса ми много нейното мнение - ако има шанс детето да бъде щастливо (както съм сигурна, че е Калоянчо на Искрица Надежда, например), то трябва да му бъде даден шанс. Мисля, че ако отново бъда поставена в ситуация на такъв избор, бих била водена от този принцип.