Как се справи по-голямото ви дете, докато бяхте в болницата след раждане?

Моя син е голям на 9г е и пак му беше трудно без мен.Случвало се е да се разделяме но за ден два,седмица ни дойде множко и на двамата.

Дъщеря ми беше на 3 години и 2 месеца, и ние не бяхме се разделяли дотогава. Понесе го лесно, с баща си и баба си, идваха всеки ден в болницата да ни видят. Май по-трудното стана когато се прибрахме с бебето в къщи 

И на мен това ми беше най-голямата мъка, когато щях да влизам да раждам.Не се страхувах нито от рждането, нито от нищо ... само се притеснявах за Дени и това, че ще бъдем разделени 5 дни, че ще знае, че аз съм с бебе на друго място ... дали ще ревнува, как ще го изживее...Тогава той беше на 3г и 2 м.
Ами ... оказа се че всичко е било само в главата ми.Всеки ден идваха с таткото, гушкахме се, той любопитстваше в стаята, палуваше ... всичко си беше ок и нямаше драми и сътресения.
Не се притеснявай и не го мисли, защото се оказва, че повечето страхове и притеснения са само в нашите глави и са неоснователни  Все пак той няма да бъде сам и изоставен, а и нали ще има свиждания и ще се виждате всеки ден;)

синът ми е почти на 4 и допреди месец не се бяхме разделяли,докато не се наложи да постъпя в болница,през щялото време е питал кога ще се прибера,но и ми се обаждаше сутрин и вечер за "добро утро " и "лека нощ",а в момента в който ме изписаха се беше заиграл и само ме попита"ти какво правиш тук" и не се отдели от мен,но за раждането не зная как ще е все пак като се прибера няма да съм сама и не зная как ще реагира.

Голямата щерка беше на 2 г., 3 м., когато раждах втората.

Подготвяхме я отдавна с разговори как мама ще отиде в болницата, за да си имаме бебе. Как тя ще е с тати и какво ще правят заедно, как ще идват да ме виждат и да гушкат бебето и т.н.

В действителност се наложи 2 седмици да прекарам в болницата, но щерката се справи отлично. До тогова не се бяхме деляли, а тя бе изключително привързана за мен. Но явно децата усещат, че обстоятелствата са различни, че става нещо ново, интересно и се справят по-добре, отколкото ние си въобразяваме.

За мен голямо значение имат разговорите с детето и подготовката му за онова, което предстои. Посещенията в болницата и чуванията по телефона улесняват нещата.

Дъщеря ми беше на 1г. и 3 мес. До този момент не се бяхме разделяли. Трябваше да раждам с планово секцио и разчитах на 10те дни, които ми оставаха до датата - за това време се надявах да свикне с баба си, която щеше да я отглежда, докато мен ме няма. Е, и баща й, разбира се, но все пак той ходеше на работа и нямаше да е с нея по цял ден както аз бях.
Обаче раждането започна внезапно, по-рано от очакваното, цяла седмица преди назначената дата за секцио. Рано сутринта - изстрелях се към болницата, а тя дори още не се беше събудила. Добре, че беше неделя и вкъщи останаха баща й и баба й, а свекър ми ме закара.
Пет дни се измъчвах, защото си мислех, че и детето ми страда за мен така, както и аз страдах за нея, държейки другото си дете в ръце. Терзаех се от угризения.
Като ме изписаха и се прибрах вкъщи, дъщеря ми не беше у дома - беше в градинката с баба си. Метнах бебето в кошница и с мъжа ми тръгнахме към градинката. Учудването ми беше голямо, когато видях диването в центъра на някаква детска група да играе и беснее и по нищо не й личеше, че нещо я тормози. Видя баща си и се затича към него, аз вървях малко по-назад и тя дори не ме забеляза. После татко й каза: "Я виж кой е тук!", тя се поогледа, лаконично констатира: "Ха! Мама!", гушна ме за секунда а след това се втурна към другите деца, за да не изпусне най-интересното в играта. Едва по-късно видя и бебето в кошницата. Опита се да навре мръсното си пръстче в устата му, а после и в очите му и като видя, че няма да се получи игра, веднага загуби интерес към него.
Осъзнах, че дъщеря ми беше преживяла раздялата ни доста по-леко, отколкото аз самата.

При нас нещата бяха по-сложни, но предполагам, че е заради някои особености по появата на баткото в нашето семейство.

Влязох да раждам по спешност 20 дни преди термина и, макар че подготвях баткото почти от месец, че ще отида в болницата да извадят бебето, той го преживя доста тежко. Гледаха се двамата с баща му почти шест дни, дойде да ме види веднъж в болницата и много се натъжи, после много плакал за мен. Решихме баща му повече да не го води. Като се прибрахме с бебето беше голямата драма. Започна да се нааква и напикава в гащите и продължава да повтаря, че не иска да влизам повече в болница. Явно много се е стресирал от отсъствието ми, макар че сме се разделяли няколко пъти досега и баба му го гледа почти цялото лято.

Имам едно дете,но ще следя темата,т.к сестра ми живее в чужбина и чака второ дете.В момента изпитва несигурност и ме помоли,ако мога да отида за кратко при нея след като роди.Според майка ми,която е отгледала две деца с година и половина разлика,сестра ми е "лигла".Аз не съм съгласна и с удоволствие бих оказала помощ.Все пак ще й бъде трудно с дете на година и десет месеца и бебе.
Извинявам се на авторката,че използвах темата й за нашият частен случай.

Абе какви са тия неща , които пишете бе хора, какви травми, какви преживявания........децата ни си имат и бащи, и баби, и лели. И моля ви, не раждате на 10000000 км от дома, поне един път дневно детето може да идва до вас, докато сте в болницата , нали!Вие май повече сте се шашнали от децата.
Тук се почувствах виновна , че съм родила второто си дете

Голямата ми дъщеря беше на почти 5 г., когато се роди бебето. По време на бременността си два пъти лежах за задържане. Тя знаеше, че съм в болницата, защото аз и бебето се нуждаем от лекар. Може би това й помогна да разбере без излишни драми, че майките отиват в болница да родят и се връщат след няколко дни у дома. А пък и имаше задача, докато аз съм в родилното- да подреди с баща си стаята на бебето.  И всеки ден по два пъти идваха в болницата.
Нали става въпрос за 3-5 дни, не за месеци? Какво да кажат онези жени, които лежат за задържане през цялата си бременност?

Я, да се запиша и аз да следя, че ме вълнува отдавна този въпрос.

Благодаря на всички споделили опита си. 
Всъщност аз мисля да не позволя да водят баткото при мен в болницата, защото това само ще го разстрой. След като ме види и си тръгне, при всяко следващо идване ще знае, че пак ще си тръгне, а аз ще остана в болницата. А той е ужасно привързан към мен, дори когато отивам до магазина или където и да е плаче и обикновенно го взимам.
Дано наистина всичките притеснения са само в моята глава и всичко мине добре.

Не зная защо си се почувствала виновна, темата няма такава цел, нито пък виждам в публикациите някой да е намекнал за такова нещо. Според мен е напълно естествено да се притеснявам какво изживява детето ми.

когато тръгнах за болницата, за да раждам бебето, оставихме баткото при баба му, плака много, когато тръгвах... но той си е много привързан до ден-днешен... доведоха ми го веднъж на свиждане, аз и бебето бяхме общо 3 дни в болницата, не искаше да си тръгне, ревеше, тръшкаше се, мама, мама...  та така... като чета всяко дете си ги приема различно нещата 

Моят син беше УЖАСНО ревлив до втората си годинка. Гледах го съвсем сама, мъжът ми пътуваше напрекъснато, а свекърите бяха на 900км от нас (все още живеехме в България). Когато се роди бебка, малкият беше на 2г1месец. Свекърва ми дойде от Гърция ден преди раждането и пое грижата по него. Беше подготвен, че коремчето на мама ще изчезне и бебенцето ще дойде при него да си играят  Попитал е само на първата вечер къде е мама и никакъв проблем не е направил. Играл си е, хапвал, спал...
Аз умирах от мъка по него, а той не е показал чак толкоз да му е трудно без мама...При това беше кърмаче още, сучеше по 2 пъти през деня и нощем понякога...
В болницата идваше във ВИП стаята 2 пъти на ден с татко си и баба си, цокаше, играехме (с бебето се занимаваха мъжът ми и свеки ) и си тръгваш без да плаче, защото знаеше, че пак ще дойде и скоро всички ще сме си вкъщи.


Така че може и да не го разстройват посещенията му при теб. Друг е въпросът, че май забраниха да влизат деца вече в родилното...

На мен това ми беше най-голямото притеснение...изпратиха ме до вратата на болницата с баща си,влязох и се разревах Лекарката ме пита -защо ревеш, аз казвам-ми за дъщеря ми...смяха се с мен тогава,но на мен още ми е мъчно като си спомня.
Ния беше на 4,преживяла го е много лесно за моя изненада.Аз бях говорила преди това и винаги плачеше като стигна до "отивам в родилния дом да родя бебето"...ако бях по-смела щях да родя у дома заради нея,толкова ми беше тежко да я гледам разстроена.Не е плакала,беше с баща си и леля си,а тя много я обича,може би заради това...а също и че ме видя няколко часа след раждането,вечеря с мен...
Желая ти късмет и леко и безпроблемно раждане за всички

Големият беше на 2 г. и 9 мес. Наложи се да го оставим бързо, към 3 часа през нощта, у познати. Беше леко стресиран, плака. На другия ден вдигна висока температура, без никакви други симптоми. Добре че всичко мина нормално и поисках да ме изпишат 24 часа след раждането, за да можем да се приберем по-бързо вкъщи и да съм при него.
В крайна сметка, дори кръвните изследвания не показаха проблем, та педиатъра реши, че е вдигнал температура от ревност.  

Когато малкият се роди, баткото беше на 1г и 10м. През деня ходеше на ясла, я през останалото време се гледаха с баща си. Изобщо и не разбра, че ме няма вкъщи.  Не е питал за мен.

Зависи доколко е свикнало да се отделя от майката по принцип.
Моят син е свикнал през деня да е с баба му от времето, когато работех, така че това не е проблем. Вечер пък без проблем заспива с баща му, така че не е имало никакви драми, аз също не съм се притеснявала - пък и бях в болница само 3 дни.
Единият път когато дойдоха да ме видят, отидохме заедно да запишем бебето, и служителката започна да ми обяснява колко щял да страда, че няма да си тръгна с тях, и как ще се разстрои - но, когато ги изпратих навън, той си се качи в колата, каза ми чао, и си замина с баща му, чак аз се разстроих, че не се впечатли от раздялата 

Сина ми беше на 2 годинки и 10 месеца когато се роди сестричката му.Раздялата ни когато бях в родилния дом понесе съвсем нормално,само искаше всеки път като дойдат на свиждане да си тръгвам с тях.Много мъчно ми ставаше тогава...Но иначе са се се справяли добре с баща си,по мъжки ,когато им се обаждах по телефона звучаха супер,весели,доволни(...понеже аз съм лошото ченге вкъщи  ).А и таткото е измислял какви ли не забавления.Важен фактор може би е и това че сина ми никога не е бил залепен за мен,така че може би затова всичко си беше спокойно и без драми.

И аз изживях раздялата много трудно, синът ми беше на 1,8г и не се бяхме разделяли.
Веднъж дойдоха с татко си в болницата да ме видят, но после много се разстрои, аз също, та не повторихме.
Но като цяло наистина всичко е в главата и сякаш, поне видимо, моето дете не преживя голяма драма.
За разлика от майка си.

При нашия случай нямаше драми, пртивно на очакванията ми. Бях му обяснила, че ще вляза в болница, за да извадят сестричката му и той беше добре запознат със ситуацията. Вечерта преди да ме оперират го оставихме при баба му и му казахме, че ще спи при нея, докато се върна. Баща му ходеше всяка вечер, за да заспиват заедно. Иначе го водеха да ме вижда всеки ден след детскат- имам чувството, че напълно осъзнаваше положението, а и болничната обстановка не му се харесваше много, много. Тръгваше си без особен тъга, казвайки ми, че утре пк ще дойде. Очевидно "хората с белите престилки" го респектираха и стряскаха, защото все ме подпитваше дали ще идват и дали ще ми правят пак нещо (едната привечер видя как една от сестрите ми би една инжекция и оттгава все имашо едно наум...) .
Така че не го мисли предварително. Аз преди да вляза също много се бях притеснила как ще я караме, но децата често пъти изненадват родителите си. Според мен не се заричай, че не трябва да ти го водят, защото може после да реве за теб и т.н. Ще видиш, че и ти самата ще имаш нужда да го виждаш (на мен например, въпреки че се радвах много на дъщеричката си, ми беше адски мично за сина и чаках с нетърпение момента, когато той ще дойде.
Успех и леко раждане 

Здравейте, много ми стана смешно като прочетох темата, а преди една година и аз се питах същото !?
Синът ни беше на 3 г. и 4м. когато се роди сестра му.Беше подготвен за предстоящото събитие, но като че ли не си го представяше съвсем ясна.Аз пък бях решила, че няма да се справят без мен и ме бе обхванал ужас и притеснение та място не можех да си намеря, а то какво стана.....
Тръгнахме към болницата към 21 часа с него и баща му, докато ме преглеждаха и приемаха той подремваше, а в колата на връщане си заспал сладко, сладко.
На следващия ден черпил в детската с торта, сок и т-н. и беше много щастлив от това .Идваха да ме видят след детска градина ,е не му се тръгваше ,н о това е било докато се качат в колата и после веселба.Така че в повечето случаи децата май излизат по-мъдри и трезви от нас 
Ревността при нас дойде, чак когато бебето поотрасна и стана забавно и всички взеха много да му се радват и позабравиха баткото.Но все пак и това минава и остава нормалната ревност която май е за винаги .
Не му мисли толкова ще се справи.Леко раждане.

Болна тема за мен, всичко щеше да е ок, ако не се беше разболял баткото 2 дни преди изписването. С баща си отидоха при моите родители, за да не заразим бебето.Голяма травма беше за детенце да не ме вижда, ревеше ми по телефона,аз от другата страна, бе много кофти.Иначе нямаше да има проблем,хем не съм го оставяла и отделяла от мен никога.

Същото беше и със синът ми ... отидох в болницата да раждам рано сутринта към 5 - не съм го будила - баща му го беше завел на ясла, и както си обикалях стаята в болницата, ми звъннаха от яслата, че бил с Т ... веднага го прибраха в къщи и до час беше свалил Т, други симптоми така и не се появиха ... 
... иначе, видими драми не е имало, след като родих идваха 1 - 2 пъти, момчето овърша  болницата, много се радва на бебето, и все бързаше да изчезне на някъде ... 
Ревност прояви в деня на изписването, но към баща си( дърпаше го  и мрънкаше, когато акушерката подаде малката, на баща и) , към мен не - сякаш ме беше игнорирал  ...

Аз също бях с тия притеснения. Дъщеря ми беше на 3 и половина и почти не се беше делила от мен, с изключение на градината ... Трябваше да вляза доста преди термина в болница и тази една седмица идваха всеки ден, баща й я гледаше и вечер като й се обяждах да й пожелая лека нощ, тя ревеше за мама, а аз циврех след като затворех телефона. Няколко пъти ходих да я взимам от градина, за прекараме заедно вечерта и да ме оставят да спя в болницата ... Затова и като родих малчо на третия ден се подписах на всички декларации и си отидохме в къщи.

Моята дъщеря беше на 2 годинки, когато се наложи да раждам. Преди това се наложи самата тя да лежи в болница около 1 месец, с нея влезе да лежи баба й, защото аз бях бременна в 7-мия месец, имах патологична бременност и нямаше начин аз да я придружа. До този момент не се бяхме разделяли. Мисля, че това беше много по-травмиращо за двете ни, отколкото моето влизане в болницата. Иначе, когато влезнах да раждам, тя спеше. Аз родих брат й в три през нощта. Бебето се оказа с доста увреждания и няколко часа по-късно се наложи да го откарат в друга болница. Аз не пожелах да остана след това в болницата без бебето си и си събрах багажа за 0 време и се прибрах вкъщи. Така че, не знам дали и един ден останахме разделени. Не мисля, че тя изобщо е разбрала какво става и не вярвам да е усетила моята липса.

Оставихме големия при приятели вечерта. Спа при тях. На сутринта си го взехме. Прекарахме в болницата само нощта.

Синът ми беше на 3г и не се беше делил изобщо от мен.Но през трите дни ,докато бях в болницата,не е имало проблеми.Беше с баща си.По-лошото беше,че не го пускаха да ме види,а всеки път мъжа ми го оставяше на портала на болницата и идваше да ни види за 10 минути.След као ни изписаха,обаче положението стана по-сериозно.Алекс не се отделяше от мен.Като вляза в банята и започваше да реве пред вратата.Сега вече не го прави,но първия месец беше ужас.

При нас проблеми нямаше, но разликата между децата ми е 6 г. и 8 мес. Водех сина ми на всяка консултация и той следеше развитието на сестричката си.  Знаеше, че ще постоя в болница когата се ражда бебето, гледаха се с таткото. Докато раждах, бяха около болницата и бяха първите хора, които видяха дъщеря ми /нормално раждане в късен следобед, без напрежение и спешности/ След това идваха по два пъти в болницата, за да ми носят храна. Баткото гушкаше малкото дребосъче и беше много щастлив. Раздялата ни беше за 3 дни, на четвъртия сутринта ни изписаха

Това са ми любимите разкази, как ми се иска и тук да беше така!
В тази връзка да попитам майките, които са напуснали по-рано болницата по свое желание(прочетох един, два такива случая), може ли малко повече подробности, лесно ли се уредиха нещата в болницата?

Все едно аз съм го писала това, разликата на децата ми е 2г и 3м.
Много говорене и обяснения помогнаха при мен. Отделно докато бях в болницата  таткото й даваше подаръци от мама и бебето и й разказваше всичко какво е било и т.н.
Каката не е идвала в болницата да ни види, нямаше условия за това, свижданията бяха в коридора за 10 минути, а аз ходех като бастун след секциото.
На мен раздялата ми беше много по-тежка , за нея не беше такъв проблем - баби, татко ине е скучаела.

Напуснах болницата по свое желание 3 дни по рано- бебето ми беше здраво и аз се подобрявах след операцията, бяха ми вляли антибиотиците и другите медикаменти.. Изписаха ме в петък, в понеделник мъжът ми отиде да ми вземе документите-епикирза и болничен.  Не е имало проблем.

Даже нямам спомен да са ме карали да подписвам специални документи, освен стандартните. Родих вечерта, а на сутрешния преглед, попитах дали може да ни изпишат по-рано, защото другото ми дете е болно. Педиатърът държеше да останем поне 36 часа, казаха, че такава е практиката. Обаче пък, следобед, когато мъжът ми водил големия на преглед, заради високата температура, случайно попаднали на същия педиатър. Донякъде и това ми помогна Сигурно щяха да ме пуснат и по-рано, но слуховия тест се прави 24 часа след раждането и чакахме за него. Та, в 8 вечерта ни пуснаха да си ходим...

Много лесно се уредиха нещата. Просто се облякох, хванах си под мищница багажа и си тръгнах. Дори не си спомням да съм се обадила на някого. Предполагам, била съм в състояние на афект, защото подобна простотия изобщо не е в стила ми. После ми се обади моят лекар и помоли да му занесем поне личната ми карта, за да си попълнят в болницата необходимите документи. Мъжът ми я занесе на следващия ден и това беше. Но предполагам, ако бях в нормално състояние на духа, щях да се обадя, да подпиша, че на своя отговорност напускам болницата и толкова.

Редактирам се, за да уточня, че аз бях без бебето. Тръгнах си сама, детето не беше с мен така или иначе. Не знам, за да си тръгнеш предварително, но с бебето, дали има някакво утежняване на процедурата.

 И при нас имаше предварителни обяснения какво точно предстои - как като дойде да ме види в болницата, ще съм с абокат, ще лежа и такива неща, за да не се стряска като ме види.  Бях й купила подарък, който взех с мен в родилния дом, за да й го подаря като я видя.  Тя спа няколко дни у леля си и всичко е минало добре. Лошото дойде после, когато в деня на изписването качи температура и се наложи пак да иде при леля си и да остане там още няколко дни. Тове е един от най-кошмарните спомени в живота ми. За пръв път се случваше детето ми като е болно, вместо да е близо до мен, да го изпращам някъде. С дни ревях като малко дете щом се сетех.
Желая ти леко раждане и всичко да бъде наред!

Аз също си тръгнах по-рано, по своя воля. И двата пъти не е имало проблем, нищо никъде не съм подписвала - единствено изискване беше аз и бебето да сме добре, да няма температури, да са поставени всички ваксини и такива неща. Колкото до сина ми... не мисля, че изобщо разбра къде съм и що съм. Беше на година и 10 м. Прекара 2-3 чудесни дни с баща си, но не е идвал в болницата - дори не ни е хрумвало, че подобно нещо е необходимо. Като цяло не помня да е имало каквото и да е по-различно или драматично в ежедневието му - и преди, и след появата на сестра му.

Не сме драматизирали момента, детето си беше спокойно, ежедневието му- съвсем обикновено. Ходеше си трите дена на градина, а вечер си го вземаше тати вкъщи, сутрин го караше пак там. При нормално раждане и с двете си деца съм бивала по три дни в болницата, съвсем нормално, за собствено успокоение дори предпочетох да си остана там, поради наблюденията и по отношение на мен и на детето. Големия син дойде при изписването, имаше добро разположение на духа.
По- малко драма и повече доверие в децата, хората са, ще се справят, тепърва им предстои справяне с все по- сложни задачи. За повечето деца дори очакването на новото бебе е нещо много хубаво.

Ние подготвяхме баткото от доста време, като последните месеци прекарваше повече време с баща си за да свикне и да не асоциира липсата на внимание от моя страна с появата на бебчо. В болницата дойде още на другия ден и драми не е имало, но той като цяло от малък е свикнал да не е непрекъснато с мен.

Благодаря на всички, които  ми отговориха за по-ранното излизане от болницата.
Аз не искам да внасям излишен драматизъм, но малката вечер винаги е заспивала само с мен, понеже много често вечер сме само двете, а и през деня пак е основно само с мен и няма как да не ми минават притеснителни мисли през главата.

Записвам се да следя темата и после ще се върна да я прочета.
Нашата кака е на 2 и половина,не се е отделяла от мен и на всичкото отгоре я кърмя.Най-дългият й период без мен е 4 часа и то само през деня.
В болницата съм си заплюла ВИП-стач и ще ми я водят по 2 пъти на ден-сутрин и след обяд за по час-два.Само че стаята е само една и въобще не е сигурно дали някой няма да се вреди преди мен.

Същата работа. С тази разлика, че баткото, когато се роди бебето беше на 1 г. и 8 м.

Този моменто го мисля най- малко от всичко предстоящо.
В който и момент да се наложи да тръгна за болницата, има на кого да я оставя. 3-5 дни не са много голям период. Детето ми е голямо и разумно- знае, че бебето ще се роди в болница, че мама няма да я има известно време, но тя не трябва да се притеснява. Не вярвам, че в ежедневието й ще настъпят съществени промени. Надявам се да е здравичка само, нищо друго не ме притеснява.