Как се справи по-голямото ви дете, докато бяхте в болницата след раждане?

Моя син е голям на 9г е и пак му беше трудно без мен.Случвало се е да се разделяме но за ден два,седмица ни дойде множко и на двамата.

Дъщеря ми беше на 3 години и 2 месеца, и ние не бяхме се разделяли дотогава. Понесе го лесно, с баща си и баба си, идваха всеки ден в болницата да ни видят. Май по-трудното стана когато се прибрахме с бебето в къщи 

И на мен това ми беше най-голямата мъка, когато щях да влизам да раждам.Не се страхувах нито от рждането, нито от нищо ... само се притеснявах за Дени и това, че ще бъдем разделени 5 дни, че ще знае, че аз съм с бебе на друго място ... дали ще ревнува, как ще го изживее...Тогава той беше на 3г и 2 м.
Ами ... оказа се че всичко е било само в главата ми.Всеки ден идваха с таткото, гушкахме се, той любопитстваше в стаята, палуваше ... всичко си беше ок и нямаше драми и сътресения.
Не се притеснявай и не го мисли, защото се оказва, че повечето страхове и притеснения са само в нашите глави и са неоснователни  Все пак той няма да бъде сам и изоставен, а и нали ще има свиждания и ще се виждате всеки ден;)

синът ми е почти на 4 и допреди месец не се бяхме разделяли,докато не се наложи да постъпя в болница,през щялото време е питал кога ще се прибера,но и ми се обаждаше сутрин и вечер за "добро утро " и "лека нощ",а в момента в който ме изписаха се беше заиграл и само ме попита"ти какво правиш тук" и не се отдели от мен,но за раждането не зная как ще е все пак като се прибера няма да съм сама и не зная как ще реагира.

Голямата щерка беше на 2 г., 3 м., когато раждах втората.

Подготвяхме я отдавна с разговори как мама ще отиде в болницата, за да си имаме бебе. Как тя ще е с тати и какво ще правят заедно, как ще идват да ме виждат и да гушкат бебето и т.н.

В действителност се наложи 2 седмици да прекарам в болницата, но щерката се справи отлично. До тогова не се бяхме деляли, а тя бе изключително привързана за мен. Но явно децата усещат, че обстоятелствата са различни, че става нещо ново, интересно и се справят по-добре, отколкото ние си въобразяваме.

За мен голямо значение имат разговорите с детето и подготовката му за онова, което предстои. Посещенията в болницата и чуванията по телефона улесняват нещата.

Дъщеря ми беше на 1г. и 3 мес. До този момент не се бяхме разделяли. Трябваше да раждам с планово секцио и разчитах на 10те дни, които ми оставаха до датата - за това време се надявах да свикне с баба си, която щеше да я отглежда, докато мен ме няма. Е, и баща й, разбира се, но все пак той ходеше на работа и нямаше да е с нея по цял ден както аз бях.
Обаче раждането започна внезапно, по-рано от очакваното, цяла седмица преди назначената дата за секцио. Рано сутринта - изстрелях се към болницата, а тя дори още не се беше събудила. Добре, че беше неделя и вкъщи останаха баща й и баба й, а свекър ми ме закара.
Пет дни се измъчвах, защото си мислех, че и детето ми страда за мен така, както и аз страдах за нея, държейки другото си дете в ръце. Терзаех се от угризения.
Като ме изписаха и се прибрах вкъщи, дъщеря ми не беше у дома - беше в градинката с баба си. Метнах бебето в кошница и с мъжа ми тръгнахме към градинката. Учудването ми беше голямо, когато видях диването в центъра на някаква детска група да играе и беснее и по нищо не й личеше, че нещо я тормози. Видя баща си и се затича към него, аз вървях малко по-назад и тя дори не ме забеляза. После татко й каза: "Я виж кой е тук!", тя се поогледа, лаконично констатира: "Ха! Мама!", гушна ме за секунда а след това се втурна към другите деца, за да не изпусне най-интересното в играта. Едва по-късно видя и бебето в кошницата. Опита се да навре мръсното си пръстче в устата му, а после и в очите му и като видя, че няма да се получи игра, веднага загуби интерес към него.
Осъзнах, че дъщеря ми беше преживяла раздялата ни доста по-леко, отколкото аз самата.

При нас нещата бяха по-сложни, но предполагам, че е заради някои особености по появата на баткото в нашето семейство.

Влязох да раждам по спешност 20 дни преди термина и, макар че подготвях баткото почти от месец, че ще отида в болницата да извадят бебето, той го преживя доста тежко. Гледаха се двамата с баща му почти шест дни, дойде да ме види веднъж в болницата и много се натъжи, после много плакал за мен. Решихме баща му повече да не го води. Като се прибрахме с бебето беше голямата драма. Започна да се нааква и напикава в гащите и продължава да повтаря, че не иска да влизам повече в болница. Явно много се е стресирал от отсъствието ми, макар че сме се разделяли няколко пъти досега и баба му го гледа почти цялото лято.

Имам едно дете,но ще следя темата,т.к сестра ми живее в чужбина и чака второ дете.В момента изпитва несигурност и ме помоли,ако мога да отида за кратко при нея след като роди.Според майка ми,която е отгледала две деца с година и половина разлика,сестра ми е "лигла".Аз не съм съгласна и с удоволствие бих оказала помощ.Все пак ще й бъде трудно с дете на година и десет месеца и бебе.
Извинявам се на авторката,че използвах темата й за нашият частен случай.

Абе какви са тия неща , които пишете бе хора, какви травми, какви преживявания........децата ни си имат и бащи, и баби, и лели. И моля ви, не раждате на 10000000 км от дома, поне един път дневно детето може да идва до вас, докато сте в болницата , нали!Вие май повече сте се шашнали от децата.
Тук се почувствах виновна , че съм родила второто си дете

Голямата ми дъщеря беше на почти 5 г., когато се роди бебето. По време на бременността си два пъти лежах за задържане. Тя знаеше, че съм в болницата, защото аз и бебето се нуждаем от лекар. Може би това й помогна да разбере без излишни драми, че майките отиват в болница да родят и се връщат след няколко дни у дома. А пък и имаше задача, докато аз съм в родилното- да подреди с баща си стаята на бебето.  И всеки ден по два пъти идваха в болницата.
Нали става въпрос за 3-5 дни, не за месеци? Какво да кажат онези жени, които лежат за задържане през цялата си бременност?

Я, да се запиша и аз да следя, че ме вълнува отдавна този въпрос.

Благодаря на всички споделили опита си. 
Всъщност аз мисля да не позволя да водят баткото при мен в болницата, защото това само ще го разстрой. След като ме види и си тръгне, при всяко следващо идване ще знае, че пак ще си тръгне, а аз ще остана в болницата. А той е ужасно привързан към мен, дори когато отивам до магазина или където и да е плаче и обикновенно го взимам.
Дано наистина всичките притеснения са само в моята глава и всичко мине добре.

Не зная защо си се почувствала виновна, темата няма такава цел, нито пък виждам в публикациите някой да е намекнал за такова нещо. Според мен е напълно естествено да се притеснявам какво изживява детето ми.

когато тръгнах за болницата, за да раждам бебето, оставихме баткото при баба му, плака много, когато тръгвах... но той си е много привързан до ден-днешен... доведоха ми го веднъж на свиждане, аз и бебето бяхме общо 3 дни в болницата, не искаше да си тръгне, ревеше, тръшкаше се, мама, мама...  та така... като чета всяко дете си ги приема различно нещата 

Моят син беше УЖАСНО ревлив до втората си годинка. Гледах го съвсем сама, мъжът ми пътуваше напрекъснато, а свекърите бяха на 900км от нас (все още живеехме в България). Когато се роди бебка, малкият беше на 2г1месец. Свекърва ми дойде от Гърция ден преди раждането и пое грижата по него. Беше подготвен, че коремчето на мама ще изчезне и бебенцето ще дойде при него да си играят  Попитал е само на първата вечер къде е мама и никакъв проблем не е направил. Играл си е, хапвал, спал...
Аз умирах от мъка по него, а той не е показал чак толкоз да му е трудно без мама...При това беше кърмаче още, сучеше по 2 пъти през деня и нощем понякога...
В болницата идваше във ВИП стаята 2 пъти на ден с татко си и баба си, цокаше, играехме (с бебето се занимаваха мъжът ми и свеки ) и си тръгваш без да плаче, защото знаеше, че пак ще дойде и скоро всички ще сме си вкъщи.


Така че може и да не го разстройват посещенията му при теб. Друг е въпросът, че май забраниха да влизат деца вече в родилното...