Какво е да си майка?

И аз като Dincho се усетих майка по-късно, не че не искахме дъщеря ми и не беше планувана, но като видях положителния тест и аз си казах "ама точно сега ли" . Та от собствената си камбанария смятам, че човек никога не е готов да има дете (дори когато го иска и го създава съзнателно), но по-скоро си го обяснявам с факта, че по принцип хората не са готови за големи промени, а детето променя живота ти това е ясно.
Съгласна съм, че и няма как да ти липсва нещо, което не си преживял.
Аз не си представям моят живот без дъщеря ми (както и без мъжа ми де). Да си родител е уникално предизвикателство и удоволствие. Обожавам да се наслаждавам на времето, прекарано с дъщеря ми: да откривам у нея черти от себе си и от мъжа ми, да отговарям на въпросите й, да се опитвам да я възпитавам и в същото време да се убеждавам, че характера си е характер, да се чувствам безпомощна, когато е болна с 40 градуса и аз съм готова на всичко само да може да играе и лудее отново, както го прави обикновенно... Родителството е уникално нещо, то е като любовта към партньора: когато си сам си казваш, че това не е края на света, но всеки иска и търси любов, и е щастлив, когато има обичан човек до себе си нали?! Така смятам, че стоят нещата и с децата: може и без тях, но няма по-хубаво от това да ги имаш. 

Изхождайки от моята дъщеря,понякога картинката е точно такава .
И аз не съм от примиращите по многобройната челяд,ако това ще ти успокои някои гузни съмнения в душата.

Не мога да си обясня едно нещо - като видя майки с деца и у мен се поражда неприязън. Не знам от какво. Децата ми изглеждат /малко по-големите/ прекалено глезени, лигави и въртящи на пръста си заблудените си родители.
Майка ми е шеф на неонатология. Цял живот са идвали по всяко време вкъщи ревящи бебета за преглед. По всяко време на денонощието са вдигали майка ми от сън за кръвопреливания. Тя е от тези всеотдайни лекари, които, без да е дежурна, търчеше и продължава да търчи до болницата, ако някое бебе е тежко. И винаги аз съм била страничен наблюдател - като на марионетен татър в един кашон.

Перуника,да не си развила у себи си тази неприязън заради постоянната всеотдайност на майка ти към чуждите бебета и деца.Струваш ми се дори и за мен доста крайна в непоносимостта ти към децата.

Това е защото са чужди деца.
Нищо че съм майка и мен ме дразнят, но си трая защото и моето понякога се лигави.
Опитвам се да бъда толерантна към другите родители.

Може и така да е. Именно затова търся отговора дълбоко в себе си, а не пускам тема ей-така от нямане какво да правя.

И на мен винаги са ми се стрували ревливи и глезени и съм си мислела,4е не мога да търпя подобно поведение,идвало ми е да им се скарам дори.Ужас.Е аз и сега не мога...но само ако са 4ужди.Моето си го търпя и то с кеф
По темата-за мен е нещо,като израстване,отговорност,ежедневно обу4ение/за мен пове4е отколкото за нея/,огромна и безпрекословна оби4 и търпение.То ако можеше с думи прости да се обясни...но не може.Когато го изпиташ тогава ве4е няма и да си спомняш,4е не си го знаела.Сякаш винаги си била наясно с отговора

*Мира*, много ти е сладка сладураната. Рядко ми се случва такъв сладък поглед да ме трогне!

Ха! И мама е педиатър... И аз понякога съм се чувствала на втори план - пуснала ме е на ясла на година и два месеца, вземаше ме със себе си на нощни дежурства, постоянно някой звънеше за нещо, къщата се беше обърнала на кабинет по едно време...
И аз не харесвам чуждите деца   Не мога да се прехласна по бебе само защото е сладко малко човече. Чак да ме дразнят, не бих казала, но не изпитвам нищо към тях и на моменти ме изкарват от търпение, основно когато родителите не правят нищо да озаптят буйствата им, а подвикват отстрани "Не така, маме!"
Но не мисля, че това има нещо общо с темата. Винаги съм знаела, че ще съм добра майка на собствените си деца. Може би от там идват и страховете ми. Знам, че ще направя всичко за децата си, да са щастливи, по-скоро се чудя каква ще е цената, която ще платя за това. И темата ми е интересна.
Спомням си, когато пожелахме бебе, първите месеци направо летях. Ентусиазмът беше толкова голям, че не си задавах никакви странични въпроси, освен "този месец дали е станало". После, когато ентусиазмът се поуталожи, се появиха и въпросите.
Не мисля, че е компенсаторен механизъм. Който е минал през това да иска дете, но не може да го има, ще разбере, че самонавиването не помага. Няма такова нещо като "гроздето е кисело", инстинктите не се лъжат лесно   Просто в някакъв момент се научаваш да живееш с това, което имаш, оценяваш го, защото можеш да се съсредоточиш само в него. А детето, което нямам наистина не ми липсва, то е просто копнеж.
Да, ще бъде много, много щастлива, ако чудото на сътворението дойде и в нашия дом. Но до тогава ми се иска да науча повече какво мога да очаквам от себе си. Да се погледна в очите на другите, вече претърпели трансформацията от обичани жени в майки И обичани жени. Като в огледало някак.
И наистина много благодаря на перуника за темата и на всички майки, дали отговор на нейните и моите въпроси.  

Писала съм това и вдруга тема по-друг повод:
Чак когато се появи онова мъничко розово същество и се превърне в основната ти грижа разбираш че си струва и не можеш да си представиш как си живял без него!!!
Чак когато го видях осъзнах  и осъзнавах ден след ден, че раждането на бебе е като разопаковането на  пакет- подарък, който от ден на ден те заинтригува все повече и повече и в неговото съдържание откриваш нещо все по- вълнуващо ,все по-перфектно и по-прекрасно от каквото и да си мечтал.

Няма как де се разбере от някой който няма деца. И аз си мислех преди време,че разбирам когато гледах племениците ми и им се радвах. Съвсем по-различно е когато детето си е твое. Чудех се, когато колежки които имаха деца говореха само за тях и постоянно се чудеха от къде какво да им купят да ги зарадват и как крояха планове за уикендите. На мен ми се виждаше прекалено че се вживяват.
Сега разбирам много добре че живота е различен на семействата които имат деца и то различен в най-хубавия смисъл.


Да ще се промени целия ти свят.Ще имаш още по голям хъс за всичко. Ще си неуморима, ще си стимулирана, ще имаш още една любов, която да оцветява дните ви. На дивана ще сте 3-ма и ще са ви пълни душите.

 

perunika, о, чуждите деца са винаги чужди. ) Дори и сега като майка не мога да понасям някой деца....твърде глезени, лигави и т.н. и т.н.
Не можеш да си правиш изводи обаче за децата по това, че гледаш майки с деца в градинките. А чак пък неприязън....е, твърде тежко....въртели родителите си на пръста си, въртят тези, на които им се позволява.
И се радвай, че майка ти е добър лекар и специалист. Да, това има негативи в къщи.....но със сигурност е спасила безброй деца.

Да си майка означава вече никога да не принадлежиш изцяло на себе си.

А любовта, която изпитваш към детето си, е несравнима с никоя друга любов. Обаче го разбираш, едва след като се роди.

аз ще ти отговоря точно на въпроса с един цитат,който не помня на кого беше "решението да станеш майка идва съвсем спонтанна-това означава да решиш цял живот сърцето ти да се разхожда извън тялото ти"

Какво е да си майка?
Веднага питам, какво е да си жена?
Съдба - това е!
Всеки ще ти каже, че такива емоции няма, и е вярно, но да си майка е и много трудно.

Винаги съм искала да имам деца. Когато решихме, че моментът е дошъл, бебе не се получи близо 10 месеца, Умирах от желание да стане... Но когато се роди голямата ми дъщеря, изпаднах в тежка следродилна депресия - седях на леглото, гледах я и си мислех "За какво ни беше? Бяхме толкова щастливи!"
След време открих отговора. Но както и да ти го кажа, няма да ме разбереш, защото има отговори, до които човек сам трябва да стигне. А може моят и твоят отговор да не са еднакви. Мога само да ти обещая, че когато станеш майка, прозираш смисъла. Не познавам майка, която съжалява, че е прегръщала детето си.  
Какво е да си майка? Да даваш. Да даваш, докато всичко за даване свърши и тогава пак да продължаваш да даваш...