Благодаря за разбирането и за зрелите отговори. Пак подчертавам, че има подфоруми, обикновено проблемните, в които щом се спомене за бебе, всяка дума става умалителна и разговорите се инфантилизират. Разговори, да, а не от сорта: "пу първа", "пу да се запиша и аз" , "пу в новата темичка" ...и тем подобни.
- Публикувана: 13 ян. 2010, 11:39 ч.
- Последно мнение: 16 фев. 2010, 17:36 ч.
Какво е да си майка?
Обаче като се роди всичко се промени. Няма нищо по - хубаво от това да отглеждаш дете.
Аз съм/ бях от тези - дете отглежда дете. На 20 станах майка, самата аз пораствах заедно с проблемите на дъщеричката ми.
Имаше съсипващо трудни моменти.
Неспокойно бебе, никакъв сън, никаква помощ, раздяла с баща й, тежко боледуване, престой в здравни заведения, обратно в родния град, липса на места в детската градина, малко пари, работех на две места...
Обаче има момент... свещен е за мен. Рано сутрин или вечер, когато застанеш над леглото на малкото човече. И в затворените му очички виждаш по-доброто си аз, виждаш всичките си мечти, виждаш толкова любов, колкото не си подозирал, че можеш да дадеш и получиш.
Има неща, които наистина не могат да бъдат обяснени. Нито почувствани, нито повярвани, преди да се случат.
Представи си най-силното си влюбване, най-приказната любов, умножена в пъти. За мен е това
Имаше съсипващо трудни моменти.
Неспокойно бебе, никакъв сън, никаква помощ, раздяла с баща й, тежко боледуване, престой в здравни заведения, обратно в родния град, липса на места в детската градина, малко пари, работех на две места...
Обаче има момент... свещен е за мен. Рано сутрин или вечер, когато застанеш над леглото на малкото човече. И в затворените му очички виждаш по-доброто си аз, виждаш всичките си мечти, виждаш толкова любов, колкото не си подозирал, че можеш да дадеш и получиш.
Има неща, които наистина не могат да бъдат обяснени. Нито почувствани, нито повярвани, преди да се случат.
Представи си най-силното си влюбване, най-приказната любов, умножена в пъти. За мен е това
Нещо,което не може да се опише с прости думи за мен.Само,жени които не са майки не могат да кажат какво е да си майка.трудно се дава точна оценка,пожелавам на всички които не са да станат майки.за мен това е най-ценното нещо на живота детето или децата,няма по-голям смисъл и в без това трудният ни живот,трудно е с деца,но без тях е по-трудно.
Децата са тежест,от която няма как да се измъкнеш. Никога!
От момента,когато ми подадоха първата ми дъщеря осъзнах,че вече не принадлежа на себе си ,а на нея. Всичко,което предприемах после в живота си беше подчинено на тях,на моите две дъщери. Като почнем от недоспиването, когато бяха болни, после през всички труни моменти,та до това,кога и дали да уча. Живота вече не е твой, а техен. Може би това ограничаване на свободата притеснява авторката. Когато мислиш за това по този начин,наистина изглежда тежко. Това е избора,който не може да промениш никога. Страшничко е,нали?
Но не съжалявам,че ги има. Сега са големи,жени, но са си моите момичета, аз пак съм отговорна пред тях. Дори с това,какво казвам за приятелите им,защото знам,че се вслушват в мнението ми. цял живот си е ходене по тънък лед майчинството. Повечето от вас имат малки деца,не сте минали още по тази пътека. Да ви кажа -няма да ви става по-леко. Защото до детето ви застава и един друг човек,с когото трябва да се съобразяваш,защото той може да ти вземе любовта на детето ти,ако ти не го приемеш с любов.
От момента,когато ми подадоха първата ми дъщеря осъзнах,че вече не принадлежа на себе си ,а на нея. Всичко,което предприемах после в живота си беше подчинено на тях,на моите две дъщери. Като почнем от недоспиването, когато бяха болни, после през всички труни моменти,та до това,кога и дали да уча. Живота вече не е твой, а техен. Може би това ограничаване на свободата притеснява авторката. Когато мислиш за това по този начин,наистина изглежда тежко. Това е избора,който не може да промениш никога. Страшничко е,нали?
Но не съжалявам,че ги има. Сега са големи,жени, но са си моите момичета, аз пак съм отговорна пред тях. Дори с това,какво казвам за приятелите им,защото знам,че се вслушват в мнението ми. цял живот си е ходене по тънък лед майчинството. Повечето от вас имат малки деца,не сте минали още по тази пътека. Да ви кажа -няма да ви става по-леко. Защото до детето ви застава и един друг човек,с когото трябва да се съобразяваш,защото той може да ти вземе любовта на детето ти,ако ти не го приемеш с любов.
Хммм.....като чуя хора без деца, да ми говорят какъв ужас са децата, как ще им объркат живота и т.н.....честно казано ми става неприятно.
А какво е да си майка.....нещо наистина изключително.
Но започвам да мисля, че не за всеки това е точно така.....
А какво е да си майка.....нещо наистина изключително.
Но започвам да мисля, че не за всеки това е точно така.....
.Подкрепям думите ти на 100%. Майчинството е най-голямото чудо на света.Колкото и клиширано да и звучи на авторката.
трудно е с деца,но без тях е по-трудно.
Да не абсолютизираме чак толкова. Има достатъчно хора, решили напълно съзнателно да нямат деца. Не виждам нищо лошо в това. Всеки разумен индивид има правото да взима решения за това как да прекара живота си, на какво да го посвети и на какво да отдаде силите и вниманието си. По-добре човек да няма деца, ако не се чувства готов и не му идва "отвътре", отколкото да ги създава само защото това е обществено приемливото поведение.
Перуника,здравей .Преди да забременея това беше последното нещо което съм си мислила,че ще направя,никога не съм мислила че мога да бъда добра майка и че мога да обичам дете,защото те са врещящи,ревливи,разглезени сополанковци.Но след като родих нещата се промениха.Въпреки че наистина понякога ти идва да го „убиеш“,аз не мога да си представя живота без него и не знам какво съм правила толкова време,след като това е най смисленото нещо в живота на хората.И така,да си майка е отговорност,но и най удивителното нещо,заради което си струва да живееш. 
.Преди да забременея това беше последното нещо което съм си мислила,че ще направя,никога не съм мислила че мога да бъда добра майка и че мога да обичам дете,защото те са врещящи,ревливи,разглезени сополанковци.Но след като родих нещата се промениха.Въпреки че наистина понякога ти идва да го „убиеш“,аз не мога да си представя живота без него и не знам какво съм правила толкова време,след като това е най смисленото нещо в живота на хората.И така,да си майка е отговорност,но и най удивителното нещо,заради което си струва да живееш. Какво е да си майка?
Веднага питам, какво е да си жена?
Съдба - това е!
Всеки ще ти каже, че такива емоции няма, и е вярно, но да си майка е и много трудно.
Веднага питам, какво е да си жена?
Съдба - това е!
Всеки ще ти каже, че такива емоции няма, и е вярно, но да си майка е и много трудно.
Това е и моят отговор. Никога не съм поставяла под съмнение факта, че ще стана майка. Без да го обличам в прекалена емоционалност. Жена съм, значи ще бъда майка. Поисках да стана родител на 30 години.
Има моменти, в които искам да съм без деца, да правя каквото ми скимне. Пращам ги при майка ми, правя каквото си искам, но от 2-я час непрекъснато се мярка мисълта: "Как са децата? Добре ли са?".
Оня ден една приятелка, която още няма деца ме попита: "Не е ли страшно да имаш деца?" А, де, страшно ли е? Страшно е, но никога не се замисляш за това. Нито една майка не си задава въпроса, дали би й било по-добре без децата й. Не, защото знае отговора, не, просто не й идва подобен въпрос на ум. Не се и замисляш дали обичаш децата си, те са част от теб.
Майчинството не е за хора егоисти.Трябва да знаеш че ще ти се наложи да забуташ егоизма си на другия край на света. Ще трябва да ставаш посред нощ когато ти се спи,ще трябва да крадеш време за да се изкъпеш докато то спи,после дори да не ти се излиза, ще трябва да го изведеш за да си играе навън....Искаш да говориш спокойно по телефона а то те дърпа за крачола заради някака си негова прищявка.Изобщо си му на разположение 24/7. Тотално ти се променя ежедневието.Няма излежаване до 10 през уикенда,нямаш време за книга или хоби.Поне така е при мен, защото на мене никой не ми помага.С мъжа ми си го гледаме сами, но той работи и през деня съм чисто сама.Предполагам че като поотрасне става по-лесно,но първите 3 години докато почне да разбира,да изчаква, те мисля че са най-трудни.А моето още само на 1г.7 
Доста време имам още...
Доста време имам още... Улавям се как от мисли по детството преминавам към размисли за критическата. Един етап - пропуснат!
Аз също съм "на възраст" но не съм майка. Миналата година си спомням как почти ревях на психоложката ми че искам дете, (даже си казвах - ех, ще е като това на снимката на аватара ми - то е на един приятел и е много красиво човече) а тя спокойно каза, че под социален и всякакъв натиск обикновено това се оказва идея, която малко си самонавиваме на пръста. Започнах да се вслушвам в себе си...искам ли бебе...не искам ли... исках да съм честна.
Една приятелка, която забременя това лято малко даде посока на нещата - говореше само за това, "утешаваше" ме че ще имам и аз, дори само за миг да погледнех към нея си сочеше корема и казваше нещо за бебето (сега, като й се роди една мома ми показва снимки и ме кара да отговарям на въпроса: ама нали е много сладка! (по-сто-янно!)) и аз докато казваше всички тия неща, се усещах да мисля - не искам, не искам твоя живот, може би когато дойде време ще го пожелая, но сега просто не искам. Започнах да ценя повече нещата които имам - приятелите, кариерата, уменията, новите неща които започнах сама и победите на фронтовете, които исках. Същевременно с човека до мен минавахме през всякакви състояния на недоразумения, лоша комуникация и после разбирателства, че то си беше цяло приключение на изграждане на доверие и спокойствие един с друг, както сме сега. Сега като помисля - дори сега, когато харесвам как върви връзката ни, пак не искам бебе
просто се наслаждавам на него, на живота си, на това което имам и ако искам да прибавям нещо то е приключения и нови върхове:), а не бебета. Искрена съм.
Една приятелка, която забременя това лято малко даде посока на нещата - говореше само за това, "утешаваше" ме че ще имам и аз, дори само за миг да погледнех към нея си сочеше корема и казваше нещо за бебето (сега, като й се роди една мома ми показва снимки и ме кара да отговарям на въпроса: ама нали е много сладка! (по-сто-янно!)) и аз докато казваше всички тия неща, се усещах да мисля - не искам, не искам твоя живот, може би когато дойде време ще го пожелая, но сега просто не искам. Започнах да ценя повече нещата които имам - приятелите, кариерата, уменията, новите неща които започнах сама и победите на фронтовете, които исках. Същевременно с човека до мен минавахме през всякакви състояния на недоразумения, лоша комуникация и после разбирателства, че то си беше цяло приключение на изграждане на доверие и спокойствие един с друг, както сме сега. Сега като помисля - дори сега, когато харесвам как върви връзката ни, пак не искам бебе
просто се наслаждавам на него, на живота си, на това което имам и ако искам да прибавям нещо то е приключения и нови върхове:), а не бебета. Искрена съм.
Майчинството много ти дава, но и много ти отнема. Децата растат, стават все по-самостоятелни, с което и тревогите нарастват. Като прочетох заглавието и аз се сетих за "сърцето, което се разхожда извън теб"- с времето това важи във все по-голяма степен.
Предполагам че като поотрасне става по-лесно,но първите 3 години докато почне да разбира,да изчаква, те мисля че са най-трудни.
Но едно нещо докато не ти дойде до главата и сам не го преживееш, си живееш с грешните представи.