След раздялата...

За това има една приказка...."сърби, боли, драго ми е...".
Щом не искаш да се разделяш с един човек, не го правиш. А когато има проблеми и неща, които не ти харесват в поведението му спрямо теб....сядаш, провеждате един разговор и се изяснявате.
А не детски работи - казвам ти чао, ама белким се сетиш, че не искам да се разделяме...ама трябва да се бориш за мен, защото ме обичаш.
Това са глупости. Ако обичаш въпросният човек, разговора е нещо много важно и полезно....не да си играеш на "на ти си куклите, дай си ми парцалите".
Подобно поведение винаги е било грозно и глупаво за мен.

Ок,мерси за мнението ти

Няма нищо по-досадно и лепкаво от това някой, когото вече не обичаш, да се бори за теб. При това в такива случаи той (или тя) винаги си въобразява, че все още се обичате. Ужасна тегоба! С подобно поведение борещият се е в състояние да обезцени всички красиви спомени от миналото.

За мен краят е край.

Ако ви зарежат ще се борите ли?
-Не бих, ако човекът е преценил за себе си, че не съм му нужна, че връзката ни не му е по сърце, дето се казва, защо да променям становището му? За себе си най- вероятно има право.

Ще търсите ли начин да върнете човека и поправите нещата?
-Не съм го правила и не бих. Ако съм мислела, че нещо е следвало да се "поправи", то бих го направила своевременно.

Смятате ли,че мъжът когото зарязвате трябва да го направи за вас и връзката ви или по-скоро това би ви дразнило?
-Да, дразнело ме е, много ме е дразнило, никога не съм чесала с такова нещо егото си. Детински работи от типа на "Разделяме се, обаче ако решиш..." просто не са ми бивали в стила дори през ученическите ми години. Ако ще се разделяме, то е защото съм размислила добре и съм взела предварително обмислено и твърдо решение /същото право има и другия човек/. Ако не съм- не се разделяме, а обсъждаме и решаваме заедно проблемите. Ако последните са сериозни и непреодолими се разделяме, без "ако"-та и всеки си поема по пътя.

Да,когато вече не обичаш е така.

 

И аз съм зарязвала ,и мен са зарязвали.
И в двата случая се събирахме отново...за да се разделим след време.
Т.е. и аз, и другият сме се борили за връзките/става въпрос за различни връзки/.
А не си е струвало...
Обикновено,когато нещата се счупят някъде,дори и да се залепят ,нямат вече същата трайност.
Особено при гаджета...При семейство е друго,макар и не по-различно...
Затова и си мисля,че когато едно семейство "пострада психически",но въпреки това остане заедно, то е само заради детето/децата,или навика,или удобството,но не и заради любов ,чувства ...

Винаги съм смятала, че добрите взаимоотношения между хората, независимо от какво естество са се дължат на взаимни отстъпки, уважение и толерантност. Ако двама човека държат един на друг /не само на думи, разбира се/, то ще те се  стараят да откриват какво  харесва на другия и избягват да правят това, което не му харесва - този процес е двустранен.

Мисля, че борбата за другия трябва да е всекидневна, а не след края. За да реша да зарежа някого, то означава, че или съм се борила за него дълго време или той не се е борил за мен или ме е разочаровал страшно много, уморила съм се, не мога повече, изстинала съм, предала съм се и това е окончателно. Както и , ако ми кажат, че това е краят - не бих се борила- щом край - край, така е преценил човекът, няма да се натрапвам.
В края на краищата има и хора, за които с времето разбираме, че няма и смисъл да се борим - не си заслужават усилията.

Всеки разбира борбата по негов си начин- единият си взима поука от случващите се неща и се старае да ги поправи и да не ги допусне отново, друг след раздялата или предусещайки я, се отдава на ярост от наранено его, с което още повече утежнява нещата и ситуацията става необратима.

Пипче, някои хора твърдят, че обичат, но само на думи. Ако върнеш назад лентата от запознанството ти с такива хора, ще видиш сама, как и много преди края не са се старали, изисквали са много повече, отколкото са били склонни да дадат и са смятали, че една две мили приказки или едно "обичам те" са предостатъчни, за да си им в кърпа вързана. Както казах по-горе, борбата трябва да е по време, а не след. Човек, на когото не  му правят впечатление сигналите за нещо не наред, не обича истински. А и извиненията и прошките са до време.

Зарязвали са ме веднъж, толкова унизена се почувствах, че нито за секунда не съм си и помислила да се унижавам още повече борейки се. А и в моя случай нямаше смисъл, тъй като човека явно предпочете да си бие камшика при първото препядствие, вместо да се помъчим да изгладим нещата, а аз се борих предостатъчно в самата връзка.
Зарязвала съм и аз- моли ми се после, но не се върнах. Не съм от хората, които плашат с раздяла след всяка караница, като кажа веднъж “край“, значи наистина всичко е приключило и всякакви борби и моления нямат шанс да доведат до промяна на решението ми.

И аз съм на това мнение! 

Ако обичам човека и виждам,че и той ме обича.
Ако виждам,че връзката не е изконсумирана и какво можем да имаме заедно ако я запазим...
Ако към такъв момент направя нещо, с което много да нараня половинката си и той в обидата си и в тъгата си ми каже КРАЙ.Ако усещам,че вината е моя.Че той не може да се примири с нещо,което за мен е по-малко важно от самия него и от нашата връзка - няма начин да не се боря,света ще обърна. В противен случай излиза,че не е имало нищо,за което си струва да се бориш.

Да,обаче цитата продължава -,,за теб това може да е краяt но за мен не е . Аз няма да спра да вярвам ,,.... 

Еми жалко за него, нека си вярва...стига да не ти пречи  ти да продължаваш живота си.

Ами това и на мен звучи детинско:
"Ако към такъв момент направя нещо, с което много да нараня половинката си и той в обидата си и в тъгата си ми каже КРАЙ." Възрастните хора, т.е. зрелите хора, казват край, когато са го обмислили, а не когато е плод на мимолетна емоция. Последното не е край, а емоционални игрички, съпътстващи някои връзки.
Може да се обичаме много, но лично за мен това не е единственото нещо, за да съществува една връзка.

А това съм го чувала: "за теб това може да е края но за мен не е . Аз няма да спра да вярвам" лично и до сега нещо ми се надига, като се присетя, направо ми е гадно, особено ако човекът не спре само до вярата си /има право на нея/, а продължава да упорства и да ме притеснява.

Това което ти мислиш, не означава, че и другият човек го мисли.
Всеки има определен праг на търпимост....и понякога дори и да обичаме човека, с когото се разделяме...е много по-добре да се разделим и всеки да тръгне по пътя си.
Ужасни и крайно неприятни са напъните на "зарязаният" да го наречем....да се бори за нещо, което той мисли, че може да се получи.