Корнишонко, от няколко дни те чета и не мога да разбера целта на споделянето ти. Усещам че си в период на голяма болка, разочарование, сриване на надежди... Но защо обобщаваш че всички осиновители непременно ще стигнем дотам рано или късно и категорично отказваш да четеш хора (например Маймуна), които се опитват най-добронамерено да споделят собствения си опит, справянето с част от твоите проблеми по някакъв начин? Искаш ли да ти бъде помогнато или всички които нямаме деца в тийн възраст трябва просто да ти съчувстваме, а тези които имат но по някакъв начин са успели да изградят нормални отношения трябва просто да си замълчат и дори да преосмислят усещането си за реализация като родители?!
А по темата за проблемите с осиновените деца.
В друга тема споделих че от месец започнах работа. Оказа се, че колежката от съседното бюро (наближаваща 60-те много симпатична жена) е осиновено дете и в последните дни доста си говорим по темата. Тя е научила "тайната" случайно в късна тийнейджърска възраст. Реагирала е буйно, с бягство от къщи, отхвърляне за определен период на всякакви отношения с майка си и баща си. Впоследствие връзката им се е възстановила, но и досега като говори за това очите й се насълзяват и много ясно личи колко я боли от дългогодишната лъжа на хората, които за нея са единствените изпълнени със съдържание "мама" и "тате" (познавала е и биологичните си родители). Именно от лъжата, от неуважението й като личност имаща право да знае откъде идва за да бъде пълноценна.
Разбира се че характерите на децата ни почти винаги са различни от нашите, независимо дали са осиновени или не. А когато са коренно различни и не осъзнаем че ние, родителите, сме съзидателите в хармонизирането на отношенията ни - неминуемо идва разрива. Това го казвам от личен горчив опит с моята родна майка...